Тя е най-невероятната жена, която познавам. Странен белег или непонятен знак на съдбата са двете й различни очи – едно пъстро и едно кафяво. Не носи очила, винаги може да извади от джоба си най-дръзкия женски поглед и от упор да те впримчи в него. С три момчета – двайсет и три годишни близнаци и един тригодишен бърборко. И тримата засмени, и тримата толкова различни, колкото разноцветните очи на майка им. Когато говори за професията си, нарича себе си „специалист по хорското нещастие „ и със смях добавя, че по-скоро работи като „продавач-консултант на щанд за женско самочувствие и цветни прежди за връзване на надежди“.
Дребничка, русолява, тя е на петдесет и две години. И си изглежда на толкова. Вървят си заедно като приятели и могат да разкажат петдесет и две приказки за страховете, които успели да укротят и да превърнат в … маргаритки.
„…Колегите ми в офиса мило отбелязаха моя 50-ти рожден ден с изящен бонзай и още по-милото пожелание на едно 23 годишно девойче да се чувствам винаги като отворена книга, а не като прочетен вестник. Малката кукла, която никой не беше учил, че оригиналността не се крие в плиткоречието на думите, се изчерви, когато я поканих на ресторант, да й разкажа как се правят магии против неправилното прочитане на вестници, абсолютен патент на нейните връстнички. Истината е, че подаръкът ме изплаши. Стресна ме. Откривам ли себе си в миниатюрата на дървото? Може да се пренесе в умаленото копие цялата красота на старото дърво, да се види – като през обратното стъкло на фотоапарат? Къде остават клоните, листата, които таят в себе си изминалите дни на половин век живот? Нещо в мен се разбунтува, благодарих учтиво, но после занесох бонзая в една детска градина и си купих букет маргарити. Случайно или не, попаднах на редовете на Надин Стеър и ми се поиска да мога да напиша за моите страхове и за моите „ако можех да започна…“
…Всъщност, когато си жена на петдесет и две, отношението към теб често е като опит за непредумишлено убийство. Съпругът и децата ще кажат, че познават всяка твоя реакция и нищо не ги изненадва. Колегите, особено по-младите, сигурно ще бъдат учтиви: това е възраст на върха на професионалните възможности, но ходенето по-нагоре е рисково без кислородна бутилка. Ако си директор, подчинените най-вероятно говорят след оперативките, че изнасят всичко на гърба си. Ако попитат приятелките ти, безусловната реплика е, че „вече си знаем и зъбите, затуй не е далече времето, когато ще си помагаме една на друга с памперсите“ … Ако запиташ мъж на същите години, не се учудвай на безличното: „На 52?!..Аха…“ Никоя жена на 52 не смята, че възможностите й са стигнали своя предел, нито пък приема лепкавото „ахаа“ с лекота. Бащата на близнаците, когото попитах през старателно градената китайска стена на взаимоотношенията ни, отговори, че равносметката на това, което съм имала и това, което не съм успяла да имам на 52, е залог за емоционална зрялост и вътрешно спокойствие. Само че той никога не дойде с мен на поляната за маргаритки…
Когато си на 52, се страхуваш от прогресивното развитие на синдрома „да те посъветвам“. Чух единия ми син да разказва на новата си приятелка, че съм „много модерна жена, само дето давам акъл за всичко“ и се почувствах като погълната от питон. Прав беше ами! Защо ли си мислех, че мога да му спестя всички негативи, ако мине по моя път, по-кратък, с изтъргани бурени, почистен от камъни… Опитът жизнен и „акъла“, натрупан в сейфа на годините, не са едно и също, иначе фризьорите ни как ще работят с тези наши ореоли на главите… Когато момичето все пак дойде на гости, скрило зад ресниците си готовност за отпор на всякакви мъдри „акъли“, аз им дадох ключовете от колата с думите, че всяка лудория, ако не ги убие, ще ги направи по-истински, че топлят не якетата, а огънчетата в дланите им, че покривът ще скрие звездите... Учудените им физиономии ме накараха да се разсмея. И да потърся картина с маргаритки за дневната си.
Всъщност, защото не е късно да почна отначало, преди да стигна мъдростта на Надин Стеър, пробвах се и прескочих ослепелия страх как изглеждам до младите жени край мен, как се вписвам с култивираното си благоприличие до тяхната нахъсеност да завладяват, до пренебрежението им към другите, до високата им информираност за света, до привлекателността, която щедро разливат, до късите поли и дългите коси, до самосътворяването им в младостта. Смених строгите черни пантофки с най-крещящо червените обувки, в които се спъва не един мъжки поглед. Подредената ми преди къса коса сега закачливо дава право на всеки кичур да изразява настроение... Изглеждам желана, защото зная какво си пожелавам сутрин…
И защото не е късно да започна отначало – с къса коса и дълга пола, прескочих страха от пълнозърнестия хляб, от шоколадовите фантазии, от червеното вино и червената стрелка на кантара, която върви безотказно нагоре, дори да зачеркна всички изкушения. Защото не е късно на 52 да започна отначало, прескочих страха, че криволиченето на близнаците ми не води към моите представи за просперитет, а към техните поляни за маргаритки и глухарчета. Откъснах страниците на ония дни, в които пишеше за идващата различна и специална женска възраст и предписанията за здравословен начин на живот, сияйно сив и сияйно сигурен в договора си със старостта. Пренаписах ги дръзко и сега той е рисков, екстремен, с поглед навътре и нагоре. Най-лошото, което може да ми се случи, е да не разбера, че се е случило нещо хубаво. Сигурно нямаше за го зная и сега, ако не беше … коженото ми яке. Преди четири години пътувах в командировка, влакът беше полупразен и младият мъж в купето ме дразнеше с присъствието си. Толкова празни купета! Когато влакът се изниза от гарата на моя град, осъзнах, че якето ми е останало вътре… Но то се появи само след седмица на вратата ми, придружавано от същия мъж, стеснително усмихнат докато обясняваше, че ме намерил по визитката в джоба… Да се смееш ли, да плачеш ли. Плаках, когато роднините ми въстанаха срещу такава връзка – четиринадесет години разлика в моя полза звучаха като обвинителен акт в устата на най-близките. Смях се, когато близнаците казаха, че ще бъде купон да ходят тримата на фитнес! Вече не търсех мига на изживяването, знаех и пътя, по който хубавите мигове се превръщат в отлежало вино. И тогава чухме за изоставеното момченце. Нямаше нужда да се питаме дали го искаме, очите ни казваха едно и също. Пак сълзи и смях – от „ти си луда-полудяла!“ до първото трепкащо „мамо“ на Борко Бърборко.. Той поддържа искрата в очите ми, в очите на баща си. Не се страхувам, че някой ден може да остана сама с малкото си момче, защото зная, че топлината в душата не идва сама, а трябва да се запали. Можеш да запалиш огънче, ако имаш съчки – мъжът до теб, децата, приятелството, себеуважението.
И защото не е късно да почна отначало без горестното „ако можех“ на Надин Стеър, сега се возим на въртележки с най-важният мъж на моите 52 години, рисуваме по стъклата на апартамента с водни бои, носим си индианските пера, когато ходим на разходка, пеем на балкона и събираме овациите на минувачите, тичаме боси по тревата, пътуваме някъде почти всяка свободна минута, ядем сладолед преди супата. Обличам цветни дрехи и слагам черни очила срещу ослепителната женска злоба. Дълбоко съм благодарна на оня влак и на онова яке, които ми дадоха знак, че 52 години могат да бъдат по-млади и от 25, но само ако ти е дадено да имаш свободата. СВОБОДАТА да не зависиш от другия, да оставаш или не по собствена воля, да тръгваш или не по собствено желание. Да обичаш, да се раздаваш, да твориш, да прощаваш, когато имаш дълбоката нужда да го правиш, и когато през ум не ти минава какво получаваш насреща. И четиримата мъже в живота ми ме наричат „всичко в едно“, а аз им разказвам за оня султан дето искал жена, едновременно умна, честна, милосърдна, красива, млада, добре сложена… Успели да му намерят една най-умна, още една най-честна, една най-красива, една най-млада, една най-милосърдна… Затруднен в решението, султанът премахнал моногамията и си взел няколко жени – всичките „най…“
Днес султаните ползват услугите на консултанти, а аз продължавам да търся поляни с маргаритки, за да правя вино от тях.
