Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Родата

Orpheus TitelШироко разклонена е нашата рода – из цялата страна, далече извън границите на страната. „Имаме само роднини“, казва майка ми, докато разбърква гювеча, „роднини, които познаваме, и непознати роднини“. И предците ни, които каним на всеки празник и които получават най-сочното парче агнешко. Дядо ми захапва едно чушле, което не му е никога достатъчно люто, и оправя кепето си:

„Няма как да избягаш от роднините си, най-добре е да свикнеш с тях.“ Прабаба ми, с кошничката с бродерии до себе си, се изсеква така шумно, че чуваме погрешно прогнозата за времето, хвърля носната си кърпа на пода и взема думата с най-изтърканата си мъдрост:

„Ти си това, което са другите преди теб.“ Докато сестрите ми мият съдовете, по телевизията един пее, навярно далечен роднина, и на мен ми идва наум завещанието на прапрадядо ми, надраскано върху корицата на един изпокъсан фотоалбум: „Границите на моята рода са граници на моя свят.“ Това, доколкото знам, все още никой не е могъл да опровергае. Чичо на майка ми, учен човек, който ходи на работа с костюм и който никога не ни посещава, тъй като е много зает, посвети седем години на родословното ни дърво, доказващо един велик везир за начало на нашия род („Никакви възражения!“), в отговор на което чичо ми по бащина линия за девет години усърден труд доказа, че произходът ни започва с първия валия на Османската империя. Баща ми, толкова черен, че на улицата често бива обиждан като циганин, никога не взема страна, освен с въздишката си: „Отправи ли се някой на път, чак тогава разбира колко много роднини има.“ И затова прадядо ми никога не е стигал по-далече от Едирне, прекалено често е бил спиран пътьом от любопитни люде, които са вярвали, че са го разпознали, и са го канели в домовете си, само чувайки гласа му. В моята рода роднинството има свое собствено измерение, това исках да обясня на учителя си, но той не ме слуша, а и сестра ми никога не ме оставя да довърша, измъква ми листа под молива, е, разказвай сега...

Chris 03

…раста в тялото ѝ без да ѝ преча, тя си мисли красиви неща, удря прането в каменна плоча, надиплено, свито на топка, натъркано с домашен сапун от свинска мас, панталони, ризи, кърпи, черги, те ѝ създават най-много работа, мисли си за сина, който трябва да роди, мъжът ѝ така е наредил, тя се срамува от него, когато той раздава заповеди на съдбата, гол от кръста нагоре, глътка кафе, пълна чиния с боб, преди да излезе и да отиде при козите, той нищо не казва, тя слуша и после, докато пере, гласът му, подрезгавял от съня, излиза от гърлото му под затоплящото слънце и няма нищо какво да му пречи, дори хлопатарят на врата на неспокойния черен овен, само гърмът може да го заглуши, когато привършва с доенето, пет литра, пяна отгоре, вкъщи отново, чергите ѝ създават най-много работа, вече са проснати да съхнат, тя лежи под току-що изпраното одеяло, съвсем гола, така, както той иска, той влиза в стаята, надвесва се над нея, погледът му пада върху лицето и, откопчава колана си, втренчил очи в нея, сякаш нещо не ѝ вярва докрай, с какво ли съм го разочаровала?, панталоните падат, той измъква краката си от крачолите, ще ми дадеш ли син?, вече се е навел, ръката му с мирис на козе мляко я гали по врата, по гърдите, по корема, не е възбудена, но е до него, когато той прониква в нея, ти си моето удоволствие и моята болка, гласът му се е завърнал и колкото повече се възбужда, толкова по-малко може да мълчи, тя е насред плевнята, наоколо и сеното кръжи като снежинки, тя почти нищо не вижда, сламки и прах, всичко наоколо се върти, прониква в нея, в ноздрите и, в ушите, в устата, между бедрата и, тя натъпква сеното и с тежка стъпка излиза от плевнята, вътре в нея буца, дотолкова плод само на неговото желание, на неговата настойчивост, че тя си пожелава да роди дъщеря и да я кръсти Фатима, рухва и с дясната ръка се обляга на плочата, мъжът ѝ изкарва коня, купил е коня тъкмо за тази цел, акушерката е през две села, вторник е и аз съм готов да се родя...

Chris 45

достатъчно с написаното, сестричке, всяко семейство си има по някоя черна овца, нашето сякаш е само от черни овци, малкият по цяла вечер седи и записва всичко, което се казва, макар да се казва, за да се забрави, понеже иначе скоро няма да има какво да си казваме, а моята любима сестра вече месеци наред си мечтае за сватба, макар да не се е задал още никакъв мъж ѝ да няма никакви кроежи за сватба. Тя е хвърлила око на някакъв търговец на дърва, който мирише на евтин афтършейв, макар братовчедката да твърди, че не е никак евтин, а е от най-скъпите, възможно е, но когато е прекалено много, дори и най-скъпото мирише евтино. Скоро отново е Рамазан, затова и ние трябва да се упражняваме, в групи по десетина, всички сме братовчеди, преди здрач обикаляме селото, за няколко парченца локум с барабанни удари събуждаме обущаря, за единия лев с барабанни удари събуждаме кмета, за едната благословия с барабанни удари събуждаме всички, независимо дали плащат или не, независимо дали искат или не. Повечето плащат, имамът добре ги е възпитал, за новата джамия всички те дариха пари, малкото, което могат да дадат ѝ при най-добра воля, украсата пое самият имам, той украсява, откак- то изобщо си спомням, всичко в нашето село. Имаме предостатъчно време да се упражняваме с барабаните, ние сме най-добрите, за Бай- рам ще ударим в земята момчетата от долното село, както и миналата година, както и по-предишната, иначе няма какво много да правим, висим нагоре-надолу и разсъждаваме къде можем да намерим работа, някой казва, на Канарските острови, там търсели хора, по строежите, друг пък казва, в Австрия можеш да береш зеленчуци, плащало се много добре. Всички познаваме англичанина, който обикаля из нашия край, той ни откупува билките, с които баба ми лекува, пада се по повече от 30 цента на кило, толкова дава и за елховите шишарки, и за боровите шишарки, които ги изпращали в Германия, така твърдят, а защо германците имат нужда от толкова много шишарки, за мен си остава загадка, мъжът с камиона, той събира в годината своите сто тона и явно знае какво прави, той плаща малко, но плаща, плаща веднага. Сред нас има един, малко по-голям, той вече от доста време е заминал, работи в месарница в някакво селище на име Клопенбурх, това не е лошо, но и той не е направил кой знае какво, децата му ходят на училище във Велинград, а жена му не знае кое в живота е трайно и кое не. Така е, един ден ти усърдно барабаниш, а на другия ден никой не иска да бъде събуждан от теб. Цялата страна отива на кино, казва баща ми, тук няма никаква файда, казва най- възрастният чичо, такова е дереджето, казва най-младият чичо, мен тук ме няма, казваме ние, дори когато майките ни варят мармалад от горски ягоди, който е сладък колкото и сокът от червени боровинки, в деня, когато получа документи, веднага тръгвам...

Бисмалах ал-рахман ал-харим, той е лентяй, какво още да кажа, по-големият ми брат е просто лентяй, той единствено мисли как да се махне, не иска да си цапа ръцете, а работа има достатъчно, той не би искал да се прибира вкъщи с лепкави черни ръце, би искал като гражданите по всяко време да може да се ръкува с всекиго. Когато през април започнем със засаждането на стръковете тютюн, той твърди, че не го бива за такава работа, бил несръчен, щял да помага при беритбата. Нищо такова. Когато настъпи времето на беритбата, на него отново не му се слиза в низината, понеже знае колко е трудно после изкачването в края на дългия ден. Ако ли пък има настроение да се присъедини към нас, той ниже листата толкова мърляво, че те не остават дълго нанизани, а падат на земята, не дава никой да му каже нищо, сякаш че самият дявол му е пикал в ушите. Тютюнът е вреден за здравето, твърди той, мързеливият винаги оправдава мързела си с хитроумни обяснения, би трябвало да дезинфекцираме мозъка му с тютюнева вода, не разбира, че всички ние сме като бобените стъбла, които растат срещу слънцето, опрени едно в друго и който се извърне, се пречупва и пада, дано пророкът салалаху’алаихи ва салам му покаже правия път на този мързеливец, който ми е брат...

Какво още да разкажа за нашата рода? Откакто братовчед ми Мустафа си пусна брада, неговата самомнителност избуява, брат ми иска да задава ритъма, но само веднъж в годината се удрят барабани, сестра ми си мечтае за сватба, никъде другаде не се празнува така на сватби, баща ми псува под носа си, „старите взеха имената ни, новите взеха хляба ни“, някак всеки в родата ни по своему не е прав и ако аз реша да насъбера всичко накуп, действително се събира доста много, истински тюрлюгювеч, какъвто само майка ми умее да готви. Така, сега трябва да си лягам.

Тепе

Като дете той порасна нагоре по тепето, кичури трева оттатък полетата, напролет потоците подскачаха по клони и камъни, неговото тепе, силует нощем, по пълнолуние прегърбена овца. Всеки ден започваше преди изгрев слънце, той изтръскваше студа от крайниците си и си подаваше носа навън в мъглата, водеше добитъка по склоновете нагоре, дъвчеше тревички, подремваше на познати сенчести места, вечер по залез се прибираше вкъщи, при готвещата му майка и нейните загрубели ръце. Пеперуди и водни кончета жужаха в сънищата му през деня, хищни соколи падаха от небето като кръвожадни ангели, той си свиваше цигара, ненавършил и петнадесет години, съпровождаше с поглед издигащите се нагоре соколи с плячка между ноктите, запалваше си цигарата. Тихо е на тепето, твърдяха хората. Рядко имаше дни, в които не се чуваха крясъците на орлите и на горските чучулиги, рядко дни, в които баща му на изподрасканата маса за хранене не без преход промърморваше: Утре също е година.

Chris 16

Понякога той дочуваше цвърченето на горската зидарка, а веднъж червените ѝ крила се размахаха пред покритото със сняг тепе, в този миг беше наистина тихо. Когато ловците се обръщаха към него с въпроси, той отговаряше: тетрева може да срещнете само когато пее, тетревът се забравя в песента си и тогава не чува нищо друго. Ловците махаха ядно с ръце, това ние го знаем, не докосвай кошутата, припяваше вечер баща му, по-добре се огледай за някое момиче. Ловците продължаваха да се изкачват с тежките си ботуши, подметките им се отбелязваха в земята, той се ядосваше ѝ преместваше погледа си, докато не се появиха непознати, които без никакъв поздрав задълбаха дупки в тепето, а той ги наблюдаваше от издатината, откъдето имаше поглед към всичко. Непознатите паркираха колите си където им падне, вечер той седеше с другите мъже от селото ѝ обсъждаха хем добрата, хем лошата новина. Мината ще ни унищожи, казва старият Кольо, та ние си имаме всичко, от което имаме нужда. Няколко му се присмяха. Ние си имаме всичко? Колко малко си имаме ще разбереш едва когато скоро ще имаме много повече. Караха се, като че ли решението зависеше от тях. Утре също е година, примирително се oбаждаше баща му. Тепето беше разрязано, разкъсано, издълбано, в изтърбушения хълм неговото тепе вече не се разпознаваше. Той стоеше на ръба на една голяма яма, която издълбаваха все по-дълбоко. Кладенците пресъхнаха, един камион докара варели с вода, какво се оплаквате, обясняваха от службите, лятото било горещо, дъждът бил недостатъчен. Водата се размъти, завоня. Реката заприлича лете на голо легло, измежду камъните се запровираха змии, в спомените нозете се поклащат във вода. Вече не беше тихо на тепето, бучеше ѝ трещеше, той под строй работеше като вол, миеше тялото си от мръсотията, изкашляше праха от дробовете си, в края на месеца получаваше пари от касата, харчеше ги, за сватба, за детето, за телевизор, за холна гарнитура, за малка хижа на малка поляна насред гората, далече от всички шосета, далече от тепето. Записа се в списък и започна да внася за кола. Веднъж в годината минаваше на лекарски преглед, по-небрежен и от начина, по който той опипваше овцете си. Годините бяха сиви, всеки починал оставяше скърбящи родители и всичко биваше отбелязвано скрупульозно, от счетоводители зад затворени плътни прозорци, той нямаше и представа колко скала са извозили, не можеше да прецени колко строителна и колко земна маса, колко тонове шлака бяха натрупали в това изкуствено тепе, по чиито склонове не растеше каквото и да било дърво и не пасеше какъвто и да било добитък. Той носеше ръкавици, каска, предпазна маска, никой нищо не ги предупреждаваше до деня, когато скритото излезе наяве и се заговори за него. Той седеше в оскъдно мебелираното помещение и чакаше лекаря, беше почти гол, една-единствена картина висеше на стената, закачена накриво, портретът на властник, чието име той се опитваше да забрави, трепереше, обви раменете си с ръце и смирено зачака, пред очите му гъсто обраслото тепе, зелено и беззащитно. Лекарят му обясни, каквото имаше да обяснява, само с няколко думи. Той изпита вина. Аз отрових живота ни, каза той на жена си. Трябва да се махнем оттук. Къде, попита тя. В хижата, отговори той. За колко дълго, попита тя. Не за дълго, отговори той, най-много година, и започна да кашля и кашлицата нямаше край.

* * *

Отглежда крави вместо овце, кашля по-рядко, отколкото някога, от месеци не е виждал човек освен жена си и преди няколко седмици крадците на добичета в мерника на ловната си пушка, докато до него Неда снемаше предпазителя на своя „Макаров“ и не беше готова да загуби още една крава. Едната година все още не е отминала, дори и след две десетилетия, закованите една с друга дъски държат, върху всяка дъска запаси за зимата, орехи, ябълки, чушки и затворени буркани с какво ли не, устроили са се временно, с топло мляко, кисело мляко и саламурено сирене, заобиколени от гъста широколистна гора, друг начин на живот вече дори не им е познат, когато жена му се усмихва, пейзажът продължава и по лицето ѝ. При събуждане той понякога си мисли за тепето, за червените крила на горската зидарка, за пророческата самота на стария Кольо. Става, дои кравите, широколистната гора излъчва различна тишина от тепето. Това, което преживяваме заедно, е благословия, казва Неда, случайност е, казва той. Пият за благословията, пият за случайността и той се изправя, загрижено спрямо дните, болката се е настанила във всичките му крайници, повдига пластмасовия часовник на изплетената покривчица и измъква парче вестник, внимателно го разгръща, вестникарско съобщение от няколко реда върху пожълтяла хартия. Намира дебелите си рогови очила, псува ги, че никога не са там, където ги търси, използва ги само когато иска да прочете на жена си това съобщение, с изумление в гласа, сякаш току-що научава, че най-възрастният мъж на земята е починал на 124 години, чуваш ли, Неда, слушаш ли ме изобщо?, цели 124 години е живял, колкото ние двамата заедно сме живели, представяш ли си. Щом този юначага е могъл, то и ние ще можем, въпреки кокошите тръни и сдуханите дробове, той отново кашля, както винаги, когато се разсмива при четенето на съобщението за най-стария от всички старци, веднъж на ден през всички дни. Подсмихвайки се, Неда взема парчето вестник и го връща обратно под пластмасовия часовник, благоговейно като малка икона, която подхранва вярата в оцеляването, а той бърка под стола, търсейки две парчета тел, и двете прегънати на прав ъгъл, по-късият край е в ръцете му, три пъти по-дългият сочи земята, той излиза и спира, с търпението на човек, който се пазари директно с времето. На няколко метра от бараката, досами картофената леха, той насочва двата десни телени ъгли, прави една крачка и после още една, в мислите му прехвърчат орли и горски чучулиги, спускат се сенки, които само той разпознава, изчаква двете куки да се раздвижат, да се кръстосат, тогава той спира, затаява дъх за няколко мига, след което извиква Неда, открих водната жила, тук е мястото да насадиш зеленчука си. Неда излиза и върху лицето и е изписано искрено удивление от нейния мъж. Той се усмихва доволно и за кратко забравя тепето, кашлицата, крадците на добитък и проклетото време.

 

 

Christian Muhrbeck

Кристиан Мурбек е немски фотограф и изследовател на Балканите, който от години насам запечатва някои от по-удивителните аспекти на тукашните реалности в незабравимите си фотографии. Действително отвъд всякакви клишета...









Илия Троянов
Илия Троянов (род. 1965) е немски писател, преводач и издател от български произход.
Други статии от този автор
Посетители: 85

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Благодаря за... преди 32 минути
  • Гост писа Още
    Текстът наистина... преди 50 минути
  • Гост писа Още
    Точно пък интелекта... преди 59 минути
  • Пиер писа Още
    "Сабина" е платила с... преди 19 часа
  • Сухи писа Още
    Има противоречия и в... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ще трябва да изминат... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Искрено се надявам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Моля обърнете... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    ...ползвам клавиатура... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    ...Ми аз ще ги кажа... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Интересно какво си е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Струва ми се, че е... преди 1 седмица
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Но то е било... преди 1 седмица
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Не съдете за да не... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Почти във всеки... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, Анатоли, в хода на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Гърдев, разбира се, НЕ... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Струва ми се, че... преди 1 седмица
  • Анатоли Кирилов писа Още
    "Забележките" на... преди 1 седмица
  • Румен Петров писа Още
    Аз се опитвам да кажа,... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Анализа на Траянов е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Самият аз започвам да... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Може би все пак има... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Вижте, хора,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Не ми се ще да... преди 2 седмици