Из спомените на Отон Иванов
По революцията през 1876 г.
В началото на м. февруарий 1876 г. Петър Волов и Георги Бенковски пристигнаха в Тракия и в едно кратко време, кое задружно, кое отделно, посетиха всичките градове, паланки и някои по-големи села в Пловдивско и Татарпазарджишко и съставиха революционни комитети. След това Волов остана да действа в Пловдивский окръг, а Бенковски в Татарпазарджишкий. Волов взе зa помощници: X Л. Каблешков и Захарий Стоянов. На Каблешкова остави да приготви Копривщица, 3. Стоянова прати по родопските села, а Волов остана да действа в Карлово, Калофер, Сопот и пр. Дотогава Каблешков бе началник на беловската железнопътна станция, а 3. Стоянов бе служащ по същата линия.
Да видим сега как действаше Бенковски в Татарпазарджишкий окръг, гдето станаха най-големите кръвопролития.
Бенковски при съставянието на комитетите гледаше да се състоят не само от учители и интелигентни младежи, а да бъдат смес: от хора интелигентни, от хора еснафлии и от хора недоволни от положението си, които всякога очакват щастието си от бъркотии. Гдето не сполучваше първоначално да състави от такъв смес комитет... Бенковски съставляваше комитет само от интелигенцията, но под разни предлози той се запознаваше чрез интелигенцията с другите два класа хора, на които отделно откриваше тайната...
След това създаваше такива обстоятелства, чрез които, против волята на интелигенцията, запознаваше [я] с другите две класи, че бъркат еднаква каша, и по тоя начин сливаше учителите с пъдарите и чорбаджиите с ратаите, след което сливание интелигенцията и по-влиятелните съзаклятници не можеха веч да пасуват и бездействат, защото знаеха, че в случай че не стане въстание, никой не можеше веч се укри. Затова усилваха се приготовленията, за да може въстанието да стане по-скоро. Но понеже усилните приготовления не можеше да се укрият от туркофилите предатели, при това още и някои богаташи отказваха да дават повечко пари за оръжие, Бенковски възложи мен да устроя комитетска полиция от хора хайдути и нехранимайковци, но патриоти, чрез които по разни заплашителни начини заставляваха се упорствующите богаташи да дават пари и се обуздаваха предателите да не смеят да предават. За усилванието на приготовленията и обуздаванието на предателите спомогна и следующето, съвършено непредполагаемо обстоятелство: турците, като усетили, че българите се приготовляват, почнаха и те да се приготовляват.
Това тяхно приготовление вдъхна страх у българите, особено у непосветените в тайната, и почти всички българи почнаха да дирят и купуват оръжие. Понеже тоя страх улесни задачата на комитетите по събирание пари за оръжие, то за да се усили повече тоя благоприятен страх, комитетската полиция, преоблечена в турски дрехи, извърши няколко нощни нападения (басканлъци) в няколко туркофилски къщи, щото и най-върлите туркофили почнаха да пропагандират, че щяло нещо да стане, та трябвало всеки да се поприготви за самозащита; но не за против царщината.
При това положение на работите, не помня на кое число през март, достигна страшната вест, че софийский апостол Славков се уловил от властите и бил под следствие в София.
Тая страшна вест по всичките революционни окръзи причини застой на приготовленията, а пък, напротив, Бенковски се възползва от тоя случай още повече да усили приготовленията и ето как: щом получи известието за улавянието на Славкова, свика събрание в Панагюрище от всичките градове, паланки и по-големи села и от Пловдивский окръг (на което Волов не можеше да се противи), в което събрание, след като обясни на делегатите, че няма опасност от улавянието на Славкова, защото той нищо не бил изказал и щял да бъде предаден на руский консул като руски поданик (което и стана после), предложи на делегатите всеки да доложи за положението на приготовленията, като зададе най-напред въпрос на панагюрските делегати и на поп Груйо от с. Бъта, които Бенковски предварително бил приготвил да представят всичко преувеличено, за да се насърчели другите делегати. Панагюрските делегати и поп Груйо, едно, за да насърчат, а, друго, за да се похвалят, представиха Панагюрище и околността като непобедим военен стан и прибавиха още, че те веч и черешови топове са приготвили. Другите делегати, като чуха, че хората и черешови топове са приготвили, за да си не нанесат укор за бездейственост, всеки с преувеличение представи положението на приготовленията, вследствие което взаимно излъгвание всички дойдоха до убеждение, че въстанието може веч да се провъзгласи, ако и по другите окръзи е така приготвено. Бенковски, за да усили още повече куражът им, прочете им едни насърчителни писма, получени от другите апостоли (за такивато фалшифицирани писма ще обясня по-долу) и доколкото помня, в писмото от търновский апостол се казваше, че само в Търново и в околността имало приготвени и 900 конници.
От тия благоприятни новини делегатите не само чрезмерно се насърчиха, но гледаха и по-скоро да се завърнат да усилят още повече приготовленията, за да не останат посрамени. При такова настроение на делегатите Бенковски предложи да се начертае един привременен план, за в случай че властта почне да лови някои съзаклятници, да се провъзгласи въстанието, за да не би да се арестуват и обесят по-главните дейци и всичко се уничтожи, като във време на Левски след Арабаконашкото приключение. Кой от делегатите можеше да се обяви против това предложение, когато всички знаеха, че в случай на издайничество първо те ще бъдат обесени. Вторий ден написа се и подписа се от делегатите горе-долу следующий протокол:
1) В случай че властта почне да лови някои съзаклятници в някой град или село, местните съзаклятници ще ги защитят с оръжие и ще се провъзгласи въстание в тия местности, за което веднага ще се съобщи в Панагюрище на апостола, който тутакси ще разпореди да въстанат навсякъде и ще съобщи на другите апостоли за провъзгласявание всеобщо въстание.
2) Всичките полски градове и села, както и горските дребни села ще се сгрупират в ближните балкански градове: Перущица, Брацигово, Батак, Панагюрище, Копривщица и Клисура. А после центрове ще бъдат: в Родопите – Батак, а в Средня гора – Панагюрище.
3) Градовете Одрин, Пловдив и Т. Пазарджик ще се изгорят и железопътната линия ще се разруши на няколко места от Одрин до Белово. За подпалванието на Одрин и Пловдив и разкъсванието на железнопътната линия ще се пратят от апостолите предварително хора, а Пазарджик ще се нападне и подпали от една чета, предводима от Бенковски.
4) Бенковски се задължава по-скоро да пише да додат приготвените за предводители хора, да бъдат готови в центровете.
5) Да се избере общ касиер, комуто да се предадат събраните суми за пушки и да идат по-скоро хора да купят и пренесат пазарените румънски бракувани военни пушки.
След подписванието на тоя протокол избра се за общ касиер панагюреца Симеон х. Кирилов и се реши тоя привременен план само делегатите да го знаят, а приложението му в действие [да] стане само в случай на крайна нужда. След това делегатите, като пак се взаимно лъгаха по положението на приготовленията и Бенковски като им дръпна една бенковска реч, те се разотидоха дотолкоз насърчени, щото щом се завърнаха на местата си, приготовленията се усилиха до неимоверност, почна се дяланието на черешовите топове и с нетърпение се очакваха само бракуваните румънски военни пушки и денят на въстанието...
Бенковски за усилванието на приготовленията употребяваше в кореспонденцията един фалш, който употребяваха после и другите апостоли, но не можеха да произведат изискуемия резултат. Бенковски изискваше от другите апостоли да му пишат по две писма, гудени в един плик. В едното писмо, написано на синкава книга, да се пише същинското положение на приготовленията, а в другото, написано на бяла книга, да се пише, че приготовленията в техните окръзи са най-успешни. При получаванието на пакетите от другите апостоли той нарочно диреше случай да ги отвори пред някои по-видни съзаклятници, пред които измъкваше из плика само бялото писмо и като пред доверени лица четеше с глас и почваше да кастри, че те всичко бабешки вършат и един ден ще бъдат посрамени пред другите окръзи. Тая фалшификация напоследък панагюрския комитет я узна и предложи на Бенковски да се отварят от комитета получените от другите апостоли писма. Но Бенковски по никакъв начин не се съгласи на това и панагюрский комитет, като се убеди, че той, Бенковски, иска да ги води като слепци, реши да се убие Бенковски, но приготовленията за въстанието да не се прекратят, защото и не можеха да се прекратят. Това ужасно решение би се изпълнило, ако Бенковски бе поставен, като други някои апостоли, под влиянието и защитата на местните комитети. Но Бенковски в това време бе веч диктатор за всичко и постоянно се конвоираше от десетина верни нему, с които много по-лесно той можеше да смаже някои от членовете на панагюрския комитет, отколкото те него. Затова не можа да се изпълни това ужасно решение.
Ето как действаше Бенковски в Т. Пазарджишкий и част в Пловдивский окръг, та въстанаха всичките градове и села като един човек и всъде бликна огън и кръв, което не можа да извърши никой друг апостол.
Реч на Бача Кира в сражението при Дряновския манастир
На 3 май 1876 г., в понеделник, сражението беше в голям разгар. Турците нападаха от всяка страна и малкото турско топче, докарано от Търново, биеше по покривите на манастирските здания, чупеше плочи и керемиди, но друга вреда не нанисаше.
Бачо Киро стоеше под знамето, което беше забито всред манастирския двор. Куршумите непрестанно бияха върху знамето и Бача Кира, а той, безстрашен, почна да говори на дружината:
«Братя!
Ние сме обградени отвред с турски войски, но никой не трябва да се плаши от техните куршуми и топове. Бог, който е помощник и защитник на всички, ще защити и нас, които с живота си търсим нашите правдини. «С нами бог, разумейте, езици», казва черковната песен. От какво прочее има да се боим, когато ние презираме смъртта? Да се опълчим юнашки, братя, на петвековния наш притеснител. Напомнете си, другари, че над нас се вият духовете на нашите славни, силни и непобедими царе: Асеновци и Шишмановци.
Ако ние престъпим нашата клетва, която дадохме, че ще си пролеем кръвта на бойното поле, за да подновим славата и величието на нашите прадеди – ще ни проклинат вечно.
Я погледайте нашите неприятели как са повиснали по скалите и гледат в кой час ние ще се предадем живи в ръцете им. Не, не е простено никому от нас жив да се предава! Я погледайте къде селото Цинга как турският аскер се изкачва по височините и как се движи на колони, на колони. Ето турската тръба, пак се чува – свири на пристъп. А пък всякой знае, че техните зверства са учудили света.
В турчин милост няма. Помните във Филип-Тотьовото и Хаджи-Димитровото време, когато всички бяхме очевидци на техните геройски сражения. Тогава колко хорица станаха жертва на турската свирепост за кръв!
Ами сега, когато тук, в това светилище, става 5 дни продължаваме битката със свирепия Фазлъ паша, с тая сган, която виждаме тук около нас, може ли да има вече милост у турчина? По-добре е да умрем славно на бойното поле, с оръжие в ръка, отколкото да се предадем в ръцете на петвековния наш мъчител.
Да живее България!»
С тая реч Бачо Киро напомни високите и свещени длъжности на българина и на патриота. Той напомни на момчетата, които бяха напуснали всичко мило и драго и под знаме, с нож в ръка, се бяха решили да отмъщават за поробеното ни отечество, че всякой трябва с готовност да даде живота си пред олтара на народната свобода. Той говореше с такъв жест и разпаленост, като че се намярваше в най-безопасно място.
Куршумите летяха върху му, като дъжд, а той бе неустрашим. Но някои момчета се спуснаха и го поставиха на по-безопасно място.
Тая негова решителност учуди цялата чета през тоя ден.
Знамето остана пак на мястото си, пронизвано от неприятелските куршуми.
Из спомените на свещеник Петко Франгов
Свещ. ПЕТКО ТОДОРОВ ФРАНГОВ. (Роден в 1855 г. в е. Бяла черква, Великотърновско; починал в 1931 г. в с. Бяла Черква.) Учител, свещеник и революционер, участник в Априлското въстание. След Освобождението: свещеник, книжовник, обществен деец.
Войводата поп Харитон
И тъй на 28 април в сряда (приполовение) заранта, като излязохме от църква след божествената света литургия, отидохме в дюкяна на дяда Райка Славчев, пихме кафе.
Бачо Киро си тури ръцете на даскал Атанасовото рамо и на моето и разтревожено проговори: «Ей, съученици, довечера взидем на гору тилилейскою.»
Това известие стана в присъствието на около десетина души. Всички извикахме единогласно: «Какво има, Бачо Киро?»
Той каза: «Нощес дойдоха Никола и Костадин, изпратени от поп Харитона, да въстанем, защото в Горна Оряховица хванали Измирлиев (Македончето) и Ив. Панов, които откарали в гр. Търново. В Тракия нашите братя въстанали още на 20 април. Планът, който е всеобщ за първи май да въстанем в цяла България, се осуети. Хайде, всякой на работа, да се извести на подготвените и записани момци.»
През нощта на 28 април 1876 г. в Бяла черква се извърши един велик и покъртителен подвиг.
Велик, защото 103-ма белочерковски младежи – цветът на селото – заедно с учителя Бачо Киро се решават да се самопожертвуват не за лично, а за общо, народно благо, за свободата на отечеството си; решени да се излагат срещу куршумитна народния враг, доброволно, само по повелението на един свещен отечествен дълг. Трагично се разделят и прощават през нощта завинаги, правят последното си сбогуване със своите бащи и майки, братя и сестри, млади невести и дребни първи рожби.
Тий шепа борци, нарамили кремъклийки пушки, препасали саби ръжделки и с по една селска торбичка, но със силна вяра в себе си и с буен пламък в гърди, са тръгнали към Балкана да търсят сигурната смърт в името на най-милото и скъпото право на човека – свободата.
Бачо Киро заведе дружината в с. Мусина. Там поп Харитон ни посрещна и каза: «Нуждата ни накара преждевременно да въстанем. Нашите братя отвъд Балкана въстанаха още на 20 т. м.»
Поп Харитона провъзгласихме за войвода на четата, събрана от околните села: Бяла черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград, Голямо Яларе и др., защото наистина една от най-забележителните личности, която стърчи високо със своя героизъм и безстрашие сред доблестните борци на въстанията в Търновско, е тая на поп Харитона.
С приемане на четата той се провикна: «Юнаци! Много благодаря за избора, който ми правите. На вас е вече познато, че ние тука се събрахме да се заловим за онова велико дело, което е очаквала нашата злощастна България в продължение на пет века. Ние отиваме да се борим сега с нашия мъчител-тиранин, който ни е притеснявал цели 500 години.
Борбата ще бъде неравна. Да се бием ние, няколко души, с турските многочислени войски, башибозуци и черкези, но ние ще изпълним своя дълг към отечеството си. Братя! Удари вече часът, който очаквахме от толкова години.
Сега ние отиваме с оръжие в ръка не да убиваме и да обираме мирните жители, а да търсим нашата свобода, която ни грабна така насилствено турското хищничество.
Другари! Ние ще пролеем кръвта си за скъпата свобода на нашето поробено отечество България. Много жертви са паднали за тази свобода, нека умрем и ние! А ние, една шепа хора, ще можем ли да освободим поробена България?
Не, но ще посеем семе, което ще пусне дълбоки корени, и които последуват нашия пример – те ще жънат добра и плодородна жътва.»
Всички извикахме: «Да живеят водачите ни!»»
Четата тръгна. Войводата достойно я водеше. Къде вечер на 29 април стигнахме в Дряновския манастир и там останахме, по независещи от четата причини, да се бием с турците тъкмо девет дена.
Поп Харитон даде своята команда да укрепяваме манастира и затуляме прозорците с каменни плочи. Дойде денят втори май, неделя, войводата извика:
– Момчета! Там горе на скалата виждате ли двама седнали турци? Гледайте ги – каза, като пълнеше манастирското шишане – как ще се търкулнат надолу.
Шишането изрева, заглуши със своето ехо височините и отеча няколко пъти по скалите. След като се издигна димът към небето, единът турчин се вардаляше и падна като пълен чувал долу, а другият бърже отстъпи зад скалата.
Войводата запя една стара хайдушка песен и скалите вековни със своето вечно ехо я повтаряха и потретяха. А другите турци и редовна войска, които висяха над нас по върховете на скалите, се оттеглиха и се скриха в позиции.
На 4 май, във вторник, къде 12 часа стана една нещастна случка, която имаше силно значение за нашето дело. Нашите борци под командата на войводата най-геройски отблъсваха турските нападения и тръбата на нашия неприятел даде знак за отстъп.
Поп Харитон се поуспокои и влезна в стаята при поп Гавраил, който правеше фишеци, като му помагаше да стават по-бърже.
В стаята имаше около 10–15 оки барут. Младият четник Тодор Генчев из Гор. Оряховица влезна при войводата, който бил изпратен при него от друга група за наставление, но с цигара в ръка и за да направи нужната чест на войводата, хвърля запалената цигара зад вратата на пода, гдето имало разпилян барут. Подпалва се разпиленият барут, запалва се и този, който бил в делвата, и така става силен взрив, който, от една страна, изплаши цялата чета, а, от друга, ни лиши от храбрия сърцат войвода.
Войводата ни не бе вече годен за командир на четата.
Нещастието ги направи, него и другите двама, поп Гавраил и Тодор Генчев, да не могат да виждат съвсем, лишени от зрение.
Три дни след катастрофата четата излезе от манастира, а тия нещастници останаха там.
Дето ще рече, една цигара отне живота на трима видни борци...
На 7 срещу 8 май топовете от турския лагер почнаха да обстрелват безпощадно светата обител. След ударите на около 60–70 гранати се запали една от манастирските одаи, що бе пълна с възглавници, огънят излезе над стаята, когато настъпи вече мрачната безлунна нощ.
Буйните пламъци осветляваха манастирския двор. Осветляваха се и скалите, конто са надвиснали от векове като страж над манастира.
Стреснаха се нашите командири.
Войводата, ослепен, като разярен лъв викаше на четниците да са нащрек.
Гранатите идеха една след друга, като броеници. Командирите: Бачо Киро, Пармаков, Христо Бунето, Никола Червеноводалията и Димитър Байрактаря с голи сабли ходеха на позициите да ободряват четниците.
Манастирът гори, турците викат нависоко, колкото им глас държи, от височините на скалите:
– Аллах, аллах.
Четата, бодра, на крак, зорко бдеше на поста си, пламъците усилено се разпространяваха и по другите манастирски стаи. Топовните гърмежи още по-усилено почнаха да събарят светата обител. Натрупалата се сган от черкези, башибозуци и редовна войска, която сган се събира девет дни, беше 50 пъти повече от нас.
Тая свирепа дива турска орда се зъбеше на четата. Топовните гранати непрестанно събаряха манастирската ограда. Пушки пушкат, песни хвалебни се пеят, а поп Харитон, нашият юначен войвода, още повече се тревожеше, като му липсваше първата мощна сила – зрението.
От буйните пламъци почти всички манастирски стаи се подпалиха и пожарът успешно рушеше всичко. Войводата се провикна мило и трогателно към четата: «Храбра ми дружина, сега се намираме на края на живота си, но все ще се запишем в историята на вечно споменувание. Бодри ми юнаци, макар лишен от зрение да не виждам, но всичко чувствувам. Не скърбя, че сме заобиколени от множество войска, не скърбя, че манастирът гори сега в пламъци, но дълбоко скърбя, че аз, когато щях да ви бъда най-полезен, най-потребен, останах по една случайност без очи. Вие вървете напред, ние ще останем тук с другаря си поп Гавраила. Слушайте добрата команда на Пармаков и др. Минутата е скъпа за вас. Вървете неустрашимо срещу турската сган. Знайте, че ние тръгнахме да мрем за поробеното наше отечество, което ни извика на помощ. Напред, храбри мои момци. Ах, как лошата съдба ме тъй злочесто сполетя!»
Цялата дружина вървеше подред, а войводата, изправен до голямата манастирска порта, в засенчено място, което не се осветяваше от пламъците, изпращаше четата, която си вземаше последното сбогом с него.
Неговото огромно тяло се тресеше от трогателност.
Дружината му целуваше подред ръка, а той ги благославяше и обливаше със сълзи...
Спомените на участниците в Априлското въстание са публикувани по:
Сборник АПРИЛ 1876, Спомени. Подбор и редакция
Светла Гюрова, Тихомир Тихов, Елисавета Миладинова, София, 1987 г.
