Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2008 04 John Lennon 1Да се опише бурната история на Бийтълс, на музикалния и културен жалон, създаден от Ленън, би било упражнение по очевидното. Голяма част от света знае, че Ленън беше водещият дух на Бийтълс, които пък бяха едно от най-дълбоките и силни влияния на шейсетте, преди да се стигне до горчивата раздяла през седемдесетте. Някои фенове обвиняваха за раздялата Йоко Оно, родената в Япония втора жена на Ленън, за която се говореше, че имала извънредно влияние върху него и с която той работеше заедно през седемдесетте години.

През 1975 семейство Ленън станаха недостъпни за пресата и макар че по този повод бяха отпечатани много различни предположения, те се появиха за пръв път едва преди няколко месеца – за да разпръснат слуховете и да направят нов албум. Те решиха да разговарят с Плейбой в най-дългото интервю, което някога са давали. Писателят на свободна професия Дейвид Шеф беше ангажиран за случая и когато той, заедно с отговорния редактор на Плейбой, се срещнаха с Йоко Оно, тя беше много настоятелна: в отговор на споменаването на други знаменитости, които са били интервюирани от Плейбой, тя каза: „Хора като Картър представят само собствената си страна. Джон и аз представяме света“. Но когато интервюто беше приключено няколко седмици по-късно, тя вече се беше присъединила към проекта с много ентусиазъм. Ето как представя нещата Шеф:

Отначало изглеждаше така, сякаш интервюто никога няма да бъде проведено. Когато започнах да преговарям с организацията на Ленън-Оно, получих телефонно обаждане от една от асистентките на Оно, която ме попита, напълно сериозно: „Каква е вашата зодия?“ Интервюто очевидно зависеше от това как Йоко интерпретира моя хороскоп, точно както много от бизнес решенията на Ленън, както се говори, биват ръководени от звездите. Вече си представях как се обаждам на отговорния редактор от Плейбой, обяснявайки: „Съжалявам, но луната ми е в Скорпиона – интервюто няма да се състои“. Всичко беше извън моя контрол. Предадох информацията: 23 декември, 3 часа следобед, Бостън.

Да благодаря на щастливата си звезда. Обаждането пристигна и интервюто беше като за начало потвърдено. И скоро се намерих в Ню Йорк, минавайки през зловещите врати и множеството проверки за сигурност в щабквартирата на семейство Ленън, сградата Дакота в западния Централен Парк, където те живеят и където Йоко Оно открива кралския двор в осем часа сутринта всеки ден.

Оно е една от най-зле разбраните жени с обществен статус. Нейният мистериозен облик се основава на някои точни и някои изкривени представяния на нейните философии и твърдения, както и на факта, че тя никога не се усмихва. Той се основава също – и може би несправедливо – на нейната слава като магьосница, която контролира самото съществуване на Джон Ленън. Този облик си остава непроменен в течение на годините, откак тя и Джон се срещнаха, най-вече защото тя не се опитва да го коригира – нито пък да се усмихва. И така, събувайки обущата си преди да стъпя на нейния фин килим – такива бяха инструкциите – аз се чудех какво ли ще е следващото изпитание.

Между различните прекъсвания от страна на двамата й асистенти, заети с прецеждане на постоянния поток от телефонни обаждания, Йоко ми предаде заключението си. Тя най-после обясни, че звездите са дали съгласието си – че интервюто дори било много наред. Кой съм аз, за да споря с това? И така на следващия ден аз се намерих срещу няколко чаши капучино – и Джон Ленън от другата страна на масата.

Ленън, все още с помътнели от липса на сън очи и със страни, бодливи от липса на бръснене, чакаше докато кафето приведе в движение една система, която инак е свикнала да оперира на базата на суши и сашими – „мъртви риби“, както ги нарича той – на френски цигари и шоколади Хърши, с бадеми.

По време на първия час от интервюто той ме накара да се разделя с всяка една от предварителните си представи за него. Той беше далеч по-открит, искрен и остроумен, отколкото бях очаквал когато и да било. Беше готов, щом само веднъж Йоко беше дала началния импулс, да говори откровено за всяко възможно нещо. Да експлодира, всъщност. Ако терапевтичните сесии по първично крещене са били негово емоционално и интелектуално освобождение преди десет години, то това интервю беше неговият по-скорошен вентил. След една седмица разговори с Ленън и Оно поотделно и заедно, ние очевидно бяхме създали някакъв вид връзка, което беше потвърдено рано през една от сутрините.

„Джон иска да знае колко бързо можете да се срещнете с него в апартамента“, обяви един от вече познатите гласове на техните асистенти. Бях само на кратко разстояние с такси и Ленън ме информира бързо „Един тип се опитва да ми връчи призовка и аз просто не искам да се занимавам с това днес. Ще ми помогнеш ли да се измъкна?“ Промъкнахме се до неговата лимузина и драснахме към записното студио три часа преди той да беше очакван там.

Докато се приближавахме към студиото Ленън каза на шофьора си да намали съвсем и ме инструктира да вървя напред, уверявайки се, че пътят е чист. „Ако се появи някой с хартии, тресни му един“, каза той. „Докато те не ме докосват, всичко е наред“. Преди да напусна колата, Ленън посочи към един дремещ мексиканец, който се подпираше на стената. „Това може да е той“, предупреди ме той. „Тия типове умеят да се маскират“. После се втурна към асансьора, теглейки ме със себе си. Когато вратите на асансьора най-после се затвориха зад нас, смехотворността на тази сутрин най-после стигна до главата му и той започна да се смее. „Чувствам се така, сякаш отново съм на снимките за ,Hard Days Nightили ,Help!‘“, каза той[1] .

В хода на интервюто сложната и криворазбрана връзка между Ленън и Оно постепенно се появи като най-важния фактор в живота и на двамата. „Защо хората не искат да ни повярват, когато им казваме, че просто се обичаме?“, пледираше Джон. Загадката, наречена Йоко Оно, стана по-достъпна когато твърдата външност се поразчупи – както например в сутринта, когато тя изпусна едно силно хълцукане по средата на тежка дискусия относно капитализма. Без да се смущава от хълцането си, тя се разсмя. С този смях тя стана ранима, мила и стеснителна – нищо подобно на съществото, което беше дошло от Ориента, за да промие мозъка на Джон Ленън.

Плейбой: Вече всички говорят за това: Джон Ленън и Йоко Оно отново са в студиото, правейки записи за пръв път от 1975 насам, когато изчезнаха от общественото полезрение. Какво правехте през това време?

Ленън: Печех хляб и се грижех за бебето.

И какви секретни проекти се подготвяха в мазето?

Ленън: Това е точно нещото, което ме пита всеки друг през тези години: „Но какво друго правеше?“ На което аз отговарям: „Ти какво, шегуваш ли се?“ Защото хлябът и бебетата, както знае всяка домакиня, са пълновременно занимание. След като направех самуните се чувствах сякаш съм завоювал нещо. Но когато гледах как хлябът се изяжда, понякога си мислех: Хм, Боже, няма ли да получа златна плоча или да бъда обявен за рицар или нещо такова?

Защо избрахте да станете домакин, съпруг вкъщи?

Ленън: По много причини. Намирах се под един или друг вид договорни задължения откак бях на 22 години, чак до средата на 30-те. След всички тези години, това беше всичко, което познавах. Не бях свободен. Бях затворен в кутия. Моят договор беше физическата демонстрация на това да си в затвора. За мен беше по-важно да се противопоставя на това и на тази реалност, вместо да водя живот на рокендрол звезда – и да се водя или по приумиците на собствените си изпълнения, или по представите на публиката. Рокендролът не ми доставяше повече удоволствие. Реших да не поемем стандартния път в моя бизнес – да отидеш във Вегас и да пееш най-големите си хитове ако имаш късмет, или да отидеш по дяволите, както направи Елвис.

Оно: Джон беше като художник, който е много добър в рисуването на кръгове. Той се придържа към това и то става негов етикет. Има галерия, която рекламира това. А следващата година той ще рисува триъгълници или нещо такова. То изобщо не отразява живота му. Когато продължаваш да вършиш едно и също нещо в течение на десет години, получаваш награда за това.

Ленън: Получаваш голямата награда когато се разболееш от рак и си рисувал кръгове и триъгълници в продължение на десет години. Аз бях станал занаятчия и бих могъл да продължавам да бъда занаятчия. Уважавам занаятчиите, но не бих искал да стана един от тях.

Оно: Само за да докажеш, че можеш да майсториш неща.

Говорите за плочи, разбира се.

Ленън: Да – да продължаваме да ги изплюваме, защото това се очакваше от мен, точно както толкова много хора правят по един нов албум всеки шест месеца, защото това се очаква от тях.

За Пол Маккартни ли говорите?

Ленън: Не само за Пол. Но аз бях изгубил първоначалната свобода на артиста, ставайки роб на представата за това какъв трябва да бъде той. Множество артисти се убиват по този начин, било чрез алкохол, като Дилан Томас, или чрез лудост, като Ван Гог, или чрез венерически заболявания, като Гоген.

Повечето хора биха продължили да произвеждат продукта си. Как вие намерихте пътя за навън?

Ленън: Повечето хора не живеят с Йоко Оно.

Което означава?

Ленън: Повечето хора нямат партньор, който ще им каже истината и ще откаже да живее с някой преструванко – нещо, в което аз съм много добър. Аз мога да измамя себе си и всички наоколо. Йоко: това е моят отговор.

Какво направи тя за вас?

Ленън: Тя ми показа възможността за алтернатива. „Не е нужно да правиш това“. „Не е нужно? Наистина ли? Но – но – но – но …“ Разбира се, не беше чак толкова просто и аз не го възприех само за една нощ. Необходимо беше постоянно подсилване. Да се отдръпнеш е много по-трудно, отколкото да продължаваш. Правил съм и двете. По изискване и по график, бях правил плочи от 1962 до 1975. Да се отдръпна изглеждаше като онова, през което минават хората на 65, когато изведнъж от тях се очаква да престанат да съществуват и ги изпращат навън от офиса: „Животът ти свърши. Време е за голф“.

Йоко, как гледахте на идеята Джон да стане домакин?

Оно: Когато Джон и аз излизахме, хората идваха при нас и ни питаха: „Джон, какво правиш?“, но те никога не питаха мен, защото като жена от мен не се очакваше нищо.

Ленън: Докато аз чистех след котката и хранех Шон, тя седеше в задимени стаи с мъже в триредни костюми, които те не могат да закопчеят.

Оно: Аз се занимавах с бизнес: стар бизнес – Apple, Maclen (съответно записната и издателска фирми на групата Бийтълс, бел. ред.), както и нови инвестиции.

Ленън: Трябваше да се заемем с бизнеса. Или трябваше отново да се помолим на някой чичко да дойде да ни оправи нещата, или един от нас трябваше да се заеме с тях. Ония адвокати получаваха по четвърт милион долара годишно, за да седят около една маса и да ядат сьомга в скъпи хотели. Повечето от тях не се интересуваха от решенията на нашите проблеми. Всеки адвокат си имаше собствен адвокат. Всеки Бийтълс имаше по четири или пет души, работещи за него. Така че ние получихме усещането, че е време да се заемем сами с бизнеса си и да се отървем от навлеците, преди да се заемем със собствения си живот. И единственият от нас, който притежава таланта или способността да се занимава с това на такова ниво е Йоко.

Разполагахте ли с опит в работата с бизнес на такова ниво?

Оно: Учех се. Законът вече не е мистерия за мен. Политиците не са мистерия. Не се страхувам вече от целия този истеблишмънт. Отначало собственият ми счетоводител и адвокат не можеха да приемат мисълта, че аз им казвам какво да правят.

Ленън: Имаше едно такова отношение – значи, това е съпругата на Джон, но тя със сигурност не може да го представя.

Оно: някой адвокат ще изпрати писмо до директорите, но вместо да го пратят до мен, той ще го адресира до Джон или до адвоката ми. Сигурно ще ви учуди ако узнаете колко много обиди трябваше да приема от тях в началото. Всички тия истории като „Но вие не разбирате нищо от право, не мога да говоря с вас“. Тогава им отговарях: „Добре, говорете ми така, че да ви разбирам. Аз също съм директор.“

Ленън: Те не могат да понасят това. Но няма как да се измъкнат, защото тя представя и двама ни. Те всички са мъже, знаете, големи и тлъсти, ревящи мъжкари, като дресирани кучета – дресирани да атакуват през цялото време. Преди известно време тя уреди сделка за голяма сума пари, от която печелехме всички, включително и те – а те се бореха и бореха да не й го позволят, защото това беше нейна идея, защото тя е жена и не е професионалистка. Но тя го направи и тогава един от тях каза: „Брей, Ленън отново го направи.“ Но Ленън всъщност нямаше нищо общо с това.

Защо се завръщате в студиото и обществения живот?

Ленън: Човек вдишва и издишва. Ние живеем с чувството, че имаме нещо да кажем. Освен това Йоко и аз на няколко пъти се опитахме да правим музика заедно, но това беше преди много време и хората все още имаха усещането, че Бийтълс са нещо свещено, което не трябва да излиза извън собствения си кръг. Тогава за нас беше трудно да работим заедно. Струва ни се, че хората или са забравили, или вече са пораснали, така че можем да се опитаме за втори път да стигнем до онова място, където двамата правим музика – просто така. Не става дума за някакъв великолепен, мистичен принц от света на рокендрола, играещ си със странна музика, заедно с онази екзотична ориенталска жена-дракон – което беше образа, чрез който ни представяше пресата преди.

Някои хора ви обвиняват, че играете играта на медиите. Отначало се уединявате, а след това говорите на избрани части от пресата, защото имате нов албум.

Ленън: Това е смешно. Хората винаги казваха: Джон и Йоко ще направят всичко за малко публичност. В статията на Newsweek (29 септември, 1980), се казва, че репортерът ни попитал „Защо отидохте в нелегалност?“. Е добре, тя никога не попита по този начин и аз никога не съм отивал в нелегалност. Просто престанах да говоря с пресата. Беше много смешно. През това време наричах себе си Грета Хюз или Хауърд Гарбо. Но слуховете все пак не преставаха. Никога не сме изпадали от вниманието на пресата, но изглежда за нас се пишеше повече когато не говорехме, отколкото когато го правехме.

Какво мислите за негативната преса, която в течение на години се посвещава на Йоко, вашата „жена-дракон“, както се изразихте?

Ленън: Ние и двамата сме чувствителни хора и бяхме много наранени от това. Искам да кажа, ние не можехме да го разберем. Когато сте влюбен, когато някой каже „Как може да си с тая жена?“, вие казвате „Аз съм с тази богиня на любовта, с мечтата на целия си живот. Защо казваш това? Защо искаш да хвърлиш камък върху нея и да ме накажеш за любовта ми към нея?“ Нашата любов ни помогна да оцелеем, но понякога това беше доста бурно. На няколко пъти ние почти потънахме, но успяхме да оцелеем и сега сме тук. (Поглежда нагоре). Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти.

Но какво ще кажете за обвинението, че Джон се намира под магията на Йоко, под нейния контрол?

Ленън: Е, това вече са глупости. Никой не ме контролира. Аз съм неконтролируем. Единственият, който ме контролира съм аз и дори това е едва възможно.

И все пак много хора го вярват.

Ленън: Вижте, ако някой ме впечатли, било то Махариши или Йоко Оно, рано или късно идва момента, в който императорът е гол. Идва момента, в който проглеждам. Така че, за всички вас хора там навън, които мислите, че някой ме води за носа – е това вече ме обижда. Защото – да ви го набия, братя и сестри – вие нямате представа какво всъщност става. Аз не съм тук заради вас. Аз съм тук заради мен и заради нея и заради бебето.

Оно: Разбира се, това е тотална обида за мен –

Ленън: Е, ти винаги си обидена, скъпа ми съпруго. Това е просто естествено –

Оно: Защо би трябвало да контролирам някого?

Ленън: Тя няма нужда от мен.

Оно: Аз си имам собствен живот, ти го знаеш.

Ленън: Тя няма нужда от един Бийтъл. Кой ли има нужда от един Бийтъл?

Оно: Наистина ли хората мислят, че съм такъв голям мошеник? Джон издържа два месеца с Махариши. Два месеца. Аз трябва да съм най-големият мошеник на света, защото съм с него цели 13 години.

Ленън: Но хората продължават да го казват.

Това е нашият въпрос. Защо?

Ленън: Те искат да се държат за нещо, което никога не са имали. Всеки, който твърди, че се интересува от мен като самостоятелен артист или дори като част от Бийтълс не разбира абсолютно нищо от онова, което съм казвал, ако не може да разбере защо съм с Йоко. И ако не могат да разберат това, то те не могат да разберат нищо. Те просто се празнят – върху когото и да било. Мик Джагър или някой друг. Хайде тогава да се празнят върху Мик Джагър, ОК? Аз нямам нужда от това.

Той сигурно ще бъде много поласкан.

Ленън: Аз абсолютно нямам нужда от това. Да гонят ако искат Уингс. Мен просто ме забравете. Ако това е, което искате, вървете при Пол и Мик. Аз не съм тук за такива неща. Ако това не е очевидно в миналото ми, аз го казвам отново, черно на бяло, до всички цици и гъзове на страница 196. Отидете да си играете с другите момчета. Идете да си играете с Ролинг Уингс.

Но вие –

Ленън: Не, почакайте з минута. Нека да останем тук за секунда; понякога просто не мога да спра. (Изправя се и сяда на хладилника). Никой никога не е казвал, че Пол е правил магии върху мен или че аз съм правил магии върху него! Те никога не мислеха, че това е ненормално в ония дни, двама мъже заедно или четирима мъже заедно. Защо никога не казваха: „Как така тия никога не се разделят? Искам да кажа, какво става зад сцената? Каква е тази работа с Джон и Пол? Как могат те да бъдат заедно толкова дълго време?“ В ранните дни ние прекарвахме повече време заедно отколкото Джон и Йоко: четирмата спяхме в една и съща стая, практически в едно и също легло, в същия камион, живеейки заедно ден и нощ, ядейки, серейки, пикаейки заедно! Разбирате ли? Правейки всичко заедно! Никой не каза и дума за някаква магия. Може да са казвали, че сме били под магията на Брайън Епстийн или Джордж Мартин (съответно първият мениджър и продуцент на Бийтълс, бел. ред.) Винаги трябва да има някой, който ти прави нещо. Знаете – поздравяват Стоунс за това, че били заедно 112 години. Йухуууууу! Поне Чарли и Бил все още имат семейства. През осемдесетте ще питат „Ама тия защо са още заедно? Не могат ли да се оправят сами? Защо трябва да бъдат заобиколени от банда? Малкият водач да не се страхува, че някой ще му забие нож в гърба?“ Това ще е въпроса. Това ша а въпроса! Те ще гледат назад към Бийтълс и Стоунс и всички тия юнаци ще бъдат реликви. Дните, в които групите бяха само от мъже, ще бъдат само по кинопрегледите, нали знаете. Ще показват картинки на юнака с червилото, дето си върти задника и четиримата гримирани юнаци, които се опитват да изглеждат мърляви. Това ще е майтапът на бъдещето, а не една двойка, която се опитва да пее заедно или да работи и живее заедно. Това е наред когато сте на 16, 17, 18, да имате мъжка компания и идоли, ОК? Това е племенно и бандитско и готино. Но когато то продължава и вие сте на 40, то означава, че в главата сте още на 16.

Нека да започнем отначало. Кажете ни историята за това как се срещнаха великолепният принц и жената-дракон.

Ленън: Това беше през 1966 в Англия. Казаха ми за този „ивент“ – тази японска авангардистка, която идвала от Америка. Разхождах се из галерията и видях една стълба, качих се на нея и погледнах през далекогледа, който се намираше на върха й – чувствах се като глупак – а там просто написано, ДА. Сега, по онова време авангардът беше само да потрошиш пианото с чук и да счупиш скулптурата и анти-, анти-, анти-, анти. Бяха все едни такива скучни простотии, нали знаете. И точно това „Да“ ме накара да остана в галерията, която беше пълна с ябълки и гвоздеи. Имаше един плакат с надпис „Закови гвоздей“, така че попитах: „Мога ли да закова един гвоздей?“ Но Йоко каза не, защото шоуто не било отворено до следващия ден. Но тогава дойде собственикът и й прошепна „Остави го да забие гвоздей. Той е милионер, нали знаеш. Може да го купи.“ И така се стига до едно малко съвещание и накрая тя казва: „Добре, може да заковете гвоздей срещу пет шилинга.“ Но умникът тука й казва „Добре, ще ви дам въображаеми пет шилинга и ще закова един въображаем гвоздей.“ И тогава вече се срещнахме истински. Тогава срещнахме очите си и тя го знаеше, и аз го знаех и, както се казва във всички интервюта, които даваме, останалото е история.

И какво се случи след това?

Ленън: Разбира се, аз бях Бийтъл, но нещата бяха започнали да се променят. През 1966, точно преди да се срещнем, аз отидох в Алмериа, Испания, за да участвам във филма „Как спечелих войната.“ За мен беше много добре да се оттегля за малко. Бяха шест седмици. Там написах Strawberry Fields Forever,  между другото. Това ми даде време да мисля самостоятелно, отделно от другите. Оттогава нататък вече търсех място където да отида, но не ми стигаше куража да сляза от лодката сам. Но когато се влюбих в Йоко аз знаех – Господи, това е по-различно от всичко, което съм изпитвал някога. Това e нещо друго. Това е неописуемо.

Беше ли влюбването в Йоко свързано с напускането на Бийтълс?

Ленън: Както казах, аз вече бях започнал да ги напускам, но когато срещнах Йоко беше като да срещнеш първата жена в живота си. Оставяш приятелите си на бара. Не ходиш повече да играеш футбол. Не играеш повече снукър или билярд. Може би някои хора го правят в петък вечерта или нещо такова, но когато аз срещнах жената, момчетата престанаха да бъдат нещо повече от стари училищни приятели. „Тия сватбени звънчета разбиват старата ми банда.“ Оженихме се три години по-късно, през 1969. Това беше краят с момчетата. И просто се случи така, че момчетата бяха много известни, а не просто местни юнаци от бара. Всички така се стегнаха заради това. Доста омразни истории.

Оно: Дори и сега, току-що прочетох, че Пол казал „Разбирам, че иска да е с нея, но защо трябва да бъде с нея през цялото време?“

Ленън: Йоко, трябва ли още да носиш тоя кръст? Това беше преди години.

Оно: Не, не, не. Той го каза наскоро. Искам да кажа, онова, което се случи с Джон е нещо такова: значи аз си легнах с момъка, който харесвах и изведнъж на другата сутрин виждам тия трима роднини, стоящи там.

Ленън: Винаги съм си мислил, че имаше някакъв подтекст в онази песен на Пол, Get Back. Когато я записвахме в студиото, всеки път когато пееше „Get back to where you once belonged“, той поглеждаше към Йоко.

Шегувате ли се?

Ленън: Не. Но може би той ще каже, че съм параноик (следващата част от интервюто се проведе само с Ленън).

Може би сега е време да се говори за онези „роднини“, както Йоко се изрази. Джон, сигурно са ви питали хиляда пъти, но защо е толкова немислимо за Бийтълс да се съберат отново, за да направят малко музика?

Ленън: Искате ли да се върнете обратно в училище? Защо трябва да се връщам с десет години назад? За да ви доставя една илюзия, за която знам, че просто вече не съществува? Тя не може да съществува.

Тогава забравете илюзията. Какво ще кажете просто да правите отново малко велика музика? Признавате ли, че Бийтълс правеха велика музика?

Ленън: Но защо Бийтълс би трябвало да дават още нещо? Не даваха ли всичко на земята в продължение на десет години? Не дадоха ли себе си? Вие сте като типичния обичащ и мразещ фен, който казва: „Благодаря за всичко, което направихте за нас през шейсетте – но бихте ли ми дали още една порция? Само още едно чудо?“

Ние говорим не за чудеса, а само за добра музика.

Ленън: Когато Роджърс работеше с Харт, а след това с Хамърстийн, мислите ли, че трябва да е останал при единия, вместо да отиде при другия? Дийн Мартин и Джери Луис – трябваше ли и те да останат заедно, само защото аз ги харесвах заедно? Каква е таи игра да се правят неща само защото други хора ги искат? Цялата идея за Бийтълс беше да се прави онова, което искаме, нали? Да поемем собствената отговорност.

Добре, но върнете се при самата музика: не сте ли съгласен, че Бийтълс правеха най-добрия рокендрол, който е правен някога?

Ленън: Не. Бийтълс, разбирате ли – аз съм твърде обвързан с тях артистично. Не мога да ги видя обективно. Не съм доволен от никоя шибана плоча, която те са правили. Няма нито една от тях, която не бих преправил – всички плочи на Бийтълс и всички мои собствени. Така че не бих могъл да ви дам оценка за това какво всъщност са Бийтълс. Когато бях Бийтъл, си мислех, че сме най-добрата шибана група в целия проклет свят. И вярата в това ни направи онова, което бяхме – независимо от това дали ще го наречем най-добрата рок група или най-добрата поп група. Но пуснете ми което и да било от ония парчета днес и аз искам да ги преправя всичките. Няма нито едно от тях … Снощи чух Lucy in the Sky with Diamonds по радиото. Тя е невежествена, знаете ли. Парчето е просто ужасно. Искам да кажа, то е велико, но не е направено както трябва, нали разбирате какво искам да кажа? Но това е пътят на артиста, нали? Ето защо човек продължава да се развива. Но, за да се върнем на началния ви въпрос за Бийтълс и тяхната музика, отговорът е, че ние направихме някои добри неща и някои лоши неща.

Много хора имат чувството, че никоя от песните, които Пол прави сам, не може да се мери с песните, които е писал, докато беше Бийтъл. Вие самият, честно – имате ли усещането, че някоя от вашите песни, от плочите на Plastic Ono Band, ще има продължаващото влияние на „Eleanor Rigby“ или „Strawberry Fields“?

Ленън: Imagine, Love и ония Plastic Ono Band песни могат да се сравняват с всичко, което съм писал, докато бях Бийтъл. Сега, може би ще минат 20 или 30 години преди да се убедите в това, но факт е, че ако сравните ония песни, ще видите, че те са също толкова добри, колкото и всяко Бийтълс парче, когато и да е правено.

Звучи така, сякаш се опитвате да кажете на света „Ние бяхме просто една добра група, правеща добра музика“, докато голяма част от останалия свят казва „Това беше не просто някаква добра музика, това беше най-добрата“.

Ленън: Добре, беше най-добрата – и какво от това?

Ами …

Ленън: Това не може да бъде никога отново! Всички казват, че всяко хубаво нещо има край, сякаш животът е свършил. Но аз ще съм на 40 когато това интервю излезе. Пол е на 38. Елтън Джон, Боб Дилан – ние всички сме сравнително млади хора. Играта не е свършила. Всички говорят за последната плоча или за последния концерт на Бийтълс – но ако даде Господ, пред нас стоят още 40 производителни години. Аз не се опитвам да преценявам дали I am the Walrus е по-добра от Imagine. Нека други преценяват. Аз ги правя. Аз правя. Аз не се оглеждам назад и оценявам – аз правя.

Продължавате да казвате, че не искате да се върнете назад с десет години, че прекалено много неща са се променили. Не мислите ли, че би било интересно – не казвам космическо, а само интересно – да се съберете отново, с всичкия опит, и да съчетаете талантите си?

Ленън: Не би ли било интересно да се върне Елвис обратно към периода от Сън рекърдс? Не знам. Но съм доволен да слушам плочите му от Сън рекърдс. Не искам да го изкопавам от гроба. Бийтълс не съществуват и никога повече не могат да съществуват. Джон Ленън, Пол Маккартни, Джордж Харисън и Ричард Старки биха могли да направят концерт – но това никога не може да бъде като Бийтълс, пеещи Strawberry Fields или I am the Walrus, защото вече не сме в двайсетте си години. Не можем да бъдем отново това, нито пък могат хората, които ни слушат.

Но не го ли правите самият вие прекалено важно? Какво от това, ако е просто носталгично удоволствие? Училищна среща?

Ленън: Никога не съм ходил на срещи със съученици. Моето мнение е: Минало – заминало. Това е отношението ми към живота. Така че не изпитвам никаква романтика към която и да е част от миналото си. Мисля за него само доколкото ми е доставяло удоволствие или ми е помогнало да израсна психологически. Това е единственото нещо, което ме интересува от вчера. Не вярвам във вчера, между другото. Знаете, че не вярвам във вчера. Интересува ме само онова, което правя сега.

А какво ще кажете за хората от вашето поколение, ония, които смятат, че един определен вид музика – и дух – си е отишъл, когато Бийтълс се разделиха?

Ленън: Ако те не са разбирали Бийтълс и шейсетте тогава, какво толкова можем да направим за тях сега? Трябва ли отново да разделяме рибата и хлябовете за множествата? Трябва ли отново да бъдем разпнати? Трябва ли отново да ходим по вода защото цял куп тъпанари не са го видели при първия път или не са повярвали в онова, което виждат? Защото това е, за което те се молят: „Слез от кръста. Не успях да го разбера в началото. Можеш ли да го направиш още веднъж?“ В никакъв случай. Човек не може да се върне вкъщи. То не съществува.

Мислите ли, че шумотевицата около едно ново събиране на Бийтълс е отминала?

Ленън: Е, чух някои неща за Бийтълс тия дни и чух Зления лук, не Стъкления лук, вече не помня дори собствените си песни! Слушах го, защото беше рядко парче –

Това беше парчето, което доведе до шумотевицата „Пол Маккартни е мъртъв“, поради стиховете „Моржът беше Пол“.

Ленън: Да. Този стих беше шега. Сложих го в песента отчасти защото се чувствах виновен, че съм с Йоко и знаех, че най-после съм се освободил от всичко. По един перверзен начин казвах на Пол, „Ето, вземи тая троха, вземи тая илюзия, вземи тази милувка – защото те напускам“. Както и да е, това е песен, която те обикновено не пускат. Когато някоя станция има Бийтълс уикенд, те обикновено пускат едни и същи десет песни – A Hard Day's Night, Help!, Yesterday, Something, Let It Be. Да, има такова богатство от материал – но ние чуваме само десет песни. Така че диджеят казва „Искам да благодаря на Джон, Пол, Джордж и Ринго за това, че не се събират отново и не развалят едно хубаво нещо“. Мисля, че това е добър знак. Може би хората започват да разбират.

Освен милионите, които са ви предлагани за един нов концерт, какво мислите за щедрото предложение от 3200 долара на продуцента Лорн Майкълс от преди няколко години, за да се появите заедно на „Saturday Night Live“?

Ленън: Ах да, Пол и аз бяхме заедно, гледахме това шоу. Той беше дошъл тук, в Дакота. Ние го гледахме и почти отидохме в студиото, заради едната шега. Почти повикахме такси, но бяхме прекалено уморени.

Как стана така, че вие и Пол гледахте телевизия заедно?

Ленън: Това беше един период, в който Пол продължаваше да се появява на вратата с китара. Пусках го да влезе, но накрая му казах: „Моля те, позвъни преди да дойдеш. Вече не е 56-та и да се появиш на вратата не е същото. Просто ми се обади по телефона.“ Той беше обиден, но аз не го казах със злоба. Просто исках да кажа, че по цял ден се грижа за едно бебе и накрая някой ми звъни на вратата … Но както и да е, през оная вечер той и Линда дойдоха и ние двамата просто седяхме, гледахме шоуто и той каза „ха, ха, не би ли било смешно ако слезем долу?“, но не го направихме.

Това ли беше последният път, когато видяхте Пол?

Ленън: Да, но не го направих с предумисъл.

Питам само защото винаги се носят множество спекулации по въпроса дали Fab Four са ужасни врагове или най-добрите приятели.

Ленън: Нито едното, нито другото. Не съм виждал никой от Бийтълс вече не знам колко време. Някой ме попита какво мисля за последния албум на Пол и аз направих някаква забележка, значи мисля, че той е потиснат и тъжен. Но след това осъзнах, че не съм изслушал цялото проклето нещо. Чух едно парче – хитът Coming Up, който според мен беше добра работа. След това чух нещо, което ми звучеше така, сякаш той е потиснат. Но не следя работата им. Не следя Уингс, нали разбирате. Не давам пет пари за това какво правят Уингс, или новия албум на Джордж или какво прави Ринго. Не ме интересува, не повече, отколкото ме интересува какво прави Елтън Джон или Боб Дилан. Това не е безсърдечие, просто съм прекалено зает с това да живея собствения си живот, за да ми остава време да следя какво правят другите, били те Бийтълс или хора, с които съм бил в колежа, или хора, с които съм имал интензивни отношения преди да съм срещнал хората от Бийтълс.

Освен Coming Up, какво мислите за работата на Пол, откак той напусна Бийтълс?

Ленън: Възхищавам се някак от начина, по който Пол започна всичко отначало, създавайки нова група и давайки концерти в малки танцови салони, защото това е нещото, което той искаше да правим с Бийтълс – той искаше да се върнем обратно в танцовите зали и да изпитаме всичко отново. Но аз не исках … Това беше един от проблемите, между другото, че той искаше да съживи всичко – не знам точно какво имаше пред вид … Но, както казах, аз се възхищавам от начина, по който той слезе от пиедестала – сега отново е там, където беше, искам да кажа, прави онова, което искаше да прави. Това е съвсем наред, но то не е нещото, което аз исках да правя.

А какво ще кажете за музиката му?

Ленън: The Long and Winding Road беше последното му издихание. Макар че не съм се вслушвал истински.

Казвате, че не сте слушали музиката на Пол и не сте говорили истински с него от времето на онази нощ във вашия апартамент …

Ленън: Истински разговарял с него, да, това е оперативният израз. Не съм разговарял истински с него от десет години насам. Защото не съм бил с него. Правех други неща, както и той самият. Нали знаете, той има към 25 деца и около двайсет милиона издадени плочи. Той винаги работи.

Добре, нека тогава говорим за съвместната ви работа. Казано най-общо, какво допринасяше всеки от вас за творческия екип Ленън-Маккартни?

Ленън: Може да се каже, че той допринасяше лекотата, оптимизма, докато аз винаги отивах към тъгата, към несъгласието, един малко блусов ъгъл. Имаше един период, през който мислех, че не мога да пиша мелодии, че Пол пише тях, а аз пиша просто директен, крещящ рокендрол. Но разбира се, когато мисля за някои от собствените си песни – In My Life – или някои от раните неща – This Boy – аз пишех мелодии, които могат да се сравняват и с най-добрите. Пол беше много добре подготвен, можеше да свири на множество инструменти. Той обикновено казваше „Слушай, защо не промениш това нещо там? Повтаряш тази нота поне петдесет пъти в песента.“ Виждате ли, понякога аз сграбчвам една нота и започвам да я доказвам. От друга страна, аз бях онзи, който намираше пътя вътре в една песен – някоя история, започната от Пол. В много от песните моят принос е „средната осмина“, мостът.

Например?

Ленън: Вземете например Michelle. Пол и аз бяхме отседнали някъде и той дойде, тананикайки първите няколко такта, с думите, нали знаете (пее началото на Michelle), а после ме пита „Как да продължа оттук нататък?“ Аз бях слушал блус певицата Нина Симоне, която пееше нещо като „I love you!“ в една от песните си и това ме накара да мисля за средната осмина на Michelle (пее) I love you, I love you, I l-o-ove you …“

Каква беше разликата по отношение на текстовете?

Ленън: Аз винаги се чувствах по-добре с текстовете, макар че Пол е много способен лирик, ако и да не вярва, че е така. Той просто не се опитва. Вместо да се изправи срещу проблема, той го избягва. Hey, Jude е страхотно добър текст. Аз нямам принос към него. И някои други строфи, които измисли той, показват добрия лирик. Но той просто не се развива. Е, в ранните дни ние не се грижехме особено за текстовете, доколкото песента притежаваше някаква смътна тема – тя те обича, той я обича, всички се обичат. Обикновено търсехме примамката в мелодията. Аз все още се придържам към това, но не мога да оставя текста напълно без внимание. Той трябва да има смисъл и извън песента.

Дайте ни пример за текст, над който вие и Пол сте работили заедно.

Ленън: Във We Can Work It Out, Пол написа първата половина, аз написах средната осмина. И Пол пишеше можем да се разберем/можем да се разберем – истински оптимистично, нали разбирате, докато аз, нетърпеливият, пишех Животът е много кратък и няма време/за суетене и борба, приятелю …

Пол разказва историята, а Джон философства.

Ленън: Точно така. Винаги съм бил такъв, разбирате ли? Бях такъв преди Бийтълс и след Бийтълс. Винаги съм питал защо хората правят такива неща и защо обществото е такова, каквото е. Не го приемах просто по повърхността, винаги се опитвах да гледам под нея.

Когато говорите за съвместната работа по един конкретен текст като „We Can Work It Out“, се вижда, че сте работили много по-тясно, отколкото сте признавали в миналото. Не твърдяхте ли, че сте писали повечето от песните си поотделно, макар че поставяхте и двете имена под тях?

Ленън: Да, лъжех (смее се). Тогава се чувствах засегнат, така че живеех с усещането, че сме вършили всичко поотделно. Но всъщност много от песните ние направихме буза до буза.

Но много от тях са направени и поотделно, не е ли така?

Ленън: Да. Sgt. Pepper беше идея на Пол. Спомням си, че той работи много дълго и изведнъж ми се обади и ме помоли да отида в студиото, било време да пишем песни. За Pepper, под натиска на само десет дни време, успях да направя Lucy in the Sky и Day in the Life. Не комуникирахме достатъчно. Ето защо по-късно се чувствах засегнат от цялата тази история. Но сега разбирам, че това е било нормалната игра на конкуренция.

Но играта на конкуренция ви действаше добре, не е ли така?

Ленън: В ранните дни. Понякога правехме една плоча за дванайсет часа или нещо такова. Искаха от нас нов сингъл всеки три месеца и ние ги пишехме в хотелски стаи или в микробуси. Така че сътрудничеството беше функционално, както и музикално.

Не мислите ли, че сътрудничеството, онази магия помежду ви, е нещо, което липсва в по-късната ви работа?

Ленън: Никога не съм изпитвал чувство за загуба. Не искам това да звучи негативно, все едно че нямам нужда от Пол, защото когато той беше тук, нещата очевидно функционираха. Но не мога … по-лесно ми е да кажа какво съм му дал, отколкото какво той ми е дал. Той сигурно ще каже същото.

Само едно бързо отклонение, но докато се занимаваме с темата за текстовете и обидата ви срещу Пол, какво ви накара да напишете How Do You Sleep?, която съдържа строфи като „Ония идиоти бяха прави когато казваха, че си мъртъв“ и „единственото нещо, което си направил, е yesterday/и откак си замина, ти си просто един друг ден“?

Ленън: (усмихва се) Знаете ли, всъщност по онова време аз не се чувствах чак толкова злобен. Но тогава използвах обидата си срещу Пол, за да напиша песен, нека да го кажем така. Той разбра, че тя се отнася точно за него и хората продължаваха да го преследват по този повод. Но, знаете ли, в неговия албум имаше няколко убождания още преди моя. Той е толкова неясен, че други хора не ги забелязват, но аз ги чувам. И така си помислих: Добре, аз не съм неясен, хайде тогава да се заемем направо със същността на нещата. Така че той го направи по неговия си начин, а аз по моя. Но когато става дума за строфата, която цитирахте, аз наистина мисля, че от творческа гледна точка Пол е мъртъв, така да се каже.

Ето това се опитваме да изясним: Вие казвате, че всичко, което сте написали от времето на Бийтълс насам е добро, но не е ли възможно да се каже, че когато става дума за всички ви, творческото цяло е било нещо повече от съставните си части?

Ленън: Не знам дали това ще ви задоволи: Когато Бийтълс свириха в Америка за пръв път, това беше чисто занаятчийство. Искам да кажа, те вече бяха стари кучета. Семето беше изчезнало от представленията вече много отдавна. В същата връзка, творческата енергия беше напуснала Пол и мен в средата на шейсетте. Когато пишехме заедно в ранните дни, това беше като начало на нова връзка. Много енергия. През периода Sgt. PepperAbbey Road връзката вече беше узряла. Може би, ако бяхме продължили заедно, биха се появили още много неща, но те при всички случаи нямаше да бъдат същите.

Нека сега се преместим към Ринго. Какво е вашето мнение за него като музикант?

Ленън: Ринго беше самостоятелна звезда в Ливърпул още преди да се срещнем. Той беше професионален барабанист, който пееше, представяше и имаше собствена слава. Беше в една от най-добрите британски групи, но най-вече в Ливърпул още преди изобщо ние да имаме барабанист. Така че неговият талант така или иначе щеше да се прояви. Не знам какво точно би станало от него, но каквато и да е искрата в Ринго, която всички ние познаваме, но някак не можем да уловим – дали става дума за актьорство, барабани или пеене, не знам точно – в него има нещо, което може да се представя и което би изплувало с или без Бийтълс. Ринго е страхотен барабанист. Не технически, но аз мисля, че барабаните на Ринго се подценяват по същия начин, по който се подценява бас китарата на Пол. Пол беше един от най-оригиналните бас китаристи от всички времена. И половината от нещата, които той прави сега, са директно заети от периода на Бийтълс. Той е его маниак за всичко друго, което се отнася до него, но когато става дума за бас китарата, винаги е бил малко срамежлив. Мисля, че Пол и Ринго могат да се мерят с който и да било рок музикант. Не технически великолепни – никой от нас не е технически музикант. Никой от нас не може да чете или да пише ноти. Но като чисти музиканти, като вдъхновени човешки същества, вдигащи шум, ние сме поне толкова добри, колкото и всички останали.

А какво ще кажете за соло музиката на Джордж?

Ленън: Мисля, че All Things Must Pass беше наред. Може би малко прекалено дълга.

Какво мислите за съдебния процес, който Джордж изгуби и в който се твърдеше, че музиката на „My Sweet Lord“ копирала хита на Shirelles He's So Fine?“

Ленън: Ами той сам се насади. Сигурно е знаел какво прави.

Твърдите ли, че съзнателно е изплагиатствал тази песен?

Ленън: Трябва да е знаел, виждате ли. Той е по-умен от това. Но всъщност това няма значение – то е важно само от парична гледна точка. Той би могъл да промени няколко петолиния в онази песен и никой нямаше да го пипне, но той просто ги остави и си плати цената. Може би си е мислил, че Господ някак ще го пусне.

Всъщност вие не споменавате Джордж много често в това интервю.

Ленън: Ами, бях обиден от книгата на Джордж I, Me, Mineтака че това послание е за него. Той издаде книга за личния си живот, в която твърди, че моето влияние върху живота му било абсолютно никакво. В тази книга, където се разкрива пълната яснота и влияние при всяка песен, която някога е писал, той си спомня за всеки третостепенен саксофонист или китарист, когото е срещал през следващите години. Мен ме няма там.

Защо?

Ленън: Защото отношенията между Джордж и мен бяха такива между млад последовател и по-стар водач. Той е три или четири години по-млад от мен. Това е отношение на любов и омраза и аз мисля, че Джордж все още изпитва обида срещу мен, защото съм баща, който е напуснал дома. Той няма да се съгласи с това, но аз виждам нещата по този начин. Бях наранен. Бях пропуснат, все едно, че не съм съществувал. Не искам да бъда его маниак, но когато започнахме, той беше като мой ученик. Аз вече бях студент по изкуство когато Джордж и Пол все още ходеха на училище. Между това да бъдеш в училище и в колеж има грамадна разлика и аз вече бях в колеж, имах сексуални връзки, пиех алкохол и правех много други неща. Когато Джордж беше още хлапе, той ме следваше наоколо заедно с първата ми приятелка Синтия, която стана моя жена. Ние излизахме от колежа и той чакаше наоколо, като тези хлапета, които сега чакат п ред вратите на Дакота. Спомням си когато той се обади, за да ме помоли да му помогна с Taxman, една от по-големите му песни. Пуснах тук-там по някой стих, колкото да помогна, защото това беше, за което той ме помоли. Той дойде при мен, защото не можеше да отиде при Пол, който не би му помогнал по онова време. Не исках, мислех си: О не, не ми казвай, че трябва да работя над песента на Джордж. Стига ми, че трябва да правя моите и ония на Пол. Но понеже го обичах и не исках да го наранявам онзи следобед, просто стиснах зъби и казах „добре“. Дотогава това бяха само Джон и Пол, самият той още не беше автор на песни. Като певец, ние му позволявахме да прави само по едно парче на албум. Ако слушате албумите на Бийтълс, английските версии, той винаги има само по едно парче. Песните, които той и Ринго пееха в началото бяха ония, които съставляваха моя репертоар в танцовите зали. Избирах за тях песни от собствения си репертоар – по-лесните за пеене. Така че съм малко обиден заради книгата на Джордж. Но не ме разбирайте погрешно. Бийтълс свършиха, но Джон, Пол, Джордж и Ринго продължават.


Източник

 



[1] Днес вече е добре известно, че през седемдесетте години, вследствие на активната си политическа дейност, Ленън се е намирал под постоянното наблюдение на американските специални служби. Вижте по тези поводи отдела Political Activism в биографията му от Wikipedia на адрес http://en.wikipedia.org/wiki/John_Lennon или, ако имате възможност, гледайте документалния филм The US vs. John Lennon от 2006 г. (бел. пр.)

Джон Ленън
Джон Ленън просто не се нуждае от представяне.
Други статии от този автор

Посетители

15
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Пламен писа Още
    ... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Седим безмълвни... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "Tempora mutantur, nosque mutamur in... преди 2 дни
  • Петър Петров писа Още
    Четейки текста... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 5 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 5 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 5 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 5 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 2 седмици
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 2 седмици
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 2 седмици
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 2 седмици
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 2 седмици