Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

2014 04 Markov

Любен Марков живее в дом на спомените. Малката масичка във всекидневната на втория етаж е отрупана с писма, изрезки от вестници, машинописни ръкописи и съдебни решения. Видео- и аудиозаписи са скътани из старите шкафове. Обемисти папки за документи, организирани по години, са подредени по лавиците в съседната стая. Близо до витата стълба високи рафтове се огъват под тежестта на книги за комунизма, тоталитаризма и тайните служби от съветско време.

Висок, 70-годишен пенсионер с посивяла коса и големи очила, Любен живее сам, заедно с рунтавата си каракачанска овчарка в старата семейна къща в Княжево. Именно тук, в полите на Витоша, е израснал и неговият братовчед, Георги Марков. Тук, през 1969, Георги си взима сбогом с роднините преди да отпътува за Югославия. „Извади от джоба си няколко банкноти и каза, ‚Любене, иди и пий едно питие с приятелите си. Пийте за мое здраве. Ще бъда в чужбина за известно време‘. И това беше всичко. Качи се в колата и отпътува“.

Девет години по-късно Георги е мъртъв. Писател-дисидент и радио-журналист, живеещ в Лондон, чието ежеседмично предаване, Задочни репортажи за България, печели предани последователи в родната му страна, Марков е убит посред бял ден, прострелян в бедрото с миниатюрна отровна сачма от агент на българската Държавна сигурност (ДС). По онова време се предполага, че оръжието на престъплението е модифициран чадър-пушка и случаят става известен по цял свят като „българският чадър“. Убийството на Марков се превръща в един от най-сензационните и мистериозни атентати от времената на Студената война.

В последната фотография на Марков, увеличено копие от която виси в коридора в дома на Любен, писателят гледа директно към обектива иззад очила с рогови рамки. Макар че краката му са небрежно кръстосани, очите му изглеждат тревожни, уплашени, почти умоляващи. Липсват усмивката и искриците в очите, които украсяват другите му снимки. В ръката си държи джобно тефтерче, което нервно прелиства.

От 1989 насам, след срутването на комунистическият режим в България, основна цел в живота на Любен е разплитането на убийството на братовчед му и популяризирането на литературното му наследство. Любен помага за публикуването и препечатването на есетата, романите и пиесите на Марков; организира ежегодни паметни събития и четения; съставил е сборник от личните писма и документи на писателя; свързва следователите с ключови свидетели. Мисълта му прелива с толкова факти за Марков, че понякога му е трудно да се фокусира и прескача от тема на тема. В определен смисъл Любен се е превърнал в двойник на братовчед си. „Възприел съм много от мислите и разбиранията на Георги като собствени закони“, казва той. „Искам истината. Това е, което искам. Както Георги пише в едно от есетата си, това е въпросът на нашето време, на всички времена – истината!“

Но истината се оказва трудна за достигане. Името на Марков – някога изличено от обществените архиви – е възстановено в официалната история на България. Но до миналата година, тридесет и пет години след убийството, без да има арестуван заподозрян, нито пък признание за вина или разкаяние от страна на българската държава, срокът на давност изтече и българският прокурор нареди разследването да бъде прекратено.

Седнал на стар диван насреща ми, Любен Марков започва да чете на глас от ръкописа на едно от есетата на братовчед си. Текстът звучи като библейско пророчество: “След пет, десет, петдесет, сто, години ще има някакъв невидим компютър, който ще разрови цялото минало и ще извади наяве всичко, което за едни ще бъде утеха, а за други ще бъде заплаха“

* * *

Когато Георги Марков напуска България през 1969 на 40 годишна възраст, той е един от най-успелите ѝ писатели, любимец на читателите, а и –до този момент – на партийните функционери. Погледнато отвсякъде, успехът му е удивителен. Инженер-химик по образование, в ранните си години Марков работи в различни заводи, пишейки през свободното си време. Въпреки всичко, вторият му роман, Мъже, е избран за роман на годината от Съюза на българските писатели през 1962. Марков незабавно получава пълно членство в организацията – безпрецедентна чест за времето си.

Наградата му отваря всички важни врати. Мъже скоро е превърнат във филм, пиеса и радиодрама, а преводи на романа се появяват из целия Източен блок. Следващите книги на Марков също получават позитивни отзиви, а пиесите му биват поставени в главните театри в София и цялата страна. Назначен е на добре платен редакторски пост в Народна младеж, едно от най-престижните български издателства. А това, на свой ред, му носи нови награди и привилегии.

Бонвиван по природа, Марков – или Джери, както го наричат приятелите му – носи спортни поло-яки и кара BMW по време, когато дори колите съветско производство са рядкост в София. Често посещава най-модните кафенета на града, а заедно с приятелите си слуша Луис Армстронг и Шарл Азнавур на ролковия си магнетофон, дефицитна за времето стока. Посещава бляскави партита на българската номенклатура, като в кръга на познатите му влизат министри и офицери от ДС. В крайна сметка се запознава и с Тодор Живков, първия секретар на комунистическата партия и диктатор на страната, който го кани на излети сред природата и екстравагантни вечери. Още от времето на освобождението на България от Османско владичество през късния деветнадесети век, българската литература е интимно свързана с българската политика и изковаването на национално самосъзнание, като комунистическият режим ясно засилва тази тенденция. Писателите са не само творци, а и, както се изразява Сталин, „инженери на човешката душа“. Ако в България през 60-те години има известен писател-инженер, то това е Георги Марков.

Под патината на публичния успех и официално признание, Марков обаче запазва критична умонагласа. Нишката, преминаваща през голяма част от ранната му проза, включително и Мъже, е моралният конфликт между идеалистично настроената, съвестна личност – „истинският комунист“ – и безразличната, неефективна, корумпирана система, която се опитва да маскира недостатъците си зад фасадата на комунистическата идеология. Но самата система никога не е в грешка; вместо това неуспехите се представят като аномалия, продукт на капризна лична безотговорност и дребна – често все още буржоазна – лична амбиция, погазваща обществените интереси. Главният герой в Мъже, Иван – вещ инженер и убеден комунист – се опитва да реформира института си, като се противопоставя на некомпетентното му ръководство. „Вярвам в нашето време, с всичките му недостатъци“, обявява той. Това е отношение, преобладаващо сред мнозина от прогресивните писатели в Съветския блок – в най-известния случай, при Криста Волф, съвременничка на Марков, чиито герои и героини упорито запазват комунистическите си убеждения, независимо от всичко.

Ранният протест на Марков остава мъгляв и недооформен, удобен за новата линия на Българската комунистическа партия. Следвайки плътно съветския кораб-майка, след 1956 БКП започва процес на десталинизация и културна либерализация. В определен смисъл Марков е плакатната фигура на Размразяването и на готовността на БКП да припише бившите недостатъци на системата – включително и най-тежките й изкривявания – на индивидуални грешки. В началото на 60-те режимът не само толерира, но дори и окуражава прозаични творби като тези на Марков, които предоставят на ръководството чисто поле за политиките му. Полагат се специални усилия за ангажирането на творци за идеологически цели. Като това важи особено за по-талантливите, за онези които все още притежават критични способности и минимум независимост. Години по-късно, пишейки в изгнание, Марков ще признае, че „Нашият начин на антиконюнктурно мислене по същество е съобразяван и направляван от конюнктурата.“. Както споделя в едно интервю Любомир Левчев, един от близките приятели на Марков през 60-те: „Мисълта на Джери танцуваше на ръба на позволеното, но никога не падаше в пропастта. В последна сметка творбите му се оказаха изключително жизнеутвъждаващи, сиреч политически проверени“.

Творческият баланс е деликатен, включващ множество компромиси. Официално в България няма цензура, няма специална служба или бюрократ, отговорни за прокарването на партийната линия – но писателите са принудени да пристъпват внимателно и да упражняват фини форми на автоцензура. В ранните писания на Марков, макар и прозата му никога да не е невнимателна или клиширана, сюжетите са често пренатегнати, а героите рядко се издигат над социалистическо-реалистическите си прототипи. Както Марков пише няколко години, след като напуска България: „Ние трябваше, образно казано, да префасонираме героите си – носители на нашите идеи, като извадим зъбите им, изрежем ноктите им, подстрижем косите им, избодем очите им и твърде често извадим мозъците им, за да могат да заприличат на приемливи за партията същества“. Социалистическият герой е „клинически идиот… пълното отрицание на всичко човешко“. Въпреки искрените усилия на Марков, идеологическите изисквания на режима постепенно започват да подкопават литературните му амбиции.

Конфликтът между свободата на твореца и желязната хватка на идеологията едва ли е нов, но той е особено осезаем в страните от Съветския блок. В ключовата си творба Поробеният разум (1953), Чеслав Милош обяснява как някои творци се справят с конфликта, припомняйки древно-персийското понятие „кетман“: психологическата способност да са обявява искрено една идентичност в публичното пространство, като същевременно в собственото пространство се запазва – или поне се вярва, че се запазва – някаква друга. Поне през част от ранната си кариера Марков е „поробен разум“, преди да разкъса оковите. БКП е особено изкусна при засипването на своите творци с привилегии – щедри заплати, автомобили, апартаменти, вили, разрешения да се пътува в чужбина – и само малцина намират куража да кажат „не“. Нежеланието да се говори открито се дължи не толкова на страха от трудови лагери или смърт – които по това време, поне по принцип, са вече кошмари от сталинисткото минало – а по-скоро на страха от загуба на престижа и разкоша, както и възможността за публикуване, предоставени от режима. „Цялото това богатство се предоставяше на писателите с един-единствена цел – да не пишат“, ще обясни по-късно Марков.

* * *

Публичното отдалечаване на Марков от покварата и абсурдите на българския комунистически режим е бавен процес, но началото му може да се проследи назад до майсторската му новела Портретът на моя двойник от 1966. Полу-автобиографично произведение с атмосферна близост до творбите на Хенри Милър, новелата описва среднощна игра на покер – любимо, ако и в определен смисъл незаконно развлечение сред софийските бохеми (по това време хазартът е забранен). Лишеният от илюзии разказвач е известен журналист, който планира заедно с партньора си сложна схема, чрез която да изиграят и оберат противниците си. Това е стратегия, признава журналистът безцеремонно, която не се различава особено от писането на блестящи очерци на социалистически работници. И двете неща са продукти на измама, разигравана без морални скрупули, с цел да се спечели на всяка цена. „Въодушевявах се от процеса на фалшифициране“, казва журналистът, след което предлага личното си кредо: „свободата да приемам онези истини, които ми изнасят“. Краят обаче е изпълнен с горчива ирония: разказвачът губи играта и голямо количество пари, защото партньорът му тайно се е съюзил с един от противниците.

Въпреки декадентската си тема и цинична откровеност, Портретът на моя двойник не е забранен в България и намира широка публика. Марков все повече изпитва границите на позволеното, но в същото време не се притеснява да продължава работа за истеблишмънта и неговата пропагандна машина. Подписва договор да напише роман за „дейностa на органите на Министерството на вътрешните работи в борбата с престъпността“ и пиеса за „борбата на органите на Държавна сигурност с враговете на Родината“ (нито един от тези проекти не е реализиран), а заедно с няколко други широко известни автори е натоварен със задачата да работи върху сценария на онова, което ще се превърне в най-популярната телевизионна поредица от този период, На всеки километър, в която се прославя комунистическото партизанско движение в България.

Но времето на Марков като официално толериран писател започва да изтича. Романите му продължават да се продават и не се критикуват директно, но пиесите попадат в друга категория. Публичният характер на театъра – неговата визуална непосредственост и възможността за игрова амбивалентност – привличат нежелано внимание от страна на властите. Огромният му успех също е причина за завист сред определени мощни членове на интелигенцията, които започват да използват всяка възможност, за да сеят съмнения и слухове относно политическата надеждност на писателя. През 1967 пиесата му Да се провреш под дъгата, разказваща за очакващите края си пациенти в санаториум за туберкулозни (като младеж Марков прекарва значително време по такива места), е снета от програмата на тринадесетото представление в Театъра на народната армия в София. На режисьора и петима от актьорите е наложена забрана да работят в София, като всички те са изпратени в Бургас. Година по-късно доклад на Съюза на писателите окачествява пиесата като „идеологически неустойчива“, а секретарят на Централния комитет на БКП Венелин Коцев обявява: „Няма никакво съмнение, че подобни пиеси не могат да съдействат за правилното възпитание на народа“. Фронтът срещу Георги Марков е открит.

Но изпадането на Марков в немилост се дължи както на неговата все по-засилващата се творческа независимост, така и на стечение на историческите обстоятелства и промяна на идеологическия климат. Реакционната, консервативна политика на Леонид Брежнев, заменил Никита Хрушчов като водач на Съветския съюз през 1964, постепенно се процежда и до България, най-близкия спътник на Кремъл. Идеологическият контрол над интелигенцията из целия Съветски блок започва да се затяга, а много от либералните политики от миналото са отменени. С Брежневото премазване на Пражката пролет през август 1968 идва и краят на толерантността към всичко, което наподобява критика зад Желязната завеса. В Чехословакия писатели като Вацлав Хавел, Павел Кохоут и Лудвик Вацулик разпалват дискусии за реформиране на социалистическата система („програмата на социализма“, пише Вацулик в известния си манифест от 1968, „Две хиляди думи“, „попадна в ръцете на недобри хора“). Българският режим, също като тези в Полша, Източна Германия и Унгария, е готов да направи всичко, което е по силите му, за да не позволи на подобен ревизионизъм да пусне корени на собствена почва.

Марков продължава да се развива все по-силно като писател, но заедно с това се сблъсква и с все по-големи политически трудности. През 1969 документалната му пиеса Комунисти, поръчана в чест на двадесет и петата годишнина от установяването на комунистическо управление в България, не е официално поставена на сцена, след като е разкритикувана. В хода на подготовката за пиесата Марков получава ограничен достъп до архивите на МВР и умело използва откритията си, за да представи реални образи на партизани: изправен пред екзекуция, един от героите моли за чаша вода; друг признава, че се е присъединил към партията от самота. В същността си Комунисти демитологизира героичната реторика на официалната партийна история. Друга една от пиесите на Марков, Аз бях той – комедия от грешки в стила на гоголевския Ревизор – се основава на реалната история на фабричен работник, който бързо се издига, след като е припознат по погрешка за роднина на министър. Пиесата е временно спряна – и никога не е подновена – след генералната репетиция. По време на антракта офицер от ДС идва при писателя и го пита: „Абе, ти каква чешка пиеса си написал?“ Марков върви все повече към ръба на пропастта.

* * *

“Трябваше да се махна, да се опомня, да се разбера и да реша какво да правя, защото животът върви и аз все още имам илюзията, че трябва да направя онази истинска, дълбоко субективна, но честна картина на времето, в което съм живял“, пише Марков до близък приятел през септември 1969, пет месеца след заминаването си от България. „Трябваше отново и категорично да се запитам – защо пиша и какво да пиша. Всъщност това е основният въпрос на живота ми“. Марков решава да замине след генералната репетиция на Аз бях той, но без дефинитивни планове да остане завинаги в чужбина. В началото се установява в Италия, в дома на брат си – филателист, който е забягнал шест години преди това – докато се опитва да реши какъв да бъде следващият му ход. Няколко месеца преди това е получил писмо от Петър Увалиев, известен български емигрант, популярен под псевдонима Пиер Рув, който му предлага да опитат да заснемат филм по последната новела на писателя, Жените от Варшава. Увалиев, искрен почитател на творбите на Марков, е работил с Карло Понти и Микеланджело Антониони върху Фотоувеличение и разполага с всички необходими контакти. Марков успява да се срещне с италиански режисьори, включително и с Федерико Фелини, но киноиндустрията се намира във временна криза и парите са оскъдни. През лятото на 1970, по съвет на Увалиев, Марков заминава за Лондон, но мечтите му за филм не се сбъдват и там. Без пари и бъдеща перспектива, той започва да сътрудничи на българската секция на BBC, представяйки културни събития, първоначално на свободна практика, а по-късно и като редовен кореспондент.

Междувременно, в България кампанията срещу него се вихри с пълна сила. Макар че все още пътува с валиден паспорт и не прави никакви компрометиращи политически изказвания против правителството, пиесите на Марков са свалени от сцената една подир друга, а той самият е уволнен от редакторския си пост в Народна младеж. Марков не толкова избира изгнанието, колкото е принуден да го приеме. Към 1971, когато е вече ясно, че няма да се завърне, е изключен от Съюза на писателите. Книгите му са конфискувани от всички библиотеки и книжарници, а името му е изличено от обществени архиви и филмови надписи. Последният човек, който го споменава в печата като „най-голям белетрист в нашата страна“, литературната критичка Розалия Ликова, бързо е изключена от Съюза на писателите и уволнена от преподавателското си място в Софийския университет. Както един пражки книжар казва на приятел на Марков, който е търсел творби на Павел Кохоут след края на Пражката пролет, „Имаше такъв, но сега го няма и никога не го е имало“.

Но Марков отказва да изчезне. Бързо научава английски и се утвърждава като мощно присъствие в BBC. Към края на 1971 става и редовен сътрудник на българската секция в Deutsche Welle, западногерманската международна медия. Радио-есетата му започват да стават все по-политически по тон и съдържание. Двойникът на Марков, авто-цензорът, започва да изчезва и литературните му дарби – острото око, феноменалната памет и ярката проза – започват втори живот. Бързо си създава име с петнадесетминутните си репортажи по Deutsche Welle, разказващи за българската култура и политика. Въпреки първоначалното желание на българските власти да го игнорират, нарастващата активност на Марков ги кара да вземат мерки и да го осъдят задочно на шест години и шест месеца затвор, като една от мотивациите за присъдата е „вражеското му отношение към установените порядки в нашата страна“.

„Наистина съм щастлив от пътя, който избрах, колкото и много да ми струва това“, пише Марков от Лондон на бившата си българска съпруга, Здравка Лекова. „Нито за секунда не съм съжалявал и не съжалявам за псевдолитературния си живот у нас, за мнимото щастие на писателско парвеню. Може би ме чакат много тежки и мизерни дни, може би да ми провърви, но най-важното за мене е, че аз наистина ще си напиша произведенията, които искам да напиша, без да се съобразявам с когото и да е.“

Марков продължава да пише и за сцената. Архангел Михаил, великолепна абсурдистка пиеса за доктор и милиционер, изгубени в гората, сравнима в най-добрите си моменти с работите на Бекет и Йонеску, получава една от трите първи награди на Единбургския международен фестивал през 1974. На следващата година Марков се жени за своя колежка от BBC, Анабел Дилк, като скоро им се ражда дъщеря. Малко по-късно Марков ще започне да работи заедно с приятеля си Дейвид Филипс, британски писател, върху роман на английски език, Достопочтеното шимпанзе, в който се осмива британския политически живот. Но онова, което го поставя на пътя към литературното безсмъртие – и физическото унищожение – са поредицата от есета за Радио Свободна Европа, събрани по-късно в книгата Задочни репортажи за България.

* * *

Задочни репортажи се излъчват ежеседмично от ноември 1975 до юни 1978 в общо137 предавания. Марков усвоява директен, ясен и безкомпромисен стил, като сваля дисидентските маски на боязлива алегория и заобикалки и описва живота „такъв, какъвто е“, открито признавайки предишната си роля в системата. Тази поразителна честност е най-ценното качество на предаванията му. Чрез живи човешки портрети и прости истории от миналото си, Марков постига комплексна философска визия, която демистифицира социалистическа България и разкрива тъмните страни на тоталитарното й съществуване. Той описва грандиозното – и в края на краищата неуспешно – изграждане на плавателен канал в планинска София; трудностите при получаването на паспорт за пътуване в чужбина; параноята („врагоманията“), която оправдава съществуването на режима; невидимите животи на проститутките; дребнавото, удобно съществуване на българската интелигенция.

В своята скорошна История на българската литература, литературният критик Светлозар Игов нарича Задочни репортажи „най-значимият засега публицистично-художествен документ за българската тоталитарна действителност“. Ако Александър Солженицин прави дисекция на съветския режим отдолу, като жертва на ужасяващите сталински лагери, Марков извършва нещо подобно отгоре, от позицията на човек, който е познавал интимно българския партиен елит. Творчеството му има някои близки прилики с това на Милован Джилас, който разкрива привилегирования живот на югославските политически бюрократи в книгата си Новата класа от 1957, за което и отива в затвора.

Тоталитарната ера, която Марков описва, е различна от тази на Солженицин. Макар и да отделя внимание в няколко есета на жестокия сталинистки период в България от 1944 до 1956 (свидетел на който става като тийнейджър и студент), с неговата насилствена колективизация, безразборно насилие и съпровождащ го страх, основното му внимание се съсредоточава върху последвалия период на либерализирани политики от 1956 до 1968, когато властта и самото съществуване на режима не зависят вече от упражняването на безразборен физически терор, а функционират много по-фино, чрез широко разпространени, повсеместни форми на социална и материална корупция. Българският тоталитаризъм се превръща в монотонен и прозаичен, без разтърсващи травматични събития или катаклизми, без социални вълнения, сравними с ония от Унгария през 1956, Чехословакия през 1968 или Полша през 1968 и 1980. Липсата на смутове и организирани дисидентски движения е сама по себе си вече симптом за социална корозия.

Корупцията и непотизмът, които проникват във всички сфери от действителността, опитът да се контролират интелектуалците и населението чрез феодална система на привилегии, основаваща се на идеологическо раболепие или лични връзки – такава, при която индивидуалната стойност и талант нямат почти нищо общо със социалното издигане – са в основата на може би най-голямото престъпление на режима: производството на посредственост. Това е постоянно повтаряща се тема в Задочни репортажи: „Най-отличителната черта на социалистическия кариерист, без значение дали той е в производството, културата или администрацията, е неговата посредственост“. На друго място Марков говори за функционерите на комунистическата партия като за „дебели хора с тромави мозъци и груби маниери, които живеят живота на гоголевски губернатори в затънтена руска провинция“. Българският лидер, Тодор Живков, е нарицателният функционер: „не особено интелигентен малък диктатор… с естетическите разбирания на някогашен фелдфебел“. Макар и на моменти саркастичен, Марковият портрет на Живков, е удивително обективен. Той разпознава силните качества на Живков, неговата „несъмнена природна интелигентност, бърза съобразителност и великолепна памет“, но в края на краищата вижда в него посредствена личност, не по-различна от „местния пощенски началник, я учител в прогимназията, я един от хората на общината или местния агроном“, който по погрешка е получил водачеството на цяла една страна.

Но посредствеността е характерна не само за партийните бюрократи. Принудени да живеят в условия на произвол, изкуствени норми на производство, изисквани от командната икономика в съветски стил, сравнително ниско заплащане и отрицателния пример на един некомпетентен партиен елит, открито обиращ държавата, обикновените българи бързо усвояват уроците. „Трудовата корупция беше вследствие от нравствената корупция, безмилостно насаждана от най-горното ръководство“, заключава Марков. Да се работи започва да се смята за робия, признак на нисък статус, където за концепции като качество и ефективност няма почти никакво място. Подкупите се превръщат в нормална практика. Обществената собственост става ничия и почти всички – от най-висшия чиновник до най-обикновения работник – се опитват да извличат лични облаги от позициите си, често използвайки идеологията като прикритие. Ако оставим настрана официалната социалистическа реторика, България си остава дълбоко материалистическо общество, в което консумацията и култът към вещите – особено дефицитните, произведени на Запад стоки – стоят над всичко останало. „Мога само да кажа, че не зная друго общество с по-определен дребнобуржоазен облик от това на управляващата комунистическа партия“, пише Марков.

В своите радио-есета за Свободна Европа Марков отделя значително място и на културния живот в България – тема, която познава отблизо. Писателите са „официално упълномощените фалшификатори на режима“, които преобличат тоталитаризма в благоприлична премяна. В резултат от това изкуството е заместено от псевдо-изкуство, а работата от псевдо-работа, както и всяка друга сфера от човешката дейност в България. Това е свят на показности, в който един безсмислен, ритуализиран език обгръща и най-обикновените събития – лъжа, която хората често разпознават като такава, но приемат въпреки това. Конструирането на тоталитарната реалност е, в определен смисъл, един вид национален театър, доброволен отказ от недоверие. В едно есе за националните манифестации в София, Марков описва как сред знамената и портретите на комунистическите водачи, група кожарски работници крещят смехотворния лозунг „По-ве-че ко-жи за пар-ти-я-та!“ Подобно на известното описание на Вацлав Хавел (от „Силата на безсилните“) на зарзаватчията, който окача във витрината на магазина си плакат с надпис „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“, просто за да демонстрира верността си към системата, тук българските кожари – и всички останали, включително и работниците – грижливо потвърждават марксистката си надеждност, без да се ангажират с намиращата се зад нея идеология. Както Хавел отбелязва: „Не е задължително отделните хора да вярват във всички тези мистификации, но трябва да се държат така, сякаш че го правят… Не е нужно да приемат лъжата. Достатъчно е просто да са приели живота си с нея и в нея. По силата на самия този факт те вече подкрепят системата, осъществяват системата, правят системата, са системата“.

И макар че Марков винаги се е гордеел с мисълта, че е критик на режима, а за известно време дори е вярвал наивно, че би могъл да подпомогне неговото реформиране, в края на краищата той разбира, че трябва да направи избор между твореца и неговия зъл двойник, пропагандиста, защото не може да бъде и двамата едновременно. „Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си“, пише той в Задочни репортажи, описвайки причините, поради които напуска България. „Затова тук не става и въпрос за проявена гражданска честност или доблест, а само за собствено чувство за непоносимост“.

* * *

„Защо членовете на Политбюро не ходят на събрания в четвъртък?“, гласи български виц от късните 1970. „Защото слушат Георги Марков по Свободна Европа“.

Радио Свободна Европа е най-важният финансиран от САЩ предавател в Европа по време на Студената война, и макар в началото да е поддържан – тайно – от ЦРУ за целите на американската пропаганда, информацията е изнесена в публичното пространство и връзката приключва през 1972. Чрез по-голяма прозрачност в операциите си РСЕ постепенно се превръща в най-добрия алтернативен източник на нецензурирани новини и коментари за хората, живеещи зад Желязната завеса, предавайки на няколко различни езика, включително и български. Долавяйки заплахата за собствения си монопол върху информацията, социалистическите правителства се опитват да заглушават честотите на РСЕ или физически да ограничават радиоприемниците така, че да не могат да приемат на къси вълни, но тези опити се оказват напразни. Милиони хора из целия съветски блок намират изобретателни начини да слушат западни предавания и РСЕ е сред особено предпочитаните.

Трудно е да се преувеличи ефекта върху българската общност, у дома и в чужбина, на поредицата Задочни репортажи за България по РСЕ. „Той създаде висококачествена литература с европейски измерения. Георги беше като комета, която освети тъмното небе“, припомня си Димитър Бочев, един от най-близките приятели на Марков, отговарящ за предаването Контакти в РСЕ, която излъчва есетата на Марков. „Бях толкова вдъхновен от Задочни репортажи, че дори не се осмелявах да коригирам правописните грешки“. Според едно изследване, проведено по онова време, те са повишили популярността на РСЕ сред българската публика с около 60 процента.

Още през 1971 ДС отваря досие на Марков под псевдонима „Скитник“, но в хода на времето, с все по-антисистемните писания на автора, режимът в София става по-агресивен. Към средата на 1970-те Марков вече работи за три западни радиостанции: BBC, Deutsche Welle и Свободна Европа – и трите считани от режима за прокарващи „идеологически саботаж“, може би най-тежкото възможно престъпление в една комунистическа страна. Таен доклад на ДС от 1976 нарича Марков „‚тежката артилерия‘ на идеологическата диверсия, провеждана от противника чрез радиопропаганда“. И понеже Марков често настоява, че реформирането и евентуалната промяна на българския режим могат да бъдат започнати единствено от управляващия елит в Москва и София, ДС смята, че предаванията му биха могли да създадат предпоставки за появата на дисидентство сред българската интелигенция. Критиците на режима получават известни протекции през 1975, когато много от съветските съюзници – сред тях и България – подписват Хелзинкските споразумения, които, освен че гарантират териториалната цялост на държавите, включват и гаранции за основните човешки права и свободата на мисълта. Споразуменията не са договор и като такива не обвързват подписалите страни строго, но начина, по който в тях се говори за човешки права и свободи е подхванат от източноевропейските дисиденти, които се борят срещу потисническите си правителства, които пък в отговор изнамират още по-заобиколни пътища да смазват съпротивата им.

Съветският съюз решава да се освободи от непокорни писатели като Йосиф Бродски и Александър Солженицин, като ги прогонва от страната (през 1972, и 1974, съответно). България няма такава възможност: Марков вече е в чужбина, извън досег и контрол, и не може да бъде нито купен, нито хвърлен в затвора. За малка страна като България, той започва да се превръща в огромна политическа пречка.

* * *

През 1973 секретен меморандум на Политбюро на БКП упълномощава ДС „да планира, подготвя и извършва на територията на капиталистическите и развиващите се страни остри агентурни-оперативни мероприятия срещу обекти на противника и лица, които се занимават с активна вражеска дейност или са извършили престъпления срещу НРБ“. „Остри операции“ е евфемизъм, с който българското разузнаване нарича акции като отвличания и убийства. Само година по-рано ДС е подписала съглашение за взаимопомощ с КГБ, която обещава да предоставя на българските си колеги различни устройства, предназначени за убиване, включително и контролирани чрез радиовълни взривни мини, уреди за „безшумно, механично изхвърляне на специални игли“ и „силни и бързо действащи отрови“.

Малко вероятно е ДС да е планирала убийството на Марков още по това време, но други българи вече са били осъдени. В архивите на ДС са открити оцелели документи, описващи плановете за убийство на Борис Арсов – български невъзвращенец, който се е установил в Дания, където публикува бюлетини, критикуващи режима на Живков. Той е сравнително дребна фигура в емигрантската общност, но властите в София се чувстват достатъчно застрашени, за да наредят ликвидацията му. Разглеждат се няколко различни смъртоносни оръжия, сред които ножове, твърди предмети и отрови. Макар че опитът за убийство не сполучва, в края на краищата Арсов е отвлечен от агенти на ДС и през 1974 изправен на съд в България, след което е намерен обесен в килията си няколко месеца по-късно.

ДС крои планове да „компрометира и неутрализира“ Марков още от 1975, но решението за убийството му най-вероятно е взето през 1977, когато става все по-ясно, че той няма да прекрати предаванията си по радио Свободна Европа, последните от които са навлезли в много опасна територия: личността на Живков. В книгата си Първо управление: моите 32 години на разузнаване и шпионаж против Запада (1994), Олег Калугин, бившият шеф на контраразузнаването към Първо управление на КГБ предоставя подробен разказ от първа ръка за плановете за убийство на Марков. Според Калугин, през ранната 1978 българското Министерство на вътрешните работи, по заповед на Живков, изпраща до Съветите молба „да ни се помогне… при физическото отстраняване на Марков“. (В книгата си от 1990 КГБ: История отвътре, Олег Гордиевски, резидент и шеф на лондонското бюро през късните ‘70 г., също потвърждава помощта на Комитета в случая с Марков). И макар че Юрий Андропов – тогавашен шеф на КГБ и бъдещ лидер на Съветския съюз – първоначално се противопоставя, поради личната си неприязън към политическите убийства, в края на краищата службата предлага техническа помощ, при условие да не бъде замесвана директно в убийството. От КГБ предоставят на българите три различни опции за елиминирането на Марков: отровен гел, който, приложен върху кожата, води до инфаркт; отрова, която се смесва с храна или питиета; миниатюрна отровна сачма, която може да се изстреля директно в тялото.

Междувременно, българското Външно министерство привиква британския посланик в София, за да протестира срещу предаванията на Марков и критиките му срещу Живков, като предупреждава, че ако англичаните не го спрат, „то нашата страна ще бъде принудена да предприеме необходимите за целта мерки“.

Марков не е в неведение за опасността. Чрез познат на брат си в Германия той е получил предупреждение, че ДС може да извърши покушение срещу живота му. Първоначално не иска да повярва, като смята, че българите не биха рискували международен скандал – но с хода на времето сигналите стават все по-настоятелни и той започва да се чувства все по-застрашен. Яде само вкъщи и избягва да пие на обществени места; държи плановете си за пътувания в тайна и винаги е нащрек. Но всички предпазни мерки се оказват напразни. Около 6:30 сутринта на 7 септември 1978, докато е на работа в сградата Бушхаус в Лондон, Марков излиза за малко, за да паркира колата си на по-добро място. По една случайност това е рожденият ден на Живков. Близо до автобусната спирка на Уотърло Бридж непознат човек се сблъсква с него и Марков усеща убождане в задната страна на дясното бедро. Когато се обръща, той вижда как непознатият се навежда, за да вдигне чадъра си. Той все още не знае, но току-що е бил прострелян с миниатюрна, милиметър и половина отровна сачма от платина и иридий, съдържаща мъничко количество отрова, най-вероятно рицин – високо токсичен растителен гликопротеин, който се добива от рициновото растение. Смята се, че чадърът е бил само за отклоняване на вниманието и че сачмата е била изстреляна от устройство подобно на писалка. Четири дни по-късно, въпреки усилията на британските доктори, Георги Марков издъхва. Той е на 49 години.

* * *

„Ако вие днес сте герой, утре може да сте предател, вдругиден могат да ви обесят, а още по-вдругиден — да ви реабилитират и издигнат паметник“. Тези пророчески думи са от увода към Задочни репортажи. В края на декември 1989, един месец след дворцовия преврат, чрез който Тодор Живков е отстранен от властта и комунистическите режими из източна и централна Европа се срутват един след друг, името на Марков се появява отново в България. Членството му в Съюза на писателите е възстановено посмъртно, а основното му произведение, Задочни репортажи за България – публикувано за пръв път в Цюрих през 1981 – е официално препубликувано в София през лятото на 1990, при първоначален тираж от 70,000.

Задочни репортажи притежаваха същите журналистически страст и сила като Архипелаг Гулаг“, спомня си Георги Борисов, писател и редактор, който помага за връщането на творчеството на Марков обратно в родната му страна след политическите промени и написва увода към първото българско издание. „Книгата на Солженицин беше по-конкретна, пълна с документи, докато тази на Марков беше мемоарна, но въпреки това реален документ за онова време. Той не ползваше словесни арабески, а представяше нещата такива, каквито бяха. Задочни репортажи има за българите същото значение, каквото Архипелаг Гулаг има за руснаците“.

Но след първоначалния пост-комунистически взрив на интерес към Марков, името му странно и необяснимо започва да потъва обратно в тресавището на забравата. Макар че първият демократично избран президент на страната, Желю Желев, посещава гроба на Марков в Англия през 1991, като обещава да помогне за разплитането на мистерията около убийството му, българските разследвания бързо стигат до задънена улица. Основната трудност се състои в това, че досиетата на Марков – солидни 16 тома – са били незаконно отстранени от архивите на ДС през януари 1990 и скрити или изгорени. Това е само част от по-голямата кампания на комунистическите служители да заличат всички следи от престъпленията на бившия режим. През първите месеци след смяната на режима, 134,102 (или 40,3 процента) от архивните единици в Министерството на вътрешните работи са системно унищожени, натоварени на камиони през нощта и закарани за изгаряне в металургична фабрика близо до София. Други 10,000 до 20,000 досиета от Първо управление на ДС, бившето контраразузнаване, което е наредило убийството на Марков, също са обявени за липсващи.

Българските власти скоро започват разследване около изчезването на архивите на „Скитник“. Обвинения са отправени срещу генерал Владимир Тодоров, последния шеф на Първо управление и неговия колега генерал Стоян Савов. Но Савов се самоубива два дни преди началото на процеса. Тодоров забягва за кратко в Съветския съюз, където неговият приятел, Владимир Крючков, шеф на КГБ, все още е силен – но след неуспешния опит за преврат на Крючков срещу Михал Горбачов през август 1991, Тодоров е принуден да се върне в България. В края на краищата той е намерен за виновен и осъден на десет месеца затвор, но продължава да отрича каквото и да било закононарушение до края, твърдейки, че е унищожил досиетата на Марков защото те „не съдържаха нищо важно“.

Разследването на убийството на Марков продължава въпреки това. И макар че основните досиета вече липсват, все още е налице голямо количество косвени улики, както и информация, разпиляна из архивите на ДС – в годишни отчети, меморандуми и бележки – които показват категорично, че Марков е бил убит по заповед на комунистическата партия. Всъщност, две седмици преди убийството на Марков, същия метод е бил изпитан в Париж срещу Владимир Костов, друг враг на режима на Живков и биваш служител на ДС. Костов оцелява, ако и само след тежко боледуване; също такава миниатюрна сачма по-късно е извадена от тялото му. „В хода на изследванията на архивите бяха установени факти, които ни дават основание да се направи извода, че Георги Марков е бил убит от Първо главно управление като изпълнение на решение на секретариата на ЦК на БКП по отношение на вражеската емиграция“, казва Коста Богацевски, бивш заместник-следовател, който е работил по случая през ранните ’90 г. (Бившият главен следовател, Богдан Карайотов, междувременно е вече починал). Въпреки това няма достатъчно директни улики, за да могат да се повдигнат обвинения срещу конкретни личности, а българският съд не разполага с правомощията да даде под съд цяла една политическа система.

Ясно се очертава само профила на една личност: Франческо Гулино, с псевдоним „Пикадили“ – италианец с датски паспорт, който е бил вербуван като агент на ДС през 1971, след като е бил арестуван за контрабанда на дрога и твърда валута в България. Поставен под прикритие като търговец на антикварни предмети в Копенхаген, Гулино е посетил Англия на няколко пъти за разузнавателни мисии през 1976 и 77, и е възможно да е бил в Лондон през септември 1978, когато Марков е убит – голяма част от информациите относно действията му през тази последна година са изличени от досието му в ДС. С помощта на датската полиция и Скотланд Ярд, Гулино, който все още живее в Дания, е бил разпитван през 1993, но не е арестуван, тъй като българският главен прокурор по онова време, Иван Татарчев, отказва да предаде съответните документи от досието на Гулино, позовавайки се на „липсата на споразумение за законово сътрудничество“ между България и Дания, както и „причини, свързани с националната сигурност“. Това де факто поставя и края на международните опити за сътрудничество, макар че Скотланд Ярд (която работи по случая от 1978 насам) и българските органи продължават да полагат спорадични усилия години след това. Междувременно Гулино изчезва.

* * *

Там, където разследването удря на камък, един български журналист успява да направи пробив. В продължение на повече от двадесет години Христо Христов работи непрестанно за разкриването на българското тоталитарно минало и неговите многобройни престъпления. Автор на няколко книги, сред които критическа биография на Тодор Живков, изследване за българските концентрационни лагери, както и анализ на катастрофалните икономически политики на комунистическата партия, Христов е посветил значителна част от кариерата си на случая Марков. Авторитетното му документално изследване Убийте „Скитник“, публикувано в България при голям медиен отзвук през 2005 (наскоро съкратен вариант се появи и на английски), си остава основният и най-изчерпателен източник на информация относно живота и смъртта на Марков. След години неуморно четене на наличните архиви на ДС, множество интервюта, искания за достъп до информация (включително и чрез съдебни дела, ако не е имало друг начин), Христов е успял да реконструира прилежно, парче по парче, мистериозния пъзел на случая Марков. В хода на работата си е получавал анонимни заплахи, апартаментът му е бил разбиван на три пъти, но той продължава упоритото си издирване, опитвайки, по собствените му думи, да запълни „вакуума на паметта“.

Едно от големите предизвикателства за възстановяването на паметта за Георги Марков е продължаващата кампания за дезинформация и очерняне на името му. Слуховете, че той е бил таен агент на ДС в Лондон или дори двоен агент за ЦРУ и MI6 циркулират още от времената преди 1989 – това е обичайната тогавашна стратегия срещу противниците на режима, предназначена да ги дискредитира в очите както на почитателите, така и на враговете им – но клеветническата кампания срещу Марков продължава и след политическите промени в България . Книги като Кой уби Георги Марков (1994) на Владимир Береану и Калин Тодоров, както и Убийте котката на Георги Марков (2006) на Ангелина Петрова, прокарват идеята – основаваща се основно на слухове и клюки – че Марков е работел за ДС. (Както Береану, така и Петрова междувременно бяха разкрити като бивши агенти на ДС). Книгата на Петрова в частност е личностна атака срещу Марков, която се опитва да го представи като егоистична, нечестна личност, женкар, чието творчество не притежава никаква литературна стойност. Авторката прави предположението, че Марков може да е бил убит от ЦРУ, или че смъртта му изобщо не е била убийство: може и да е умрял от сепсис, предизвикан от котешко одраскване, или дори от чума.

Христов категорично отхвърля подобни конспиративни теории, както прави и Коста Богацевски, който в хода на криминалното разследване е разпитвал под клетва десетки бивши служители на ДС. „Не съществуват документи и няма никакви доказателства, които да показват, че Георги Марков е бил агент на ДС“, казва Богацевски. „Тези твърдения са недостоверни и целият да се отклони вниманието от това, което е направено“.

Въпреки безспорните свидетелства, директни и индиректни, които излизат на бял свят във връзка с убийството на Марков, спекулациите относно ролята му на политически дисидент и писател продължават да се множат из българското публично пространство и Интернет-дискусии. Мненията са остро противоположни, и то не винаги по политическа линия, като едната страна обвинява Марков, че е бил предател или подмилкващ се служител на режима, а другата го превъзнася като национален герой и защитник на ценностите на истината и свободата. Двата живота на Марков – първо като член на официалната интелигенция, а по-късно като неин гръмогласен критик в изгнание – подхранват по естествен начин подобни разделения, но освен това те говорят и за сложността на човешката психика и естеството на режима, както и за неведомите пътища на човешкото съществуване и лично развитие – неща, които никога не могат да бъдат сведени до прости противоположности. Биографията на Марков е свидетелство за естеството на една система, която по изкуствен начин размива разграниченията между идеологическите изисквания и индивидуалното желание, като по този начин прави самоизмамата да изглежда като естествен избор. Може би най-голямото постижение на Марков се състои в разкриването на различието между тези две неща.

Преди всичко обаче, поляризираните дебати около фигурата и наследството на Марков, разкриват разнопосочното национално отношение към историческото наследство на българския тоталитарен режим като цяло. Както Тони Джуд проникновено отбелязва в забележителната си книга След войната: „разделителната линия по време на Студената война преминава не толкова между Изтока и Запада, колкото вътре в Източна и Западна Европа… Между онези, за които комунизмът е донесъл практически социални преимущества под една или друга форма, и онези, за които той е означавал дискриминация, разочарование и потисничество“. Бидейки абсолютния инсайдер, а след това абсолютния аутсайдер, Марков показва, че това разграничение преминава и вътре в самия него.

Разбира се, както често той сам отбелязва в Задочни репортажи, една съществена част от българското население е получила материални предимства и социални привилегии от комунистическата система, при условие, че същите тези хора са били готови да се разделят с основните си права и да се въздържат от открита критика. За средния български гражданин животът е бил ако не задоволителен, то поне спокоен и лишен от събития, един вид послушно бъхтене според предписани правила. За много други обаче животът е бил точно обратното: изпълнен с физическо и психологическо насилие, преследвания и ежедневни жестокости. В този смисъл, Георги Марков, първоначално официално лице, а след това жертва на комунистическия режим, обединява в себе си противоречията на цяла една епоха.

* * *

„Няма единна памет за комунизма и няма национален консенсус по отношение оценката за миналото“, казва Ивайло Знеполски, български философ и директор на Института за изследване на близкото минало – една от малкото организации, които се занимават активно с историята на комунизма в страната. „Паметта за комунизма в България е един голям неразрешен проблем, което си вижда и от политиката на държавата през последните 25 години преход, независимо от цвета на правителствата.“

Докато консенсус за комунистическото минало много трудно може да бъде постигнат – историята е многоцветна арена, изградена от милиони лични преживявания, които често се намират в противоречие едни с други и не могат да бъдат лесно помирени – то българските пост-комунистически правителства носят вина за активното потискане на паметта и разследванията на престъпленията от миналото. Настоящото правителство продължава тази политика и отказва официално да признае ролята на България в убийството на Марков. Когато миналата година държавният прокурор реши да закрие разследването, той цитира не само закона за давност, но хвърли сянка на съмнение и върху досегашните доказателства, че Марков е бил убит от ДС. Както и в много други страни в целия бивш Съветски блок, политическите промени в България през 1989 бяха поставени в ход отвътре, от членове на комунистическата партия и ДС, които често използваха позициите си, за да извлекат възможно най-добри облаги за самите себе си, роднините и приятелите си. Политическото управление в името на народа беше просто трансформирано в лична икономическа власт, като обществената собственост беше често, и най-вече по криминален път, приватизирана от елита. Всъщност новата политическа и икономическа класа днес е съставена предимно от хора, които имат преки или косвени връзки със стария комунистически режим. А, както Оруел е знаел така добре: да се контролира настоящето означава да се контролира миналото и, което е още по-важно, бъдещето.

„В България нямаше реална декомунизация, нямаше лустрация, и секретните досиета на ДС бяха отворени много късно, за да се постигне този контролиран преход към демокрация“, казва Христо Христов. „Но в края на краищата обществото все още се управлява от същия механизъм, при който бившите членове на ДС винаги присъстват – в политиката, в икономиката, в медиите. Това е причината, поради която ние нямаме памет за Георги Марков. А паметта за Марков липсва, понеже няма памет за жертвите на комунизма като цяло“.

Миналата година центърът Хана Аренд в София проведе социологическо проучване за познанията на младите българи за тоталитаризма в Европа и у дома. Отговорите на респондентите, на възраст между 15 и 35, са стряскащи: 79 процента не са чували за Гулаг; 67 процента не са чували за Желязната завеса; 51 процента не знаят причините за смъртта на Марков, а 89 не знаят нищо за книгата Задочни репортажи за България.

Българската криза на историческа памет едва ли засяга единствено младите хора, особено що се отнася до литературните произведения на Марков. Повечето възрастни в наше време знаят името му, но само във връзка с убийството. Малцина са чели есетата или романите му и само най-големите книжарници в София имат в наличност по една или две от книгите му. Много по-лесно е да се намери екземпляр от мемоарите на Тодор Живков, отколкото например отличните новели на Марков Портретът на моя двойник и Жените от Варшава. Творчеството му не се преподава в училищата. Марков дори няма паметник в София – само една малка паметна плоча, обикновено покрита от листа, на площад „Журналист“. Българинът, който би трябвало да има в националната си литературна и политическа история същото признание, каквото имат Бродски в Русия, Хавел в Чешката република и Милош в Полша, е захвърлен в кошчето на времето. След убийството му в чужбина, Марков е убит втори път, този път в родната си страна.

Едва през 2000-та година тогавашният президент Петър Стоянов награждава Марков с най-високото държавно отличие, Орден „Стара планина“, „за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия тоталитарен режим“. Това е един от малкото жестове на официално признание, които Марков получава в пост-комунистическата епоха.

Съдбата на Марков извън България не е много по-различна. Някои чужденци все още си припомнят историята за „убийството с чадъра“, но творчеството му е напълно непознато. Силно съкратена версия на Задочни репортажи излиза във Великобритания през 1983, а една година по-късно и в Съединените щати под името Истината, която уби, но книгата вече отдавна е извън печат. Рецензирайки я за Los Angeles Times, социалният историк Артър Уайнбърг пише: „Онова, което Джордж Оруел си представя в 1984 за тоталитарното общество, Марков прави реално в спомените си за живота в България под болшевишко управление: терор, напрежение, потисничество“. Случайните вестникарски суперлативи настрана, енциклопедията на Колумбийския университет Литературна история на Източна Европа след 1945 дори не споменава името му.

„Правил съм няколко опита да публикувам творби на Марков, но почти всички бяха неуспешни. Не мога да разбера защо не се публикува нищо от Марков“, казва Стефан Цанев, близък приятел на Марков през 60-те и един от най-популярните драматурзи и историци в съвременна България. През 2001 Цанев пише въведението към събраните пиеси на Марков, но изданието е направено в ограничен тираж от 800 екземпляра и е почти невъзможно да се открие в днешна София, дори и сред търговците на редки книги. „Комунистите са наистина много добри при изличаването на миналото“, добавя Цанев.

Театрални постановки по пиесите на Марков също отсъстват. Театрите в София, които някога са се надпреварвали да поставят творбите му, днес не предлагат в репертоарите си негови пиеси. Едва миналата година Народният театър „Иван Вазов“ най-после направи камерна продукция на Да се провреш под дъгата под режисурата на Асен Шопов – същият, който е режисирал пиесата през 1967, когато правителството я спира и прогонва Шопов в Бургас. С бяла брада и решителни сини очи, лицето му прошарено от бръчки, режисьорът все още излъчва усещане за бунтарство. „Марков продължава да бъде избутван настрана и множество сили се опитват да попречат на популяризацията и общественото му признание“, казва той. „Но онова, което ще ви кажа аз е, че пиесата му заживява втори живот“.

И действително, билетите за представлението често са разпродадени. Действието на пиесата се развива в неугледен санаториум към края на Втората световна война, където, малко преди Съветите да поемат властта, няколко души – между тях доктор, философ, художник и земевладелец – очакват края си, заети с апатични разговори и цинични шеги. „Надеждата за някаква промяна е фалшива и благородните ви инстинкти са илюзия“, казва философът на доктора. „Всичко ще си остане точно същото, каквото е било винаги… същите хора, същото време, само декорите ще се променят“. Но всичко се променя, когато през нощта тайно довеждат нова пациентка – ранена партизанка, чиито гърди са пронизани от куршуми. Мъжете изведнъж се преобразяват, обличат новите си дрехи и започват да се грижат за нея. Но това настроение не се задържа задълго: в края на пиесата става ясно, че всеки от тях е изпратил тайно писмо до местната полиция, в което издава присъствието на партизанката.

* * *

Миналата година София беше белязана от ежедневни анти-правителствени протести против коалицията, водена от Българската социалистическа партия (горд наследник на БКП), първоначално разпалени от спорното назначение на 33-годишен медиен магнат със сенчесто минало за шеф на Държавната агенция „Национална сигурност“. По време на протестите творчеството на Марков преживя нещо като ренесанс. Вестниците често препечатваха негови есета. Социалните мрежи бяха пълни с линкове към творбите му, а на 7 септември 2013 – тридесет и пет годишнината от убийството му – няколко стотин протестиращи демонстрираха в центъра на София (някои от тях носеха чадъри), преди да коленичат за едноминутно мълчание пред Народното събрание. Някои сравняват важността на делото на Марков с онова на Едуард Сноудън. Манол Пейков – собственик на едно от най-големите български издателства – наскоро писа на стената си във Фейсбук: „Задочни репортажиза България на Георги Марков е най-задълбочената и всепроникващата от всички документални книги, разказващи за комунистическата епоха в България. Тя трябва да бъде прочетена от всеки, който иска да разбере защо живеем това, което живеем.“

 

През миналата година по Българската национална телевизия беше излъчен и документалния филм на германския режисьор Клаус Дексел Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър. Филмът представя отново някои от по-известните факти и теории около Марков, но основното внимание тук е насочено не толкова към самия писател, колкото към търсенето на предполагаемия му убиец, Франческо Гулино, с псевдоним „Пикадили“. Удивително, но след едно транс-европейско разследване, Дексел открива Гулино в малко градче в Австрия, където той все още работи като търговец на антикварни предмети. В малък апартамент, пълен със старини картини и статуетки, режисьорът сяда на канапе, за да интервюира Гулино. С черен кожен каскет на главата, остарял и малко разплут, Гулино отговаря на въпросите на развален английски и немски, като се смее нервно и гали кученцето си. Разговорът доста силно напомня за фарс, сякаш взет директно от някоя от абсурдистките пиеси на Марков:

Дексел: Бяхте ли в Лондон по времето, когато Марков беше убит?

Гулино: Възможно е.

Дексел: Съжалявате ли, че Марков е бил убит?

Гулино: Какво мога да направя?

Дексел: Но вие знаете истината.

Гулино: А защо трябва да казвам истината? Вие предлагате на другите собствената си истина, онова, което мислите, но действителната истина запазвате за себе си, нали?... И защо изобщо трябва да се казва истината? За какво? Толкова добре се живее с лъжи.

Дексел: Вие ли бяхте убиецът на Георги Марков или не?

Гулино: Нямам нищо общо с тази история… Съжалявам… Бих искал да можех да ви дам директен отговор… но… помислете за момент… ако аз бях убиецът, мислите ли, че щях да ви кажа? Вие вече знаете моята теория за истината… Малкото, което знам за този Макаров [sic] е, че… това не е нищо важно… Разбира се, че съм чел много версии. Някои се опитват да го представят за новия Пастернак или Солженицин, или нещо такова. Но той не беше такъв.

Преводът е авторизиран от господин Димитър Кенаров.

Източник

Димитър Кенаров
Димитър Кенаров е журналист на свободна професия, сътрудник на множество америкснаки издания, сред които Virginia Quarterly Review, the Nation, the Boston Review, Etiqueta Negra и др. Негови репортажи са включени в сборника Best American Travel Writing 2009.
Други статии от този автор
Посетители: 113

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 1 ден
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 4 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 3 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 3 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 3 седмици