1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Стефан Маринов
Серсие
Горна Савоя
Франция

До др. Ангел Балевски
Председател на БАН
БАН
СОФИЯ


4.Х.1980

Жив, жив Курилка, др. Председател! Когато преди три години получихте от мене пощенската картичка с Брюкселския пикльо (Manneken-Pis)[1], сигурно си потрихте ръцете и рекохте: „Хеле, слава богу, отървахме се от тая зодия“. Не Ви било писано, др. Председател, от ръчичките да ми избягате. Както Юговия полицейски инспектор[2] цял живот ще Ви преследвам. Години могат да минат (както и минаха), може да успеете да се спотаите някъ­де, мене висшите инстанции по отговорни инспекции тук и там могат да ме откомандироват, но както Жан Валжан за Жавера, така и Вие за мен ще си останете вечната жертва.

От къде да почнем, др. Председател, от къде? – Толкова много имаме да си кажем, а толкова малко време ни дава живота да останем с Вас двамката насаме, да си побъбрим, да излезем от безпросветния коловоз на ежедневието и да се поразмислим за великите и големи неща, за вечните проблеми, за тайнството на живота, за Бога, за Сатаната, за Смъртта. А не е само ежедневието, де­то не ни дава време, просто календарно време не остана, бройки дни не ос­танаха. Оставете атомната война. – Тя че ще ни се стовари по главите, ще се стовари[3]. Но нали не знаем кога, няма да я броим нея. Но я погледнете календаря. Днес е 4 октомври, а на 11 ноември ще трябва да се зали­вам с бензин на някаква си римска улица (още не й знам името) и да се паля, та чиновниците зад завесите на съветското посолство да се кикотят като ме гледат как ще пращя, ще се нажежавам и ще хвърлям искри, а жур­налистите да сноват насам-натам, да щракат с фото-апаратите, а после да тичат по редакциите белким дотъкмят някой хонорарец още към семейния си бюджет[4]. Тъй че само месец време ни остана, др. Председател. „Ехе-хе, ще кажете Вие, за месец такова перо като твоето, Маринов, стотици страни­ци може да нажули, та след туй секретарката ми да изостане три дни с ака­демичната кореспонденция, до като чете крадешком писанията ти.“ Може, др. Председател, не стотици, и хиляди биля могат да се нажулят – теми и зевзещини дал Бог. Ама там, а не отсам, т. е. „там, а не отсам“ за мене, а за Вас „отсам, а не там“. Тцъ, не ме разбрахте, виждам. Така е като клечим от двете страни на барикадата – вече не можем с две думи да се разберем, ами ще трябва авторските коли да увеличаваме. Викам за месец време хиля­ди страници могат да се нажулят, ама ако съм си в Българийката, ако си блея било в богоугодното заведенийце, дето Вий сте му попечителя, било в онуй другото, дето цял ден ходим в пижами, дето вратите отвътре нямат дръжка и дето миловидни девойки с бели престилки всяко петнайстодневие ни режат ноктите на ръцете и на нозете, сякаш че сме парижки кокони. А тука мъчно. Едва се е развиделяло и трябва да си на работната площадка. В 7’30 почва работата, в 7’30 я пущат конвейерната лента и крушките започват да подскачат една след друга. Няма 7’31, няма 7’32. В 6’00 свършва работното време, в 6’00 спират лентата. Няма 5’59, няма 5’58. Тукашните пролетар­ски говеда така са навикнали, бетер немските, ако че говорят езика, който е ечал някога по парижките площади от устите на Дантоновци и Варленовци. Преди да пуснат лентата, кой минута, кой две, кой три по-рано, около нея се нарежда и чака чинно и смирено, сякаш нафора ще раздават. Класово съз­нание ли? Пролетарска дързост ли? – У тоя добитък такива категории да търсиш? – Къде сте тръгнал, бе, др. Председател? То не смее у чорбаджията две минути да открадне от собственото си принадено време, ний го чакаме банките да му вземе, заводите, яхтите, ебалниците[5], дас бюргерлихе райхтум да експроприира[6]. Оставете лентата. Ами като берем круши и ябълки. Там работното време започва в седем – понеже е по-далече, по-рано трябва да се иде; ако плантациите са по склоновете на Мон-Блан, сигурно там в пет ще почва работното време[7]. Говедото в седем без две, без три застава край фиданките, па ако ще да вали, да святка, да гърми – засу­кало говедото ръкави и бе-ере. Не видях единаго друговерца през работно време да се изправи и да се изпикае. А туй по голяма нужда да се отлъчи – къде ти. То в 5 е станало, всичко си е свършило, приготвило се е, вчесало се е и в седем нула-нула почва да я кенза принадената стойност, та до шест вечер. След шест си отива в къщи – пикае, сере, яде, изврътка набързо мадамата и ляга да спи. Като деца учиха ни в прогимназиите за искърското говедо, ама никой не вземе да ни обясни що за порода са това луарското и гаронското говеда. А като закъснеем ний с Кирилчо (българче от Австралия, на когото все през работно време му се досираше), то гове­дото ни гледа кръвнишки, сякаш че в неговия джоб бъркаме. Тъй че тука, др. Председател, страници мъчно се жулят. След шест тичам коприва да на­бера, някой мамул от нивите да отмъкна, под лещаците из тревата да пошаря, та с подръчен материален корема да залъжем. Откак съм в това горносавойско село ката ден коприва жуля, много съм се кървил. Ако и перото тук-там нещо жулва, ще прощавате, от копривата ще да е, от тая пущиния.



[1] Пратих я на Вас и на вицпреза Христов, ама да не би, роби на възточните нрави, да сте си помислили вие двамата, че с този пощенско-картичен акт съм искал да кажа „пи­кая ви на фасона“. Че бива ли бе, др. Председател! Уж претендираме за култура, а без­смъртните произведения на изкуството в такъв ориентален контекст да възприемаме! -Съвсем като оня нашенец, дето надникнал в роденовия музей, а после като го питали „ка­кво видя?“, отвърнал: „Какво ли? – Голотии, срамотии и балдъре.“

[2] Ама не на нашия мустакат дзвяр, а на оня, на парижкия списовател, дето на хиляда страници се мъчи да докаже елементарната аксиома, че този, който краде парче хляб, не» е виновен.

[3] Едно време марксистите твърдяха, че когато топовете са пълни с барут, почвали да гърмят сами, както хиляди пъти вече отбелязваха летописците такива явления в аналите на историята. Сега само далеко-източните псевдо-мьдреци поддържат тази, според близко­източните и западните мъдреци, отживяла времето си теза. Така съветските и европейските янлъш-марксисти твърдят, че за да гръмне топ, трябва да се дръпне връв, а да се изстреля атомна ракета, трябва да се натисне копче, т. е. че има принципна, качествена (в постхегелев смисъл) и съществена разлика, поради която ракетите, когато са заредени с ато­мен взрив, не могат самоволно да излитат. И наистина, твърдят янльш-марксистите, като се върти някой войник около топа и търка с путцинг месинговите части, та в случай на висшо-инстантна инспекция да светят и блещят, може топната връв да се замотае около някое копче на гърба на шинела му (военните шивачи си нямат друга работа, ами пришиват копчета къде трябва и къде не трябва) и войничето, без да иска, може да опъне връвта, та топчето да избумка. Нищо подобно, продължават янл.-марксистите не може да стане при Управленческите пултове на атомните ракети (и едноглавите, и многоглавите – както и при ламите и тука си има подразделения). Сержантчетата колкото и да се въртят, колкото и да търкат било с путцинг, било с друг по-модерен препарат месинговите плаки, копче за копче да се закачи не може. А и да се случи някакси копче за копче да се закопчи (вероятност 1:100, 000), то колкото и силно да дърпа сержантчето, ракетата няма да излети, понеже за това пултовото копче трябва да се натиска (push), а не да се дърпа (pull). Следователно, заключават сов- и евро-марксистите, тезата, че атомната война не е фатално неизбежна, т. е. че е нефатално избежима, е напълно основателна. Q. E. D.. А туй че някой генерал може да го налегне сегашна дрямка (на заседание на Политбюро Устинов не само е заспивал, но се е и напикавал) и да опре лакти върху управленческия пулт, туй, бе, ши­зофрении философски и пророшки глави, да ви еба мамицата мръснишка, туй под внимание не го ли взимате?

[4] Хонорар, хонорар, дайте хонорар. И Берон за хонорар писал е буквар.

[5] На почивния дом на кондензаторния завод в Кюстендил му викат „ебалника“, понеже ше­фовете за това главно го използват. Тука шефовете какви ебалници имат – уху-ху-у-у! И гърлите им едни засукани, издокаросани – не са като нашенските кюстендилски франтии.

[6] Само у нас, др. Председател, е възможна експроприация на бюржократското богатство. У нас работникът е дьрзък, сербез е – не минута, не две – и час и два, биля, ще открад­не. А в къщи си спира кранчето на колзета, та вода да не капе и да върти на халос во­домера, нали и без туй всичките си нужди във фабричните и учрежденски колзети ги оправя. Както днес експроприира по час, по два на ден от работното време, така утре ще се пресегне да тури ръка на фабриката и да каже „моичка си е“. Я ги поляците. Да надънят още една-две стачки, и току виж окупирали фабриките не от ден до пладне, а на веки вечние и казали: „Защо само профсъюзите да си самоуправляваме. И фабриките ще си самоуправляваме.“ И ще почнат принадената стойност да си я принаждат към заплатите, а на ге­нералите, полицаите и варшавските буржократи ще оставят по един гол хуй, та като им седнат заплатите, да чучнат и те пред портите на гданската сточня за работа да молят и за парче хляб да протегнат двете си леви ръце, с които ни сръп, ни чук не могат пох­вала поради попивко-папкинска атрофия. Е-е-ех, др. Председател, хубаво нещо е това пролетарската диктатура. Пролетариатът като почне с диктовките, много лабаво става. Ама много лабаво. Разкапва се и полиция, и армия, и държава, танковете ръждясват (от тан­ковете нещо в чинията мож ли сложи – за чий хуй са ти тогава!) затворите запустяват (защо ще крадеш, бе, брате, върви час-два да поработиш на ден, да си поразвееш малко’ скуката, ще има и да ядеш и да пиеш), вестникарите и газетаджиите дращят каквото им се надене на перото, а ораторите плещят залудо по площадите каквото им скимне, само да има хора айлякчии да ги слушат.

[7] Някаква закономерност безусловно има, понеже, както отбелязва Знатният Каторжанин в докладната си записка до Главното Управление на Шлагерите, на Камчатке затворниците ги извеждат на работа шест часа преди изгрев слънце, когато земята е така заледена, че не с тьрнокоп, но и със секира не мож я разсече.

Pin It
Стефан Маринов
Стефан Маринов (1931–1997) е български физик, писател – и не малък чудак – чийто „роман в заявления“ Изыди, Сатана!, издаден през 1981/82 от автора в Австрия, днес бива разглеждан от познавачите като върхово постижение на модерната сатира.
Други статии от този автор

Посетители

69

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Сладур! преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 19 часа
  • Надежда Александрова... писа Още
    Прекрасен,... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Михал е съсем прав.... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 4 дни
  • михал бохемов писа Още
    Е и? Какво ни засяга... преди 4 дни
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 4 дни
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 5 дни
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 6 дни
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Категорично съм... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Нека да погледнем... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Кирил...
    преди 1 седмица
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Да посочвам ли... преди 1 седмица
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Тодор Георгиев писа:
    Нали точно "богатата...
    преди 1 седмица
  • Лина писа Още
    Простете ми, но аз... преди 1 седмица
  • Лина писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Юлий писа Още
    Поздравления за това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Същото май важи и за... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    В момента черният... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Странно нещо е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Stefan...
    преди 2 седмици