1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

От години не бях се намервал в такъва среда, в каквато се намерих в Деде Агачките села. Никога не бях дохождал и не бях виждал тия българи, за мен беше непознат тоя край, при всичко това още от първия ден усетих, че влязох в родствена, близка среда, в познат живот, в който всичко ме привличаше, всичко ме интересуваше, всичко бе ми мило. Постоянно бях заобиколен от селяни, които разбираха от езика ми, чувствата, на които ми бяха познати, любезни, готови да ти услужат, да те нагостят с най-сладкото си; задаваха ми всевъзможни въпроси, гледаха ме умилно, искаха все да им говоря, да им разказвам. Някои от тях ме гледаха с учудвание, удивляваха се даже че умея да говоря както те говорят, че ми е познат селския им живот. Бакалинът Георги в селото Дервент все ме гледаше, запитваше и казваше на селяните: „Вижте, бре – и той румоли (хорати) като нас; вий мислите, че той е гърк, но не е, не гледайте рухото и брадата му; той е българин, хоратете му, той ви разбира. Я гледай! И от нашия народ имало хора неселяни, Господи!“

И действително, на селяните по тия страни е непонятно как може гражданин да бъде българин. Българинът не е друго, освен селянин, аргатин в тяхното понятие. Щом виждат человек гражданин, който да говори езика им, се отнасят към него подозрително, недоверчиво, защото знаят, че той не може да е българин, макар че говори български. Това показва и първобитното положение и първобитните понятия на това население, което не оставя огнището си, което не знае друго освен селата си. Има нещо старо запазено и в езика им, но върху това ще се повърнем по-нататък.

Селяните в Ени кьой бяха се известили, че ще имат в селото си него ден редки гости и бяха се потрудили да им приготвят гостба, каквато беше вече най-хубава през пролетта. Късно вечерта след като си попочинахми, додоха да ни поканят да отидем в къщата на священика, за да повечерями, каквото е Господ дал. По причина на голямото уморявание, предпочетох няколко залъка с малко мляко или варени яйца, но като отидохми в священичиския дом видяхми, че ни чака нов труд, нови подвиги. Селяните прихождаха и всякой носеше по една синия, по една тепсия, пълни котлета и пълни паници. Оказаха се полиците на скромния священически дом рядом изпълнени със съсъдове, пълни с разни лакоми ястия. Насядахми всички долу на земята и съсъдовете захванаха да слазят един по един от полицата. Слязоха най-напред две тепсии с нещо тестено като тутманик, като баница, или като шупка; в средата на тепсиите се отвориха колелца и се туриха паниците с агнешката чорба. Това е условие, чорбата трябва да бъде в средата на тутманика. Слязоха и паниците с подквасеното мляко, защото е прието в селския живот тестените работи да отиват дружно и добре с киселото мляко. Едва глътнали по няколко залъци и гледам двоица пъшкат отвънка и носят едно цяло прекрасно изпечено агне.

– О, запазвами си правото за утре, – се чуха гласове; -невъзможно е да се яде в среднощ капнали за сън, капнали от уморявания.

– Заповядайте, заповядайте, щото е Бог дал, утре пък друго, – се чу отговор.

И действително, уморените пътници приближаваха да заспят с агнешката кълка в устата. Наместо вино беше предпочтително да ни предложат сън. Впрочем и виното беше сън.

Вечерята не се свърши додето не слязоха всичките съсъдове от полицата и додето някои от другарите незапоченаха да се приготовляват да захъркат там, дето са си.

След няколко часа се зазори и клепалото заклепа над главите ни. Беше неделя и църквата призоваваше верните на моление. По селата църковната служба лете се захваща в зора, а зиме в тъмно. Съмнително беше дали пътниците, когато станеха, ще отидат в църква, едва ли бяха успели да смелят вечерното агне с тестените лакомии.

В църквата ясно се виждаше вече, че селяните са направили важна стъпка в народното самосъзнание. Службата и пението се водеха на родния език и тълпа деца бяха изучили църковното пение. Достойнството и заляганието на трудолюбивия учител бяха се отразили и в църквата. Той знаеше своето дело и християните недаром се хвалеха на всяка стъпка от него. Священикът беше възпитаник на Одринското духовно училище, лице тоже любимо от селяните. У българския народ църквата е била и е тясно свързана с народността. Народна църква е значило и значи българска народност. Така е у всичките почти източни народи. У гърците е било и е още по-широко. У тях православния, от каквото произхождение и да бил той, се е наричал гърк, защото е изповядал греческото вероизповедание. Това е било една от главните основи на гърцката народност и на гърцката погълщающа цивилизация. Днес у нас, в Турция, училището е училище за малките деца, а църквата е училище за възрастните. И двете училища възпитават в българската народност и в българския език, събуждат национално самосъзнание и в бащите и е децата.

Това нагледно се виждаше и в Ени Кьой, в скромната Ени кьойска църква, дето песните и хваленията се слушат на родния език. В училището децата учат много нещо, а в църквата на бащите се внушава много нащо. В Ени кьойската църква, както и в църквите на всичките почти Деде Агачки села, не отдавна са захванали да се молят на родния си език. Но самото това захващание е направило силно впечатление на християните, така, щото те само за това разправят с възхищение. Аз не на едно място чух да ми се хвалят селяните, че сега им било драго като влазяли и излазяли из църквата. „Виж, – ми казваше един селски мухтарин (селски кмет – бел.ред.), – ний не сми знаяли, че и на нашия език имало книги и можало да се моли и да се учи человек, тъй както говори; не бяхми слушали подобно нещо и от нашите стари хора; често нашите селяни казват: „Ако даде Господ дъжд ще се роди житото!“, но не знаехми, че „Господ“ бил писан и на нашата книга; сега се научихми, че Султанът, Бог да му продължи дните, дал воля всякой да пази своето, заповядал всякой да си има църква и училище на езика си; ний сега се втори път родихми, защото разбрахми кое е доброто и правото.“

А бакалинът Георги в Дервент ми разправяше, че когато бил малък, отишъл слуга при едни бакали, които го научили на гърцка книга. И не знам в какъв гърцки буквар прочел, че гърцкото писмо е, най-доброто и най-старото, а за българското си съставил понятие, че не съществува, че никога не е имало и няма българска книга. И когато му казали, че има и българска книга, той се отнесъл презрително и помислил за безумни ония хора, които нарочно му говорили такива глупости. „Как може да има книга и на тоя прост език, който се говори само в нашето село?“ – си мислил бакалинът Георги и не само презирал, но и мразил ония, които поддържали противното. Сега обаче бакалинът Георги е съвършено на противното мнение, убеден е, че е бил заблуден и постоянно твърди, че се е родил и е станал пълноценен човек, откакто е познал българското. Въобще, бакалинът Георги от Дервента е много интересна личност; препоръчвам ти, читателю, да го потърсиш, ако ти се падне някога път по тия места; има много да чуеш и да купиш от него. Той често ми казваше, че много му се иска, при все че е остарял, да захване да ходи на българското училище и да изучи и българската книга, тъй дълбоко, както е изучил в младините си гърцката. „Чини ми се, че българската книга подмладява, – ми казваше той, – а аз искам да се подмладя; досега що съм живял напразно е отишло, отсега ми се иска да живея, защото ще сторя повече. Всичките молитви знам на гърцки, на български искам да науча баре една, но стар съм, не влазя в главата, не се върти езика; и за това мисля, че Господ не ми слуша молитвите, не ми дава, щото му искам; ако му се помоля на своя език, може би ще ми даде.“

Бакалинът Георги особно залягаше децата и унуците му да се учат на български.

* *

И приятно, и драго беше на человек да гледа любопитството и жъдността на българите от Ново село, да чуят нещо за Цариград, за Екзархията, за българския Патрик и пр. Щом напуснахми църквата, поканиха ни в училището, дето се събраха множество селяни, заедно с всичките ученици. Учениците изпяха няколко български песни, а селяните им задаваха разни въпроси, но все забелязвах, че им беше особено приятно да ми разказват как започенали да се учат и да се молят на езика си, как си отворили българско училище, как се родила у тях мисълта, че трябва да се обръщат с молитвите си към Бога на матерния си език, за да разбират и те сами, когато кажат „Господи помилуй!“ и пр. Особено се радваха, че учителят научил децата им да пеят в църквата, което те не знаяли преди три-четири години, когато учителят им бил гърк. Един от по-старичките и по-разумните селяни справедливо казваше на другите, че толкова години имали в селото си гърцки учител и нямало нито един човек, нито едно дете в селото, което да се е научило на гърцки, за да може да прочете или да напише едно писмо, да пее в църква и пр. А сега в две-три години само българският учител приготвил не само момчета, но и възрастни момци, ергени да пишат и да четат, па и да пеят в църквата. Сега имало кой да ти прочете и да ти напише едно писмо в селото; знаяли и хесап (сметка – бел.ред.) да правят.

– Сега имами бая учени момци в селото си, – казваше селянина; – виж, казва ти де е Стамбул, де е Франца, де е Немеца, де е Ингилизина; сите царства, по книгата е научил; знаят да псалат, пеят Апостола, четат, Свети Боже, научени! Нищо дете, още воловете не умее да пасе, и дошло да ти казва как се родил Христос, как се кръстил, как възкръснал, кой го разпнали и много още. Де имаше по-напред такива хора, кой знаеше такива неща!

– Благословена е българската книга, – каза един от другарите ми.

– Е, тъй, сега всичко разбирами, не е като преди, – отговори други селянин.

Ний дълго тълкувахми в училището и аз във всичко удовлетворявах любопитството на селяните. Училището им е до самата църква. Това е общо правило у българския народ, който мъчно може да разбере, ако училището не е около църквата. Похвалиха ми се, че имали намерение да разширочат училищното здание, защото е доста тесничко. Нямали си още достатъчни средства за това.

– Преди години, – им казах, – когато пътуваше человек по селата, рядко беше да види къщи с бели комини. В едно или две от петнадесет или двадесет села се забелязваше по една къща с бял комин; всичките други села не знаеха що е бял комин. А белият комин значеше, че къщата е на по-богатичък человек. Обикновено с бели комини бяха къщите на чорбаджията и понякогаш на попа, ако се случеше по-състоятелен. Така, щото, като минуваше человек край селата, отдалече можеше да каже има ли в това или онова село по-състоятелни хора; това показваха белите комини, които отдалече се виждаха. Случвало се е да пътувам в ония времена и щом влезнех в едно село, лесно намирвах къщата на селския чорбаджия или священика, защото се ръководех по комините. Във вашето село, гледам, има доста бели комини; това значи, че вий не сте зле. Вижда се и от лицата ви, и от облеклото ви, че трудът ви е награден, че Бог ви дава. Така, щото, както сте се потрудили и сте си направили църквица и училище, ще се потрудите да си разширочите училището, за да могат да се събират децата ви“.

Добрите селяни ми казаха, че са си взели вече мерките за това и имат нещо приготвенко. После разговорът премина на други предмет. Похвалиха ми се, че сега не било вече както преди години – да не може човек да направи и комин на къщата си; сега можели всичките къщи да имат бели комини, стига селяните да искат и да имат средства за това.

Старите хора им разправили, че са били времена, когато не е било прието селските къщи да имат, не бели, а обикновени комини. Коминът връз една селска къща значило, че притежателя на тая къща бил състоятелен, с вдигната глава. Огънят се кладял в селските къщя, но димът е излазял из незабележени дупки на къщния покрив. Щом се явявал комин връз някоя къща и съседите веднага заговаряли: „Запуши комин, чорбаджия стана, вдигна глава тоз човек!“ И кой смеял да запуши комин! А сега всяка къща има комин, па не и обикновен, а бял, отдалече забелязван.

След разговора в училището, селяните ме поведоха да споходим някои по-първи селски къщи. Всяде любезни, всякой искаше да влезем и у него. Постилаха най-новите и най-хубавите си черги, плъстове (плътна материя от сбити къси косми – бел.ред.) и възглавници, за да седнем, служеха ни, разказваха ни, разпитваха ни и всякога разговорът се въртеше върху народните, училищните и църковните работи. Тия въпроси като че бяха им станали плът и кръв; от тях бяха наелектризирани. На всичко друго бяха се наситили, но на тия разговори – не.

Ени кьой се намирва между върхове и гори, дето няма земя за работение. По причина на височината на мястото, лишава се даже и от вода. Никакъв поток, никаква рекичка в селото или около него. Има само няколко въбли (въбел е диалектна дума за дълбок кладенец – бел.ред. ), които тоже почти пресъхват през лятото. Работата на селяните е долу в полето, дето имат и особни места за работния си добитък, когото рядко докарват в селото, защото има опасност да умре за вода. Давали са по 200 лири за направата на един селски въбел, който постоянно да има вода, но не са достигнали до един благоприятен резултат.

– Защо тогава не слезете, да се заселите около нивите и ливадите си, ами живеете в тая пустиня? – ги попитах. Казаха ми, че в тая гора се по-затулени, по-закрилени, което не е без значение за едно село. В полето щели да бъдат по-изложени, да бият на очи, по-на пътя, което не било толкова износно за селския живот и за селското хозяйство.

Освен земледелието и скотоводството, българите от Деде Агачките села се занимават и с кираджилък, но кираджилъкът с камили. Аз пръв път видях българи камилари, които отиват с камилите си да правят кираджилък по цяло Одринско, Бургаско, Айтоско, Ямболско и пр. Те сами развъждат камилите си и намерват интерес в това, защото камилата търпи дълго време за вода и не иска много храна. Преди години съм виждал много камилари по гореказаните места, но те, при все че говореха български, минуваха за гърци.

– Като е така, – казах на един камиларин, – ти трябва да знаеш, я ми кажи, защо турят за предводител на камилите всякога едно магаре? Не може ли камилата и без магарето да си върви из правия път?

Камиларинът се позасмя и ми разказа, че един ден камилата се възгордяла, че била най-голямото, най-доброто, най-търпеливото, най-умното и най-икономическото животно на света. И Бог, за да я унизи за тая й гордост и високомерие, повелял да я води всяде и всякога едно такъво ниско животно като магарето. И досега високата камила се смирява пред ниското магаре и безропотно следва стъпките му.

Въобще камилата е много кротко, покорно и хрисимо животно. Тя търпеливо служи, без да има голяма взискателност, като другите животни. Можете да я държите цяла неделя без храна и вода, а най-вече без вода.

* *

Трябваше вече да оставим Ени кьой и да тръгнем за село Бодама, а от там за село Дервент. Добрите Ени кьойци бяха се погрижили да ни приготвят кон и да ни избавят от неприятния труд да се скитами по горите пеши. Преди да тръгнем обаче, на селяните беше приятно да отидем да ни покажат и красивото място край селото, дето те обикновено имали обичай да празнуват ежегодно празника Св. Кирил и Методий. Не можах да не удовлетворя прозбата им, защото виждах, че с това искаха да ми покажат, че в тях не блещука, а гори чувството на самосъзнанието. По пътя към казаното място ме поканиха още в една къща, дето се отвори дума за трудолюбието на селянката, която успява и къщните си работи да гледа, и в полето на мъжа си да помага. И по тия места българската селянка е както всъде. Преде, шие, тъче, но сама боса ходи. У дома си, между децата си, тя е жена, майка, домакиня, а в полето, на лозето, нивата и ливадата тя е мъж, тя е работен добитък, тя е машина. За българския селянин жената е сермия, капитал. Бъдният българин не е в отчаяние, когато няма лепта в джеба си, не и когато няма от де да добие коматче хляб, а е в отчаяние, когато остане без жена. Има ли жена, той е спокоен, защото тя му е капиталът, който докарва своите лихви. Подобен бе разговорът, в който се изказаха доста похвали за трудолюбието, търпението и пестението на българската селянка, ръцете, на която са груби, попукани, но умеят да везат изкусни копринени шевове. На излазяние домакинята ме спря на вратата и ми даде на памят от Ени кьой едно прекрасно женско ръкоделие: ленена кърпица за лицето, нашарена с всевъзможни копринени шарки, тънко и изкусно везани от грубата ръка на трудолюбивата селянка. С подобни кърпици гражданите украшават стените на салоните си, като с рядкости. Но какво подбуди гостолюбивото селско семейство да ме дари с тая шарена кърпица?

– Това го направиха от драгост и благодарение, че си българин и че им разказваш такива добри работи, – ми пошепна един от по-първите селяни.

Отидохми връз върха, дето празнуват Св. Кирил и Методий. Ясно и далече гледа тоя връх; вид прекрасен. Далече блести Мраморното море, по-насам се разстила Деде Агачкото равнище, а на ляво са сплетени хълмовете, които съставляват краищата на Гюмюрджинските гори. Върхът е покрит с големи паламудови дървета, богато наследство от миналите векове; в долните поли на едната му част са селските гробища. И всякой захвана да ми се хвали как весело, как тържествено се празнувал 11 май връз тоя хълм.

– Под всяко едно от тия вековни дървета свири гайда, се яде ягне, се пеят песни и се играе хоро; всичкото село излазя. Тоя празник по-напред ний не знаяхми, но сега на него стая панаир в селото ни, – ми разказаха.

– В такъв случай тоя хълм трябва да назовете Св. Кирил и Методий, – отговорих аз.

На слазяние от хълма ме зае една приятна мисъл.

– Що мислиш? – ме попита един от другарите ми.

– Мисля, че и в това село иконата на Св. Кирил и Методий прави своите чудеса, – отговорих.

Конете бяха вече готови и ний тръгнахми за с. Бодама, отдето щяхми да отидем в с. Дервент. Еникьойци бяха приготвили обяд, от когото не можихми да накусим, защото бяхми се обещали да обядвами в Дервента. При търгванието ни забележих, че нашата компания значително се увеличи. Няколко лица ни придружиха пеши, а други с коне. До Бодама има един час. Пътеката криволичи по стръмните хълмове, покрити повечето с храсталак. Пътуванието беше много весело, защото всякому се допя през тая зелена гора. Излезе на сцената и петият другар, павурчето, което сега не беше вече петий, а петнадесетий. Като приближихми до Бодама, забелязахми, че в сред селото, около църквата, под две големи и клончести дървета, седят един куп хора. Те нас чакаха, приближихми се, слязохми от конету и насядахми връз нарочно постланите черги и плъстове. След обичните поздравления и любезности, селяните започнаха да се суетят, да ни нагостят с нещо. Изнесоха ракия, вино, кафе .

– Наместо всичко това, донесете ни да пийнем мътеничка, – казаха някои от гостите. И веднага се донесе едно котле с мътеница, с която сито утолихми жаждата си.

Виждаше ке, че селяните искаха да ни задържат за обяд.

– Не, – отговорих, – покажете църквата и училището си, защото ще вървим в Дервента.

Църквата намерих много бедна. Впрочем и селото е много малко. Священикът беше отишъл вън от селото да погребва един покойник, така, щото не можах да го видя. В открития коридор около скромната църквица бяха наредени четири-пет чинове и една черна дъска: това беше училището. Българската азбука се преподаваше на открит въздух. Полюбопитствувах да узнам зиме де се учат децата и ме заведоха в един дом, състоящ се от една стая и приличен повечето на плевня. Доде ми мисъл да пожелая да ми покажат някой обор, дето селяните затварят добитъка си, за да направя едно сравнение между училището и обора. О, уверен бях, че ще намера обора много по-добър, по-запазен от зимния студ и ветрове, отколкото училището, отколкото самия селски дом. И защо?

– Защото добитъкът оре, дава мляко и ни храни, дава вълна и ни облача, носи дърва и ни грее, – отговари ми селянинът.

Учителят беши едно шестнадесет годишно момче, свършило четвъртия клас в Одринското българско училище. То ми даде добри сведения за учениците си. Разбрах, че това беше момче, но трудът и работата му не бяха детински. Малките птички по-бързо летят, – си помислих.

– А каква ти е годишната заплата, – го попитах.

– Пет лири в брой и едно-друго от селяните, – ми отговори.

– Бог да ти е на помощ, тружениче! В старите си години ще разказваш, че си получавал учителска заплата пет лири в годината и потомството не ще да го повярва.

След един час и половина бяхми в с. Дервент. Още в Бодама ни настигнаха двоица от дервентските първенци, които увеличиха компанията ни. Така, щото, образувахми една много весела и много разнообразна дружина, в която имаше и кавалеристи, на коне и на магарета, и пешоходи, и священици, и даскали, и търговци, и селяни.

И на мен все идеха на ума уверенията на някои, че по селата било мъчно и опасно да се пътува. Напротив, много весело е, много приятно е; с песни отива человек от едно село в друго. В продължение на цялото си двумесечно пътувание, аз никога не остаях сам; все щяха да се намерят неколцина селяни, учители или священици да ме придружават; и това го правеха с удоволствие. Това беше увеселително шествие, а не странствувание и скитание. И то има големите свои приятности, които е невъзможно чeловек да изпита в града, дето живеят не естествени, а изкуствени хора. В селата и при подобни прочувствени селски шествия человек нагледно вижда колко е изкуствен, колко е отдалечен от себе си, от естеството си в затворения и безвъздушен градски живот. А мен тия прочувстенни селски тържества и шествия ме съживиха от друга страна. Показаха ми именно че българският селянин във вилаетите, верноподанникът на Негово И. Вел. Султана, преживява не само физически, но живее и с чувство.

При влизанието ни в с. Дервент, чуха се гласове из дружината: „Теглете право, не се спирайте в селото, право теглете под големия явор, край чешмата в клисурата!“

И цялата разновидна и весела пътническа компания, в сред любопитството на жени, мъже и деца, излезли по вратните и улиците да ни гледат, препречи през средата на селото и отиде, та хвърли чергите си под големия явор в клисурата, на разстояние десет минути от селото. Това място беше избрано за по-хладно, по-красиво и по-сгодно за обедвание, разговори и почивка. Имахми студената вода, имахми дебелата сянка и приятната прохлада, имахми и двете ягнета, които се въртяха вече на шиша. Додоха и неколцина първенци селяни, между които интересният и забавен бакалин Георги, заедно с г-н Зисо, родом от Дервента и мюдюрин на нахията. (Мюдюрин е турски подуправител от преди освобождението, стоящ начело на нахия (или яка-колу), в която са влизали неголям брой села.- бел.ред.) Всичко показваше, че обедът щеше да бъде сватбарски.

* *

Бяхми в ожидание за изпичанието на ягънцата, когато на някои от другарите доде щастлива мисъл да се приготви една предварителна закуска, едно мезе, което до тогава не го бях ял, нито бях слушал. Тая закуска беше тъй наречения „кукуреч“, редкият вкус, на когото захванаха всички да хвалят.

– А що е това кукуреч, – попитах, – как се прави, що значи тая дума?

– Ще видиш, ще ядеш и ще приказваш, – ми отговориха.

– Кукуреч е ястие, което след като яде человек, от приятност и сладости, стая и казва: „Куку!“; що значи кукуреч, – каза един от другарите, който, виждаше се, че е много пъти казвал „куку“ след ядението на кукуреча, защото най-много хвалеше вкуса и благоуханието му.

Всички чакахми да кажем куку, а най-вече аз, защото за пръв път щях да вкуса от това ястие и щях да изпитам това благоухание. Приготовленията се започенаха и обърнах особно внимание, за да изуча как стая тая прехвалена закуска, след която человек от приятност се принуждава да вика „куку“. Отрязаха най-напред една дълга пръчка и я изравниха, което ми даде да разбера, че кукуречът ще бъде един вид шиш-кебап. Извадиха после всичките вътрешности на ягнето. Измиха хубаво чревцата, без обаче да ги режат. Оставиха цяла и кърпицата на ягнето. Взеха после сърцето, дробовете и други още вътрешности, нарязаха, осолиха и нанизаха ги на дървения шиш. Между всяко късче туряха и по малко тлъстинка. Взеха после кърпицата и обвиха целия нанизан шиш. С чревцата после внимателно връз кърпицата обвиха от едната до другата страна шиша, така, щото отгоре връз целия шиш не се виждаха освен чревцата, обвити връз другите вътрешности на ягнето. Приготвен по такъв начин шишът захвана да се върти полечка-полечка край огъня. Гъсто обивитите отгоре чревца препятствуваха на тлъстинките и на кърпицата, като се печат, да капе мазнината им в огъня. Така, щото мазчицата си попиваше в другите ягнешки вътрешности. Обвитите връз шиша чревца имаха и друго значение. Те запазваха да не излазя в изпарение същия вкус на вътрешностите, които по такъв начин бяха задушени и се пържеха в собствения си сос и миризма. Шишът се изпече и всички накусихми. Започенаха да се слушат от четири страни „куку“. И действително кукуреча, опечен по такъв начин, притежаваше особен приятен вкус. Ядох с удоволствие и бях готов не веднъж да река „куку“, защото беше сладко, най-вече там в клисурата, между двата върха, под стария явор и край студената вода.

– Кой знане колко ягнета и кукуречи са опекани и изядени под тоя явор и край тая студена вода! – ми рече един от другарите.

Но не ще да е това значението на думата кукуреч; ще да има друго някое значение. Според разказванието, тоя шиш-кебап обичали много арнаутите. Не е ли това арнаутска дума? Във всякой случай заслужва внимание и препоръка; всяка кухня би имала право да се гордее с кукуреча. И ако се въведеше в листата на европейските гостби, без друго би трябвало да бъде задължително и „кукуречането“ след ядението. И въобразете си една богата трапеза с всевъзможни лакоми европейски ястиета, между които да личи и дервентският кукуреч! Всичките тия ястиета по обикновению да бъдат написани на една листа, в конеца, на която да има и заключението „куку“. И всичките призовани редки гости да ядат и да стаят да казват задължителното „куку“. Оригинална би била подобна трапеза, не ли? Тя би била по-скоро трапеза на кукувици, а?

Но ягнетата се вече опекоха и трябва да се обядва, при всичко, че обядът отдавна е минал.

– Накършете и постелете шума и връз шумата надробете ягнето, по хайдушки, – извика един от другарите.

– Да, тъй е вкусно, тъй се яде тука, – извика други.

И една дълга и широка сватбарска трапеза се образува. Мястото беше дошло тъй, щото на мнозина бе по-згодно да легнат по корема си и да ядат. И какви ли не здравици се вдигаха и провъзглашаваха връх костичкитe на това ягне! Какви ли не песни се пееха и какви ли не разговори минаха! Героят на деня беше бакалинът Георги, който на всяка чашка питаше: „За кого сая здравица?“

А това мълско суфлийско вино! – то заминува всякакво французско бордо. Между дружината имаше един стар камиларин от Ени кьой, на име Атанас, който ми разказваше, че двоицата му синове правили кираджилък с камили по Ямболско, Бургаско и Одринско. Хубавото суфлийско вино го докара във възторг и захвана да ни пее стари песни, които е пял в младите си години след камилите. Горите ечеха от гласа му.

– Ех! Де ми е сега тоз тежък камилски керван, де ми са тия шумни камилски звънци, които цепеха гората и отдалече известяваха, че идат тежките кираджии! – викаше камиларинът като възторжено си напомнюваше приятностите на младите години. Удивително! И тоя беден селянин намерваше незаменими приятности в дружбата си с камилите и дълбоко съжаляваше, че са хвъркнали времената, когато весело е пял след тях. А някои от съселяните му го закачаха:

– Абе, бае Атанасе, когато правеше кираджилък, след камилите или пред камилите вървеше?

– След камилите, след камилите; пред камилите друг върви.

– Ами истина ли е, че камилата хърка и плюва връз человека, когото непознава?

– Разумен хайванин е камилата, слуша те; кажи й да легне, лега, кажи й да стане, стая; не иска нито да я ковеш, нито да я чешеш като кон; яде и пие, когато й дадеш, а не като коня и вола да се разболява и да умира, ако не пие на време вода и ако не яде всякой ден овес. Не подкови коня, остави го бос, като камилата, и ще видиш, че ще осакатее, не ще да ти върши работа; за себе си купувай цървули и за коня и вола петала. Камилата не е тъй, нейните цървули никога не се скъсват. Ах, по-верен приятел, по-добър другар от камилата не съм имал.

– На здравие на камилите, – извика един от другарите, който беше изчерпил вече всичките сюжети за здравици.

– Абе, бае Атанасе, ами истина ли е, че камилата постоянно дъвче дъвка и че децата, като видят легнали камили, отиват, та подлагат ръка и викат: „Дадни и мен дъвчица?“

– Истина е зер; щом не й дадеш храна, тя си изважда из корема храната, която е яла преди ден или два и си я дъвче и предъвква и с това се поминува. За сиромаси хора като нас е камилата, не иска много храна.

От последующите разговори забележих, че за бае Атанаса едва ли е имало някога по-драга и по-любима любовница от камилата.

Клисурата, в която почивахми и обядвахми, води към Гюмурджина. Около един час далеч се виждаше гора във форма на продълговата трапеза. Според преданието, в тая гора се е подвизавал някой си Св. Козма, развалините на манастира, на когото още стояли. Тоя угодник уж е казал на народа, че в тая продълговата гора имало голямо имане. И ако се намерило това имане, хората щели да коват конете си със златни петали.

Не само песните и здравиците ни слуша вековния явор. Съдържанието особно на една стара песен беше тъй трогателно, щото изтръгна няколко прочувствени сълзи. Когато песента се пееше, нямо мълчание владееше. Всички бяха се обърнали във внимание. Песнопоецът представи една сирота, минувающа през гората с детето си Дамянчо на ръце. Тя гледала де има дърво високо. Съгледала дърво високо, разпасала пояс копринен и вързала люлка Дамянчу; залюляла го и запяла: нанни ми нанни, Дамянчо, когато ветрец повее, тебе ще, мами, люлее; когато дъждец завали, тебе ще, мами, окъпе; когато кошута в път мине, тебе ще, мами, задои; расти, Дамянчо, порасти, голям войвода да станеш, от село в село да ходиш и майка си, синко, да найдеш и пр. и пр. Трогателна е поезията на тая простонародна песен.

Откъсът, публикуван тук, е от едноименния пътепис, публикуван от издателство „Факел“, 2011.
Благодарим на издателите за съдействието.

Pin It
Атанас Шопов
Атанас Петров Шопов e български общественик, писател, член на БКД (1884 г.). Роден е в Панагюрище на 18 януари 1853 или 1855 г. Завършил е Военно-медицинско училище в Цариград. Работил е като писар в българско печатарско дружество „Промишление“. През лятото на 1870 г. организира, заедно с Павел Бобеков, театралното представление „Многострадалната Геновева“ в панагюрското читалище. След потушаването на Априлското въстание прекъсва учението си и като екзархийски представител посещава засегнатите въстанически селища в ІV революционен окръг, като публикува във в. „Стара планина“ подробно изложение на турските зверства. После емигрира в Русия. Участва в Руско-турската война (1877-1878 г.). и в създаването на втората гвардейска дивизия. След Освобождението завършва право в Петербург и специализира в Париж. Става член на софийския апелативен съд, по-късно секретар на Българската екзархията в Цариград, редактор на екзархийските вестници „Новини“ и „Вест“. Постоянен сътрудник е на сп. „Читалище“, сп. „Право“, „Ден“ и други периодични издания. Използва и псевдонимите Атанас, Дряновина и Офейков. Пише статии по педагогически въпроси, публикува стихотворения, превежда от гръцки и френски език. През 1887 г. и 1891 г. предприема пътувания из Тракия и Македония и след тях издава проучванията си в трудовете: „Народността и езикът на македонците“ и „Из живота и положението на българите във вилаетите“.. Негови съчинения са и „Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник“ (1881 г.), „Македония от етнографско, историческо и езиково гледище“, „Сръбските претенции над Скопската епархия“, „Истината върху конституционния режим на младотурците“ и др. Назначен е за български търговски агент и пръв генерален консул в Солун. Награждаван е с редица ордени за граждански заслуги. Споминал се е в София на 7 април 1922.
Други статии от този автор

Посетители

38

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... преди 13 часа
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... преди 1 ден
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 1 седмица
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 4 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... Събота, 11 Юли 2020