После разбирам, че всички шест сестри са
между 25 и 40 години, дошли са миналата година от Македония, от манастира „Св.Илия“
до Скопие, по покана на видинския митрополит Дометиан. Преместването им е
свързано с разкола в македонската православна църква, който засяга и манастира.
Така поканата от България идва за тях като
спасение.
Става ми интересна тази своеобразна
духовна емиграция, какво значи да смениш държавата и манастира, има ли в това
културен шок, как минава животът вътре в манастира?
Аз съм от поколението, преживяло
манастирите като места на ученически екскурзии, кръщене или запой, с по
един-двама стари калугери и една особена отвъдност и грохналост, места от друг
свят и за други хора, не за нас. Тази представа още продължава да ми влияе.
Доста по-късно научих за драстичните гонения, на които са били подложени
монасите у нас по времето на комунизма, в самото начало на системата.
В Клисурския манастир откривам нещо ново,
което ме привлича дълбоко. Мисля, че е свързано с усещането за тези момичета –
че са като мен. Решавам да отида да разбера повече за живота им, за решението
да отидат в манастир. Казвам това на майката на манастира, Таисия, и тя ме кани
да остана една нощ. И ето ме – в началото на 2009, един снежен петъчен следобед,
вече съм там.
Майката ме посреща, дава ми ключ от стая в
туристическата част и ме кани на „трапеза“. Трапеза е името на общите хранения
в столовата. Два пъти на ден – сутрин преди утринното богослужение в 10 и вечер
преди вечерното, в 5. По време на трапезата една от сестрите чете откъс от
духовна литература, избрана от майката, после сяда да се храни, а останалите
напускат.
Когато се появявам, вече са приключили, но
за мен има хляб, вода, бяло сирене, манджа с гъби, лук и яйца в тиган, шарена
сол. Чува се гълчавата от миенето на съдове в кухнята. Няколко сестри влизат и
излизат, усмихнати, като ме виждат. Вкусно е, леко ми е по-мазно, отколкото съм
свикнала, но е вкусно.
После има повечерие, последната служба за
деня, в 19 часа. Харесва ми женското пеене, липсата на свещеник ми се струва по
особен начин успокояваща. Само шест сестри и аз, една гостенка, в малкия
параклис. Службата завършва с песнопение, в което всички пеят на различни
гласове. Хубаво е.
После майка Таисия идва и ми казва, че те
след служба всъщност си лягат. Утре стават в 5. Денят започва с утринно килийно
молитвено правило, всяка сестра се отдава на молитви сама в стаята си. Следва
службата в 9, тъй като е събота, после първата трапеза, в 10. Ако искам, могат
да ме събудят в 5. Решавам, че искам.
Заспивам рано, в 9, може би от топлината
(манастирът има собствено парно) и пълната тишина наоколо.
Събуждането е от клепалото, което въобще не
прилича на клепало, а напомня по-скоро индийска мерданга или тарамбука, има нещо
източно в него, излизам да видя кой и как го прави. Сестра Вероника с една
дървена дъска на рамо и дървена бухалка в другата ръка, обикаля манастира, като
ритмично удря дъската. Звукът е невероятен. (Записвам го и после си правя
експеримент с няколко приятели в София дали ще се сетят какво е това. Никой не
успява). 5.30 сутринта. Още е тъмно. Зад кипарисите едва се подава бялата
сграда на църквата. Толкова е студено, че няма никакъв, никакъв друг звук.
После денят минава в трапеза, богослужение
и разговори със сестрите. Междувременно те имат различни задачи (наричат се
послушания), определени от майката – една продава свещи и литература в
църквата, друга е в ателието за иконописване, трета е в кухнята… Има и шивашко
ателие. Всички могат и да бродират, да рисуват.
Забелязвам и няколко момчета на трапезата,
които се оказват гости от духовната семинария, те помагат с цепенето на дърва и
поддържането на парното.
Майката е главната фигура, „мениджърът“, тя
организира живота в манастира. Йерархията е строга – тя дава духовните имена на
сестрите, определя различните им задължения всеки ден, какви продукти да се
купуват за храна, какви книги в библиотеката, тя одобрява менюто, пътуванията
извън манастира (по работа, на поклонения или други). На пазар например се ходи
веднъж в седмицата, до Берковица или Вършец или Монтана. Имат си кола, всички
имат шофьорски книжки и някоя от сестрите шофира. В момента това „послушание“ е
дадено на Михея.
Всички сестри имат и мобилни телефони, в
манастира има и интернет. Казват, че го ползват основно за търсене на книги и поръчки
за библиотеката, както и за търсенето на икони за ателието по иконопис.
Телевизори няма, не четат вестници или
книги извън духовната литература. Както казва сестра Дария: „Няма време за
филми и други неща, които разсейват.“
Само една от сестрите, Сиония, споменава,
че чете българска литература, защото й е интересно да разбере повече за страната.
В момента чете „Железният светилник“ на Димитър Талев.
„Всички по послушание правим различни неща, казва сестра Вероника, но нашият живот, на монашеството, е съборен – ние сме насочени към едно, към бога, не възприемаме нещата моя или твоя работа, важното е каквото извършваш – да правиш със смирение и любов.“
Културният шок
Интересно, но нито една от тях не е
изпитала разлика или културен шок от преместването в България. Не ни трябваше
никаква адаптация, всичко е същото – храната, езикът, манталитетът на хората,
казват всички. „Аз съм била 8 години в манастир, казва Дария, за монаха светът
е тук, животът в манастира е същият навсякъде – същите задължения, молитвата,
за себе си, за целия свят, и това е. Така че преместването не ни влияе.“ А
Сиония допълва: „Монахът си е монах, аз и в Китай да отида, пак съм същото. Важното
е да има чиста молитва, да чисти страстите.“
Михея отбелязва все пак две неща, които са
й били много различни – бозата и подправките.
„Бозата е много различна, в Македония е
сладка, вашата е по-кисела. При нас вегетата се ползва за всичко, тука не е
така, в началото я търсехме, щото нямаше.Чубрица и шарена сол тук много се
използват, у нас не.“
Имаше някои думи, по-различни като
значение, например „обично“ при нас е нещо обикновено, а при вас е нещо с
любов, припомня си първите езикови недоразумения Дария.
Но колкото повече време говорим и колкото
повече време прекарвам с тях, толкова повече се засилва усещането, че има нещо
много различно и че културните разлики са на друго място – в това как хората тук
и там приемат вярата и как приемат монашеството.
„Тук е много различно, защото при нас има
много вярващи хора, тука хората, които идват, в тази част на България, са много
малко запознати с вярата… Това на мене ми е направило впечатление… Но се вижда,
че у хората си има некакво вътрешно търсене на бога, ама сигурно от
комунистическото време, хората са го свели само до паленето на свещи и някои външни
неща, което не е същината“, казва Дария.
„На хората им е странно, като ни виждат,
мислят, че сме тук заради някакво разочарование или отчаяние“, казва още тя.
„Ние много често се смеем за това, защото
не можеш да си монах, ако нещо не ти върви в живота, монах се става само ако
имаш призив от бога. Монашеският път е труден, има много себеотричане и ако го
правиш по желание, с божия помощ, това е благодат, но ако не го искаш, няма
как, затова е периодът на послушничеството, от 3 до 5 години, защото едно е да
си в света и да искаш да си в манастир, друго е да дойдеш и да искаш.“, казва
Сиония.
„През този дълъг период на комунизма пътят
на монашеството е бил по-рядък и хората са свикнали некой да отиде в манастир,
ако няма средства да живее или има телесни недъзи… Това е последица от атеизма,
защото монашеството е един дълбок призив, едно дълбоко вдъхновение, което бог
дава на човек и човек ако го почувства, тогава цялото негово сърце жадува това,
просто мисълта за монашески живот го изпълва с радост, жар, тегли го просто…“,
казва Вероника
Начинът, по който говорят, е толкова
искрен, от тях струи тишина, която ми се предава, но ме кара да задавам и още
въпроси.
Как се избира този път на отречение,
когато си на 20 или 25, как се стига до такова решение за живот, в който има
само молитва?
Разказват ми различни истории. Решението
взимат в университета, по време на следване. Всяка от тях е започнала висшето
си образование. Някои го довършват, други – не. В историите им има нещо общо –
взимат решение за манастир против волята на семействата си. Само майка Таисия е
минала по друг път, баща й е свещеник и одобрява решението й.
Всички те са част от една вълна на ново възраждане на манастирите в Македония, започнала през 90-те, която според майка Таисия е довела много млади хора в манастирите, особено момичета. Техният брой сега е над 500, а общият брой на монасите е около 1200 (за сравнение в България те са под 200).
Сестра Сиония:
На 29 години съм. Идвам от едно малко
градче, Берово, баща ми е учител по физика, имам и две сестри – лекарка и
фармацевтка. В Берово винаги е имало женски манастир, обаче по времето на
комунизма имаше само стари монахини, като съм ходела, не ме е привличало, няма
с кого да си поговориш… И изведнъж в цялата гимназия се разнесе новината, че е
дошла монахиня една година по-стара от нас, всички искахме да видим това, така
се запознахме, говорихме.
Записах история на философията, започнах
да си водя духовен живот, и така полека чуваш гласа божи и аз поисках да дойда
в манастир по време на втората година на следването, но майката рече: първо да
завършиш и после. И един месец след като завърших, отидох.
Моите родители трудно го приеха, сега се
помириха, сестрите ми им помагат да разберат.
Сега в Македония има много монаси, освен това бог дава голяма благодат на родителите, чието дете отиде в манастир, те мислят, че губят любовта, а бог им дава много повече.
Сестра Дария:
Аз съм от Струмица, моите родители са от
Струмица, майка ми и татко ми са просветни работници, те си живеят там, работят,
поддържаме връзка. Например, когато бяхме в Македония, идваха в манастира, сега
не идват тука, щото е комплицирано много, има визи и така. Имам по-малък брат,
който си е в Струмица.
Моето семейство са православни християни,
но от традиционния тип, не са активно вярващи, на тях им беше трудно, правеха
опити да ме спрат, да ме върнат обратно, говореха, плачеха… Но не успяха, нямаше
промени и те виждаха, че тук съм радостна, че ме изпълва този живот, че съм
постоянна, и така спряха…
В Македония по-нормално се приема
монашеството, щото има много монашество, и то младото женско монашество, е
по-многобройно. Решението за манастира е процес, то е сериозно нещо, защото
монахът дава обет спрямо бога, че ще посвети целия живот на бога и този обет не
може да се наруши. Затова преди това монахът трябва много добре да изпита себе
си, защото това не е решение за година или две, а за цял живот.
Аз например преди да отида в манастир живеех духовен живот, както предписва църквата, с молитва, пост, спазване на молитвено правило, възложено от духовния отец, спазване на всички пости, и душата по този начин се приближава до бога, и след некое време усеща призив от бога за монашество. Това сега с думи е много сухо и високопарно да се обясни, но след некое време, когато човек усеща, че единственото нещо, което го изпълва, е служенето на бога и молитвата за себе си и целия свят, това му дава радост, всичките световни неща стават много незначителни за човека…
Сестра Вероника:
От Източна Македония съм, майка ми е
социолог, баща ми работи в автомобилен завод, имам и по-малък брат. Те са
добре, пред пенсия, чуваме се редовно, когато се сетим. Сега имаме нормални
отношения.
Моите родители са израсли през комунизма,
те не са запознати с вярата, знаят да отидат да запалят свещ, да занесат хлеб
за освещаване, но дотук и … и беха малко изненадани…
Почудиха се и аз се помъчих да им обясня,
че това е едно нещо, което мен ще ме направи щастлива, нали всеки родител си
пожелава това за детето – да е радостно и щастливо… И така примириха се, нямаше
драма, майка ми е следвала философия, опита се да чете, да разбере…
Следвах агрономство, всички приятели го
приеха нормално, това беше в един период, когато в Македония имаще разрастване
на монашеството, така че аз като отидох, не беше нищо странно, необикновено,
просто разбраха, че това съм избрала за мен и така, отидох в манастира Свети
Илия, до Скопие…
Аз обикалям още малко манастира, студено
е, мирише на дърва, на пушек и огън, идват хора постоянно, да запалят по свещ
за Новата година. После майката ми разказва още за плановете им да правят
книжки за деца, за старанието, с което изучават нови песни. В Скопие са имали
градина и сега мислят как да започнат да отглеждат собствени зеленчуци. През
лятото манастирът е много посещаван и миналата година, в периода на адаптация,
не са успели с организацията.
Бърборим си още някакви неща, препоръчвам
им Йордан Радичков за библиотеката, защото е описал добре вярванията на хората
от този край.
Тя ме кани да дойда пак, а аз си тръгвам с
нарастваща почуда от чувството, че в живота ми е влязло нещо ново.
