Видрица

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Шокът

Изтърбушени горящи автомобили, разрушени магазини и офиси, сблъсъци с полицията: това е поредната революция някъде по света? Не, това е сцена в мирния и красив Ванкувър след загубата на местния хокеен тим Канакс (Канак е жаргон за канадец) на финала на Стенли къп на 15 юни тази година. Грозната картина не е за вярване на фона на празника в града по време на зимната Олимпиада миналата година. Тя контрастира и с великолепието на града и толерантността на канадското общество. (Но кой бе очаквал зловещия изблик на терор в мирна и демократична Норвегия?) Това обаче не е невиждан облик на Ванкувър. През 1994 година градът отново бе заприличал на бойно поле след друга загуба на Канакс… Някои свързват събитията във Ванкувър с канадски феномен. В Монреал например „традицията“ на хокейни размирици датира от 1955 година; последните години (2008 и 2010 г.) също не минават без изстъпления по улиците. Приятели във Ванкувър обясняваха бунтовете и насилието с план на шепа професионални крадци (предимно от сателитните селища на града), които са искали да създадат хаос и безредици, за да могат да си свършат „работата“. (По повод размириците в Лондон и други английски градове през това лято криминологът Джон Питс обясняваше, че плячкосването кара маргиналните хора да се чувстват силни – „ние ще си правим каквото искаме“.) Канадци негодуваха срещу липсата на активно разследване и адекватни обвинения срещу плячкосването и насилието.

DSCF8601

(Улица Джорджия, Ванкувър, 15 юни 2011, от Уилсън Уонг, СиБиСи)

„Да им имаме проблемите“, ще възкликне някой. Умора на/от свободата и толерантността? Това е парадоксът на отвореното общество. Дори в свободна и космополитна страна като Канада търпимостта може да бъде приспана от уюта на високия стандарт, скуката на спокойствието или от танцуващата реалност на марихуаната. Сънят на разума ражда чудовища според визията на Гоя. Един от уроците на отвореното общество е, че свободата трябва непрекъснато да се култивира и брани и същевременно „ограничава“ чрез самодисциплина и толерантност към свободата и правата на другите. Тя не е дадено веднъж завинаги състояние. Напротив, свободата иска специални условия и постоянни грижи като пословичното цвете, което бързо може да повехне, ако не се поддържа. Това е солидна и същевременно префинена „система“ на ценности и институции – като саксия или оранжерия за това цвете. Свободата започва да се самоизяжда когато се изгубят ценностните ориентири. Няма глад, тирания или корупция (сведена е до приемлив минимум). Тогава за какво може да бъде „борбата“ на духовете и идеите в просперираща и свободна държава? Интеграция на мултиетническо общество, емиграция, социална държава, познание, креативност, хармония с природата, глобализация – това са контури на позитивната перспектива пред обществото.

Толкова ли е важен хокеят в Канада? Изкривеното лице на Ванкувър през юни беше изблик на шепа фанатизирани и лумпенизирани фенове, но хокеят е страст, която има дълбоки корени в Канада и трудно би могла да се проумее извън страната. От заледени езера и реки в миналото до модерните арени днес, хокеят е част от националната идентичност на канадеца, колкото и нова и променяща се да е тя. Това е душата на тийнейджъра, който прелива от енергия, но още не знае силата си и не умее да я контролира. Може да се направи връзка между изстъпленията по улиците на Ванкувър и силовия характер на хокея, но тази асоциация веднага „увисва“ в контекста на многобройни инциденти със запалянковци от други спортове. И все пак има нещо уникално в хокея, който понякога прилича на уличен бой на лед.

Боят на ледената площадка е все още легален и почти няма среща от Националната хокейна лига без бой за „радост“ на феновете. Това прилича на гладиаторска битка, която приключва с намеса на съдиите когато единият от бабаитите (наричани още „хокеисти“ и определяни във всеки отбор като „подсилвачи“) не бъде повален на леда. Хляб и зрелища. Дали това насилие „според правилата“ е признак на упадък или на младежка наивна енергия? Някои казват по-добре да си свалят ръкавиците и да има „правила“ на боя като отдушник на накипялата спортна злоба в тази изключително бърза и контактна игра, отколкото непредвидими изблици на играчи с бойни доспехи като пързалящи се рицари въоръжени със стикове.

В същото време хокеят на лед е красив, динамичен и много техничен спорт, когато липсват физическите „изцепки“. Почти няма хокеист без няколко (с късмет) изкъртени зъба. Сътресения на мозъка и други опасни контузии са всекидневие; един играч на Канакс беше счупил врата, почти фатално, на играч от Колорадо в преднамерен бой на леда преди няколко години. По този повод една позната американка саркастично възкликна: това ли е начинът за канадците да изразяват мъжествеността си? (Мои студенти от университета на Британска Колумбия тогава надъхано коментираха как въпросният хокеист бил предизвикан от предишната среща когато капитанът на Канакс получи сътресение след страничен бодичек.) Не че в южната съседка не се играе хокей (повечето отбори от НХЛ са американски, макар и пълни с канадски играчи), но Канада като че ли си го е „национализирала“ като свой спорт. И наистина Канада е родината на хокея, който е източник на национална гордост. Титулуваният в миналото канадски хокеист Уейн Грецки е национална икона. Днешният идол е Сидни Крозби и затова всяка новина за здравето му (половин година не играе вследствие на сътресение) жадно се поглъща от обществото.

Въпреки крайностите в спорта и ексцесиите по улиците, това не е Ванкувър, който се помни. Това е по-скоро странна гримаса на полудяла общност, която шокира именно защото душата на града е различна. Бесовете не са за пренебрегване, но нека да видим боговете на това място.

Когато четиринадесетгодишният ми син посети Канада за първи път, той обобщи впечатленията си на неизкушен от опита първооткривател с две думи – „природа“ и „хокей“. Ще добавя още две – „граница“ и „съпричастност“. Първата дума е заимствана от един професор по история в Колумбийския университет в Ню Йорк, който коментира веднъж, че Канада не е държава, а граница, защото 80–90% от населението й е съсредоточено на петдесеткилометрова ивица земя по границата със Съединените щати… Освен концентрацията по границата Канада е жизнено свързана и икономически с мощния си южен съсед. С население от 32 милиона души и огромна територия, Канада е втора по площ държава в света и на първо място по площ на глава от населението. Канада е федерална държава, съставена от десет провинции и три територии. Британска Колумбия на западното крайбрежие е голяма колкото две Испании. Виктория е столица, но Ванкувър е най-големият град на провинцията. Английският и френският са официални езици на страната; всички документи, печатни реклами и прочие се изписват на двата езика едновременно. В провинция Квебек 90% от населението е френскоезично. Природните богатства за неизмерими. Освен естествените дадености като гори и вода (водата ще става все по-скъпа суровина), едно най-важните богатства са залежите с катранени пясъци, които правят Канада една от най-богатите на суров петрол държави (покачването на цените на суровия нефт направи рентабилно извличането му от пясъците).

Религията, наречена Природа

DSCF8600

Проливът Джорджия, видян от университета на Британска Колумбия

Често се казва, че историята на Канада е история на околната среда. Трансформацията на необятните и сурови северни територии на континента е свързваща нишка между етапите в изграждането на тази страна. Природата е религия в Канада. Канадците са готови да сторят път на мравка, в преносния и буквалния смисъл. Вървим с приятел по алея в парк и изведнъж той се вторачва в червейче което прекосява пътя ни. Взема една клечка и внимателно пренася гадинката в тревата, за да не бъде случайно стъпкана от минувачите… Природа – колкото щеш и каквато щеш, сетивата са недостатъчни да я обхванеш и да й се насладиш напълно. Обичам да бягам около брега привечер и в един поглед да се пресичат залеза, океана, гората и планините на отсрещния бряг. Погледът се стрелка стремглаво през необятното пространство и намира пролуки между дърветата, за да види отсрещния бряг на пролива – коридор към безкрайното. Имам специален „поздрав“ към залеза… Спирам се за миг, опитвам се да уловя в един миг безбрежието и продължавам. Красота, коридор към отвъдното. Линията и атмосферата на хоризонта се променят до неузнаваемост от ъгъла на слънчевите лъчи или формата на облаците. Ако можем да определим безкрайността на природата, то това е безкрайността на формите й. Стотици пъти съм наблюдавал залеза на брега и никога картината не се повтаря. Величественото е необятност, но въплътена в обозрими форми, които сякаш могат да се докоснат, толкова са силни и живи. И слънцето е досегаемо. Понякога имаш чувството, че ако протегнеш ръка, можеш да уловиш заседналото върху планините огромно червено търкало. Слънцето, с множеството си „настроения“ или изцедените от облаците лъчи, променя излъчването на водата всеки път когато я погледнеш. Когато се взираш в залязващото слънце, морската пътека е ту ослепително бляскава – сякаш слънцето грее от водата а не от хоризонта, ту сребриста и вибрираща; ту синкава, така че се слива с контурите на планините, когато слънцето се скрива зад хоризонта; ту светло- или тъмносива, така че слънцето е „заключено“ в океанските дълбини. Понякога водата, планините и облаците се „съюзяват“ в синкава завеса, която се разделя от тесен червен процеп в далечината, през който залязващото слънце напомня за себе си. Облаците, обагрени по краищата с червени краски от намигващото зад планините слънце, в останалата си част са виолетови. Над все още загарящия от залеза хоризонт в светло синьото небе е изгряла вече нетърпелива месечина.

Харесвам това място дори когато вали. Дъждът е не само пречистваш, той е омиротворяващ. Тук природата се преобразява в течение на часове. Дъждът е като добро утро или добър ден, идва и заминава, и пак идва в рамките на един ден, а понякога слънцето и дъждът си правят реверанси едновременно. Често вали. Но дори когато небето цял ден е забулено в облаци, завесата често се вдига вечер над зачервения хоризонт. Промяната на точката на наблюдение сякаш променя света наоколо, но едно остава неизменно – поразителното разнообразие, което може да се обхване с поглед. Такива гледни точки сякаш са безкрайни във Ванкувър. Но няколко си струват да се спрем и примирим пред величието на природата. Едно от постиженията на Ванкувър е естественото му вплитане в природната магия.

Ванкувър е с океански климат, но въздухът не е много влажен. Зимата е уникално мека за тези географски ширини (в града рядко се задържа сняг), защото освен мекотата на океанския климат, градът е заобиколен от планини, които го предпазват от студени течения. Остров Ванкувър с планините на него е щит срещу океанските течения, а планините на изток предпазват града от континенталните течения. В същото време климатът се променя с часове, вероятно поради сложното преплитане на толкова много природни сили в района. За Ванкувър се казва, че през април и дори през май сутрин можеш да караш ски в планините наоколо, следобед да отидеш на плаж в града, а вечерта да се наслаждаваш на някоя кухня в уютен национален ресторант от който континент си избереш. Докато крайбрежният климат е топъл, само на няколко десетки километра навътре в континента цари по-суров климат. В това преливане на климатични зони се крие географската забележителност на района. Дори през юни близките планини (които не надвишават 1,800 м) са още заснежени. По-високата и разположена по-навътре в континента Уистлър задържа повече сняг и през лятото.

DSCF9352

Ванкувър от птичи поглед, август 2011 г.

Една от причините за уникалността на Ванкувър е невероятната му география, съчетала всички основни земни форми: Тихия океан, планините Уистлър, Сайпръс, Сеймор и други; острови: един малък – Гранвайл, сгушен в града, и големия колкото Дания остров Ванкувър; полуострови – целият град е разположен на полуострови, изрязани от проливи и реки от север и юг; заливи – Английският залив и Бърард; плажове – Китцелано; реките Пит и Фрейзър, които се сливат в южната част на Ванкувър и реката отново се разклонява в две делти преди да се влее в океана; гори, много гори; фиорди на остров Ванкувър; езера и водопади на път за планина Уистлър; и дори пустиня в провинция Британска Колумбия! Откъде да започна? Избирам си една точка – това е Университета на Британска Колумбия. Университетският град (30,000 студенти) е разположен на малък полуостров, който удължава Ванкувър в океана. Полуостровът е най-западната (издадена към океана) част на града и заедно с пролива Джорджия формира „портата на Ванкувър“. Брегът на места е висок и пропада към океана като пропаст. На други места е по-полегат, но навсякъде е заобиколен от ивица гора с вековни дървета. Пътека те отвежда надолу през гората до плажа Рек (останки от кораб – тематично име), един от най-известните в града и Канада. Спускайки се надолу по стръмна пътека край огромни секвои и храсти, на никой не би му дошло на ум, че се намира в град. Вечер по пътеката се срещат весели канадци, връщащи се от брега на забравата; във въздуха се носи мирис на алкохол и марихуана. Плажът е осеян със стари дънери, сякаш изхвърлени от океана, а хората на брега – като корабокрушенци, някои предпочитат без дрехи. Погледът може да обхване както планините от северната страна на пролива така и да се загуби в безбрежността на океана на изток. При залез на плажа започва тайнство. Някои започват да танцуват под ритмите на барабани. Имаш усещането, че присъстваш на индиански ритуал на изпращане на деня.

DSCF8797

От „плажа на корабокрушенците“

Пътят Марин драйв по протежение на брега разделя дивата от култивираната природа на университетския град (по-точно: зеления град) – градини, паркове, японска градина до Центъра за Азия. Но границата между дивото и облагороденото е относителна. През зимата койоти слизат в парка на университета, а ракуните („миещите се мечки“) са редовни жители на студентския град. Ще се зачудите как се живее сред вълци и „мечки“. Препоръчват при „среща“ с койоти да не се закачат (те слизат редовно в града от планините от 80-те години насам), но са толкова изнемощели и опърпани, че да ги съжалиш вместо да бягаш. От своя страна ракуните са роднини на мечката, но не по размери. Чайките и катериците дори не се „броят“ за дива природа поради обичайното си присъствие. Но за птичият свят сякаш няма граница между необятните гори на провинцията и парковете в града. Величествени вековни дървета се извисяват в парковете и само редовната работа на добре организираните екипи издава мястото като нещо контролирано и използвано от хората. Антропологическият музей, който обхваща култури от целия свят, внася историческо измерение в това космополитно място. Университетският институт за гората не може да има по-подходящо разположение. В новооткрития музей за биоразнообразие се намира огромен скелет на кит; зад стъклените стени той изглежда като в аквариум…

Районите на университета и града са царство на природата – дали в естествена или облагородена форма, като знание за природата, развлечение сред природата или бизнес с природата. Още на летището тя заявява своето господство. Пътниците се извеждат в природен улей, изпълнен с потоци, тотеми, индиански канута, дървета, чува се шумоленето на водата и пеенето на птици. Птиците са на особена почит в Канада. Едно от популярните забавления например е „гледане на птици“ на някой бряг или поляна. Домакините на един симпозиум в университета бяха включили гледане на птици като специална част от програмата за гостите. Вместо разпивка на такива форуми, хората гледат птици за развлечение… Кулминацията на птичия свят е луни, канадска патица изобразена на еднодоларовата монета, която също се нарича „Луни“. Това е един от националните символи; тези птици са навсякъде из парковете на Ванкувър.

Ще се спра на колежа Св. Джонс в университета, където живях през по-голямата част от престоя си в Канада. Св. Джоунс е колеж-общежитие, което е представително не само за университета на Британска Колумбия но и за Ванкувър. „Жилищният колеж“ е глобална къща с около 170 студенти от над 40 държави. Св. Джонс е основан в Шанхай през 1879 година чрез сливането на два англикански колежа. Интересното е, че един от основателите на колежа е Исак Счеречевски, християнски евреин роден в Литва, който по-късно става епископ на Шанхай. Св. Джонс се превръща в един от най-престижните китайски университети през първата половина на 20-ти век. Комунистическата победа в гражданската война през 1949 година променя условията на чуждите учебни заведения в Китай. Университетът Св. Джонс се раздробява през 1952 г., като отделните факултети се сливат със сродни факултети от други университети в Шанхай, създавайки специализирани университети. През 1993 години Св. Джонс се възстановява с преместването си във Ванкувър.

Колежът е с невероятно разположение в парка на университета, на стотина метра от брега на Тихия Океан. Св. Джонс е „фабрика“ на креативността чрез създаване на многолика културна, академична и социална среда. В него живеят не само магистрати и докторанти от различни специалности в университета, но и преподаватели и изследователи, които работят по проекти и изнасят лекции или организират семинари. Колежът е бил домакин на лекции на известни научни и публични фигури като нобелов лауреат по физика или брата на Далай Лама. Предлагат се курсове по езици и други дисциплини от самите студенти за колегите им в колежа. Пълно е с клубове; често се организират концерти, представления, семинари и други академични и артистични прояви. Празници като Коледа, Лунната Нова година и Хелоуин се превръщат в повод не само за веселие, но и за благотворителна дейност.

Състраданието и съучастието е солта на канадското общество. Не ми беше нужно дълго време, за да разбера, че това е не поза, а начин на мислене и живот. Благотворителността в Канада не е политика, тя е жива тъкан в обществото. Колежът Св. Джонс редовно организира дарителски кампании. По време на престоя си там една вечер събрахме 2,000 долара за подпомагане на фермерски семейства в Лесото, за да си купят кози и осигурят поминък. Самата дарителска кампания беше празник и забавление, защото всеки можеше да предложи „услуга“, която да се купува на търг (с парите за даряване). Продадох вечеря с мусака за 20 долара. Един студент плати 20 долара за тази идея и след няколко дена сготвих мусака и му я сервирах… Игра, но и работа. Имах редкия шанс да бъда във Ванкувър по време на Олимпиадата през 2010, която беше фантастичен празник, но също и самораздаване. Двадесет хиляди доброволци помагаха на организацията на Олимпиадата. Хиляда и петстотин доброволци медици се ангажираха за игрите. Вярно, изкушението да си помислим, че това е реклама на страната на такъв международен форум е голямо. Но съчувствието е начин на мислене и живот в Канада.

Студентският град и останалата част на Ванкувър са свързани с два-три километра гора, която е осеяна с игрища за голф. Продължа в Китцелано, район по южната страна на пролива Джорджия, осеян с приказни къщи с градини; някои от къщите едва се виждат от високите зелени огради от храсти и дървета (това е стандартна ограда на къща във Ванкувър). Китцелано завършва с плаж и парк (с какво друго?) в Английския залив. Хората са се изтегнали като гущери навсякъде – на поляни и пясък (отново осеян с дънери) – печейки се на щедрото но дискретно юнско слънце; колоездачи и хора, бягащи с ай-подовете си; пикници по поляните; изпълнени със спортяги баскетболни игрища, тенис кортове, плажен волейбол, басейн. Да, и хокей на лед – на сглобяема пързалка със специална пластмасова настилка, която заменя леда до 70% (обясняват, че трябва да се натиска повърхността по-силно с кънките, за да се получи същия ефект). Моторни лодки нарушават спокойствието на водата. Някои от върховете на планините на северния бряг на пролива са забулени в облаци.

DSCF9046
DSCF8981 DSCF8983 DSCF8984

Спортна Канада в Английския залив през юли

Целият град е полуостров, разделен от Английския залив, залива Бърард на север и река Фрейзър на юг. Този полуостров завършва с два по-малки полуострова, насочени към океана на запад – университетския град от южната страна и Стенли парк от северната. Продължаваме по брега от Китцелано навътре в града (на изток) и навлизаме във Фалс крик (лъжливата река). От северната страна е Стенли парк, който разполовява пролива – Фалс крик на юг (тясно продължение на Английския залив, проникващ в сърцето на Ванкувър) и залива Бърард на север. Ще стигнем до парка по-късно, минавайки през централната част на града.

Алеята по брега продължава към Вениър парк, в който се намират историческия музей на Ванкувър и Морския музей, който е построен с островръх покрив, за да помести кораба „Св. Рох“ на Кралската конна полиция (първото му пътуване е от Ванкувър до Арктика през 1928 г.) – един парадокс на думите, но това е официалното име на канадската полиция, включваща и бреговата охрана… Временната експозиция на модерното изкуство на Биенале Ванкувър (2009-2011) също се намира в парка; особено впечатлителна е огромната седемтонна метална фигура „замръзнала вода“ (на китайския артист Ян Рен), която наподобява разперени криле с овална форма, сякаш застинала в пространството и спряла във времето течаща вода…

DSCF6145

От моста Гранвил – началото на едноменния остров отляво, ръкавът Фалс крик и под моста Бърард към Английскя залив

Навлизаме в яхтеното пристанище под моста Бърард. На брега са построени шикозни къщи отделени с изкуствено езеро, лилии, върби; романтика за милиони… Не разполагам със статистика, но със сигурност това са сред най-скъпите жилища в града (както най-скъпите имоти на Хамбург са в един от заливите). Отсреща (на северния бряг на Фалс крик) се очертават небостъргачите на централната част на града. Тук цивилизацията изцяло изтласква природата – банки, търговски улици, фирми, жилища. По-точно, почти я изтласква. Нека не забравяме, че централната част завършва на запад със Стенли парк. Нещо повече, по която и улица да вървите от юг на север, в дъното винаги се извисяват склоновете на планините Сайпръс и Сеймор. Оригинални фонтани с градини, дървета дори на покривите на небостъргачи – дори в този свят на стомана и стъкло зеления цвят присъства навсякъде.

Да се върнем към южния бряг на Фалс крик и продължим към остров Гранвил. Фактически той е полуостров, защото е свързан с път до брега. Това е артистично градче, което започва под колоните и металната конструкция на моста Гранвил, свързващ двата бряга на Фалс крик. Ниските сгради приличат на бараки (това е стил в почти целия град). Тази външна простота крие разнообразно съдържание и креативна сила. Селището е осеяно със занаятчийски работилници, ателиета, галерии, театри, шикозни ресторанти и клубове, пазар, дори си има пивоварна (една от известните марки на града – бира Гранвил). Поразяващо чистата вода, дървените кейове и лодките създават специален уют с повтарящото се усещане за размиване на границите между природата и цивилизацията.

Качваме се на моста Гранвил, който ни отвежда във „вражеската територия“ на цивилизацията. Това е друга уникална панорама на Ванкувър. От моста залезът изглежда друг, но все така поразяващ сетивата: на изток погледът обхваща всичко от близкия мост Бърард с неговата метална дъга, чак до хоризонта със заснежените върхове на планините. Силуети на кораби се реят из Английския залив; залязващото слънце си е пробило път през облаците и озарява петно в океана; мачти на лодки и яхти разчупват линията на водата в залива; очертанията на модерни сгради намекват за централната част на града, но не са натрапчиви. Заливът завършва с огромна метална сфера на платформа във водата и знаковите сгради на Джи Ем Плейс – базата на местния отбор по хокей на лед Ванкувър Канакс, и Би Си Плейс, един от най-големите закрити стадиони в света (60,000) и място за церемониите на Олимпиадата.

Олимпийски огън

DSCF5780

Червена радост на улица Гранвил, Олимпиада 2010

Улица Гранвил се превърна в един от символите на Олимпиадата, където хората изливаха своите емоции и единство. Състезанията бяха по планините и пързалките, но фиестата беше по улиците на града. Като се започне от моста и улица Гранвил до брега на залива Бърард; перпендикулярната улица Робсън заедно с едноименния площад и още много улици – всички бяха се превърнали в червени реки от хора (поради червения цвят в облеклата, свързан с кленовия лист на националния флаг).

Олимпийските игри бяха непрекъснат празник а в последния ден градът избухна. Канада победи САЩ на финала на хокейния турнир. Всичко е хокей. Това „легитимира“ игрите за канадците. Тогава наистина „овладяха подиума“ както те се изразяват. И тази страст за доброволческа дейност е заразяваща. Махмурлукът от игрите отмина и те винаги ще липсват на тези, които преживяха празника, но градът и страната са променени. Хората са по-сплотени. Много канадско и космополитно в същото време. Имам огромна слабост към това чувство на съпричастност към световната хармония. Преживях такова опиянение в Корея на Световното през 2002. Това е по-различно. Отново разлюляно червено море от екзалтирано множество, но в тази единна стихия се виждат и цветовете на сикхски тюрбани, мюсюлмански забрадки, азиатски усмивки… Разнообразието на природата на това място е символ на тази многоликост. Така и потоци от хора се стичат в града от всички кътчета на земята, за да създадат това място.

Канадците са миролюбиви; често ги сравняват с по-войнолюбивите събратя на юг от 45-я паралел. Това е „добрата Америка“. Канадците като че ли оставят агресивността и страстите си на пързалките, където се трошат зъби и се пуска кръв. В обществото – думата „извинявай“ като че ли сумира, макар и в малко преувеличена форма, канадската нагласа за внимание и такт; дори на автобуси и тролеи, които са завършили смяна е написано „извинявайте, не обслужва“… Хората във Ванкувър са широко скроени и благосклонни, а Олимпиадата ги „разтопи“ допълнително; склонни са да станат приятели с всички. Това е място където, като кажа че съм България, не предизвикам недоумение. Не че канадците знаят за България, но това, че идваш от далечна и малко (или изобщо) непозната страна си е толкова естествено за тях, колкото да се каже здравей на някого. И така някак се чувстваш цял, без неудобство или пози, без насилие над идентичността. Това ми напомня и за Америка, чудати общества наистина, по свой си добър начин.

Параолимпиадата за хора с увреждания се проведе дни след Олимпиадата във Ванкувър. Сигурно пак имам позитивно манипулативен уклон, но не мога да си помисля за по-подходящо място и толерантна атмосфера за тези игри. На всичкото отгоре за почти всички състезания билетите са продадени! Предаваха игрите по телевизията и те се следяха от всички медии. Например в хокеен мач Канада загуби от Норвегия и срещата имаше драмите и емоциите на познатия ни хокей. Но тази по-малко позната игра (на шейни като кънки) демонстрира сила и живот, на които много хора без тези физически проблеми биха завидели. Не бях гледал преди, но тук това като че ли е най-естественото нещо. Това си има история, разбира се. Канада е една от първите страни, която ратифицира международния Акт за хората с увреждания. (Дали е случайно, че Новият свят по-бързо въвежда добрите идеи, които в голямата си част водят началото си от европейския хуманизъм и либерализъм? Нова Зеландия например въвежда гласуване за жените през 1895, десетилетия преди европейките демокрации…) Услугите и инфраструктурата за хора с увреждания е на светлинни години напред. Спомням си за едно от първите впечатления от Канада: в студентски клуб към дансинга има пътека за инвалидни колички… На няколко пъти виждах едно момиче в такава количка сред тълпата, следва музиката с глава и ръце и други около нея й говорят и танцуват с нея!

Вероятно идеализирам, но ще се съглася, че това не е специално едва като го видя на друго място. Научил съм да се уча от доброто на местата, на които съдбата ме отпраща.

Има и едно голямо „но“ когато говорим за либерализма. Северна Америка започва да се отърсва от расизма едва след Втората световна война. Обществата на САЩ и Канада са раздирани от ксенофобия и расизъм, посрещали вълни от имигранти през втората половина на 19-ти век и първата половина на 20-ти век. Всяка нова вълна имигранти е била посрещана „на нож“ от вече установените англосаксонски групи, считащи се за ядра на новите нации (страхуващи се да не „загубят“ своята идентичност). Карикатура в американски вестник показва Дарвиновата стълба на развитие като китаец е поставен под номер четири в йерархията, а по-високо, под номер осем е прасе… Такива цинични и грозни образи са били част от официалната пропаганда и ширещи се нагласи през 19-ти век. Европейските имигранти също са били дискриминирани, били те ирландци, италианци или източноевропейци; за африканци, латиноамериканци и азиатци е било по-лошо по начало. Разделителната линия е била предимно между „стари“ срещу „нови“ имигранти и различните слоеве на имиграцията създават своеобразна социална йерархия с различна степен на дискриминация, която в общи линии е право пропорционална на хронологията на имиграция: най-новите са най-много дискриминирани. Но това разнообразие от друга страна е накарало тези общества да се научат да живеят заедно въпреки напреженията и конфликтите, които са изживели.

Нека продължим по Гранвил. Централата на Хъдсънс Бей Къмпани не е от най-впечатляващите сгради (небостъргачите на банки и телекомуникационни компании лесно я засенчват), но историята й е забележителна. Основана през 1670, компанията е фактически първата британска администрация в Северна Америка преди основаването на колониите и създаването на САЩ и Канада. В нейно владение в продължение на два века (1670-1870 г.) е близо 15% от земята на континента (!), започвайки от залива Хъдсън в северна Канада и разпростирайки се на юг до днешните щати Южна Монтана и Минесота. Търговската мрежа с базите на компанията служи като „носеща конструкция“ за бъдещото управление в Западна Канада и Съединените щати. Връзките с индианското население са важни за развитието на търговията с кожи. Хъдсънс Бей е основен елемент от учредяването на федерацията Канада на 1 юли 1867 г. (състояща се от четири източни провинции – Онтарио, Квебек, Нова Скотия и Нов Бранзуик), като най-голям собственик на земя. След западането на търговията с кожи, компанията се превръща в основен доставчик на стоки за западна Канада през 19-ти век. Понастоящем, Хъдсънс Бей управлява верига от универсални магазини в Канада. Интересното за бизнеса на Ванкувър е, че е седалище на минни компании, чиито офиси са разположени в даунтаун-а. Друг основен сектор е развлекателният бизнес; редица компании от Холивуд се възползваха от по-ниските цени в Канада, за да снимат телевизионни и игрални филми във Ванкувър и провинцията. Напоследък това се промени с поскъпването на канадския долар, но си остава като възможност. Туризмът естествено е друг основен бизнес на града; американската граница е само на 30 километра. Ванкувър е една от вратите на Канада към света и затова не е изненада, че транспортът и търговията са исторически поминък на това място.

Едно друго лице на Ванкувър наднича зад някои ъгли. Частите на някои централни улици са „окупирани“ от не малък брой бездомници, наркомани и пияници. Със своя мек климат Ванкувър е като магнит за странни типове. От провинция Алберта дори са плащали билети за автобуси на бездомници до Ванкувър заради високата цена да им се осигури подслон през суровата зима там.

следва продължение...

Аврам Агов
Аврам Агов е специалист по далечна Азия с основно направление Корея. Той е асистент по световна история на ХХ век в Университета във Ванкувър, Канада, и автор на книгите „Страната на утринната свежест“ и „Самсунг или пътят на трите звезди“, публикувани в България.
Други статии от този автор
Посетители: 95

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 2 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 3 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 1 седмица
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 1 седмица
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 1 седмица
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Обрана" е като да обереш... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Към критиката на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Трябва коректор. На... преди 2 седмици
  • Леа Коен писа Още
    Хубав текст преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Радвам се на редките... преди 2 седмици
  • Симеон Димитров писа Още
    Сигурен съм, че... преди 2 седмици