Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Стефан Маринов
Серсие
Горна Савоя
Франция

До др. Ангел Балевски
Председател на БАН
БАН
СОФИЯ


4.Х.1980

Жив, жив Курилка, др. Председател! Когато преди три години получихте от мене пощенската картичка с Брюкселския пикльо (Manneken-Pis)[1], сигурно си потрихте ръцете и рекохте: „Хеле, слава богу, отървахме се от тая зодия“. Не Ви било писано, др. Председател, от ръчичките да ми избягате. Както Юговия полицейски инспектор[2] цял живот ще Ви преследвам. Години могат да минат (както и минаха), може да успеете да се спотаите някъ­де, мене висшите инстанции по отговорни инспекции тук и там могат да ме откомандироват, но както Жан Валжан за Жавера, така и Вие за мен ще си останете вечната жертва.

От къде да почнем, др. Председател, от къде? – Толкова много имаме да си кажем, а толкова малко време ни дава живота да останем с Вас двамката насаме, да си побъбрим, да излезем от безпросветния коловоз на ежедневието и да се поразмислим за великите и големи неща, за вечните проблеми, за тайнството на живота, за Бога, за Сатаната, за Смъртта. А не е само ежедневието, де­то не ни дава време, просто календарно време не остана, бройки дни не ос­танаха. Оставете атомната война. – Тя че ще ни се стовари по главите, ще се стовари[3]. Но нали не знаем кога, няма да я броим нея. Но я погледнете календаря. Днес е 4 октомври, а на 11 ноември ще трябва да се зали­вам с бензин на някаква си римска улица (още не й знам името) и да се паля, та чиновниците зад завесите на съветското посолство да се кикотят като ме гледат как ще пращя, ще се нажежавам и ще хвърлям искри, а жур­налистите да сноват насам-натам, да щракат с фото-апаратите, а после да тичат по редакциите белким дотъкмят някой хонорарец още към семейния си бюджет[4]. Тъй че само месец време ни остана, др. Председател. „Ехе-хе, ще кажете Вие, за месец такова перо като твоето, Маринов, стотици страни­ци може да нажули, та след туй секретарката ми да изостане три дни с ака­демичната кореспонденция, до като чете крадешком писанията ти.“ Може, др. Председател, не стотици, и хиляди биля могат да се нажулят – теми и зевзещини дал Бог. Ама там, а не отсам, т. е. „там, а не отсам“ за мене, а за Вас „отсам, а не там“. Тцъ, не ме разбрахте, виждам. Така е като клечим от двете страни на барикадата – вече не можем с две думи да се разберем, ами ще трябва авторските коли да увеличаваме. Викам за месец време хиля­ди страници могат да се нажулят, ама ако съм си в Българийката, ако си блея било в богоугодното заведенийце, дето Вий сте му попечителя, било в онуй другото, дето цял ден ходим в пижами, дето вратите отвътре нямат дръжка и дето миловидни девойки с бели престилки всяко петнайстодневие ни режат ноктите на ръцете и на нозете, сякаш че сме парижки кокони. А тука мъчно. Едва се е развиделяло и трябва да си на работната площадка. В 7’30 почва работата, в 7’30 я пущат конвейерната лента и крушките започват да подскачат една след друга. Няма 7’31, няма 7’32. В 6’00 свършва работното време, в 6’00 спират лентата. Няма 5’59, няма 5’58. Тукашните пролетар­ски говеда така са навикнали, бетер немските, ако че говорят езика, който е ечал някога по парижките площади от устите на Дантоновци и Варленовци. Преди да пуснат лентата, кой минута, кой две, кой три по-рано, около нея се нарежда и чака чинно и смирено, сякаш нафора ще раздават. Класово съз­нание ли? Пролетарска дързост ли? – У тоя добитък такива категории да търсиш? – Къде сте тръгнал, бе, др. Председател? То не смее у чорбаджията две минути да открадне от собственото си принадено време, ний го чакаме банките да му вземе, заводите, яхтите, ебалниците[5], дас бюргерлихе райхтум да експроприира[6]. Оставете лентата. Ами като берем круши и ябълки. Там работното време започва в седем – понеже е по-далече, по-рано трябва да се иде; ако плантациите са по склоновете на Мон-Блан, сигурно там в пет ще почва работното време[7]. Говедото в седем без две, без три застава край фиданките, па ако ще да вали, да святка, да гърми – засу­кало говедото ръкави и бе-ере. Не видях единаго друговерца през работно време да се изправи и да се изпикае. А туй по голяма нужда да се отлъчи – къде ти. То в 5 е станало, всичко си е свършило, приготвило се е, вчесало се е и в седем нула-нула почва да я кенза принадената стойност, та до шест вечер. След шест си отива в къщи – пикае, сере, яде, изврътка набързо мадамата и ляга да спи. Като деца учиха ни в прогимназиите за искърското говедо, ама никой не вземе да ни обясни що за порода са това луарското и гаронското говеда. А като закъснеем ний с Кирилчо (българче от Австралия, на когото все през работно време му се досираше), то гове­дото ни гледа кръвнишки, сякаш че в неговия джоб бъркаме. Тъй че тука, др. Председател, страници мъчно се жулят. След шест тичам коприва да на­бера, някой мамул от нивите да отмъкна, под лещаците из тревата да пошаря, та с подръчен материален корема да залъжем. Откак съм в това горносавойско село ката ден коприва жуля, много съм се кървил. Ако и перото тук-там нещо жулва, ще прощавате, от копривата ще да е, от тая пущиния.



[1] Пратих я на Вас и на вицпреза Христов, ама да не би, роби на възточните нрави, да сте си помислили вие двамата, че с този пощенско-картичен акт съм искал да кажа „пи­кая ви на фасона“. Че бива ли бе, др. Председател! Уж претендираме за култура, а без­смъртните произведения на изкуството в такъв ориентален контекст да възприемаме! -Съвсем като оня нашенец, дето надникнал в роденовия музей, а после като го питали „ка­кво видя?“, отвърнал: „Какво ли? – Голотии, срамотии и балдъре.“

[2] Ама не на нашия мустакат дзвяр, а на оня, на парижкия списовател, дето на хиляда страници се мъчи да докаже елементарната аксиома, че този, който краде парче хляб, не» е виновен.

[3] Едно време марксистите твърдяха, че когато топовете са пълни с барут, почвали да гърмят сами, както хиляди пъти вече отбелязваха летописците такива явления в аналите на историята. Сега само далеко-източните псевдо-мьдреци поддържат тази, според близко­източните и западните мъдреци, отживяла времето си теза. Така съветските и европейските янлъш-марксисти твърдят, че за да гръмне топ, трябва да се дръпне връв, а да се изстреля атомна ракета, трябва да се натисне копче, т. е. че има принципна, качествена (в постхегелев смисъл) и съществена разлика, поради която ракетите, когато са заредени с ато­мен взрив, не могат самоволно да излитат. И наистина, твърдят янльш-марксистите, като се върти някой войник около топа и търка с путцинг месинговите части, та в случай на висшо-инстантна инспекция да светят и блещят, може топната връв да се замотае около някое копче на гърба на шинела му (военните шивачи си нямат друга работа, ами пришиват копчета къде трябва и къде не трябва) и войничето, без да иска, може да опъне връвта, та топчето да избумка. Нищо подобно, продължават янл.-марксистите не може да стане при Управленческите пултове на атомните ракети (и едноглавите, и многоглавите – както и при ламите и тука си има подразделения). Сержантчетата колкото и да се въртят, колкото и да търкат било с путцинг, било с друг по-модерен препарат месинговите плаки, копче за копче да се закачи не може. А и да се случи някакси копче за копче да се закопчи (вероятност 1:100, 000), то колкото и силно да дърпа сержантчето, ракетата няма да излети, понеже за това пултовото копче трябва да се натиска (push), а не да се дърпа (pull). Следователно, заключават сов- и евро-марксистите, тезата, че атомната война не е фатално неизбежна, т. е. че е нефатално избежима, е напълно основателна. Q. E. D.. А туй че някой генерал може да го налегне сегашна дрямка (на заседание на Политбюро Устинов не само е заспивал, но се е и напикавал) и да опре лакти върху управленческия пулт, туй, бе, ши­зофрении философски и пророшки глави, да ви еба мамицата мръснишка, туй под внимание не го ли взимате?

[4] Хонорар, хонорар, дайте хонорар. И Берон за хонорар писал е буквар.

[5] На почивния дом на кондензаторния завод в Кюстендил му викат „ебалника“, понеже ше­фовете за това главно го използват. Тука шефовете какви ебалници имат – уху-ху-у-у! И гърлите им едни засукани, издокаросани – не са като нашенските кюстендилски франтии.

[6] Само у нас, др. Председател, е възможна експроприация на бюржократското богатство. У нас работникът е дьрзък, сербез е – не минута, не две – и час и два, биля, ще открад­не. А в къщи си спира кранчето на колзета, та вода да не капе и да върти на халос во­домера, нали и без туй всичките си нужди във фабричните и учрежденски колзети ги оправя. Както днес експроприира по час, по два на ден от работното време, така утре ще се пресегне да тури ръка на фабриката и да каже „моичка си е“. Я ги поляците. Да надънят още една-две стачки, и току виж окупирали фабриките не от ден до пладне, а на веки вечние и казали: „Защо само профсъюзите да си самоуправляваме. И фабриките ще си самоуправляваме.“ И ще почнат принадената стойност да си я принаждат към заплатите, а на ге­нералите, полицаите и варшавските буржократи ще оставят по един гол хуй, та като им седнат заплатите, да чучнат и те пред портите на гданската сточня за работа да молят и за парче хляб да протегнат двете си леви ръце, с които ни сръп, ни чук не могат пох­вала поради попивко-папкинска атрофия. Е-е-ех, др. Председател, хубаво нещо е това пролетарската диктатура. Пролетариатът като почне с диктовките, много лабаво става. Ама много лабаво. Разкапва се и полиция, и армия, и държава, танковете ръждясват (от тан­ковете нещо в чинията мож ли сложи – за чий хуй са ти тогава!) затворите запустяват (защо ще крадеш, бе, брате, върви час-два да поработиш на ден, да си поразвееш малко’ скуката, ще има и да ядеш и да пиеш), вестникарите и газетаджиите дращят каквото им се надене на перото, а ораторите плещят залудо по площадите каквото им скимне, само да има хора айлякчии да ги слушат.

[7] Някаква закономерност безусловно има, понеже, както отбелязва Знатният Каторжанин в докладната си записка до Главното Управление на Шлагерите, на Камчатке затворниците ги извеждат на работа шест часа преди изгрев слънце, когато земята е така заледена, че не с тьрнокоп, но и със секира не мож я разсече.