Oнова, което е вътре в нас… – Робство няма, има единствено робско съзнание. Цялото нещастие е в това, че второто е напълно достатъчно, за да подмени изцяло първото.
(Part of) my creed, in petto – When you are born a Bulgarian, there is no other role in life but the one of the underdog. You cannot win big. You cannot pretend you don’t give a damn because everybody knows you actually don’t have a damn. There are not many ways of being Bulgarian and playing for the win, no…
And still, there is a way to at least not lose terribly. All you have to do is die – but die in such a way, that the other side is left no other choice but to gasp, maybe make the sign of the Holy cross, and murmur under their breath: “Holy shit, that was a scary little motherfucker!”
За приятелството – Нека за момент се опитаме да бъдем честни към самите себе си: колко от приятелствата ни са истински и колко служат единствено за успокоение на собственото его – независимо от това дали „приятелите“ ни са известни, търсени хора или просто такива, които ни помагат – поне от време на време – да се почувстваме като истински гении?
The bigger they are… – Още никой не се е поучил от Вавилонската кула, никой няма и да го направи: колкото по-гигантски паметниците, толкова по-несметна глупостта на онези, които ги издигат.
За моркова пред собствения нос – Едно от трудните прозрения в живота е осъзнаването на простичкия факт, че хората всъщност нямат нужда от теб, колкото и незаменим да си за самия себе си.
И една от големите победи: защото единствено хората, които работят без празни очаквания, получават в края на краищата шанса да извършат толкова много работа, че да направят живота си действително неповторим и уникален. Или, с други думи – незаменим...
За хибернацията на колективната съвест – Зад лозунгите „Македония и Тракия са наши!“ не се крие нищо друго, освен разбирането, че тези земи днес са същите, каквито са били през, да речем, 1878-ма.
Слагаш историята в „хладилната камера“ – и си гледаш живота.
Неясният въпрос в цялата работа е само този: а какво все пак се случва с колективната съвест, когато тя бъде замразена?
Мъдростта на ревматизма – Младо може, старо знае... Всъщност единствената разлика е в това, че старото знае какво НЕ може. Младото тепърва ще го научава.
За трептенето – Невъзможността да носиш дрехи, поради бавното задушаване, до което те водят. И убийствения страх пред разголването, поради градушката от камъни, която го следва.
Някъде по средата между тези две неща е източникът на всяко творчество.
Никчемные мысли никчемного человечка – Уморих се да гледам (малоразмерни) бесове. Знам, че друг начин няма, но и не виждам защо да прибавям своите към общите. Недостиг, във всеки случай, изглежда няма.
Сигурно затова в момента съм се навел над оня кладенец, дето му викат „себе“. Бръквам понякога, вадя по някое рибче. Най-често хилаво, слабо, не става и за хербарий. Слагам го на стената, обаждат се други. Малко пушилка, малко димилка... Общата надеждица, че това ще поскрие малко бесовете. Блажени са вярващите.
Понякога ме захапва някоя от големите риби. От тия, дето, за да ги извадиш, трябва да им позволиш да отхапят парче от теб. Най-често си заминават с парчето между зъбите. Ти скимтиш и се надяваш на повече късмет следващия път.
Докато все още има парчета...
***
А бесовете си знаят своето.
За безвремието – Дни като стадо ялови овце. Дали е чудно тогава, че повечето хора посягат към мястото, където обикновено виси ножът?
Ами ако? – Да се събудиш от сън, в който те убиват. Какво облекчение...
Наистина ли?
Моето охтичаво хайку – Под прозореца ми – спарушеното телце на отдавна умряла муха...
За безсилието на знанието – Всички знаем, че ще ни мине. Помага колкото на умрял нов кат дрехи...
Надеждицата на разумния – Ако ще е бръснач, опрян до гърлото, то нека поне бъде бръсначът на Окам...
Кратък миг на jouissance – Има една порода хора-щастливци, родени с природната дарба да се чувстват добре в кожата си (синът ми е един от тях). Аз не. Винаги ми е било малко тесничко. Но затова пък, какво удоволствие, когато човек започне полека-лека да се научава. Като второ прохождане е, наистина...
Zaratustra lives! – Сигурно немалко от нас са виждали дете да язди камила. Но едва ли има човек на тоя свят, който да е виждал камила да язди дете.
Да обичаш присмехулник – Почти без изключения, всички най-големи глупости в живота си съм вършил, когато съм се чувствал (еротично) отблъснат. За това, както изглежда, лек няма.
За бунта на младите – Който не може да се учи от децата си, той вероятно (вече) не може да се учи от нищо!
За неизличимостта на следите – Когато човек забие гвоздей на погрешно място, винаги след това може да го извади, с надеждата, че така ще поправи грешката.
Проблемът обаче е в следното: а какво да правим с дупката, която остава след гвоздея?
Елементарно? – Чували ли сте някога, че най-честите случаи на делириум, алкохолизъм и самоубийства в немската армия през Втората световна война, са били сред така наречените Einsatzgruppen – специалните части, натоварени със задачата да избиват евреите след като съответните области за били завоювани от редовната армия?
Изводът, колкото очевиден, толкова и труден за достигане, изглежда е следният: човек не може да причинява болка на другите, без да я причинява и на самия себе си...
Алтернатива просто няма – Пътят към свободата, за разлика от онзи към ада, е постлан с всичко друго, но не и с добри намерения.
Друга частица от кредото – Нямам проблеми нито с любовта, нито с омразата. Единствените ми проблеми са с безразличието.
Не питай старо… – Едно от откритията, които правя с напредването на годините: думите ПРАВЯТ дупки – най-вече в душите на онези, които ги произнасят.
Винаги има изход – Задната вратичка на суетата: нерядко става така, че хората, които нямат успех в живота, започват да виждат в себе си някакви особени идеалисти.
И отново за бръснача на Окам (морална версия) – Какво бихте спасили по-скоро по време на пожар – котката или онази скица на Пикасо, за която всички твърдят, че е оригинална? И внимавайте, не бързайте прекомерно с отговора, защото може да ви се наложи да живеете с него до края на живота си.
If you love somebody, set them free! – Тайната на вечната любов (или поне надеждата за нея) се крие в способността да не искаме нищо от партньорите си. Всяко „ако ме обичаш, ще направиш това“ е пореден гвоздей в ковчега на споделеното чувство.
Festina lente! – Защо на повечето от нас е необходимо толкова дълго време, за да осъзнаят простичкия факт, че животът е маратон, а не спринт?
За страха пред отварянето – Красотата е навсякъде, ако само човек има силата да я понесе ...
Въпросът на въпросите – Един от големите проблеми на света е в това, че нещастните хора – по самото естество на нещата – инстинктивно желаят всички останали също да бъдат нещастни. Само щастливият човек е в състояние да пожелае искрено щастие на ближния си.
Големият въпрос тук е: А как всъщност се прави от един нещастен човек – щастлив?
