Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)

 

2019 11 Gamin addiction

 

Всичко започна някъде около година след развода ми. Искам да кажа, след като жена ми ме напусна – разводът май и досега не е напълно в сила, не знам точно, защото тя се занимава с тия неща, докато аз ги оставям да профучават през живота ми. Преди не знаех, че съм такъв човек, но такъв излязох в края на краищата: човек, който отказва да води войни, точка. В живота, в реалния, отказвам. Виж, на екрана на компютъра е друго нещо …

И така, на 46 години се оказах сам, в чужда страна, с две деца, едното от които има сериозно увреждане и се нуждае от доста много грижи. Казвам това не за да качвам цената си, тъй като в живота ми няма и следа от героичност, всичко работи и функционира най-вече благодарение на факта, че живея в страна, където държавата (а и самите хора) се грижат за ония, които са изпаднали в трудности. Това, както и помощта от страна на бившата ми съпруга, която си остава един от най-свестните хора, които познавам. Не успяхме да завършим живота си заедно, но това не ни превръща в чудовища, нито един към друг, нито пък към децата ни. Опитваме се да си останем хора, това е всичко.

Но да се върна на приказката си. Беше изминала около година, в която не бях почувствал почти нищо от очакваната след-разводна криза, самотата ме измъчваше, но не чак толкова, че да зарева от болка, дори намирах не малко удовлетворение в мисълта, че успявам да се справям със ситуация, от която повечето мъже биха побягнали като пословичният дявол от тамян. Научих се да готвя, при това не лошо, постепенно започвах да свиквам с факта, че няколко часа от деня отиват за домакинството, че не ми остава много време за четене или филми, че започвам да дебелея, защото суетата ми някак не може да намери цел, в която да се вгледа съсредоточено, без жена наоколо … Такива работи.

Докато един ден Паул, синът ми, донесе в къщи World of Warcraft, Светът на военното изкуство. Пъстра кутийка с няколко диска в нея, позната картина за един застаряващ компютърджия; при това бях му разрешил покупката сам, след като разбрах, че това е важно за него. Ще спомена веднага, че като човек, работещ с компютри от почти две десетилетия насам, имам повече от богат опит с електронните игри – нещо, на което гледам като удоволствие, но и като на сериозно занимание: то ми позволява да оставам в досег с бъдещето в един много реален, не-въображаем аспект. Аз вземам децата си на сериозно, те са моето бъдеще.

Тогава, разбира се, не знаех, че този път ще се окаже много различен от предишните и ще ме докара до границата на собствената ми издръжливост, че и жизнеспособност. Не бързайте да се плашите, не размисляйте дали не трябва да контролирате децата си по-стриктно: така или иначе това е възможно само ако човек разбира и познава игрите от собствен опит. Липсва ли ви такъв опит, по-добре не започвайте: единственият резултат ще бъде една война, която няма как да спечелите. Ако пък го имате, то и без това вече сигурно знаете, че игрите са опасни само когато човек търси в тях заместител на нещо, което не може да намери в реалността. Или, с други думи, че ако децата ви са застрашени от тях, то това е не защото някой там се опитва да манипулира мозъците им, за да печели милиарди. Причината за опасността, както винаги, е в самите родители и евентуалната им неспособност да запазят жива връзката с децата си, извинете тези малко безпардонни думи. Децата, казват, били нашите оценки в училището на живота … Но нека спрем дотук с житейските мъдрости – в края на краищата всички ходим на едно и също училище, нали?

И така, започнах да наблюдавам как Паул играе, в началото само от любопитство, тъй като за тази игра бях чел вече много, а и концепцията на онлайн-игрите ми беше позната дотогава само на теория. После изведнъж започнах да се улавям, че ми става все по-интересно. Създадох си собствен аватар (фигурата, с която се играе във вълшебния свят на Warcraft), започнах да експериментирам по малко … И тук започнаха да се появяват някои неочаквани неща.

Първо: оказа се, че изпитвам доста сериозни трудности с ориентирането в този сложен и неподлежащ на манипулации свят. Повечето стандартни (т. е. играещи се не онлайн) игри позволяват много бързо да използвате измама – множество скрити в игрите кодове ви правят почти непобедим, достатъчно е да научите как се използва поредния „чийт“ и вече можете да препускате на воля където си поискате, без да се страхувате от каквито и да било противници (не случайно този вид игра се нарича God mode, „божествен модус“). Аз винаги използвам такива неща без каквито и да било угризения на съвестта, тъй като обичайната ми цел е да изиграя поредната игра колкото се може по-бързо, да преживея сценария й като филм, завъртян на бързи обороти, със смешно-забързани човечета в него – за да мога след това отново да се завърна към ежедневието. Игрите в живота ми винаги са били нещо, което си знае мястото …

Или поне така изглеждаше до този момент. В тази игра обаче измами са невъзможни, или поне трудни за осъществяване (бизнесът на измамата въвWarcraft процъфтява, между другото, но това вече излиза далеч извън границите на нещата, които мога да разкажа с няколко думи; ще спомена само, че множество китайци изглежда преживяват най-вече благодарения на черния – или „сив“ пазар, породен от тази игра; нещо като България, но в много по-големи мащаби). И така аз изведнъж се оказах запокитен в ситуация, в която синът ми – с инстинкта на хлапе, израснало с електронни играчки от всякакъв вид – изведнъж се оказа много по-добър от мен. Странна, непозната и много объркваща ситуация. Искам да кажа, обикновено нямам претенции да бъда по-добър от сина си, опазил ме Господ. Но тук ставаше дума за моята собствена експертна област, компютрите, игрите, фантастичните светове – все неща, в които до този момент бях го водил за ръчичка, радвайки се на мисълта, че съм „модерен“ баща, че имам общи теми и интереси с момчето си. И изведнъж – ядец! Седя, зяпам като идиот и не мога да разбера какво точно трябва да правя. Чудовищата ме трепят, партньорите по игра ме търпят само до време, непрекъснато се чувствам като некадърник и мухльо, а малкият ме потупва по рамото и ме успокоява: „няма страшно, тате, никой не се е родил научен“ … Полека-лека започнах да си разкървявам устните.

После, играта се оказа непредвидимо красива и предизвикателна. Представете си един напълно фантастичен свят, издържан в невероятно красиви цветове и ландшафти, подчинен на строги, но доста справедливи правила, позволяващ на всекиго да се развива и издига най-вече според мярата на собствените си способности … Хм, сигурно започвам да звуча подозрително познато, но усещането за това, че се намирам в някаква версия на (играческия, фантазьорския, неудачническия) рай, в един момент започна да ме залива като река от някакво пенливо, зашеметяващо и безкрайно приятно на вкус питие, на което аз не можех и не можех да се наситя. И колкото повече пиех, толкова повече ми се искаше да не спирам, да не правя нищо друго освен това, да се наслаждавам, наслаждавам, наслаждавам …

Сега вече си мисля, че зад всичко това при всички случаи се е криела кризата – онази от средата на живота, най-тежката. Или поне това е най-ясното обяснение за онова, което ми се случи. При всички случаи измеренията на зависимостта ми надминаха през следващите няколко месеца всички граници на разумност, дори на елементарен инстинкт за самосъхранение; вече спокойно мога да кажа, че през това време аз се превърнах в нещо, което и сам не мога да различа от наркоман. Играех не само до самозабрава, играех буквално докато тялото ми изневереше, нерядко някъде след 18-20 безсънни часа, напълно изтощен, изцеден, неспособен на каквато и да било реакция, припадащ за сън, но все още вперил очи в екрана, сублимиращ една ситуация, от която вече не вярвах, че има измъкване. Как съм успявал да се грижа за децата, как съм успявал да работя, просто не мога да разбера. Дорейн, бившата ми съпруга, издържа героично през цялото време, без да се разкрещи от страх, без дори да каже на родителите си какво става с мен – щедро, кавалерско поведение, за което и досега съм й благодарен. По едно време започна да намеква, че може би за децата не е най-добре да бъдат при мен в такъв момент, но с прословутия женски инстинкт очевидно и сама чувстваше, че те са единственото, което може да ми повлияе, да ме спаси по някакъв начин – и така никога не настоя да ми ги отнеме, с което наистина ме спаси, когато вече никой от двама ни не вярваше в подобна възможност.

Но всяко нещо по реда си. Нека първо ви разкажа малко за нещата, които междувременно преживявах във вълшебния свят – защото инак сигурно никога не бихте могли да разберете как е възможно човек да се самозабрави до такава степен.

Спомням си, бях в България с Леа, дъщеря ми. Паул беше с майка си в Шотландия и малката ми създаваше немалки трудности, защото една от проявите на увреждането й (тя има аутизъм, смесен със забавено развитие, което прави от нея едно непорасващо и малко странно дете с ужасни изблици на ярост и паника) … та, една от проявите на това увреждане е, че в непознати ситуации тя избухва и при най-малък повод, а много често и без повод. С други думи, дните бяха тежки и скучни, жегата тормозеше и двама ни, прибирах се с нея в къщи пребит от умора и изцеден като парцал, бесен на целия свят, че ме е насадил в такава една ситуация, жадуващ за каквато и да било, дори и най-въображаемата, компенсация. Чудно ли е, че в тази ситуация играта изведнъж ми предложи алтернатива, която ме погълна на един залък, без даже да примляска? Леля Мария, жената, при която отсядам винаги когато съм в София, предпочете да не ми задава никакви въпроси, виждайки, че излизам всяка вечер в десет и се прибирам сутринта към шест. В очите й светеше разбиране, веднъж дори промърмори, че разбирала всичко … Ако само за момент би могла да си представи какво правя по цели нощи, милата! Защото аз прекарвах цялото време не с жени, а с играта, разбира се. Постепенно започнах да насъбирам опит. Бавно, почти мъчително намирах компенсации за липсващата ми интуиция – четях много, учех всякакви трикове, научавах все повече и повече за играта, която – уверявам ви – е почти неизбродна, толкова много неща са скрити из нея, просто е невъзможно да се разкаже. Започнах да създавам приятелства – а там това ми се удаваше доста лесно, съвсем не както в реалността, където винаги съм бил самотен, малко странен човек. Научих се да потискам слабостите на характера си, които са доста несъвместими с груповия модус на Warcraft – тук, както и в живота, човек не може да постигне нищо без подкрепа и помощ – направих от себе си дипломат, доколкото това е възможно. Опитвах се да се уча от грешките си, да ценя всеки човек, да разпознавам и използвам по най-добрия възможен начин характерите на всеки от партньорите, с които си имах работа. Не мислете, че това ми се удаваше лесно! Играта е малко, но доста съвършено подобие на живота – и всички, уж така добре познати неща от панаира на суетата, в който участваме ежедневно, се откриват и тук. Човек трябва да се бори със същите проблеми, да преодолява същите препятствия, да преследва същите или подобни цели (признание, авторитет, богатство, умение, създаване на приятелства, надвиване на леност и удобство, you name it) … и непрекъснато да блокира усещането, че всичко това не го води наникъде, защото просто не е реално. Трудна, уморителна, изцеждаща задача.

Прибрах се в Берлин – и тук вече бесният танц започна без никаква шега! Напредвах в играта с темпо, което удивяваше всички познати – междувременно бях станал член на не лоша гилдия, играческият еквивалент на спортен отбор. Получавах и раздавах много помощ, радвах се на топли, приятелски отношения, непрестанно преживявах все по-пъстри и по-трудни приключения, постепенно се освобождавах от комплексите си, бях обект на внимание и респект, нерядко се чувствах истински експерт … Заветното ниво 70, последната официална линия в играта по онова време, вече не беше далеч. Открих, че както в живота, така и тук човек бива изненадван от неподозирани собствени таланти – в случая това беше способността за търговия, която развих доста добре и с която компенсирах недостигащите ми бързина, спортна злоба и желание за победа на всяка цена (все качества, без които една военна игра си остава доста разочароващо занимание). Природната ми схватливост също дойде много на помощ, защото с четене и самообразование постепенно започнах да навлизам в подробности и детайли от истинско експертно ниво – отново компенсация за неща, които младоците носят със себе си, докато аз съм принуден да се примирявам с тяхната липса. Изобщо – напредвах решително в един свят, който ме изпълваше с чувство на световъртеж и непрекъснато отнемаше почвата под краката ми, но аз не можех дори за миг да помисля да го напусна. Това беше просто невъзможно. Да, точно така. Просто невъзможно.

Вижте, днес по цял свят се спори за това накъде ни водят игрите, добри или лоши са те за нас, за бъдещето, такива работи. Аз не се опитвам да съдя тук по една такава сложна тема. Всичко, което ми се иска, е да споделя опит и да изкажа мнение, което – както виждате – се основава на практика. И така, място за страх според мен няма, ако и това да е доста трудно, признавам. Игрите така или иначе ще определят бъдещето по начин, сравним само с откриването на печатната преса преди петстотин години. И влиянието им върху културата най-вероятно ще бъде също толкова, ако не и още по-драстично от онова на печатното слово. Което според мен означава, че непознаването и отхвърлянето им е равносилно на невежество, на неспособност за четене. Човек може да ги счита за дяволско изобретение, за нова дрога, за върховен израз на едно все по-повърхностно, все по-невежествено време. Това си е лична работа. Онова, което никой не може да си позволи – и това ще става все по-очевидно с всеки изминал ден – е да не ги познава, да не знае за какво всъщност става дума, когато се говори за тях. Ще се опитам тук да задълбоча сравнението с книгите, за да поясня какво имам пред вид. Когато бях дете, родителите ми се опитваха да ми забраняват да чета, защото се страхуваха, че прекомерното четене може да ми навреди с нещо, буквално „да ме чалне“ по някакъв начин. Съдейки по описанието на игралната страст, сигурно можете да ги разберете донякъде – аз винаги съм бил човек, комуто усещането за баланс е било чуждо, трудно постижимо. И четенето по онова време беше за мен нещо също толкова всепоглъщащо, колкото и играта се оказа във вече зрялата ми възраст. Така че моите старци, уплашени не на шега от една толкова могъща страст, се опитваха да направят единственото, което им се струваше разумно – да я държат под контрол, да я прогонят от живота ми, ако това е възможно. Бедните! Не знам дали са научили нещо от собствената си изгубена война. Аз самият, вече много по-късно, разбрах, че единственият начин да се преборвам със страстите си е да поемам риска да им се отдавам, надявайки се на закрилата на ангела-пазител, който винаги ме е водел през лабиринтите на поредното увлечение, позволявайки ми да събирам опит, без да се самоунищожавам. Борбата срещу страстта е самоубийство, ако не физическо, то поне психическо, един вид авто-кастрация, унищожаване на собствения източник на енергия – такива са някои от нещата, в които вярвам днес. И ако ви разправям всичко това, то е само за да посоча, че човек по принцип може да се страхува (или наистина чалне) от всичко, включително и от нещо толкова добре познато като книгите. Но страхът никога не е бил добър съветник. Страхът, както ни учи Фасбиндер, изяжда душата. Така че, дали ще се страхуваме от игрите или не, то идещото време все пак ще им принадлежи, това изглежда все по-очевидно. И единственият начин да повлияем върху бъдещето на децата си е да се опитваме да споделяме техните страсти, вместо да ги отричаме и отхвърляме без да ги познаваме ни най-малко. Ако се опитваме да издълбаем пропаст между себе си и малките, то няма смисъл и да правим крачка към тях – това едва ли ще бъде приближаване.

Но аз май се поувлякох в теория и позабравих собствената си история. Няма защо да го крия – по едно време наистина мислех, че този път ангелът ме е изоставил и че тази страст ще ме изгори като пеперудка, още повече, че животът ми и без това изглеждаше преобърнат с хастара навън, великолепна предпоставка за всякакви самоунищожителни пориви. Продължавах да играя с всичката енергия, която ми беше останала, докато междувременно тялото ми полека-лека плащаше данъка за безумната оргия – очите ми отслабваха буквално с всеки ден, купувах си нови, по-широки панталони, защото старите вече не ми ставаха, чувствах как остарявам със светлинна скорост; ненавиждах се за слабостта и безсилието, въпреки всички усилия не успявах да се удържам и изкарвах фрустрацията и гнева си на Паул, единственият човек наоколо, който можеше поне отчасти да носи бремето заедно с мен …

Докато най-накрая започнах да забелязвам, че момчето се уморява и полека-лека се предава. Носеше мъжки страха пред неразбираемото състояние на баща си, не се е оплаквал нито веднъж, нито пък ме е упреквал в нещо. Но очите му започнаха да помръкват, по едно време започнах да регистрирам, че се мие все по-рядко, че губи интерес към реалността, че и той като мен се опитва да избяга в играта, да се потопи в нея, забравяйки всичко останало … Пък и какво ли да прави – в края на краищата собственият баща му даваше най-прекрасен пример за едно бавно, незабележимо самоубийство. Продължавахме да живеем все едно, че не забелязваме нищо – две зомбита, старо и младо, влачещи се през блатото, което си бяха избрали за обиталище …

Докато накрая той все пак се появи, проклетият, спасителният ангел! Бях вече достигнал почти всичко в играта, бях ходил по места, които повечето играчи никога не могат дори да видят, бях придобил всички мечтани оръжия и амулети, бях член на една от най-професионалните гилдии на моя сървър. Полека-лека бях станал член на онази елитна групичка от играчи, които хората инстинктивно търсят, за да се чувстват сигурни в света на Warcraft, за да споделят усещането за сила, мощ и знание, което си остава крайната цел на всяка подобна страст … И всяка сутрин ставах (ако изобщо бях си лягал през поредната играческа нощ) с усещането, че животът ми е свършил. Ей така, свършил.

И тогава, в една такава сутрин, просто станах и изтрих всичко. Да, точно толкова просто. Разпределих всичките си богатства сред членовете на гилдията, подарих малки състояния на най-близките си приятели – и напуснах. Не знам как точно стигнах до там, дали определящ е бил страхът ми за Паул или за самия мен, за изплъзващия се измежду пръстите ми живот – но и без това не си задавам такива въпроси, достатъчно ми е, че страстта изгоря и отмина, без да ме вземе със себе си. Никога, нито дори за миг, не съм изпитвал отново горящото желание да се гмурна в несъществуващото, да изместя реалността чрез него. Вече знам каква е цената на един такъв опит. Все още съм сам с децата, работя много, може би повече, отколкото е здравословно, но това поне е нещо, което не ме плаши. Работата е дрога, която познавам добре и отдавна. С нея сме приятели, ако и да не си говорим много.

Нито пък съжалявам за нещо. Опитът от тази лудост, надявам се, ще ме съпътства до края на живота ми. Както и разбирането за това, че не съществува застраховка срещу изкушението. А също и че изкушението, ако човек не му се поддаде, ни оставя в един сигурен, но херметично затворен свят – нещо като рай, в който не растат ябълки. Не знам как сте вие, но аз обичам ябълки …

И така до следващия път … без да се питам кой ли ще е последният. Страхът, пак ще повторя Фасбиндер, изяждал душата … А душата, както и да го върти човек, си остава една от малкото гаранции срещу лудостите на необятното. Така че, правете каквото искате – аз вече съм направил собствения си избор.

Искрено,

Златко Енев

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

13
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 4 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 5 дни
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 5 дни
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 5 дни
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 6 дни
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 1 седмица
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 1 седмица
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 1 седмица
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 1 седмица
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 2 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 2 седмици