От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2007 04 ImmigrantStories

 

Текстът, който следва по-долу, първоначално се появи като писмо до група стари приятели, с които авторът кореспондира чрез интернет. Това обяснява тона, който на моменти може би звучи прекомерно разговорно.


 

Здравейте приятели,

Започвам тук едно начинание, което ми се вижда малко спорно, но пък, от друга страна, защо ли не? През нощта ме преследваха маса не съвсем ясни сънища, в които се бяха смесили стари и нови спомени, та на сутринта единственото ясно нещо беше, че ми се иска да пиша – и то дълго, не само няколко реда. Признавам, страхувам се, че може да ви се видя малко прекалено „пишещ“, но ще го купя тоя риск, пък каквото ще да става.

И тъй, ще ми се тук да ви разкажа с малко повече подробности какво се случи с мен от 1986 година насам. Някои от случките са повече, други – по-малко интересни, но общо взето, какво да си кривя душата, историята ми се вижда не безинтересна. Иначе щях ли да я описвам? Дано и на вас така да ви се стори, а пък ако не – ще ме прощавате. „Всекиму собствените говна най-добре миришат“ беше казал Еразъм и аз, види, се не правя изключение от правилото.

Ще започна с това, че при комисията по разпределението на края на следването аз имах глупостта да се подчиня и си поема юздата без да мърморя (Емилия Ангелова, по-умна от мен, просто казала, че не иска да бъде разпределена – и готово). Аз обаче само смотолевих, че искам, ако е възможно, да бъда поне не „чак“ в Преслав. Смилиха се хората, изпратиха ме в Шумен.

Попаднах значи като учител по философия в тамошния икономически техникум. Голям град, кой като мен. При това, като във всеки икономически техникум – почти само ученички, аз на 25 години … Работата е ясна, нали? В началото всичко ми се виждаше приемливо.


Small Ad GF 1

Скоро обаче животецът шуменски ме захапа без шегички, директорът ме подгони да ми проверява подготвеността, учениците от прозевки ще им се изкълчат челюстите, учителките си говорят за покупки в местния ЦУМ, аз се мъча да чета Фокнър в междучасията, а те ми се смеят зад гърба … На всичко отгоре започнаха да ми се качват килограмите ... Уплаших се значи не на шега – и за пръв път през живота мисълта за това да напусна България (по онова време това се наричаше „да избягам“) започна да ме занимава сериозно.

Хубаво, ама те нещата ако ставаха така лесно ... Само след седмица-две всичките ми надежди се съсредоточиха в кандидатския изпит за аспирантура – и то до такава степен, че, противно на здравия разум, направо се вманиачих. Започнах да се подготвям отдалеч, много по-съвестно и старателно, отколкото съм го правил когато и да било през следването. Хем шега ли е – от този изпит, види се, зависеше всичко (и досега съм уверен, че беше така).

Малко преди изпита си взех отпуска, отидох обратно в София (oxygen!) и продължих да работя като луд. Ентусиазмът ми обаче спадна доста когато разбрах, че основният ми конкурент е Стилиян Йотов. Какво да си кривя душата – всички познаваме Стилиян – реших, че шансовете ми са доста ниски. Пък и, види се, не съм бил само аз на това мнение. Може и да си въобразявам, но и досега си спомням за съчувствието в очите на Иван Колев, когато му разправях каква е ситуацията ...

Отидох значи на изпит без особени надежди, но затова пък решен да стискам зъби и бухам колкото мога (е, междувременно бях се опитал да си отворя запасна вратичка и бях се кандидатирал за асистентско място в Минно-геоложкия институт – сигурно можете да си представите с какво удоволствие бих работил върху философските аспекти на родопските камъни ...) Писменият изпит премина спокойно, на следващия ден се зададе устният. Чувствайки, че няма какво да губя, аз най-неочаквано успях да се представя доста хладнокръвно (спомням си, някъде по средата на изпита пуснах някаква шега, на която даже и Аристотел Гаврилов се смя). Сигурно това, а не някаква „философска ерудиция“ ми е помогнало. В края на краищата си разменихме оценките по двата изпита и се оказахме наравно (междувременно беше станало ясно, че, каквото и да стане, никой от двама ни няма да отпадне, защото страховитият бате Стефан най-неочаквано се беше отказал от кандидатстването в секцията по марксизъм, та се отвори още едно място).

Останалото измина като насън. Изпитите излязоха без победител (и слава богу, защото и на Стилиян сигурно му е парело под задника по онова време). Окончателното решение биде взето то самийот акад. Николай Ирибаджаков – и, ей ме на, оказах се отново в старата Алма Матер, която междувременно ми се виждаше по-мила от родния дом.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Започнах да живея живота на аспирант по социалистическо време – ще рече, шапка на тояга, прави каквото си щеш, никой не те закача, само трябва редовно да се появяваш на сбирките на катедрата. Хубаво, ама дупе-шило, не ми се седи без работа, четох-четох докато ми окапаха очите, но все ми е скучно и това си е. Разгеле, започна господин Горбачов по едно време да тресе устоите, та не щеш ли и на мен ми се прииска да ставам активен. Захванах и аз да се вра между шамарите, направих в университета една кинопрограма, в която между безвредните филми промъкнах и доста такива, дето раздаваха наляво и надясно плесници на милото ни тогавашно време. Работата вървя известно време с не лош успех (звучи невероятно, но години по-късно на улицата в Берлин ме спря нашенец, който тогава следвал в Художествената академия, та ми запомнил лицето от тия сбирки в 65-та аудитория). После обаче реалността се обади и нещата започнаха да куцукат. Първо ми се развали всичката техника, пропаднаха прожекции, народът взе да ме освирква, да си иска парите обратно, аз пък се присвивам като бито куче и не знам какво да кажа … Абе, какво да ви разправям, то само това да беше. По едно време нали се напънаха и нашите професори да критикуват нещо бай Тошо, та ги изпоизволниха всичките за две бройки – и наш Златко, жълто му около човката, пуща (на следващия ден) един плакат, в който хвали „гражданското неподчинение“ на някой си Уди Алън, щото видите ли, на американеца не му пукало от нищо. Хубаво, ама Америка – далеко, а Уди Алън – високо, привикаха ме значи на следващия ден при бай Минчо Семов, който по онова време беше май нещо ректор. Бай ти Минчо отдалеч на сяра мирише, запенил се, горкият, като див бик – аха-аха да ме промуши с поглед. „Абе, диване с диване, ти хабер имаш ли каква попара си надробил, да те питам аз тебе?“ Аз мигам, мигам като мишле в трици, душата ми свита колкото едно жълъдче, ама нали няма накъде – барам се невинен и му разправям някакви глупости за това че, видите ли, „гражданското неподчинение“ на ония времена (сталинските) било наше ежедневие, че те самите на млади години за него се били борили и не знам какво още … Той ме гледа, гледа, горкият и май-май не може много ясно да разбере дали на сериозно говоря или нещо го подбъзиквам. Ама аз давам ли се? Отвътре – лед, отвън – пламък. Бърборих като кречетало към двайсет минути докато накрая бай Минчо не издържа и ме изхвърли навън. Хеле, с това ми се размина. Оттук нататък: парено дупе – дебели гащи носи. Присвих си аз главицата и само дебна мегдан да скокна, та пушека ми да се не види (започнах значи да търся колай да бягам за Америката). То аз сметката хубаво съм си я направил, ама кръчмаря нещо хич го няма – драпах, драпах, значи … Е не става и не става. Бре, взех да се отчайвам. Мина една година, започна да се търкаля втора, че и трета. Бухам аз, блъскам, ама взорът, горкият, отникъде надежда не види, сърбам си значи нашенската попара и живея със сънища, от които възглавницата ми сутрин – мокра. Не стига това, ами по едно време и ченгетата ме привикаха, че нещо много съм бил наобикалял американското посолство, а това, знае се, хич не е полезно за здравето … Майка плаче, нали разбирате!

Междувременно настана време да се пише дисертация. Аз – като пате в кълчища. Каква ти дисертация бе, батьо, пуснете ме само по живо, по здраво, пък аз ви не ща ни жилото, ни меда! Ама стиска ли ми? Налягам си аз парцалите, подсмърчам тихичко, псувам на майка когато съм сигурен, че няма кой да ме чуе – и пиша(м). Писах, писах – хеле насъбрах най-после към сто и петдесет страници и, мечка страх, мен не страх, отивам при Николай Ирибаджаков. Сега, за тоя човек лоша дума не мога да кажа, мъчеше се човекът по съвест и право да живее, това не мога да отрека. Но моите писания нещо хич не му харесаха (пък и с право, щото мазано дупе с тикви на кого ли му харесва?). Опита се той да ме вкара в правия път, ама на мен от много гърчене вече пред очите ми беше причерняло, не издържах значи и му казах, че работата си не променям, пък ако ще турско да стане. Ядоса се бай ти Николай, изхвърли ме от канцеларията, но не щеш ли – след една-две седмици ме привика секретарката му и ми казва, че шефът ме викал. Аз отивам, ама краката ми треперят. Ей сега, викам си, ми отрязаха главата като на младо яре. Влизам вътре – бай ти Николай ухилен до уши, та даже и кафе ми предлага. Абе, викам си, какво ме тормозиш, човеко, режи направо, та по-малко да боли. А той – не. Продължава да се смее и нещо си разправя, ама аз чувам ли го? Чак когато каза: „аз си имам мой принцип – да не заставам на пътя на младите“, изведнъж сърцето ми подскочи и току взе да се напъва да излиза през гърлото. Виж, к’во, мойто момче, вика, виждам, че си инат, добре тогава. Ходи и си троши главата. Това дето си го написал при мен няма да мине, но ако искаш – намери си друг научен ръководител, пък прави каквото щеш. Аз само ръка дето не му целунах! Бре радост, бре чудо! Една неделя не можах на задника си да седна, хеле накрая се разбрах с Асен Давидов да направим кирийката набързо и тихо, както си му е редът.

Хубаво, но и тука съвсем без проблеми не мина. На вътрешната защита Стефан Попов (един друг човек, за когото нищо лошо не мога да кажа) не издържа, та ми направи „дисертацията“ на бъзе и коприва. А аз, вместо да се защищавам, взех та изтърсих „Абе какво се бараме много важни, на всички ни е ясно, че това тука е само театър“ (види се, бяха започнали вече полека-лека да ми изпушват нервите, та и всякакво уважение към самия себе си и околните бях изгубил). Иди речи, че човекът можел да живее и без смисъл. Е не става и това си е! Няма ли го смисъла – няма го и живота, кой каквото ще да ми разправя. Разнищва се човекът отвътре като стара черга, отънява му канавата и току-виж започнали да му изпадат чарковете един след друг, ако и отвън да си изглежда жив и здрав. Ей това научих от моята дисертация и – да не чува дяволът – втори път на такова хоро се не хващам. Не ща да върша безсмислени работи, пък ако ще и тротоарите да мия! Но, хайде стига толкова за това, че нещо киселини започват да ми се надигат ...

Защитих значи дисертацията (смилиха се хората, напънаха се да забравят цинизма ми). Ами сега? Накъде, Златко? Душата напира, ще й се нещо да лети, ама крилцата слаби, пък и мястото тесничко – не става и не става. Бре насам, бре натам – отникъде нищо. Сънувам аз Америка, ама то със сънища ако ставаше, досега отдавна да съм опознал половината жени на тоя свят, та и в библейския смисъл … Та не става значи. Реших аз тогава да плюя на всички мерки за сигурност и да скачам в празното. Имаше по онова време една-единствена екскурзия до Америка, не знам дали си спомняте. Рекламираха я по телевизията под името „До Чикаго и назад“. Е, викам си – тука ще е решението. Давай, Златко, че времето тече!

Тука му е мястото да се върна с около година и нещо назад, до времето, в което се запознах с Дорейн Вестфал. Де да съм знаел аз по онова време, че ангелът-пазител и най-въшливите овчици не забравя и си знае работата … Напъвам значи с всички сили накъм Америка, сънувам и се мъча да заменя живота със сънища … А то късметът вече ми чукал на вратата – кажи-речи, очите ми да извади, ама кой ти вижда? Срещнахме се ние в университета през 88-ма, залюбихме се, значи, но аз отказвам нещо да взема нещата на сериозно, щото нали за Америка съм се засилил, не ща да лъжа момичето и все не рача да си отварям душата. (А тя, милата, после ми каза, че само дума да съм споменел, щяла да ме последва в Америка – ама кой да знае). Е, за щастие не ми се наложи да лъжа много дълго защото тя и без това скоро трябваше да се прибира обратно в нейния си източногермански зандан … Заредиха се значи писма, отначало много топли, после по-малко, а накрая май и доста отчаяни, защото не можех вече да се удържам и комай си търсех някого, пред когото да се изложа (бай Илия Тасев не умира!), а пък то точно пред нея не можеше, защото нали не смея нищо да кажа … Докато се стигна до момента, който с един-единствен удар промени всичко – и то против волята ми, както винаги е ставало в живота ми при важни обстоятелства.

Залюбих се аз по едно време с една друга госпожица, дето беше с десет години по-голяма, че и две дечица си имаше. То любенето хубаво, но по едно време реших, че ми стига толкова – и си събрах багажа. Ще речеш – голяма работа, такива неща непрекъснато се случват. Да, ама в тоя случай като във фокус се събраха всичките ми болежки и – за добро ли, за зло ли – целият ми грижливо подреждан свят се срина като пословичната къщичка от карти.

Работата е там, че си напуснах човека в момент, в който обикновено такива неща са недопустими. Тя беше тежко болна (ухапал я беше кърлеж, та беше получила малко познатата по онова време Lime disease). Слава богу, успя навреме да забележи причината, та се излекува, но в оня момент нещата изглеждаха доста трагично, та моето дезертьорство изведнъж получи (поне за мен) един неподозирано разтърсващ драматичен аспект. Представете си само – от години насам се мъча да скрия от себе си, че се занимавам с нещо напълно безсмислено, със зъби и нокти драпам, за да запазя поне малко самоуважение, ей тъй, колкото да не ми се ще всяка сутрин да плюя в огледалото когато си мия зъбите … и сега това на всичко отгоре. Та, след като бидох изхвърлен като мръсно коте от въпросната госпожица, аз изведнъж се оказах в празното. Ей тъй, за броени минути. Нападнаха ме напълно неконтролируеми спазми, нещата започнаха да придобиват клинични измерения … Аврам, горкият, напразно се опитваше да ми каже нещо човешко (в първия пристъп на отчаяние се опитах да му се обеся на врата). Къде ти? Депресиите се лекуват бавно и трудно – да пази господ от такива неща.

Е, все пак извадих късмет. Тогавашните ми хазяи – чичо Сашо (лека му пръст, много добър човек беше) и леля Мария, които нямаха собствени деца, отдавна вече ме бяха приели като собствен син, та с помощта на тяхното ангелско търпение и поддръжка лека-полека започнах да се измъквам от трапа … Едва след дълги месеци, разбира се, но все пак започнах.

Накрая събрах смелост накратко да опиша състоянието си и пред Дорейн. По онова време, заровен дълбоко в балканското си възпитание, смятах за недопустимо да показвам слабост, особено пък пред жени … Написах значи аз на две на три едно писмо, ама то в него – само намеци, защото нали трябва да сме силни и прочие. Не смея да се разголя, срам ме е, защото така са ме учили, де да знам аз, че на други места такова разголване не се смятало за срамно … И, представете си какво почувствах, когато след седмица телефонът в офиса ми иззвъня – и наша Тодорка ми казва от далечното Гедере: „Разбирам, че при тебе нещо не е наред. Искаш ли да дойда до България?“ Е, не можах да издържа. Балкан, не Балкан – потекоха ми сълзите и гласът ми затрепери като върбова пищялка, та даже и не посмях да говоря надълго, за да не разбере, милата, каква треска ме тресе.

Оттук нататък като се завъртя една въртележка – не ти е работа! Надхитри ме ангелът – тоя път чрез обещание за една въображаема специализация в Манчестър, която ме накара за момент да избутам назад мощния American dream. Отидох до Берлин уж за кратко, то пък стената тъкмо беше паднала – там народ – Вавилон! Пъстро, шарено, ум да ти зайде. Отначало прекарвах цели часове в магазините в западен Берлин (не за да купувам – откъде пари?), а просто да се дивя на хилядите финтифлюшки, чието съществуване никога не бях предполагал. После открих библиотеките – пак същата работа. Бре – чудо! Взе да ми поотминава болката, защото Тодорка се грижи за мен като за болен, пък и сред пъстротията човек по-малко го налягат черни мисли. Хеле – съгласих се. Оженихме се на 19 ноември 1990 (на нейния рожден ден – все се шегуваме, че сме го направили, за да пестим пари). Оттук нататък вече стана сериозно.

Тръгнах аз да си търся работа. За философия и дума не щях да чуя щото по онова време само думата като чуех и ми се надигаха червата. Ама момче българче нали с всичко се оправя – развявам аз гордо байрака и гледам да не ми пука. Моят английски малко се поразвали с годините, защото го практикувам само на хартия, но по онова време прасках един американски акцент, та даже и американците за канадец ме вземаха. Тръгвам значи със скъсаните джинси и една ризка дето тогава много шик ми се виждаше, влизам най-нахално в най-големите компютърни магазини – и като отворя оная ми ти уста … ела, та ме спри. Повечето немци като чуят американски веднага ги хващат комплексите и им омекват колената, гледат ме хората, че съм голишар пиле, но нали американски приказвам – не се осмеляват да ме изхвърлят на улицата. И даже ме изслушват. А аз през всичкте отчаяни аспирантски години междувременно бях се научил да работя с компютър, че даже и да програмирам (скуката, видите ли, имала и добри страни). Развявам значи пред очите на немците една дискета, на която се мъдри моята програма за съхраняване на адреси – и им предлагам deal. Тя работата че с бели конци скърпена – то ясно, но откъде съм изваждал онова дебелоочие да им се изтъпаня насреща и бърборя – и досега не знам. Хеле, накрая се намериха едни момчета източногерманци, които ме взеха на работа, но без заплата – дадоха ми един компютър на разположение, пък колкото си изкарам сам, толкова. (Те току-що бяха отворили магазин и рекламата им беше един чаршаф на прозореца, на който пишеше „Само краденето е по-евтино“). Ей такива времена бяха.

Дотук – добре. Започнах аз да работя с компютъра ден и нощ (пак от скука, защото Дорейн междувременно беше заминала на истинска тримесечна специализация в Лондон, та си нямах другарче). И, не щеш ли, с огромно удивление открих, че съм притежавал някакво талантче за дизайн. Впрочем, не точно за дизайн, защото на ръка две черти на кръст не мога да нарисувам, а по-скоро за абстракция и онагледяване на идеи във формата на знаци – фирмени знаци. Като днес си спомням как направих знака на момчетата от магазина (фирмата се казваше ICS и отдавна вече фалира, но значето си стои тук в моите файлове). Зарадваха се хората, бръкнаха в касата и ми дадоха 50 марки.

Бре, радост! Спечелих първите си пари в Германия! Бегом в къщи, грабвам Тодорка (значи са минали повече от три месеца, в които стотинка не съм спечелил, което ще рече, че двамата сме оцелявали с нейната стипендия от 600 марки на месец), и моментално разпиляваме 50-те марки. Купихме си Jesus Christ Superstar – по онова време все още имаше плочи в магазините, – после по един Дюнер кебап и една кола – и хайде-е-е-е, няма ги парите. Ама сърце да е широко. Окрилен от успеха, тръгвам аз оттук нататък с една папка под мишница да търся клиенти. Отивам при местния обущар, шивач или магазинер, отварям най-нахално папката, а после – устата. Хората ме гледат, примигват, чудят се, ама аз не се давам и им меля брашно на главите докато се съгласят.

Тъй. Започнах да печеля по някоя и друга стотинка, но много скоро стана ясно, че по тоя начин не мога да оцелея. С голям зор изкарвах към 200 марки на месец, пари няма и за сирене, любовта още млада и свежа, ама и тя не може до безкрайност да се износва – реших да си търся нещо друго. Въртя-суча, нищо не ми хрумва, поне нищо, в което да виждам перспектива. Дизайн без образование – от умрял писмо, ще трябва нещо друго да търся. Хеле, реших да се кандидатирам за местното художествено училище (Златко и художество – ама де, де!). Подготвям се аз за изпити, да ме питаш с какъв ум, стяга ме под лъжичката защото хич не мога да повярвам, че ще изскочи изпод тоя камък риба – но няма как, щом сме започнали, ще държим до края, нали затова сме момчета-българчета.

И, както си се мъчех с все сили да се набутам в следващата задънена улица, ангелът-хранител изведнъж пак се намеси. Един ден, тъкмо се връщам от приравнителен изпит по немски (който се изисква за кандидатстването), гледам, в магазина седи и ме чака Герд-Дитрих Шмид – един млад бизнесмен, който по онова време току-що беше основал фирма за преобразование на кадри и си купуваше компютрите от ICS. Моите приятели от магазина междувременно бяха подушили, че доста ми играе ченето и ме използваха като безплатен съветник за клиентите, защото все така ги омайвах, че по нещо си купуваха (в семейството ми доста търговци има, та, види се, не е паднала на празно място семката).

Започваме значи ние двамата да си приказваме и от дума на дума става ясно, че Герд иска да му свърша някаква работа. Той е много предпазлив човек, но накрая все пак изплю камъчето. Получил поръчка от издателството Klett (първото или второто по големина издателство за учебници в Германия) да им прави една тетрадка за експерименти по биология. И, понеже няма собствени графици, а пък е виждал, че аз с подобни неща се занимавам тук в магазина – дали няма да мога да му свърша работа? Хе, аз такива думи от половин година насам чакам – само дето до тавана не скочих. „Давай бе, Герд, какво се мотаеш? Ако има един колай, да почваме веднага“ – „Ама колко пари ще ми искаш?“ – „Абе, от мене да мине, ще се отървеш с 500 марки“. Тук беше ред на Герд да подскочи до тавана (години по-късно ми призна, че най-евтиното предложение от професионална фирма за дизайн е било по 1500 марки на кола, т. е. към 8000 марки за цялата тетрадка).

Хубаво, но той откъде да знае, че евтиното си струва колкото му е цената? Започнахме ние да работим – тук мажем, там цапаме, тя стана накрая една тетрадка като от трици – баница, да се чудиш да я четеш ли или да се обършеш с нея отзад. Ама Герд – и той юнак, лесно се не дава, хеле успя да продаде боклука на глупаците от запада. И не само това, ами взехме, та се харесахме и започнахме да работим нови тетрадки. Златко вече – човек с пари, взе да инвестира в новата професия. Накупих аз един го-о-о-лям куп книги по дизайн, чета по нощите, мъча се като грешен дявол и гледам да схвана основите на типографията и книгооформлението, че то без знание далеч няма да стигна, това поне ми е ясно. И, нали схващам бързо – започвам полека-лека да повдигам качеството, а заедно с него – и цената, та накрая Герд се видя натясно и, ще не ще, ме назначи на работа.

У-у-у-ф! Отървах се от робията! Кой като мене, човек с пост, че и в Германия на всичко отгоре. Накиприх се аз с титлата „Шеф на производство“ (нищо, че издателството едва беше основано и аз бях единственият член на отдела), после взех да избирам и нови хора. А те всичките идват с кетапи и дипломи до тавана, аз съм единственият без образование, но когато работата опре до работа нещо дипломите хич не им помагат и – дали ще ми повярвате – първите години кажи-речи всичко сам съм правил. (Това защото те всички бяха учили по времена, в които още не е имало компютри и аз на практика трябваше да ги уча на ABC-то, което междувременно сам си бях измислил). Страшно трудно беше, защото никой не можеше да помогне и всичките хиляди проблеми с компютрите съм ги решавал на крак и все в отрицателно време, но накрая работата взе, та потръгна. След около година на непрекъснати загуби (защото отначало продуктите не се продаваха) най-накрая успяхме да изкараме на пазара един killer app, та се отпуши чучурката. Това беше един сборник от таблици и формули за средните училища, в който много компактно бяха представени всички най-важни градивни камъчета на природотехническото образование. Оттам нататък вече стана по-лесно. Скоро се престрашихме и започнахме да работим в цвят (пак откривай Америка, пак бачкай досред нощите по седем дни в седмица – ама то който го няма в главата трябва да го има в краката, нали така?), отдела започна да расте със страшна скорост … и се появиха първите признаци на това, че кожата пак започва да ми отеснява.

Започнаха да ме тормозят неприятни мисли. Междувременно издателството беше започнало да прави добри пари и двамата съдружници бяха милионери (е, поне на хартия). А аз, който беше измислил цялата технология на производството (надявам се, ще повярвате, че не преувеличавам – и досега, вече девет години откак напуснах, те работят по метода, който си измислих сам през първите четири години) – седя и си смуча пръстите, ако и да работя по 60-70 часа седмично. Е, не, така не става.

Към това се прибавиха и съветите на моя американски приятел (през 92-ра най-после осъществих дългогодишната мечта и за пет седмици обиколих Америка от бряг до бряг, та най-после се избавих от потиснатата болка, защото видях с очите си, че и там не е раят на земята). „Момче, ако искаш да печелиш пари, започни собствен бизнес. Докато работиш за някой друг, пари няма да видиш.“ Освен това през 94-та си купих една книга, която здравата ме разтърси (в Париж – по онова време обикаляхме света като луди, че ни беше ясно, че след като се появят децата, свърши се тя свободата). Става дума за Power Shift на Алвин Тофлер, която сама по себе си не е нищо особено, както и всички останали негови книги, но непрекъснато повтаря един рефрен, който и без това здраво се беше загнездил в съзнанието ми – „Който притежава знанието, той притежава властта“. Старо поне колкото Френсис Бейкън, ще кажете, но понякога някои стари истини така изплуват нагоре като коркови тапи, та човек се чуди откъде му е дошло. Така стана и с мен. Значи, викам си, аз притежавам цялото технологическо знание на фирмата, а нула – от благинките. А, не! Дотука беше!

Започна здраво да ме човърка един червей отвътре – до такава степен, че накрая започнах да получавам астматични пристъпи (само от потискания гняв, инак ми нямаше нищо). Изгубих всякакъв интерес към работата, занемарих всичко, започнах да прекарвам все повече и повече време в злоради мечти за това как ще ги напусна и ще им се срути всичко за две бройки … Добре, че беше Дорейн да ме удържа, инак като нищо щях да я свърша тая глупост. Накрая стана ясно на всички, че повече не мога да остана там но – за мой късмет – Герд прие нещата без лоши чувства. „Добре бе, щом си решил да работиш сам – няма да те спираме. Само искам от теб да продължаваш да работиш за нас, вече на собствена практика – и да ми обучаваш хората“.

Ей, планина ми падна от плещите! Гледай колко било лесно – а аз толкова се измъчих. Започнах значи да работя с предишната енергия, та и малко отгоре, щото заплатата ми изведнъж се утрои, та и време започнах да понамирвам за семейството (междувременно – на 2 август 1994 – се беше родил момъкът Паул). Като стана дума за умни книги, та исках да спомена една друга, която страшно много ми повлия – „The Age of Paradox“ на Charles Handy, в която човекът изтъква простичката мисъл, че най-големият проблем на нашето време е да се намери баланс между свободно време и пари, т. е., че повечето хора притежават или едната, или другата от тия две благинки, но много рядко – и двете заедно. Е, ха познайте сега с коя мисъл се залъгвам най-много откак станах самостоятелен предприемач?

Изминаха няколко години, продължавах да работя и печеля, даже ходих на гости на Аврам в Южна Корея, но – кой ли ще се учуди? – по едно време пак започнаха да ме гризат моите червеи. Не дал господ спокойствие – и това е! Работата взе да ми става скучна. Научих се да работя толкова бързо, че свършвам задължителната си работа за около два-три часа на ден, а през останалото време си търся занимавка. Ей, какво ли не опитвах? По едно време открих интернет, започнах там да човъркам по малко с надеждата, че ще намеря нов източник на нещо за работа, но нали съм единак, не успях да доведа нещата дотам, че да стане нещо като бизнес (за това се изисква организация, а след опита в издателството аз бях казал твърдо преславско „нье“ на всички форми на management – ако и междувременно да бях получил не лоша школа в тази област). После – де го чукаш, де се пука – започнах да се занимавам с шах. Фанатично, до самозабрава, както и с всичко останало. Пръснах един кош пари, изиграх неколкостотин партии – някои от тях не съвсем лоши –, докато накрая с учудване открих, че шахът има страшно отрицателно влияние върху характера (или поне върху моя) и ме превръща в една агресивна машина, която се интересува само от победа и нищо друго. Или – или, за да се върнем на философския терен. Е, да, ама то с „или – или“ далеч не се стига, особено ако обичайните ти противници са един подрастващ син и жената, на която дължиш почти всичко, което си.

А междувременно – през 1996 – в семейството се случи ново радостно събитие, на което беше писано да се превърне в нещо като непрекъснато напомняне за това, че сме хора и че от пръст сме направени. Роди ни се дъщеря, която се оказа със забавено развитие и в момента, вече на шест години, се намира на психическо ниво между две и три години. Казвам това без ни най-малко усещане за трагедия, божие наказание или подобни дивотии – Господ ми е свидетел. Научихме се да живеем щастливо и с това бреме на душата, обичаме малката диво (както и тя нас) – и гледаме да не живеем в очакване на някакво чудо, защото това очакване изпива душата като сврака – кокоше яйце. „Само онзи ще се спаси“, беше казал Достоевски, „който навреме успее да намери опора вътре в себе си …“ Или нещо подобно, забравил съм вече.

Тъй. Ако имате още малко търпение, скоро ще стигна до края, защото там, види ми се, иде най-интересното. В един от поредните опити да открия нещо ново в живота си стигнах до идеята да направя една компютърна игра. Още от началото ми беше ясно, че сам далеч няма да стигна, та с помощта на Аврам се свързах в България с един от най-известните български аниматори. Голямо име, респект! И се започна тя една …

Накратко – след около година на доста усилия, кавги (и към 20 000 лева похарчени), изведнъж се оказах наникъде. От играта – нищо, само един сценарий към 150 страници и няколко десетки (много хубави) картинки. Бре, ами сега? Тя плевнята че изгоря, майната й, ами какво да правя със себе си? Единственото, което ми оставаше, беше да се опитам да пиша по-нататък, но стиска ли ми? Откак като студент се бях опитвал да пиша разни неща, дето накрая най-тържествено ги изгорих на една поляна, за писане даже и да мисля си бях забранил. Един път опарен – стига. Но тук вече нямаше как. Ако не се бях опитал, сигурно отново щях да попадна в оная яма, от която ме измъкна Тодорка на времето, защото ако има нещо, което не умея да прощавам нито на себе си, нито на околните, то това е страхът пред изпитанието. Заседнах значи аз, наострих си компютъра и – гледай ти! – работата потръгна като от само себе си. Редят се думичките едни след други, подскачат и блеят като гергьовски агнета (понякога – добре, друг път – не чак толкова), но фактът си остава – писането изведнъж започна да ми доставя такова удоволствие, че даже и не забелязвам как понякога се качвам на хората на главите. И тъй написах вече две книги, но – шило в торба стои ли? – сега пък ми се ще и хората да започнат да ги четат, та ден и нощ чукам по разни затворени врати. Съдба ли е, или просто инат, засега не зная. Времето ще покаже.

Впрочем, нали ви казвам. То което трябва да стане, тъй или иначе става. Важното е само човек да не спира да чука, ако и понякога да ни идва нанагорно на всички. Дали книги ще пишем, фестивали ще организираме или студенти ще учим не е чак толкова важно. Важното е само да не спираме …

Но тук вече се заплесвам в мегдански мъдрости, което означава, че е време да свършвам. Стана пет-шест часа тракам по клавишите и вече съм се изпотил навсякъде. Но нямаше как – види се, много са напирали тия неща да излязат навънка – поне ако се съди по огромното облекчение, което изпитвам в момента.

Хайде със здраве!

Златко

Берлин, 2003 г. 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...