Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2010 01 labirinth dushaОтне ми доста години, докато най-после успях да осъзная, че надеждата, очакването и търсенето на идеалната връзка ме изпълват с повече щастие, отколкото притежаването на стандартната, обичайната, „като-на-всички“ такава. Състоянието на копнеж, изпъстряно тук-там от по някое приключение, обещаващо някакъв вид изключителност (най-прекрасната любовна нощ в живота ми се състоя преди няколко години в едно балканско село, на корав дървен миндер, в стая, през която цяла нощ минаваха повече или по-малко пияни хора, търсещи опипом пътя към тоалетната на двора) … Та, този копнеж, това изпълнено с трептене – не трепет! – очакване, днес вече ми се струва далеч по-желателно и витализиращо от семейния секс, който практикувах през годините преди това, успокоявайки се с мисълта, че все пак го правя на пода или на кухненската маса, а не в леглото. Sancta simplicitas! Формата – и тук, както и навсякъде другаде – не може да замени липсващото съдържание, което пък от своя страна не може да бъде уловено във форма, подлежаща на някакъв вид усредняване, обуржоазяване. Любовта и сигурността може би наистина са сестри – но ако да, то едната от тях със сигурност носи името Пепеляшка.

Ах, да – забравих да спомена доброволния отказ от увереността, че количеството рано или късно водело до качество. Единственото качество, което успях да достигна, подчинявайки се на тази увереност, беше онова на заобления корем, от който се отървах едва когато решително захвърлих на боклука всякакви количества и се превърнах в убеден привърженик на качеството. Любовната нощ, която вече споменах, ще ме съпътства до края на живота ми. Що се отнася до брака и неговите няколко хиляди нощи, от всичко това ми остават най-вече спомените, свързани със страха, че мога да изгубя децата си. Сигурно пак става дума за любов – всъщност за нея става дума винаги, нали? – но във всеки случай тя не е оная, за която ми се иска да говоря днес.

Остава си, разбира се, усещането за недостатъчен секс. Особено когато човек се огледа мъничко и види до каква степен е затрупан от хвалбите на света, в който живеем. Сексът – bigger than life, bigger even than a Big Mac – днес е също толкова важен статусов символ, колкото и мощният автомобил, голямата къща или връзките с обществеността. Не че имам нещо против това, опазил ме Господ! Просто това хоро не е моето – отново нещо, което започнах да разбирам едва когато животът не ми остави никаква възможност да се залъгвам с фантомни образи вместо с реалните си желания и нужди. Светът на Многото не е моят свят – дори и ако един от страничните ефекти на това осъзнаване бива формулиран от останалите хора чрез думички от рода на „безебие“, „недоебство“ или просто „критична възраст“.

Искам да кажа просто, че думичките „недостатъчен секс“ в един момент, на някаква степен от израстването, изведнъж се оказват нещо като противоречие в определението. Да се говори за недостатъчен секс днес вече ми се струва също толкова неадекватно, колкото и да се говори за недостатъчно здраве (в смисъл такъв, че той, също като здравето, не познава неща като делимост). Сексът – което на моята възраст се преекспонира в представата за възможно най-голяма близост между двама души от различен или еднакъв пол – безспорно е нещо, което изисква качества като въображение, изобретателност и смелост, но не и механика, не и колекционерство, нито пък страх пред въображаемата или реална роля на аутсайдер. Казано малко по-реалистично, стотина претърквания едва ли могат да заменят онова трептене в гърлото, изчезването на гласа, премрежването на погледа, които се получават в резултат на … каквото си поискате, стига да имате очите и сърцето, които моментът изисква от вас. Най-интензивните моменти на близост напоследък изпитвам при среднощните разговори в Скайп – с жена, която очевидно иска от мен единствено думи, колкото и да се опитвам да я убеждавам в тяхната недостатъчност.

Впрочем, тук достигам до следващия важен момент, чието откриване ми струваше немалко години. Става дума за нещо колкото банално, толкова и неуловимо – за броя на партньорите, от които човек се нуждае, за да постигне онова усещане за идеалност, което е неотделимо свързано с преживяването на любовта, такава каквато си я мечтаят повечето от нас. Безумен максимализъм ми се струва да се търси всичко – или дори прекалено много – у един и същи човек. Такъв вид търсене, такъв вид изискване, само поставят връзката под ненужно напрежение, карат хората да се държат неестествено, да поемат роли, които нито им прилягат, нито пък могат да бъдат изиграни свястно в нещо, надминаващо продължителността на холивудски филм – и в края на краищата водят нещата до колапс, дори и когато партньорите всъщност са много свестни, много любвеобилни, всеотдайни и изпълнени с еротична енергия същества. Единствената реална причина, караща повечето хора да отхвърлят това толкова очевидно заключение, според мен се крие в неговата несъвместимост с властващите днес модели на съвместен живот. Това – и създаването, както и отглеждането на децата, което и в моя собствен опит и възприятие е нещо несъвместимо с полигамията. Казано с други думи – гените налагат на всички ни една собствена форма на сексуална диктатура, но пък едва ли е задължително човек да живее под нейния закон в продължение на целия си живот. Което от своя страна означава, че истинското, свободно, зряло осъзнаване и преживяване на любовта – любовта като свобода, като непринуденост, като радост и липса на всякаква тежест, като споделяне на онази красива, интензивна и експлозивна енергия, скрита във всеки от нас – е възможно едва на определена възраст, тоест едва след като човек е изпълнил задължителната, диктувана от гените програма за продължаване на рода и вече е в състояние да се отдаде на преживяването в една форма, освободена от диктата на притежаването. Банално, нали? Разбира се – което не прави достигането на това прозрение по-лесно. Баналността не е идентична с лекотата, това май го знаят всички, или поне повечето от нас.

Колко – и какви – партньори ще си подбере човек е, разбира се, въпрос на собствен избор. Самият аз тежнея към едно ограничаване на броя на участниците в една връзка до трима-четирима (при което в моя хетерогенен модел винаги има място само за един от единия пол, останалите са от другия, като причината е очевидна – видът любов, който аз предпочитам, е възможно най-отдалечен от неща като конкуренция и борба, включително и такава за вниманието и всеотдайността на партньорите/партньорките). При което – и тук вече се запъвам като пословичното магаре на мост – аз абсолютно настоявам за откритост и липса на лъжа в отношенията. Ако ще е връзка с повече от двама участници, то тогава непременно такава, в която всички са приели условията още от самото начало. Не мога да понасям лъжата, sorry! Разбира се, не е задължително хората да се набутват насила в живота на останалите. Нищо против удоволствията на нежния, изпълнен с любопитство и готовност за експериментиране секс с повече от двама участници – но пък и не е задължително да се очаква от всички, че непременно трябва да се отърват от бодлите на атавистични импулси като ревност или пък съвсем нормалното желание за несподеляна с други, лична, собствена интимност. С други думи – нещата са хубави, красиви и естествени само тогава, когато са лесни за всички. Изпитва ли някой затруднения, чувства ли се един или друг човек недостатъчно обичан, ценен, обсипван с внимание, нежност, дори верност – защото верността е неразделен момент от всичко това, верността като липса на лъжа – то тогава нещата трябва да се променят, включително и чрез достигане до раздяла. Няма смисъл от напъване, любовта е или нещо безкрайно лесно, или тя просто не е любов.

Остава си въпроса за формата – и тук, страхувам се, ще се стигне до най-силното разминаване на представите и мненията, просто защото именно формата, за разлика от съдържанието, е нещото, чрез което повечето от нас са в състояние да идентифицират любовта. Формата на близостта, формата на споделянето, формата на секса и съпреживяването, са неща, които днес, както винаги, притежават за всички ни – е, почти всички – една интуитивна, подразбираща се от само себе си определеност, с която – така поне ми се струва – само малцина са склонни да се разделят, при това най-вече под натиска на обстоятелствата. Близостта си е близост, в края на краищата тя не може да бъде далечност. Какво толкова има да се умува тук?

Може би да, а може би не. Не твърдя, че съм достигнал до всички тия неща чрез силата на особено прозрение, нито дори по свободна воля. И все пак, колкото повече напредвам по Пътя, толкова повече започвам да се убеждавам и приемам, че формата не е нещо задължително, нито пък единствено. Ще започна с простичкия факт, че връзките с няколкото жени, които обичам, на моменти дори обожавам, са до една виртуални. Пространството, което споделям с тях – поотделно, никога не съм изисквал каквато и да било форма на харем, въпреки липсата на лъжа – е ограничено единствено от въображението и добрата воля на всички ни. Разбира се, от време на време то се скъсява и до реално, физическо пространство – слава Богу, светът е малък – но нормалният му модус не е онзи на споделената вечер пред телевизора (или в леглото). Недостатъкът на всичко това се изразява най-вече в усещането за някак прекомерна различност, за една форма на съпреживяване, която не е особено съвместима с „нормалността“, в нея няма кой знае колко много за перчене, дори напротив. Може би защото всички сме прекалено млади, ние нерядко се чувстваме самотни, неудовлетворени, застрашени – всеки в неговия си край на света, всеки в някаква форма на ежедневен капан. И все пак …

И все пак аз – не искам да говоря от ничие чуждо име – се чувствам някак особено истински, някак много правилно. Не крия нищо, но и не натрапвам нищо излишно. Никому. Всеки от хората, с които споделям живота си, ми дава нещо абсолютно уникално, нещо, което другите също притежават, но не в същата, не точно в тази особена, специална степен. Мъдрост – господи, каква мъдрост! – веднъж. Друг път огромно, топло, невероятно интензивно човешко сърце; ах, колко го обичам, това грамадно сърце! Или пък красота – ослепителна, изгаряща красота от типа на онази, предизвикала Троянската война, смесена с прекрасна, младежка, някак незряла, но същевременно много женствена, тоест не детинска, енергия (женствеността никога не може да бъде истински незряла, за разлика от мъжествеността). Не виждам, нито пък се опитвам да си представям как бих могъл да получа всичко това от едно-единствено човешко същество, без същевременно да се разкъсам от страхове и комплекси – защото едно толкова съвършено същество би ме премазало начаса именно чрез непостижимото си, нечовешко съвършенство…

Надявам се да ми простите сега, след всичко казано, нескромното твърдение, че Идеалът съществува. Нещо повече – че през по-голямата част от времето той е под носа ни. Че единственото, което ни липсва, са сетивата, чрез които да го възприемем. И докоснем.

Всичко е толкова просто. Толкова просто, наистина …