Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Градът може да се определи като концентрация
на все повече и повече другост на все по-малко площ.
Ивайло Дичев[1]

В светлината на дома... – който винаги е светлина! Извън мрачните случаи, когато домът е мракът на душите ни, защото е бил мракът на детството ни – на онези от нас, чието детство е било мрак. Дай, Господи, да са малко!

В светлината на темата за дома ще разгледам (засега бегло и с немного примери, свързани с балкона като елемент от градското живеене и съ-живеене) следните опозиции:

(0) поносимост / непоносимост

(1) приемане / неприемане

(2) еднаквост / различност

(3) видимост / невидимост

(3А) „фалшивата видимост“ – режисирана видимост, която е невидимост

(3Б) „фалшивата видимост“ – режисирана видимост, която е ексхибиционизъм

Защо поставям като нулева – т.е. като изходна – опозицията „поносимост / непоносимост“? Защото тя е исконната, обобщаващата всички опозиции, които могат да бъдат изведени от всяко съвместно живеене. (А то, живеенето, НЕ-съвместно не бива...) И заради една съществена особеност – при тази опозиция и с просто око, и с въоръжено с модерни методи на изследване око се вижда това, че тя бива, тя Е едновременно и първопричината, основата на всяка друга опозиция, НО и резултатът, реакцията, основата за ответното действие на човека и на групите хора, поставени във всяка друга опозиция. Поне от изброените тук.

Другата причина да поставя „поносимост / непоносимост“ в началото, но и извън реда на останалите, се крие в самите две думи, които я съставят: те показват състояние, чувство, което може да бъде и скрито, непроявено, но и отреагирано с действие – от меко действие до крайно агресивно. Стремежът, вътрешната нагласа на човека, на човешкото същество обаче е НЕ-агресията, човешкото същество определено е склонно да претърпи евентуалната си непоносимост, да не я отреагира с истински враждебни действия, а само с РИТУАЛНИ враждебни действия, с РЕЖИСИРАНИ от опита на поколенията враждебни акции, които всъщност никого не нараняват истински.[2]

И така – когато говоря тук за града като дом, говоря за града на големите жилищни сгради, сградите с апартаменти. Не говоря за онези части от градовете, някога централни, а сега периферни (но периферни САМО в пространствено отношение[3]), където семействата живеят в самостоятелни сгради с малък или голям двор, където богатството е върнало някои „селски“ навици, но само онези от тях, които не изискват селски труд и не допускат селско любопитство.

Когато размишлявам тук за опозициите на съвместното живеене в близостта на апартаментите, вземам за основа размишленията на една постмодерна етика, според която „... в съвременната епоха се очертава взаимовръзка между отговорност и свобода, каквато не е съществувала в предишни епохи поради особения съвременен статус на свободата“.[4] Тази етика извежда на преден план индивидуалната отговорност на личността, чувството за отговорност като единствен белег НА цивилизованост и като единствена възможност ЗА цивилизованост[5] – а и да не забравяме откъде, от каква друга опозиция идва думата „civil“.[6]

Защо вземам в подкрепа именно примери от наблюденията си върху подредбите и функциите на балкона в града дом – защото балконите са частите от дома, където можем да бъдем видени, ако искаме, където можем да се покажем и/или да покажем начина си на живот. По производство, така да се каже, балконът е откритото място, видимото място на апартамента, така че дори зазиждането му, превръщането му в стая или част от стая, е знак дали искаме и какво искаме да покажем на тясно съжителстващите с нас съграждани в СЪ-градата.

Другата причина е, че балконът (ако не е ликвидиран напълно) отговаря на идеята за двор много повече, отколкото общите за града дворове: парковете, зоологическите градини, увеселителните паркове и паркингите. Защото балконът е личен или семеен, и показва не идеите на градоустроителите за това що е двор и що е редно да се вижда там, а показва идеите на отделния човек или семейство за това каква част от начина на живот вътре в ДОМА може (или дори трябва!) да е на показ, да е на двора.

Именно заради това, че всеки балкон (по)казва много за обитателите си дори и на хората, които никога не биха били поканени вътре в дома апартамент, именно заради това е интересен балконът в града.

Балконът като двор – откритият за чуждите очи (а не зазиданият, снабден с прозорци, та зарад тях и с пердета или щори балкон): какво е той? Мечтаната свобода да имаш двор с градинка или реалността на претъпканата барака?

І. Първоначално да обгледаме несъществуващите вече балкони, балконите НЕ-двор. Независимо дали балконът в градския блок с апартаменти е тераса, веранда или лоджия, той може да бъде постигнат от тежката за балконските му функции (съществуващи предимно в главата на архитектите!) съдба: да бъде превърнат в невидима за чуждите очи част от стая или даже в отделно помещение – за кабинетче, за кухничка... Аз лично си обяснявам тази съдба на балкона с едни строги разпоредби при СОЦ-а, които даваха право на определен брой стаи при определен брой членове на семейството.[7] И на не по-малко строгите финансови императиви на КАП-а, които ти дават право на толкова стаи, колкото можеш да платиш. Нито в единия, нито в другия случай ти имаш правото да решиш колко всъщност са помещенията, нужни на семейството ти или лично на теб. Решават нормативните документи или шансът ви/ти/им при избор на работодател...

Несъществуващият вече балкон, зазиданият, дава знак за няколко неща. Първото вече го казах – за някои императиви извън решението на обитателите. Второто – той е ясна демонстрация за желанието на семейството или на единствения обитател шумовете, прахоляците, газовете и гледките на града да бъдат спрени до стъклата. Третото – сочи известна (винаги съобразно конкретното време, разбира се!) финансова мощ, защото дострояването, преправянето на апартамента иска пари. Така или иначе – тези, зазиданите балкони не могат да се оприличат на дворове.

image001          image002

Едно затваряне на ранния пост-соц  и едно типично вехто соц затваряне (балконът е един и същ)

image003 

Скъпо и елегантно затваряне от времето след двехилядната. Напълно затвореният балкон е станал част от спалнята и е отпратил града надалеч.

Строителството на модерните сгради изобщо не предвижда открити балкони, освен огромните отворени пространства на последните етажи – най-скъпите в западните градове етажи. Такива сгради, с напълно затворени още при строителството веранди, в София не са много. Но вече ги има и те показват, че и София, и софиянецът са на път да се отвърнат от нуждата от дворче, да забравят селото или предградието (и то вчерашно село) с цветенцата, с доматките и с ракията на чист въздух. А също и че тези хубости софиянци могат да проимат другаде – било „на вилата“, било „на селски туризъм“.

ІІ. Съществуващите в отворен вид балкони са ми по-интересни в този текст. Преди да стигна обаче до опозиците, посочени в началото, искам да отбележа какво показва на очите ни, какво довява покрай носа ни и какво дотриса до ушите ни градският балкон в София? И най-вече – какво значи това?

Сетивата, които биват атакувани от съседския близък балкон, а понякога и от съседския доста далечен балкон, са зрението, обонянието и слухът.

ІІ. 1) Зрението

Виждаме красиви цветя, подредени в изящно и/или експресивно комбинирани съдове; виждаме зелени стени от ипомеи или декоративни бобови растения; виждаме малки горички от дребни иглолистни храсти – това са зелените балкони градини. На такъв балкон можем да видим и хора, които нещо правят по саксиите, четат си нещо, слушат си нещо, пият си нещо.

Виждаме изпоцапани с боя стълби; стари, но много натъпкани шкафове; провиснали въжета, понякога със зарязана от седмица черга или завивка; натрупани неясни обеми като кофи, бидони, тенекии – това са балконите, призвани да заместят задния двор или дълбоката изба на селската къща. Също така можем да видим и някой от обитателите, излязъл „за малко“ кога по долни гащи, кога рошав/рошава или с пяна/маска по лицето. Можем да видим и двама-трима обитатели, заети със свои някакви занимания (за които и слухът ни, а често и обонянието ни ще ни информират отлично).

image004     image005

Всеки сам може да доподреди между двата крайни вида балконски гледки междинните версии, клонящи по-скоро към единия или по-скоро към другия вариант.

ІІ. 2) Обонянието

Надушваме... Не надушваме нищо! Идеалният вариант. Градският човек, истинският гражданин не допуска от неговия дом да се носят миризми. Той знае от две поколения поне, че в голямото стълпотворение на града отстраняването, ненатрапчивостта, невидимостта спестяват много усилия на душата и тялото, спестяват време и даже пари. Значи – той знае същото и за ненадушваемостта!

Надушваме всички перипетии на дневното и на сезонното меню – успешните и неуспешните всекидневни готварски деятелности с всичките кюфтета и с всичките кексове; периодичните дела велики като варене на сладка (и загарянето им!) или кипването на маринатите, благословени с чесън, копър и джоджен и с много оцет. Надушваме забравени, отказващи да изсъхнат вълненяци; котешки тоалетни от кофти тип – вехта тава със застоял пясък например; надушваме зарязани отворени кутии с боя или дори... кофата за боклук.

И за миризмите читателят може да си спомни от собствени наблюдения всичките междинни варианти – и най-вече: своите усещания и чувства във връзка с всеки от тях.

ІІ. 3) Слухът

Чуваме тихи гласове на разговарящи хора, много трудно доловима музика, потракване на на някакви предмети – всичко това закратко и ненатрапчиво. Ако избухне силен шум – то наистина е избухване и не се повтаря нито в същия ден, нито дори в същия месец, че и сезон.

Чуваме... Ами чуваме ВСИЧКО: всички разговори, независимо дали със събеседник на живо или по мобилния; всички предпочитани музики – волумето на мах!; всички изнасяния и внасяния на каквото и да било на балкона; всички излизания и влизания на обитателите на апартамента; всичко, каквото имат да си кажат с деца, внуци и комшии, които се намират на улицата в момента. Просто всичко – животът в апартаментите с такива шумни балкони прелива и кипи на показ! Дори когато обитателят е сам, той често излиза на балкона и крещи жизнерадостно или гневно в телефона си: сигурно защото вътре му се стяга душата...

Ще потретя – всеки сам може да си доизпише „симфониите“, носещи се към ушите ни от градските балкони, като запълни липсващите между двете крайни позиции стъпки.

ІІІ. 4) Какво значи това?

Това значи, че – заедно с много други неща около начина на живот на един човек или на едно семейство – балконът е ярък знак, ясно свидетелство за това доколко обитателите на този балкон са се откъснали от селското живеене – живеене не само ВЪВ, но и ЗА, но и ЧРЕЗ групата (рода, фамилията, махалата). В града не съществува вече избирането на съседи по родови или фамилни признаци,[8] а и София е станала голяма предимно при соца, когато настаняването в апартаменти не е следвало никакви човешки правила – дават ти апартамент, вземаш. Не го вземаш, нямаш апартамент. Толкоз.[9]

Именно в отношението на жителите на апартаментите към градските балкони се вижда доколко хората са се огражданили.

Празният откъм шкафове, простори за пране, бидони и кофи с метли балкон ни казва важни неща.

Казва ни, че жителите на този апартамент имат функционалните кухненски шкафове, хладилници и фризери, които им стигат, защото големите търговски обекти, в които има всичко, са наблизо и защото колата чака долу, за да закара някого на покупки. Казва ни, че тези граждани са си купили електрическа сушилня за прането и са монтирали абсорбер над печката. Казва ни, че те са се сдобили с подходящи машини за чистене – от прахосмукачки до парочистачки. Казва ни, че тези хора по-скоро ще се обърнат към фирми за чистене, отколкото да забият някъде из дома си (и в никакъв случай на видно място като балкона) прътовете с метлите и парцалите.

Тези хора вече са забравили как тегне железният императив на правенето на зимнина дори когато си живееш сам или сте двама-трима. Можеш ли в село или в малък град да подритваш плода на дърветата или зеленчуците от двора си, вместо да ги прибереш и оползотвориш? В никакъв случай. Поначало ти си участник в своеобразно състезание по домовитост, което включва безбройните буркани и други запаси. Ако са ти вповече, ще обикаляш съседите, които често са ти и роднини, и ще раздаваш.

Тези хора вече от поколения са забравили какво е да си шляпаш по двора в непригледни патъци и в какви да е дрехи и да похващаш ту едно, ту друго, разменяйки думи със съседката или със съседа. Думи, които са свръхважни за съ-живееето в селото, защото тези думи нерядко определят съдби – коя за кого ще се омъжи, признава ли се детето на еди кои си за здраво и читаво, че и за съвсем законно и т.н., и т.н.

image006

Светло кътче за почивка извън чуждите погледи

Тези хора приемат градския си балкон само като възможност за почивка или тиха работа на красиво място на отворено, на въздух (въпреки че вече знаят, че не са точно на чист въздух).

Другите хора, онези, чийто балкон прелива от функционалности, искат много да си имат двор – и преден: за цветя и зеленчуци, за овошки, масички и чешмички; – и заден: за прането на въжетата; за стари пружини и варели; за купища дървении, пазени за всеки случай; за ръчната количка и за купчината тор. Това, разбира се, няма как да стане в сградата с апартаменти, но стремежът (дълбоко скрит и понякога – недоразбран и недоосъзнат) ги тика към невероятни решения за разширяване на „дворното“ пространство.

Другите хора са онези, които преспокойно готвят на балкона, за да не мирише тяхната кухня на яхнии и сладкиши, забравяйки (ужким), че от съседа ги дели не един декар дворища, дървета и вятър, а една стеничка.

Другите хора са онези, които надуват музиката на балкона и крещят, разговаряйки, забравили (ужким), че от съседите ги делят не двата двора, а... почти нищо.

ІІІ. Различните хора са си различни – никой не може да ги уеднакви със закони като тези за етажната собственост[10] или с етични кодекси, каквито старателно се пишат на най-различни равнища – от всевъзможни организации до ентсуиазирани домоуправители.

От собствената на всекиго степен на поносимост или непоносимост към различията зависи как той реагира на другите – в случая: на балконските сценки и декори на другите. Защото всеки избира сам какви да са балконите на семейното или личното му жилище, но никой не може нито да избере, нито дори да предположи на какви съседски балкони ще попадне.

Степента на поносимост или непоносимост е индивидуална, разбира се, но правото на реакция, което си дава човекът, е различно при огражданения вече и при другия, който вече не иска да е част от задължителностите на селското живеене, но още не е разбрал, че свободата на действие и на лични избори в града не е слободията да правиш тъкмо каквто си щеш. Както посочва Минева, в сегашните времена особеният статус на свободата „... позволява мислимостта на свободата днес освен като абстрактно право, отсъствие на ограничения и независимост, също и като въпрос на отговорност, т.е. свободата да си отговорен“.[11]

Така че – нека да огледам как се подреждат опозициите от гледна точка на тяхното постъпателно произтичане една от друга и взаимно балансирано преплитане.

ІІІ. 1) В зависимост от собствените си прагове на поносимост хората реагират на различностите и на различините или с приемане, или с неприемане.

Приемането на различните навици, обичаи, изобщо на различния манталитет има два варианта, два подхода, които се отграничават съществено. Съществено, защото в единия случай настъпва най-очакваното: приемане на еднаквите или подобните край нас. Докато в другия случай на приемане хората приемат и одобряват различни от себе си.

Приемането на еднаквите е лесно и безконфликтно. Често то става безсъзнателно, защото именно „еднаквостта“ на варианта, който сме си харесали, ни се струва естественото и единствено доброто. Така в софийските големи сгради се мултиплицират балконите, чието съдържание и подредба балансира с по-голям или по-малък успех между килер, мазе и градинка. Почти всяко настанено в апартамент софийско семейство има устойчивия спомен за двора, за неговите прелести и удобства. Тук, на балкона, е прилично да има един-два затворени шкафа за запаси, да има саксии с растения, да има простор за пране, бидон за зеле и подобни вещи, които – като се замислиш – пестят пари в града. Е, от тази гледна точка то може би наистина е най-доброто. Това приемане е придружено с някакво смесено чувство на удовлетворение-неудовлетворение: удовлетворение, че семейството има каквото е нужно и каквото е редно, и неудовлетворение, че дори и балконът не е свободна зона за свободно време, за малко красота и спокойствие, че дори и той ни приканва към домакински труд.

Чувствата при другия случай – приемането на различните, са съвсем други: ние, хората, приемаме различни, които ни харесват, чиято различност ни харесва, към чиято различност искаме да се подравним. Ако не да правим точно като тях, то да се подравним към техния начин на живот поне с показването на уважение към него. Така че чувствата, които ни движат тогава, са по-скоро умерено възхищение, а проявите – видимо одобрение. Разбира се, трудно и дори невъзможно е да приемем навици и действия, които ни пречат или ни ограбват по някакъв начин. Така че най-често приемаме елементи от (невъзможен за нас самите) по-висока категория начин на живот: неслучайно „мързеливият“ балкон показва липсата на битовизми, произтичаща от наличието най-вече на повече пари. И на повече разум, доколкото обграждането с градски функционалности (като споменатите сушилни, парочистачки и пр.) е въпрос и на организация на живеенето, не само на пари. Освен това градският, ненаподобяващия килер балкон е наситен с предмети, които идват да удовлетворят естетически нужди: от красиви растения до красиви мебели, статуетки, пана, решетки. И тук, както при цялото обзавеждане на дома, както при всеки избор на вещи, по-различното спрямо множеството се очертава като признак на „по-висока“ култура на живеене.

Неприемането също бива раздвоено, двустранно, но то е само двойно изразено: по пасивен или по агресивен начин.

Пасивно, най-често коректно, но настоятелно говорим за това, което не ни харесва – на всеки съсед който иска да ни слуша или няма как да не ни слуша: „... някой трябва да каже на Петрова да махне тази скара от балкона си...“; „... докога ще ви слушаме, моля ви, затваряйте вратата към балкона, когато... “ и т.н., и т.н. От кротка любезност до плавно интригантство – говорим, говорим, говорим. Дано нещо се промени. Много често пасивните, обясняващите се, молещите получават в ответ „Земи се разкарай, язе съм си дома!“, но това вече е тема на друг разказ.

Агресивното неприемане лежи в основата на всички войни и конфликти – и в основата на съседските, разбира се. Безконечни могат да станат разказите за съседските балконски войни – от изтърсването на разни прахоляци и трошоляци върху долния балкон до изливането на пяна с маркуча през балкона наляво, защото котешкото сандъче миришело; от гневните (повече или по-малко грамотни) бележки на вратата на съседа до викането на полиция. Кой не е намирал отрязани нокти и коси по листенцата на петуниите си; кой не е писал на корковото табло до входа невъздържано агресивни призиви (към хвърлящите през балконите шишета от боза например, които падат на балконите на околните)?

ІІІ. 2) Защо така? Защо е този стремеж кротко или недотам кротко да променяме другия? Защо това – дали го приемаме или не – променя непрестанно нас самите?

Отговорът на тези въпроси идва, когато дойде разбирането, че нашата еднаквост / различност не е само базата за приемането или неприемането на околните други. Нашата еднаквост / различност се появява и като резултат от степента на приемане / неприемане. Именно тази взаимна кръговост на отношенията с околните други движи човека напред, създава динамичното самосъзнание на индивидуалния човек – на градския, на не-племенния, на не-родовия човек, на човека, който е движен от съпричастието си към едни други „племена“ – тези, към които сам се е причислил.

Има два пътя в тази непрекъсната вътрешна борба, особено ярко видима чрез избрания и/или мечтания стил на живот – чрез неговите знаци. (Хубаво е, че борбата ни не е изцяло осъзната, инак би била застрашаващо изнурителна!)

Единият път е нашият стремеж да сме или да станем тези, които приемаме, да сме еднакви с тях, да се уподобим именно на тях. Така (в контекста на балконските примери) очарован от множеството предложения в сайтове[12] и списания, които го омагьосват с единствената функция на балкона: почивка всред красота – софийският гражданин изтъква напред, към видимата част на своето градско дворче, съндъчета с цветя, решетки с грамофончета, пъстри ресни, а оттегля навътре, към невидимата част, стелажчето с буркани и прострените дрешки. Той се снабдява с хитри припособления за прането, които изчезват някъде нависоко или някъде на затворено, щом това пране изсъхне. И како ли още не! Такова уж двуличие на софийския балкон никак не за укор – то показва, че новият софиянец – е, всъщност софиянка! – иска да направи живеенето си в града вече не изгнаническо, иска да е тукашен/тукашна, иска да престане да се опитва да повтори селския двор на майка си или на баба си.

Другият път е нашият стремеж да се разграничим, да сме максимално различни от онези, които не приемаме. Тогава идва ДВОЙНИЯ ужас на случайното съседство в града (в града на средния човек, в града на сградите с апартаменти). Ако не приемам тези, които не зачитат останалите, аз никога не започвам да правя като тях – не крещя на балкона, не изливам потоци от миризми наоколо, не развявам гащи на показ, не надувам музиката, та да се чуе до другата пресечка. А ако пък не приемам тихите и кротки градски обноски на взаимно зачитане, аз яростно защитавам правото си да атакувам „префърцунените“ гражданя чрез самото си живеене, преливащо на балкона чрез звуци, миризми и гледки. Ако неприемащият различието на недоогражаданения си съсед се обърне към т.нар. „домсъвет“ или повика полиция, войната излиза от балкона. Но върху тази тема идва ред за други анализи, извън този текст.

Така дори и с помощта на балконските примери се вижда, че натамъняването на близкото съжителство е толкова разнообразен и бавен процес, че новите стилове на живот заливат едни неферментирали граждани, изпреварвайки дори тяхното въображение, та ги превръщат в нов тип хора, прескочили по монголски някой и друг етап от разбирането си за другия и от осъзнаването на нуждата от уважение не само поради родова, възрастова или властова принуда, ами поради обич към ближния, която днес е редно да наречем „отговорност“.

ІІІ. 3) Градът ни принуждава обаче да действаме, преди да сме решили какви сме точно и кого точно приемаме или не приемаме. Именно от областта на действието, а не от областта на чувствата и реакциите към чужди чувства, е и следващата опозиция, наречена тук от мен „видимост / невидимост“.

Човекът на града подчертава избраната от него позиция – да е еднакъв с някакви други хора или да е различен от някакви други хора, чрез манипулациите на видимостта и на невидимостта. Тези два жеста, тези два избора са изтъкани от манипулации не защото са измамни, а защото са призвани да представят в публичното пространство, да представят пред околния свят онзи образ за нас, който сме избрали и аранжирали специално за другите, за зрителите. Естествено е, човешко е (а вече е и напълно осъзнато поне от мислещите по тази тема[13]) да приемаме човешкия живот в отношенията с другите като игра, като сцена със зрители и актьори, в която игра всеки от нас сменя позицията си от зрителска към актьорска непрекъснато и неусетно.

Има един тип видимост, която може да бъде наречена видимост „едно към едно“ – харесвам се, такъв съм, показвам това, което наистина правя и наистина имам. И при тази видимост, разбира се, има стотици скрити неща, детайли и нюанси, но общият стремеж на избралия този вариант е да се приближи максимално до удобното лично за него, до приятното именно на него и на неговото семейство. Неговият балкон е най-разнообразен, най-неописуем – просто защото този тип човек е спокоен в своята различност: той ни показва балкон библиотека, балкон оранжерия, балкон работилница – каквото му е било нужно в този етап, това е на балкона му в момента. Балконът му рядко е аранжиран или обмислян като за външни погледи, но винаги е някак си цялостен и заради това – приятен за гледане поне.

„Невидимост“ наричам онзи избор, който прави всичките външни изяви на начина на живот обтекаемо приемливи, стандартно прилични, лишени (до възможния предел) от личен отпечатък. Типичното градско оношение към околните – стани невидим, очаквай и другите да са невидими, за да не си пречите. Бъдете еднакви на най-повърхностната повърхност, за да запазите правото си на различност в дълбочина. Това е изборът на истинския гражданин, на онзи човек, чийто начин на живот си е негов и е споделен само и единствено с близки хора. Ако трябва да се каже нещо за балкона на този тип видима невидимост – той е изрезка от списание. Той е именно онази„фалшивата видимост“ – режисираната видимост, която всъщност води до невидимост. Аналогията със стандартния книжовен вариант на националния и/или официалния език е очевидна – това е невидимост чрез еднаквост, която прави вътрешното различие скрито и затова безкрайно и очароващо само избрани.

image007

Другата „фалшива видимост“ – режисираната видимост, която всъщност е някаква степен на ексхибиционизъм ни се показва на много места и при много ситуации в града. В нашия град София – все още не твърде често. Но се провижда. Тя също е режисирана, аранжирана след много мислене и с доста пари. И нейната ярка прилика с някакви ексхибиционистични акции е по-скоро повърхностна: тя също позволява много скрити елемети и нюанси. Не е лесно и не е евтино в софийската сграда с апартаменти да си устроиш витрина на dolce far niente: да си опънеш чадърчета, да си натрупаш камъчета с мъхове и клонки, да си направиш мини локвичка с бели мидички. Или да трупнеш на софийския балкон хубави градински мебели и да ги оградиш за лятото с развяващи се органзи... Не е лесно, но пък е шик и е куул, и е супер. Оттам можеш да поглеждаш над мохитото си към съседския балкон, където някой окаяно изтръсква покривка или простира потници, или – какъв нещастник, си помпа гумите на велосипеда. Пфу! Показността на този избор е пресилена, но искрена. И е показност, която цели същото: невидимост на същностното за начина на живот, за да блесне в цялата си видимост стила на живот.

image008

ІV. Еднакви и различни – в равна мяра еднакви и различни, градът обединява хората насила. Това насилие над чувството за поносимост / непоносимост, този тежък избор на решение, на модел за приемане / неприеманена околните други, този задължителен товар на постоянната видимост / невидимост е платата за огражданяването. Няма го родът, няма я голямата фамилия, тяхното присъствие е нарочно само на книга, забутано е в ъгъла. Тяхното отсъствие е търсено, защото така се придобива свободата да не си от рождението до смъртта си предварително определен нечий. Нечий син или дъщеря, нечий стопанин или стопанка, нечий баща или майка... Винаги и САМО.

Градът обединява хората по тяхно желание, но насила. За да се почувстват общност, те трябва да обживеят общите си места и да ги направят ритуални. А също и това: „... за да започнат да се виждат и помнят взаимно, гражданите трябва да се озоват заедно, защитени от останалия свят с ритуални забрани [...] [гражданите] основават своята общност върху политически (в смисъл: свободни от традицията) символи и ритуали“.[14]

Балконските знаци и истории обаче се намират в една двойна позиция – балконът е навън, под общия поглед на града, но не е общо място, личен е. Неговите символи и ритуали са многопластови: начин на живот, стил на живот, манталиет – ето едрите неща, които може да се прочетат по софийските градски балкони. И множество дребни неща може да се прочетат там. Но друг път.

 

Текстът е част от изследването на НБУ „Дискурстите на дома“,
проведено под ръководството на проф. Георг Краев

 

Посочени заглавия:

Варзоновцев : 2009 –Варзоновцев, Дмитрий. „Разочарованото“ общество. С., Институт за модерността. Изд. „Лице“

Дичев: 2005 –Дичев, Ивайло. Пространства на желанието, желания за пространство. С., Изток-Запад

Закон за управление на етажната собственост, в сила от 01.05.2009 г. – http://lex.bg/bg/laws/ldoc/2135614516

Минева : 2007 – Минева, Силвия. Постмодерни дисурси на етиката. С., Фабер

Морис : 2007 – Морис, Дезмънд. Жестове и поведение. С., Сиела

Морис : 2012 – Морис, Дезмънд. Голата маймуна. С., Сиела

Le Petit Robert – Dictionaire analogique et alphabétique de la langue française. Disque optique compact CD-ROM Version 3.1

Източник



[1] Дичев : 2005, стр. 13

[2] Морис : 2012, стр. 152 и 157; Морис : 2007, стр. 304-308

[3] Дичев : 2005, стр. 26-27

[4] Минева : 2007, стр. 15

[5] Обобщен преглед на тезите и аргументите на различни автори за отговорността като основа на една нова постмодерна етика вж. у Минева : 2007, стр. 16-20 и сл.

[6] От lat. civilis, от civis – гражданин, съотв. от lat. civitas, atis – град(Le Petit Robert)

[7] Не съм търсила конкретната наредба или указ в архивите, но имам немалък личен опит и лични наблюдения.

[8] Дичев : 2007, стр. 25 и стр. 62

[9] За ограниченията в придобиването на жилища по време на най-бързото разрастване на София вж. например Дичев : 2007, стр. 59-75

[10] От правилника за домсъветите, обнародван от ГК на ОФ през 1978 г., до сегашния многократно преработван след проекта от 2005, закон за управление на етажната собственост от 2009 г.

[11] Минева : 2007, стр. 15

[12] Вж. например http://www.domigradina.com и множество подобни.

[13] Варзоновцев : 2009, стр. 151

[14] Дичев : 2005, стр 25

Бойка Бъчварова
Бойка Бъчварова е работила в Научната лаборатория по приложна, математическа и социолингвистика в ИЧС.  Сега работи в Нов български университет, по-точно в Центъра за оценяване (1998/9-2004/5) и в Югоизточноевропейския център за семиотични изследвания (от 2004/5). Любопитна за психолингвистика, антропология, социосемиотика и лингвистика. Общуването като единствена цел на всяка (речева) изява е патосът на нейното преподаване.
Други статии от този автор

Посетители

5
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петър Петров писа Още
    Четейки текста... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 3 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 3 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 3 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 1 седмица
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 1 седмица
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 2 седмици
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 2 седмици
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 2 седмици
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 2 седмици
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 2 седмици
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 2 седмици