Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2013 12 airport

 

През последните години оревахме ортаклъка, че най-качествените българи напуснали страната. Най-интелигентните, най-умните, най-трудолюбивите… През същото това време световните конкурси и интелектуални състезания се печелят от българи, живеещи в България…От една страна най-качественото било напуснало страната и мие чинии на запад, от друга страна най-некачественото, живеещо в България, печели световни конкурси по математика, физика, химия, софтуер или там както се нарича… Странно, наистина… Ако се вгледаме в реализиралите се емигранти – българи, разбира се – ще видим, че не емигриралите се реализират професионално, а тези, които са успели да направят това тука, в една абсурдна за интелектуален труд среда. След това са поканени навън и те са приели накрая…  Но са го приели като реализирали се тука българи… Докато компютърни специалисти, писатели, математици, всички те икономически емигранти разбира се, заминали преди години да търсят щастието си навън, все още мият чинии в някой бар на запад, все още разнасят хляб и чакат звездния си миг. Но той никога няма да дойде, защото това, което са изнесли като знания навън отдавна е измито заедно с чиниите в пицариите на Италия, Германия, Франция, Англия, САЩ…  Вероятно знанията се измиват по-лесно от мазнината по чиниите. А без тях ти нищо не можеш да направиш… Разбира се, че тези хора пристигат един път в годината, карат сравнително скъпи коли и имитират благосъстояние, на което всеки би завидял. Всеки средно статистически българин би завидял… Що за хора всъщност напускат страната? На пръв прочит това, несъмнено, са хора авантюристи. Хора, непримиряващи се със случващото се тук, заради което бягат и търсят щастие някъде другаде. Не ми се иска да се опирам на поговорки от рода на: „Всеки камък си тежи на мястото“, но в случая тази поговорка наистина тежи на мястото си. На пръв поглед това са хора авантюристи, тръгнали из широкия свят да търсят… препитание. Всъщност дали са търсили РЕАЛИЗАЦИЯ, или само препитание търсят… Разбира се, идвайки в България ние ги гледаме с широко отворени очи, защото някои от тях вместо артисти са станали крупиета, играли са второ борче от горичката с американски хвощ.. Има нещо много показателно и ми се иска да дам един малък пример. Представете си какъв медиен бум би се вдигнал, ако Христо Шопов живееше в Холивуд и бе изиграл там Пилат, а не както е сегашното му статукво на български актьор, играещ централни роли в американски филми. Шопов направи една великолепна роля, но никой не си зададе въпроса защо го направи, живеейки в България… Навираме на цял свят българския произход на Джон Атанасов, но изпускаме да кажем, че той дори не е знаел къде е България, тъй като е роден в САЩ от смесен брак с баща българин. За Христо Явашев, който излиза от тук като реализиран художник… Жорж Папазов – също… И май списъка почти свършва, защото Георги Марков го „реализира“ смъртта – малко цинично звучи. Но той не е реализиран като писател в Англия, а като убит при странни обстоятелства дисидент. Но той не е английски дисидент, а български. Което значи, че това е поприще, реализирано в България, а навън само обира овациите… И сачмата. Всъщност и Цветан Тодоров, и Увалиев са реализирали се професионално в България критици, литератори и философи…, След което се доразвиват навън… Не бих казал, че са реализирани навън Владимир Костов или Румяна Узунова, защото те всъщност работеха в една паралелна, бих я нарекъл, България… И все пак… Иде реч за емигрантската вълна след 1990 година, а не за реализирани тука българи, преди които искаха да правят свободно това, което правеха… От тази милионна армия, емигрирала след промените, колцина се реализираха. Не говоря за икономическа реализация, а за професионална такава. Като че ли най-хубавото е в това, че навън се изнесе непригодното, слабият ген се изнесе навън… Защото колцина от тях не се примириха със съдбата на икономическия емигрант… Май няма такива. Или почти няма. Те заминаха навън – а и още заминават – защото тука нямат условия за реализация. Ами там някой даде ли им такива условия. За реализация и създаване на условия за такава трябват силни хора, които създават предпоставки за условия. Условието за реализация е в нас самите. Не може да искаме някой – държава, институция, общност – да те открие. Обикновено път се строи към храма. Защото някой вече е направил пътека към него. Никой не строи път от храма, защото в храма трябва да дойдат богомолците, не да си отиват… Така че никой не трябва да иска път към тяхната къща. Ако те са стойностни хората ще започнат да идват до тяхната къща и построяването на път към нея вече става неизбежно, защото е необходим този път… Да излезеш от България, защото тука никой не ти сипва помия в копанката – само добитък за угояване чака пълнене на копанката, докато друг сам си пълни чинията – та да излезеш от България, без опит да я промениш значи, че ти не искаш професионална реализация. А щом не я искаш толкова силно, значи и не си уверен в способностите си. И след като не си успял, значи, че наистина е така… А тези, които излязоха, всъщност свършват една добра работа. Чистят генофонда от мръсна, негодна кръв. Зная, че не всички са такива, но в основата си са такива. Хора, които са готови да заменят математическите символи с миене на мазни чинии са хора, които могат да изчисляват само получените пари за слугинажа си. Заради това си мисля, че в България остана силният ген, генът, който ще промени изцяло генофонда на страната. Тука останаха хората, които, не че не намират смисъла на миенето на чинии навън, но не намират смисъла да променят професията си. И се възхищавам от тези, които в бюрата по труда отказват да сменят професията си, заявявайки, че търсят работа за компютърни специалисти, а не за копане на градинки. Като това не им пречи да си копаят и градинките, нали. Както казва Волтер в знаменателното си произведение Кандид, в което иде реч за Кандид, който е от племето БУГРИ: „И нека всеки сам да си копае градинката“… И разбирам, че българинът не иска да направи нищо за децата си, а прави децата си, за да правят те нещо за него… Ето, това е страшното… Ами това е…

Източник

Христо Стоянов е български писател и журналист. Автор на скандалната трилогия „Скритият живот на една помакиня“, „Рязаният поп“ и „Братът“, след която е съден за разпространение на порнография и неколкократно бит от помаци. По тази причина съди държавата в Страсбург. Заради книгата си „Копелето, евангелие от Юда“ е анатемосан и отлъчен от църквата. Впоследствие писателят си спечелва и негодуванието на интелигенцията с „До СтрасТбург и назад“ и „Глутница за единаци“. Роден в Габрово, кв. Дядо Дянко”, но отраснал в Смолян, Стоянов има интересен поглед върху сложните взаимоотношения в Родопите и не се свени да изкаже мнение по често премълчавани проблеми.

Pin It

Прочетете още...

Кафе и цигара

Бойка Бъчварова 28 Сеп, 2013 Hits: 17000
С примера на кафето и неговата вярна дружка…

За конските мухи

Златко Енев 22 Май, 2010 Hits: 13797
Интервю на Златко Енев за списание Капитал…