От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Коментар за протестите и случващото се на културния антрополог Ивайло Дичев. Разговорът е направен по имейл от Лора Филева, в. „Дневник“.

Повече от 10 дни след началото на протестите какъв е вашият коментар за тяхното развитие?

Пред скоба, аз подкрепям протестите. Но все пак нека не губим представа за мащаб: протестите през февруари бяха 5-10 пъти по-многобройни. Това самолюбуване на протестиращите днес като красиви, умни и богати им пречи да намерят мост към по-широки кръгове от българското население. И работата си остава малко камерна.

Например синдикатите засега са в изчаквателно положение, струва ми се, че дори са умерено доволни от първите стъпки на правителството. Да не говорим за съвсем другия тип протести по провинцията срещу „турските“ областни управители, на които аз лично не бих отишъл.

Центърът на протестиращите е интелигенцията, не средната класа – средна класа имаше и на протестите през февруари. Знам, че хората от площада не се разпознават в това определение, но помислете – това са видими лица, журналисти, НПО деятели, бивши политици, артисти, свободни професии плюс много студенти.


Small Ad GF 1

Е, спомнете си зимата, когато озлобените ни съграждани не искаха никакви „стари лица“, т.е. не искаха същите тези, които сега са навън. Между юни и февруари има тежка пропаст. Българските граждани не приемат не само политиците и едрия бизнес, но и интелигенцията си, това е най-страшното в съвременната ситуация. Не знам дали си давате сметка колко е опасен този разрив между народа и неговата интелигенция. Едно нещо е сигурно: сегашните протести трябва да се сетят за социалните искания оттогава, не да се самозатварят в софийското си чувство за морално превъзходство.

Никой като че ли не се опита да „яхне“ протеста – няма мегафони и платформи, които да надъхват тълпата, как си го обяснявате?

Защо да няма, има: и при Сидеров и неговото антитяло Симеонов. По-дълбокият процес е консолидирането на десните, които не влязоха в парламента. Повечето хора, които поне аз срещам по площада, са потенциални избиратели на старата десница, лозунгите им, доколкото видях, са антисоциалистически, по-рядко анти-ГЕРБ, никога анти-Костов.

Парадоксът у нас е, че революционната сила у нас са десните: „аз съм, казва, автентичен консерватор, като английските торита“ – и опъва палатка срещу президентството. Откъм социалистическата левица пък държат на ред и институционалност. Виждам и малко леви младежи с плакати от типа „любовта е повече от парите“, младежи със скейтбордове, такива, които раздават безплатно книги, правят представления. Как ще се съчетае тази идея за щедрост с дясното остава да видим.

Някои хора коментират, че протестът се превръща в купон, че се размива фокусът и че не са конкретизирани исканията, които били толкова много... Имате ли такива наблюдения? И трябва ли да има изброени основни искания, за да не бъде един протест просто купон?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това е всъщност най-важното следствие от този граждански ритуал: хората изживяват чувството, че са заедно, че нещо ги свързва. Дори да не постигне нищо в политическо отношение (а той вече постигна оттеглянето на Пеевски!), протестът има това неоценимо свойство да създава жива гражданска общност.

Тази общност ще се окаже важна в друг момент, може би в съвсем различна битка. Много бих се радвал наместо в купон и приповдигнати разходки енергията да иде и в друга посока – в дискусии, във формиране на граждански комитети, които да предлагат политики. Има едно такова дискусионно кръгче на Орлов мост, много му се радвам. Естетизирането на протестите има тази лоша страна, че човек почва да очаква да му е интересно, да е ново, да го забавляват. В един момент става скучно и си отива в къщи.

Ако зависеше от мен, бих организирал протестите по-нарядко, но всеки път с ясни политически искания, защо не – с малко от ония демодирани политически речи.

Как си обяснявате, че толкова дни няма ясна реакция от страна на правителството? Докога ще продължи по същия начин?

Има доста вероятен вариант, при който правителството не се оттегля, а хората си остават с огромните надежди. Човешкото съжителство е по определение компромис; колкото и да са ни отвратителни четирите партии в парламента, те представляват чувствителна част от нашите съграждани, от които няма отърване.

За съжаление политиката е изкуството на възможното и трябва да си представяме компромисни варианти – малки стъпки напред, не прекрасни утопии. Да си представим, че голямата цел на протестът не успее да свали правителството.

Трябва ли обаче да забравим махането на Делян Пеевски? Или такива положителни неща като изтеглянето на парите на държавата до определена граница от банката, подкрепяща Пеевски? Да пропуснем ли омерзени действията, които управляващите заявяват, че ще предприемат срещу офшорките? 

Според мен добре е едно наплашено правителство да работи под натиск 6 до 12 месеца, да изработи нов избирателен закон, после избори. Това при ясно заявена от Пламен Орешарски воля да подаде оставка на една определена дата. Нека не се подготвяме за униние, някакви неща се случват – само си спомнете как проспахме избора на г-н Борисов за главен секретар на МВР и как скочихме срещу Иван Иванов, заемал далеч по-малка длъжност в СИК. Плашат ме най-вече огромните очаквания, след които следва черно отчаяние.

Нашият обществен живот винаги се е движел в този манийно-депресивен цикъл. А, честно казано, като чуя такива шеметни неща като „рестарт“, „смяна на системата“, „всички вън“, знам, че работата отива на лошо. Ако захапем като булдози малки теми като контрола на партийните пари или медийния монопол, рано или късно ще постигнем своето.

Какво мислите за Харта 2013 – „Харта за разграждане на плутократичния модел на българската държава“ и какъв би бил ефектът от такава платформа?

Тази харта, която и аз подписах, е опит за обединяване на силите – покана към един по-широк кръг хора с опит и компетентности да предлагат безкористно услугите си за формулиране на исканията на хората. Тя отприщи страховита дигитална ярост – „пак същите“, „какво сега искат, да ни поучават ли?“, в този дух. Вероятно е имало и по-добър вариант за хората, които да я подпишат, а сигурно ще има и още много петиции, подписки, платформи.

Но обърнете внимание на този лайтмотив на нашия обществен живот: „защо точно той?“ Почват да мерят колко пъти е ходил на протести, колко силно е викал. Така се съсипа навремето СДС, като почна да се люспи от онези, които не бяха достатъчно десни (каквото и да значеше това). Сега сме на път да съсипем държавата, отлюспвайки тези, които не са достатъчно нови. Дано не изглежда, че имам някакви лични огорчения или амбиции, нямам, пък и изобщо тук не става дума за конкретните подписали хора – това просто е подкана за събиране на силите, доколкото ги имаме.

Нали не си представяте, че в тази малка страна има неизчерпаем човешки ресурс? Иначе какво, да стоят експертите и да се подсмихват пред идеи от типа: „патриархът се избира от народа“, „28 областни града, 1 десен, 1 ляв, един центрист“, „бюлетините да се направят сложни, за да не могат да ги четат хора без достатъчно образование“, „кандидат-депутатите на детектора на лъжата“... И всичко да си продължава постарому. Според мен основният момент в тази харта е предложението за безкористност.

Една инжекция безкористност може да заздрави доверието помежду ни.

Публикува се със съгласие на автора.

Източник

Проф. Ивайло Дичев е роден на 28 март 1955 г. в София. Професор е по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и други страни. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Пише разкази, романи, есета. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005).

Pin It

Прочетете още...