Бъдещето на демокрацията може би ще се реши в една скучна офис сграда в покрайнините на Вилнюс, край магистрала, претъпкана с нетърпеливи шофьори, които се отправят към града.
Срещнах се със Светлана Цихануская там тази пролет, в стая, в която имаше конферентна маса, бяла дъска и не много други неща. Екипът ѝ – повече от дузина млади журналисти, блогъри, влогъри и активисти – беше в процес на смяна на офиса. Но това не беше единствената причина пространството да се чувства застояло и временно. Никой от тях, особено Цихануская, не искаше да бъде в тази грозна сграда или изобщо в литовската столица. Тя е там, защото вероятно е спечелила президентските избори в Беларус през 2020 г. и защото белоруският диктатор, когото вероятно е победила, Александър Лукашенко, я е принудил да напусне страната веднага след това. Литва ѝ предложила убежище. Съпругът ѝ, Сярхей Цихануский, продължава да е в затвора в Беларус.
Ето първото нещо, което тя ми каза: „Моята история е малко по-различна от тази на другите хора.“ Това тя казва на всички – че нейният живот не е бил типичният живот на дисидент или начинаещ политик. Преди пролетта на 2020 г. тя не е имала много време за телевизия или вестници. Има две деца, едното от които е родено глухо. В обикновените си дни тя ги води на детска градина, на лекар, в парка.
А след това съпругът ѝ купил къща и се сблъскал с бетонната стена на беларуската бюрокрация и корупция. Огорчен, той започнал да прави видеоклипове за това, което той и други хора са преживели. Тези видеоклипове довели до създаването на канал в YouTube; каналът привлякъл хиляди последователи. Сярхей започнал да обикаля страната и да записва разочарованията на съгражданите си, докато карал автомобил с надпис „Real News“. Сярхей Цихануский поставил пред обществото си огледало. А в това огледало хората видели себе си и реагирали с ентусиазъм, какъвто опозиционните политици трудно успяват да създадат в Беларус.
„В началото беше много трудно, защото хората се страхуваха“, каза ми Светлана Цихануская. „Но стъпка по стъпка, бавно, те разбраха, че Сярхей не се страхува.“ Той не се страхувал да говори истината такава, каквато я виждал; липсата на страх вдъхновявала другите. След което решил да се кандидатира за президент. Режимът, признавайки силата на огледалото на Сярхей, не му позволил да регистрира кандидатурата си, също както не му позволил да регистрира собствеността на къщата си. Кампанията му била прекратена, той бил арестуван.
Цихануская се кандидатирала на негово място, без друг мотив, освен „да покажа любовта си към него“. Полицията и бюрократите го позволили. Какво толкова лошо би могла да направи тя, тази обикновена домакиня, тази жена без политически опит? И така, през юли 2020 г. тя се регистрирала като кандидатка. За разлика от съпруга си, тя се страхувала. Всяка сутрин се събуждала „толкова уплашена“, каза ми тя, а понякога оставала уплашена през целия ден. Но продължавала да действа. Което е било, макар да не го казва, невероятно смело. „Чувстваш тази отговорност, събуждаш се с тази болка за тези хора, които са в затвора, лягаш си със същото чувство.“
И тук започват странните неща. Най-неочаквано Цихануская постигнала успех – не въпреки неопитността си, а заради нея. Нейната кампания се превърнала в кампания за обикновените хора, които се противопоставят на режима. Двама други видни опозиционни политици я подкрепили, след като собствените им кампании били блокирани, а когато съпругата на единия от тях и ръководителката на кампанията на другия се снимали редом с Цихануская, кампанията ѝ се превърнала в нещо повече: кампания на обикновените жени – онези, които са били пренебрегвани, които не са имали глас, дори просто жени, които са обичали мъжете си. И режимът не пропуснал да се насочи към тези три жени. Цихануская получила анонимна заплаха: децата ѝ ще бъдат „изпратени в сиропиталище“. Тя ги изпратила с майка си в чужбина, във Вилнюс, и продължила да води кампанията.
* * *
На 9 август 2020 изборните власти обявиха, че Лукашенко е спечелил 80 процента от гласовете – число, на което никой не вярваше. Интернет беше прекъснат, а Цихануская беше задържана от полицията и след това принудена да напусне страната. В цяла Беларус се разразиха масови демонстрации. Те бяха както спонтанен изблик на чувства – народен отговор на откраднатите избори, така и внимателно координиран проект, ръководен от млади хора, някои от които базирани във Варшава, където от няколко години насам са експериментирали със социалните медии и новите форми на комуникация. За един кратък, дразнещ момент изглеждаше, че това демократично въстание може да надделее. Белорусите споделиха чувство за национално единство, което никога преди не бяха изпитвали. Режимът веднага отвърна на удара с истинска жестокост. И все пак настроението на протестите като цяло беше щастливо, оптимистично; хората буквално танцуваха по улиците. В страна с население под 10 милиона души в един ден на демонстрации излизаха до 1,5 милиона, сред които пенсионери, селяни, работници от фабрики и дори на няколко места служители на полицията и службите за сигурност, някои от които сваляха отличителните знаци от униформите си или ги хвърляха на боклука.
Цихануская казва, че тя и много други наивно са вярвали, че под този натиск диктаторът просто ще се откаже. „Мислехме, че той ще разбере, че сме срещу него“, разказва тя. „Че хората не искат да живеят под неговата диктатура, че той загуби изборите“. Те не са имали друг план.
Отначало изглеждаше, че и Лукашенко няма план. Но съседите му имат. На 18 август самолет на ФСБ, руските служби за сигурност, излита от Москва за Минск. Скоро след това тактиката на Лукашенко претърпя драматична промяна. Стивън Бигун, който по това време е заместник държавен секретар на САЩ, описва промяната като преминаване към „по-сложни, по-контролирани начини за репресии над населението“. Беларус се превръща в учебникарски пример за това, което журналистът Уилям Дж. Добсън нарича „кривата на обучение на диктатора“. Техниките, които в миналото са били успешно използвани за репресии срещу тълпите в Русия, са безпроблемно пренесени в Беларус, заедно с персонала, който разбира как да ги прилага. На мястото на стачкуващите белоруски журналисти пристигат руски телевизионни журналисти, които веднага засилват кампанията за представяне на демонстрациите като дело на американци и други чуждестранни „врагове“. Изглежда, че руската полиция е допълнила белоруските си колеги или поне им е давала съвети и е започнала политика на селективни арести. Както Владимир Путин отдавна е разбрал, масовите арести са излишни, ако можеш да вкараш в затвора, да измъчваш или евентуално да убиеш само няколко ключови хора. Останалите ще бъдат изплашени и ще си останат вкъщи. В крайна сметка те ще станат апатични, защото ще вярват, че нищо не може да се промени.
Спасителният пакет на Лукашенко, напомнящ на този, който Путин беше разработил за Башар Асад в Сирия шест години по-рано, съдържа и икономически елементи. Руските компании предлагат пазари за белоруски продукти, които са забранени в демократичния Запад – например контрабандата на белоруски цигари в Европейския съюз. Някои от тези действия стават възможни, тъй като двете страни имат общ език. (Въпреки че около една трета до половината от населението на страната говори белоруски, повечето обществени дела в Беларус се водят на руски език.) Но това тясно сътрудничество става възможно и защото Лукашенко и Путин, макар и да са известни с това, че не се обичат, имат общ начин на виждане на света. И двамата смятат, че личното им оцеляване е по-важно от благосъстоянието на народа им. И двамата вярват, че смяната на режима ще доведе до тяхната смърт, затвор или изгнание.
Освен това и двамата са научили важни уроци от Арабската пролет, както и от по-далечния спомен за 1989 г., когато комунистическите диктатури падаха една след друга като плочки за домино: Демократичните революции са заразителни. Ако успееш да ги потушиш в една страна, можеш да предотвратиш започването им в други. Антикорупционните и продемократични демонстрации от 2014 г. в Украйна, които доведоха до свалянето на правителството на президента Виктор Янукович, засилиха този страх от демократична зараза. Путин беше разгневен от тези протести, не на последно място заради прецедента, който те създадоха. В края на краищата, ако украинците са могли да се отърват от корумпирания си диктатор, защо руснаците да не искат да направят същото?
Лукашенко с удоволствие прие руската помощ, обърна се срещу народа си и от автократичен, патриархален дядо – нещо като шеф на национален колхоз – се превърна в тиранин, който се наслаждава на жестокостта. Уверен в подкрепата на Путин, той започна да прави нови крачки. Не само селективни арести – правозащитници твърдят, че година по-късно повече от 800 политически затворници остават в затвора – но и изтезания. Не само изтезания, но и изнасилвания. Не само изтезания и изнасилвания, но и отвличания и, напълно възможно, убийства.
Подигравателното пренебрежение на Лукашенко към върховенството на закона – той отрича с каменна физиономия съществуването на политически репресии в страната си – а и към всичко, което прилича на благоприличие, се разпространява отвъд границите на страната. През май 2021 г. белоруският контрол на въздушното движение принуди пътнически самолет на ирландската авиокомпания Ryanair да кацне в Минск, за да може да бъде арестуван един от пътниците – Роман Протасевич, млад дисидент, живеещ в изгнание; по-късно той направи по телевизията публични признания, които изглеждаха така, сякаш са били получени по насилствен начин. През август друг млад дисидент, живеещ в изгнание, Виталий Шишов, беше намерен обесен в киевски парк. Приблизително по същото време режимът на Лукашенко започна да дестабилизира съседите си от ЕС, като прехвърли през границите им потоци от бежанци: Беларус привлича афганистански и иракски бежанци в Минск с предложения за туристически визи, след което ги ескортира до границите на Литва, Латвия и Полша и им помага да преминат нелегално.
С други думи, Лукашенко започна да се държи така, сякаш е недосегаем, както в страната си, така и в чужбина. Той започна да нарушава не само законите и обичаите на собствената си страна, но и законите и обичаите на други страни, както и на международната общност – закони, свързани с контрола на въздушното движение, убийствата, границите. Множество бежанци се изнесоха от страната; екипът на Цихануская се опитал да резервира хотелски стаи или Airbnbs във Вилнюс, да намери средства за подкрепа, да научи нови езици. Самата Цихануская е трябвало да направи друг, още по-труден преход – от кандидат за народен избраник до изтънчен дипломат. Този път неопитността ѝ проработила срещу нея, поне първоначално. В началото тя си мислела, че ако успее да поговори с Ангела Меркел или Еманюел Макрон, някой от тях би могъл да реши проблема. „Бях сигурна, че те са толкова влиятелни, че могат да се обадят на Лукашенко и да кажат: „Престани! Как смееш?“, каза ми тя. Но, разбира се, те не могат.
Ето защо се опитвала да говори така, както го правят чуждестранните лидери, на изтънчен политически език. Това също не помогнало. Опитът бил деморализиращ: „Понякога е много трудно да говориш за народа си, за страданията му, и да виждаш празнотата в очите на хората, с които говориш.“ Тя започнала да използва обикновения английски език, който била научила в училище, за да предаде обикновени неща. „Започнах да разказвам истории, които да докоснат сърцата им. Опитах се да ги накарам да усетят поне малко от болката, която изпитват беларусите.“ Сега тя разказва на всеки, който иска да я слуша, точно това, което разказа на мен: Аз съм обикновен човек, домакиня, майка на две деца, и съм в политиката, защото други обикновени хора са бити голи в затворническите килии. Това, което тя иска, са санкции, демократично единство, натиск върху режима – всичко, което ще повиши цената на това Лукашенко да остане на власт, а Русия – да го задържа на власт. Всичко, което може да накара елитите на бизнеса и сигурността в Беларус да го изоставят. Всичко, което би могло да убеди Китай и Иран да не се намесват.
За нейна изненада Цихануская за втори път се превръща в пример за пълен успех. Тя очарова Меркел и Макрон, както и дипломатите на множество други държави. През юли тя се срещна с президента на САЩ Джо Байдън, който впоследствие разшири американските санкции срещу Беларус, като включи в тях големи компании от няколко отрасъла (тютюн, поташ, строителство), както и техните ръководители. ЕС вече беше забранил достъпа на редица лица, дружества и технологии до Беларус; след отвличането на самолета на Ryanair ЕС и Обединеното кралство забраниха и [полетите до европейски летища на] националната авиокомпания на Беларус. Някогашната процъфтяваща търговия между Беларус и Европа се сви до минимум. Цихануская вдъхновява хората да направят свои собствени жертви. Литовският външен министър Габриелиус Ландсбергис ми каза, че страната му се гордее, че ще я приеме, дори ако това означава проблеми на границата. „Ако не сме свободни да поканим други свободни хора в страната си, защото тя по някакъв начин не е безопасна, то въпросът е можем ли да смятаме самите себе си за свободни?“
Цихануская се сдобива с много други поддръжници и почитатели. Тя има не само талантливите млади активисти във Вилнюс, но и колеги в Полша и Украйна. Тя пропагандира ценности, които обединяват милиони нейни сънародници, включително пенсионери като Нина Бахинская, прабаба, която е заснета да крещи на полицията, и обикновени работещи хора като Сярхей Харджиевич, 50-годишен журналист от провинциалния град Драхичин, който е осъден за „обида на президента“. На нейна страна са и приятелите и роднините на стотиците политически затворници, които, подобно на собствения ѝ съпруг, плащат висока цена само защото искат да живеят в страна със свободни избори.
Най-вече обаче на страната на Цихануская е обединената сила на разказа в това, което наричахме свободен свят. Тя владее езика на правата на човека, демокрацията и справедливостта. Тя разполага с поддръжката на неправителствените организации и организациите за защита на правата на човека, които работят в рамките на ООН и други международни институции, за да оказват натиск върху автократичните режими. Има подкрепата на хората по света, които все още пламенно вярват, че политиката може да стане по-цивилизована, по-рационална и по-хуманна, и които виждат в нея автентичен представител на тази кауза.
Но дали това ще бъде достатъчно? Много зависи от реакциите ни.
Всеки от нас има в съзнанието си поне един карикатурен образ на това как изглежда една автократична държава. На върха се намира някакъв лош човек. Той контролира полицията. Полицията заплашва хората с насилие. Има зли сътрудници и може би някои смели дисиденти.
Но в 21-ви век тази карикатура няма почти никаква прилика с реалността. В днешно време автокрациите се управляват не от един лош човек, а от сложни мрежи, съставени от клептократични финансови структури, служби за сигурност (военни, полиция, паравоенни групи, наблюдение) и професионални пропагандатори. Членовете на тези мрежи са свързани не само в рамките на дадена държава, но и между много държави. Корумпираните, контролирани от държавата компании в една диктатура правят бизнес с корумпирани, контролирани от държавата компании в друга. Полицията в една държава може да въоръжава, оборудва и обучава полицията в друга. Пропагандистите споделят ресурси – фермите за тролове, които популяризират пропагандата на един диктатор, могат да се използват и за пропагандата на друг – и теми, като набиват едни и същи послания за слабостта на демокрацията и злото на Америка.
Това не означава, че има някаква свръхсекретна стая, в която се срещат злите типове, като във филм за Джеймс Бонд. Нито пък новият автократичен съюз има обединяваща идеология. Сред съвременните автократи има хора, които наричат себе си комунисти, националисти и теократи. Нито една държава не е водеща в тази група. Вашингтон обича да говори за китайското влияние, но това, което всъщност свързва членовете на този клуб, е общото желание да запазят и увеличат личната си власт и богатство. За разлика от военните или политическите съюзи от други времена и места, членовете на тази група не действат като блок, а по-скоро като агломерация от компании – наречете я Autocracy Inc. Връзките им се спояват не от идеали, а от сделки – сделки, които имат за цел да намалят икономическите бойкоти на Запада или да ги направят лично богати – поради което те могат да действат отвъд географски и исторически граници.
Така на теория Беларус е международен парий – белоруските самолети не могат да кацат в Европа, много белоруски стоки не могат да се продават в САЩ, шокиращата бруталност на Беларус е критикувана от много международни институции. На практика обаче страната си остава уважаван член на Autocracy Inc. Въпреки грубото пренебрегване на международните норми от страна на Лукашенко, въпреки пресичането на граници, за да нарушава закони, Беларус си остава мястото на един от най-големите развойни проекти на Китай в чужбина. През изминалата година Иран разшири отношенията си с Беларус. Кубински официални лица изразиха своята солидарност с Лукашенко в ООН, призовавайки за прекратяване на „чуждата намеса“ в делата на страната.
* * *
На теория Венецуела също е международен парий. От 2008 г. насам САЩ многократно са добавяли все повече венецуелци към списъците с лични санкции; от 2019 г. на американските граждани и компании е забранено да извършват каквато и да е дейност там. Канада, ЕС и много от южноамериканските съседи на Венецуела поддържат санкции срещу страната. И въпреки това режимът на Николас Мадуро получава заеми, както и инвестиции в петрол от Русия и Китай. Турция улеснява незаконната търговия с венецуелско злато. Куба отдавна предоставя на управляващите в страната съветници по въпросите на сигурността, както и технологии за сигурност. Благодарение на международната търговия с наркотици отделни членове на режима са добре снабдени с дизайнерски обувки и чанти. Леополдо Лопес, някогашна звезда на опозицията, който сега живее в изгнание в Испания, отбелязва, че макар опонентите на Мадуро да са получавали известна чуждестранна помощ, тя „не е сравнима с това, което е получавал Мадуро“.
Подобно на беларуската опозиция, венецуелската опозиция има харизматични лидери и всеотдайни активисти, които са убедили милиони хора да излязат на улицата и да протестират. Ако единственият им враг беше корумпираният, фалирал венецуелски режим, те можеха да спечелят. Но Лопес и неговите колеги дисиденти всъщност се борят срещу множество автократи в множество държави. Подобно на много други обикновени хора, които са се впуснали в политиката поради преживяната несправедливост – като Святлана и Сярхей Цихануский в Беларус, като лидерите на изключителното протестно движение в Хонконг, като кубинците, иранците и бирманците, които настояват за демокрация в своите страни – те се борят срещу хора, които контролират държавни компании и могат да вземат инвестиционни решения на стойност милиарди долари по чисто политически причини. Те се борят срещу хора, които могат да купуват сложни технологии за наблюдение от Китай или Интернет-ботове от Санкт Петербург. Преди всичко те се борят срещу хора, които нехаят за чувствата и мненията на своите сънародници, както и за чувствата и мненията на всички останали. Защото Autocracy Inc. предоставя на своите членове не само пари и сигурност, но и нещо по-малко осезаемо, но също толкова важно: безнаказаност.
Как съвременните автократи са постигнали такава безнаказаност? Отчасти чрез убеждаване на толкова много други хора в толкова много други държави да се съгласят с тях.
Ръководителите на Съветския съюз, най-могъщата автокрация през втората половина на XX в., се интересуваха много от това как ги възприема светът. Те енергично пропагандираха превъзходството на своята политическа система и се противопоставяха, когато тя беше критикувана. Когато през 1960 г. съветският лидер Никита Хрушчов размахва обувката си по време на заседание на Общото събрание на ООН, причината е, че филипински делегат изразява съчувствие към „народите от Източна Европа и други страни, които са лишени от свободното упражняване на гражданските и политическите си права“.
Днес най-бруталните членове на Autocracy Inc. не се интересуват особено от това дали страните им са критикувани и от кого. Лидерите на Мианмар всъщност нямат никаква идеология освен национализма, самообогатяването и желанието да останат на власт. Лидерите на Иран уверено пренебрегват възгледите на западните неверници. Лидерите на Куба и Венецуела отхвърлят изказванията на чужденците с мотива, че те са „империалисти“. Лидерите на Китай прекараха десетилетие в оспорване на езика на човешките права, използван дълго време от международните институции, като успешно убедиха много хора по света, че тези „западни“ понятия не важат за тях. Русия не просто игнорира чуждестранните критики, а направо се подиграва с тях. След като руският дисидент Алексей Навални беше арестуван по-рано тази година, Амнести Интернешънъл го определи като „затворник на съвестта“ – почитан термин, който правозащитната организация използва още от 1960-те години насам. Руски тролове в социалните мрежи веднага започнаха кампания, целяща да привлече вниманието на Амнести към 15-годишни изявления на Навални, които изглежда нарушават правилата на групата за обиден език. Амнести се хвана на въдицата и премахна заглавието. След това, когато служителите на Амнести разбраха, че са били манипулирани от тролове, го възстановиха. Руските държавни медии се изсмяха подигравателно. Това не беше добър момент за движението за човешки права.
Неподатливи на международна критика, съвременните автократи използват агресивни тактики, за да отблъснат масовите протести и широко разпространеното недоволство. Путин не се притеснява да организира „избори“ по-рано тази година, на които на около 9 милиона души беше забранено да се кандидатират, проправителствената партия получи пет пъти повече телевизионно отразяване, отколкото всички останали, взети заедно, в интернет се разпространяваха телевизионни клипове на длъжностни лица, които крадат гласове, а преброяването на гласовете беше мистериозно променено. Бирманската хунта не се срамува, че е убила стотици протестиращи, включително и млади тийнейджъри, по улиците на Янгон. Китайското правителство се хвали, че е унищожило народното демократично движение в Хонконг.
В краен случай този вид презрение може да се превърне в това, което международният активист за демокрация Сърджа Попович нарича „моделът [на управление] Мадуро“, което може би е това, за което Лукашенко се готви в Беларус. Автократите, които го възприемат, са „готови да платят цената да превърнат страната си в напълно провалена държава, да видят как тя влиза в категорията на провалените държави“, приемайки икономически колапс, изолация и масова бедност, ако това е необходимо, за да останат на власт. Асад прилага модела на Мадуро в Сирия. Изглежда, че именно това е имало предвид ръководството на талибаните това лято, когато те окупираха Кабул и веднага започнаха да арестуват и убиват афганистански служители и цивилни граждани. Финансовият колапс беше на лице, но на тях не им пукаше. Както казва пред „Файненшъл таймс“ един западен служител, работещ в региона: „Те предполагат, че всички пари, които Западът не им дава, ще бъдат заменени от Китай, Пакистан, Русия и Саудитска Арабия.“ И ако парите не дойдат, какво от това? Тяхната цел не е процъфтяващ и проспериращ Афганистан, а Афганистан, в който те са начело.
Широкото възприемане на модела на Мадуро помага да се обясни защо западните изявления по време на падането на Кабул звучаха толкова жалко. Ръководителят на външната политика на ЕС изрази „дълбока загриженост във връзка със съобщенията за сериозни нарушения на правата на човека“ и призова за „смислени преговори, основани на демокрацията, върховенството на закона и конституционното управление“ – сякаш талибаните се интересуват от всичко това. Дали става дума за „дълбока загриженост“, „искрена загриженост“ или „дълбока загриженост“, дали е изразена от името на Европа или на Светия престол, нищо от това няма значение: Подобни изявления не означават нищо за талибаните, кубинските служби за сигурност или руската ФСБ. Техните цели са парите и личната власт. Те не са загрижени – нито дълбоко, нито искрено, нито по какъвто и да е друг начин – за щастието или благополучието на своите съграждани, камо ли за възгледите на някой друг.
Но как съвременните автократи са постигнали такава безнаказаност? Отчасти чрез убеждаване на много други хора в много други държави да се съгласят. Някои от тези хора и някои от тези държави може да ви изненадат.
* * *
Ако историите, разказани от младите дисиденти във Вилнюс, ви разгневяват, то историите, разказани от уйгурите в Истанбул, ще ви преследват в сънищата ви.
Преди няколко месеца, в един горещ, задушен апартамент над магазин за дрехи, се запознах с Калбинур Турсун. Беше облечена в тъмнозелена рокля с широки ръкави. Лицето ѝ, обрамчено от плътно прибрана забрадка, приличаше на светица от средновековен триптих. Докато разговаряхме, малката ѝ дъщеря, облечена в клин с Мики Маус, си играеше с електронен таблет.
Турсун е уйгурка, член на китайското малцинство, в което преобладават мюсюлманите, родена на територията, която китайците наричат Синдзян, а много уйгури познават като Източен Туркестан. Турсун има шест деца – твърде много за страна, в която има строги правила за ограничаване на ражданията. Освен това тя е искала да ги отгледа като мюсюлмани, което също било проблем в Китай. Когато забременяла отново, се страхувала да не бъде тормозена от полицията, както често се случва с жените с повече от две деца. Тя и съпругът ѝ решили да се преместят в Турция. Получили паспорти за себе си и за най-малкото си дете, но им казали, че за другите паспорти ще е необходимо повече време. Заради бременността ѝ тримата все пак пристигнали в Истанбул; след като тя и дъщеря ѝ се установили, съпругът ѝ се върнал за останалите членове на семейството. След това той изчезнал.
Това било преди пет години. Оттогава Турсун не е разговаряла със съпруга си. През юли 2017 г. тя разговаряла със сестра си, която обещала да се погрижи за останалите ѝ деца. След това двете изгубили връзка. Година след това Турсун се натъкнала на видеоклип, който се разпространява в WhatsApp. Заснет в нещо, което изглеждало като китайско сиропиталище, той показвал уйгурски деца, с бръснати глави и облечени еднакво, които се учат да говорят китайски. Едно от децата било дъщеря ѝ Айше.
Турсун ми показа видеото на дъщеря си. Показа ми и снимка на съпруга си, който стои в истанбулска джамия. Тя не може да говори нито с тях, нито с някое от останалите си деца в Китай. Няма как да знае какво мислят те. Те може и да не знаят, че тя ги е търсила. Може да са повярвали, че ги е изоставила нарочно. Може да са забравили, че тя съществува. Междувременно времето тече. Детето с клинчето на Мики Маус, което си пееше, докато си говорехме, е роденото в Турция. То никога не е виждало баща си, нито братята и сестрите си в Китай. Но вече знае, че нещо не е наред; когато Турсун замълча за миг, обзета от емоции, момиченцето остави таблета си и обгърна врата на майка си.
Макар да звучи зловещо, историята на Турсун не е уникална. Преводачка на разговора ми с Турсун беше Нурсиман Абдурешид. Тя също е уйгурка, също от Синдзян, също омъжена, също с дъщеря, също живееща в Истанбул. Абдурешид е пристигнала в Турция като студентка, убедена, че има подкрепата на китайската държава. Завършила е Шанхайския университет по финанси и икономика, изучавала е бизнес администрация, научила е отлично турски и английски език, имала е етнически китайски приятели. Никога не е мислила за себе си като за бунтарка или дисидентка. Защо да го прави? Та тя е изглеждала като китайска история за успеха.
Разривът на Абдурешид със стария ѝ живот настъпил през юни 2017 г., когато след обикновен разговор със семейството ѝ в Китай те престанали да отговарят на обажданията ѝ. Тя изпратила текстови съобщения и не получила отговор. Минали седмици. След много месеци тя се свързала с консулството в Истанбул – помолила турски приятел да се обади вместо нея – и служителите там най-накрая ѝ казали истината: баща ѝ, майка ѝ и по-малкият ѝ брат са в затворнически лагери, всеки от тях за „подготовка за извършване на терористична дейност“.
Подобно обвинение е отправено и към Джевлан Ширмемет, друг уйгурски студент в Истанбул. Подобно на Абдурешид, той разбрал, че нещо не е наред, когато майка му и други роднини престанали да отговарят на текстовите съобщения. След това го блокирали в китайското приложение за съобщения WeChat. Близо две години по-късно той научаил, че те са в затворнически лагери. Китайски дипломати го обвинили, че има „антикитайски“ контакти и в Египет. Ширмемет им казал, че никога не е бил в Египет. Докажи го – отговорили те, след което добавили: Сътрудничи ни, кажи ни кои са всичките ти приятели, изброявай всяко място, където някога си бил, стани информатор. Той отказал и въпреки че не бил склонен да стане дисидент, вместо това решаил да говори в социалните медии. „Бях запазил мълчание, но това не защити семейството ми“, каза той.
Турция е дом на около 50 000 уйгури в изгнание и там има десетки, стотици, а може би и хиляди такива истории. Иляс Доган, турски адвокат, който е представлявал някои от уйгурите, ми каза, че до 2017 г. много малко от тях са били политически активни. Но след като приятели и роднини започнали да изчезват в „лагери за превъзпитание“ – всъщност концентрационни лагери, създадени от китайската държава, ситуацията се променила.
Турсун и група други жени, които са загубили децата си, организираха протестен поход от Истанбул до Анкара, разстояние от повече от 270 мили, и след това застанаха пред сградата на ООН с искане да бъдат чути. Абдурешид говори на конференцията на една от турските опозиционни партии. „От четири години не съм чувала гласа на майка си“, каза тя пред аудиторията. Видеозаписът на речта се разпространи като вирус; когато обядвахме в ресторант в един уйгурски квартал, един сервитьор я разпозна и ѝ благодари за това.
В друга епоха – в свят с различна геополитическа конфигурация, във време, когато езикът на правата на човека не е бил толкова подкопаван – тези дисиденти щяха да имат много официални симпатизанти в Турция, страна, която е изключително свързана с уйгурската общност чрез религията, етноса и езика. През 2009 г., още преди да бъдат открити концентрационните лагери, Реджеп Тайип Ердоган, който тогава беше министър-председател на Турция, нарече китайските репресии срещу уйгурите „геноцид“. Но през 2012 г. той доведе със себе си бизнесмени в Синдзян и обеща да инвестира в уйгурските предприятия там. Направи го, защото беше популярно. Доколкото обикновените турци знаят какво се случва с техните уйгурски братовчеди, те им съчувстват.
И все пак оттогава насам Ердоган – който през 2014 г. стана президент – сам се обърна срещу върховенството на закона, независимите медии и независимите съдилища у дома. Тъй като той стана открито враждебен към бившите си европейски и натовски съюзници и тъй като арестува и вкарва в затвора собствените си дисиденти, интересът му към китайското приятелство, инвестиции и технологии, както и готовността му да отразява китайската пропаганда, нарасна. На 100-годишнината на Китайската комунистическа партия водещият вестник на партията му публикува дълга, тържествена статия – която всъщност беше спонсорирано съдържание – под заглавието „100 години славна история на Китайската комунистическа партия и тайните на нейния успех“. Заедно с тези промени се промени и правителствената политика спрямо уйгурите.
През последните години турското правителство следи и задържа уйгури по фалшиви обвинения в тероризъм, а някои от тях депортира, включително четирима, които през 2019 г. бяха изпратени в Таджикистан и след това веднага предадени на Китай. В Истанбул се срещнах с един уйгур – той предпочете да остане анонимен – който е прекарал известно време в турски център за задържане заедно с част от семейството си след обвинения в „тероризъм“, които според него са били фалшиви. Присъствието на прокитайски сили в турските медии, политика и бизнес нараства и напоследък те се стремят да омаловажат уйгурите. Любопитно е, че речта на Абдурешид беше изрязана от излъчването по обществената телевизия на конференцията на опозиционната партия, на която тя присъстваше. След като тя започна да се разпространява в социалните медии, тя беше публично нападната от турския политик Догу Перинчек, бивш маоист, който е прокитайски, антизападен и доста влиятелен. След като Перинчек я определи като „терористка“ по телевизията, последва вълна от онлайн нападки.
Атмосферата се влоши в края на 2020 г., когато закъснялата китайска доставка на ваксини COVID-19 съвпадна с натиска на Пекин върху Турция да подпише договор за екстрадиция, който щеше да направи депортирането на уйгури още по-лесно. След като опозиционните партии възразиха, както турското, така и китайското правителство отрекоха, че доставката на пратката ваксини по някакъв начин е била обвързана с депортирането на уйгури, но моментът си остава подозрителен. Няколко уйгури в Истанбул ми казаха, че корумпирани елементи в турската полиция вече работят директно с китайците. Те нямат доказателства, а турският адвокат Доган ми каза, че се съмнява, че това е така; все пак той смята, че въпреки всички стари културни връзки турското правителство може да няма нищо против, ако уйгурите спрат да протестират или тихо се преместят другаде.
Засега уйгурите в Турция все още са защитени от това, което е останало от демокрацията там: опозиционните партии, някои от медиите, общественото мнение. Правителството, което е изправено пред демократични избори, дори и пред такива с нарушена конституция, все пак трябва да се съобразява с тези неща. В страните, където опозицията, медиите и общественото мнение имат по-малко значение, балансът е различен. Това може да се види дори в мюсюлмански страни, от които може да се очаква да се противопоставят на потисничеството на други мюсюлмани. Пакистанският министър-председател Имран Хан заяви категорично, че „приемаме китайската версия“ на китайско-уйгурския спор. Твърди се, че саудитците, емиратите и египтяните са арестували, задържали и депортирали уйгури без много обсъждания. Неслучайно всички тези държави се стремят към добри икономически отношения с Китай и са закупили китайски технологии за наблюдение. За сегашните и бъдещите автократи по света китайците предлагат пакет, който изглежда по следния начин: Съгласете се да следвате примера на Китай по отношение на Хонконг, Тибет, уйгурите и правата на човека в по-широк план. Закупете китайско оборудване за наблюдение. Приемете огромни китайски инвестиции (за предпочитане в компании, които лично контролирате или които поне ви плащат подкупи). След това седнете и се отпуснете, знаейки, че колкото и да се влоши имиджът ви в очите на международната правозащитна общност, вие и вашите приятели ще останете на власт.
* * *
И колко различни сме ние? Ние, американците? Ние, европейците? Толкова ли сме сигурни, че нашите институции, нашите политически партии, нашите медии никога не могат да бъдат манипулирани по същия начин? През пролетта на 2016 г. помогнах за публикуването на доклад за руската употреба на дезинформация в Централна и Източна Европа – познатите вече руски усилия за манипулиране на политическите разговори в други държави чрез използване на социални медии, фалшиви уебсайтове, финансиране на екстремистки партии, хакнати частни комуникации и др. С колегата ми Едуард Лукас, старши научен сътрудник в Центъра за анализ на европейската политика, го представихме на Капитолийския хълм, в Държавния департамент и на всеки, който би ни изслушал във Вашингтон. Отговорът беше учтив интерес, нищо повече. Много съжаляваме, че Словакия и Словения имат тези проблеми, но това не може да се случи тук.
Няколко месеца по-късно това се случи тук. Руските тролове, работещи от Санкт Петербург, се опитаха да променят резултата от американските избори по същия начин, както го бяха направили в Централна Европа, като използваха фалшиви страници във Фейсбук (понякога представящи се за антиимиграционни групи, понякога за чернокожи активисти), фалшиви акаунти в Туитър и опити за проникване в групи като Националната асоциация на притежателите на огнестрелни оръжия, както и използване на хакнати материали от Националния комитет на Демократическата партия. Някои американци активно приветстваха тази намеса и дори се опитаха да се възползват от това, което си представяха, че може да е по-широк технически потенциал на Русия. „Ако [действително] е това, което твърдите, обичам го“, написа Доналд Тръмп младши до посредник на руски адвокат, който според него имал достъп до компрометираща информация за Хилъри Клинтън. През 2008 г. Тръмп-младши беше казал на бизнес конференция, че „руснаците съставляват доста непропорционална част от много от нашите активи“, а през 2016 г. дългосрочните инвестиции на Русия в бизнес империята на Тръмп се изплатиха. В лицето на семейство Тръмп Кремъл имаше нещо по-добро от шпиони: цинични, нихилистични, задлъжнели, дългосрочни съюзници.
Въпреки бурния национален дебат за руската намеса в изборите, изглежда не сме научили много от него, ако може да се съди по мисленето ни за китайските операции за оказване на влияние. Обединеният фронт е проект за влияние на Китайската комунистическа партия, по-фин и по-стратегически от руската версия, предназначен не да подкопава демократичната политика, а да оформя характера на разговорите за Китай по света. Наред с другите си начинания Обединеният фронт създава образователни програми и програми за обмен, опитва се да формира атмосферата в китайските общности в изгнание и ухажва всеки, който би желал да бъде фактически говорител на Китай. Но през 2019 г., когато Питър Матис, експерт по Китай и популяризатор на демокрацията, се опита да обсъди програмата „Обединен фронт“ с анализатор от ЦРУ, той получи същия вид учтиво отхвърляне, което Лукас и аз бяхме получили няколко години по-рано. „Това не е Австралия“, му казал анализаторът на ЦРУ, според показанията на Матис пред Конгреса, като се позовал на поредица от скандали, свързани с китайски и китайско-австралийски бизнесмени, за които се твърди, че се опитват да купуват политическо влияние в Канбера. Много съжаляваме, че Австралия има тези проблеми, но това не може да се случи тук.
Не може ли да се случи? Противоречията вече обхванаха много от финансираните от Китай институти „Конфуций“, създадени в американски университети, някои от чиито преподаватели, под прикритието, че предлагат доброкачествени курсове по китайски език и калиграфия, се включиха в усилията за формиране на академичен дебат в полза на Китай – класическо начинание на Обединения фронт. Дългата ръка на китайската държава достига и до китайските дисиденти в САЩ. Неизвестни лица са прониквали повече от дузина пъти през последните две десетилетия в офисите на фондация „Уей Джингшън“ във Вашингтон и Мериленд, група, кръстена на един от най-известните китайски активисти за демокрация,. Чипинг Хуанг, изпълнителен директор на фондацията, ми каза, че са изчезнали стари компютри, прекъснати са телефонни линии и пощата е била хвърлена в тоалетната. Изглежда, че основната цел е активистите да разберат, че някой е бил там. Китайските демократични активисти, живеещи в САЩ, подобно на уйгурите в Истанбул, са били посещавани от китайски агенти, които са се опитвали да ги убедят или да ги изнудват да се върнат у дома. Други пък са имали странни автомобилни катастрофи – нещастни случаи, които редовно се случват, докато хората са на път към Ню Йорк, където се извършва ежегодната церемония, провеждана по повод годишнината от клането на площад „Тянанмън“.
Китайското влияние, както и авторитарното влияние в по-широк смисъл, може да приеме още по-фини форми, като използва по-скоро моркови, отколкото тояги [тоест примамливи обещания вместо заплахи]. Ако се придържате към официалната линия, ако не критикувате състоянието на човешките права в Китай, за вас ще се открият възможности. През 2018 г. McKinsey организира корпоративна среща в Кашгар, само на няколко километра от уйгурския лагер за интерниране – същият лагер, в който са били затворени съпрузите, родителите и братята и сестрите на Турсун, Ширмеет и Абдурешид. McKinsey имаше основателни причини да не говори за правата на човека по време на изнесеното заседание: Според „Ню Йорк Таймс“ по време на това събитие консултантският гигант е извършил услуги за 22 от 100-те най-големи китайски държавни компании, включително и една, която е помогнала за изграждането на изкуствените острови в Южнокитайско море, които толкова разтревожиха американската армия.
Но може би е несправедливо да се критикува McKinsey. Списъкът на големите американски корпорации, впримчени в заплетени мрежи от лични, финансови и бизнес връзки с Китай, Русия и други автокрации, е много дълъг. По време на силно манипулираните и умишлено объркани избори в Русия през септември 2021 г., Apple и Google премахнаха приложения, които бяха предназначени да помогнат на руските избиратели да решат кои опозиционни кандидати да изберат, след като руските власти заплашиха да преследват местните служители на компаниите. Приложенията бяха създадени от антикорупционното движение на Алексей Навални – най-жизнеспособното опозиционно движение в страната, което само по себе си не беше допуснато до участие в предизборната кампания. Навални, който продължава да е в затвора по нелепи обвинения, направи изявление в Twitter, в което порица най-известните корпоративни магнати на американската демокрация:
Списъкът с други индустрии, които могат да бъдат описани по подобен начин като „страхливи и алчни“, също е много дълъг, като включва дори Холивуд, поп музиката и спорта. Когато разпространителите се притесняват от евентуална китайска реакция на римейка на филм на MGM от епохата на Студената война през 2012 г., в който съветските нашественици [от оригиналния филм] са вече китайци, студиото промени филма дигитално, за да направи „лошите“ севернокорейци. През 2019 г. комисарят на НБА Адам Силвър, заедно с редица баскетболни звезди, изрази разкаяние пред Китай, след като генералният мениджър на „Хюстън Рокетс“ изрази в Туитър подкрепа за демократите от Хонконг. Още по-отвратителен беше „Казàх: История на златния човек“ – безвкусен осемчасов документален филм за живота на Нурсултан Назарбаев, бруталният дългогодишен владетел на Казахстан, продуциран през 2021 г. от холивудския режисьор Оливър Стоун. Или помислете какво направи рапърката Ники Минаж през 2015 г., когато беше критикувана за това, че е изнесла концерт в Ангола, организиран от компания, чийто съсобственик е дъщерята на диктатора на тази страна Жозе Едуардо душ Сантуш. Минаж публикува две свои снимки в Инстаграм – едната, на която е загърната в анголското знаме, а другата – заедно с дъщерята на диктатора, с надпис, съдържащ следните безсмъртни думи: „Тя е само осмата най-богата жена в света. (Поне така ми беше казал някой преди да направим тази снимка) Лол. Yikes!!!!! GIRL POWER!!!!! Това ме мотивира толкова много!!!!“
Ако автократите и клептократите не изпитват никакъв срам, защо да го изпитват американските знаменитости, които се възползват от тяхната щедрост? Защо да се срамуват техните фенове? Защо да се срамуват техните спонсори?
Ако ХХ век беше история на бавна, неравномерна борба, завършила с победа на либералната демокрация над други идеологии – комунизъм, фашизъм, яростен национализъм, то ХХI век засега е история на обратното. Freedom House, която от близо 50 години публикува ежегоден доклад „Свободата в света“, нарече изданието си за 2021 г. „Демокрация в обсада“. Ученият от Станфорд Лари Даймънд нарича тази епоха „демократична регресия“. Не всички учени са толкова мрачни – активистът за демокрация Сърджа Попович твърди, че конфронтациите между автократите и тяхното население стават все по-остри именно защото демократичните движения стават по-ясно изразени и по-добре организирани. Но почти всички, които се замислят сериозно по този въпрос, са съгласни, че старият дипломатически инструментариум, използван някога за подкрепа на демократите по света, е ръждясал и остарял.
Тактиките, които работеха преди, вече не работят. Със сигурност санкциите, особено когато се прилагат набързо след някакво безобразие, нямат въздействието, което имаха някога. Понякога те могат да изглеждат, както казва Стивън Бигун, бивш заместник държавен секретар, като „упражнение по самозадоволяване“, равностойно на „строгото осъждане на последните фарсови избори“. Това не означава, че те нямат никакво въздействие. Но въпреки че личните санкции срещу корумпирани руски служители може и да направят невъзможно за някои руснаци да посещават домовете си в Кап Фера или децата си в Лондонската школа по икономика, те не са убедили Путин да спре да нахлува в други държави, нито пък да престане да се намесва в европейската и американската политика или да трови собствените си дисиденти. Десетилетията на американски санкции не са променили ни най-малко поведението на иранския или венецуелския режим, въпреки безспорното им икономическо въздействие. Твърде често санкциите се оставят да отслабнат с течение на времето; също толкова често автокрациите сега си помагат взаимно да ги заобикалят.
Америка все още харчи пари за проекти, които могат да се нарекат „помощ за демокрацията“, но сумите са много ниски в сравнение с това, което авторитарният свят е готов да предложи. Националната фондация за демокрация, уникална институция с независим управителен съвет (чийто член съм и аз), получи 300 млн. долара от Конгреса през 2020 г. за подкрепа на граждански организации, недържавни медии и образователни проекти в около 100 автокрации и слаби демокрации по света. Американските чуждоезични радио- и телевизионни оператори, оцелели след все още необяснимия опит на администрацията на Тръмп да ги унищожи, също продължават да служат като независими източници на информация в някои затворени общества. Но докато Радио „Свободна Европа“/Радио „Свобода“ (да вземем само един пример), харчи всяка година малко над 22 млн. долара за рускоезично излъчване, а „Гласът на Америка“ – още малко над 8 млн. долара, то руското правителство харчи милиарди за рускоезичните държавни медии, които се виждат и чуват в цяла Източна Европа – от Германия до Молдова и Казахстан. 33-те милиона долара, които Радио „Свободна Азия“ харчи за излъчване на бирмански, кантонски, кхмерски, корейски, лаоски, мандарин, тибетски, уйгурски и виетнамски езици, бледнеят пред милиардите, които Китай харчи за медии и комуникации както в границите си, така и по света.
Усилията ни са дори по-малки, отколкото изглеждат, защото традиционните медии са само част от начина, по който съвременните автокрации популяризират себе си. Все още нямаме реален отговор на китайската инициатива „Пояс и път“ [Belt and Road], която предлага инфраструктурни сделки на държави по целия свят, като често дава възможност на местните лидери да се възползват от подкупи и в замяна да получат положително медийно отразяване, субсидирано от Китай. Нямаме еквивалент на Обединен фронт или друга стратегия за оформяне на дебат в рамките на Китай и за него. Ние не провеждаме онлайн кампании за влияние в Русия. Нямаме отговор на дезинформацията, вкарвана от ферми за тролове в чужбина, която се разпространява във Facebook в САЩ, да не говорим за план за противодействие на дезинформацията, която се разпространява в автокрациите.
Президентът Байдън добре осъзнава този дисбаланс и казва, че иска да съживи демократичния съюз и водещата роля на Америка в него. За тази цел президентът свиква онлайн среща на върха на 9 и 10 декември, за да „активизира ангажименти и инициативи“ в подкрепа на три теми: „защита от авторитаризма, борба с корупцията и насърчаване на зачитането на правата на човека“.
Това звучи добре, но ако не доведе до дълбоки промени в собственото ни поведение, то означава много малко. В крайна сметка „борбата с корупцията“ не е само външнополитически въпрос. Ако ние в демократичния свят имаме сериозни намерения в тази област, не можем повече да позволяваме на казахстанци и венецуелци да купуват анонимно имоти в Лондон или Маями, а на владетелите на Ангола и Мианмар да крият пари в Делауеър или Невада. С други думи, трябва да направим промени в собствената си система, а това може да изисква преодоляване на ожесточената вътрешна съпротива на бизнес групите, които се възползват от нея. Трябва да закрием данъчните убежища, да приложим законите за противопоставяне срещу прането на пари, да спрем да продаваме на автокрации технологии за сигурност и наблюдение и да се отвърнем напълно от най-жестоките режими. Тук „ние“ ще трябва да включва Европа, особено Обединеното кралство, както и партньори от други страни – и това ще изисква много енергична дипломация.
Същото важи и за борбата за правата на човека. Изявленията, направени на дипломатическа среща на върха, няма да постигнат много, ако политиците, гражданите и предприятията не действат така, сякаш те имат значение. За да постигне истинска промяна, администрацията на Байдън ще трябва да зададе трудни въпроси и да вземе важни решения. Как можем да накараме Apple и Google да зачитат правата на руските демократи? Как можем да гарантираме, че западните производители са изключили от веригите си за доставки всичко, което е произведено в уйгурски концентрационен лагер? Нуждаем се от големи инвестиции в независими медии по света, от стратегия за достигане до хората в автокрациите, от нови международни институции, които да заменят неработещите правозащитни органи в ООН. Нуждаем се от начин за координиране на реакцията на демократичните държави, когато автокрациите извършват престъпления извън границите си – независимо дали става дума за руската държава, която убива хора в Берлин или Солсбъри, Англия; белоруския диктатор, който отвлича търговски полет; или китайските агенти, които тормозят изгнаници във Вашингтон.
Липсата на стратегия отразява нещо повече от небрежност. Централното място на демокрацията в американската външна политика намалява от много години насам – може би неслучайно със същите темпове, с които намалява и уважението към демокрацията в самата Америка. Четиригодишното президентство на Тръмп беше проява на презрение не само към американския политически процес, но и към историческите демократични съюзници на Америка, които той си избра за обекти на злоупотреба. Президентът определи британските и германските лидери като „лузъри“, а канадския министър-председател – като „нечестен“ и „слаб“, докато се присламчваше към автократите – турския президент, руския президент, саудитското управляващо семейство и севернокорейския диктатор, с които се чувстваше далеч по-комфортно, и това не е чудно: В продължение на много години той е споделял тяхната етика на инвестиции без въпроси. През 2008 г. руският олигарх Дмитрий Риболовлев плати на Тръмп 95 млн. долара – повече от два пъти повече, отколкото Тръмп беше платил само четири години по-рано – за къща в Палм Бийч, която изглежда никой друг не искаше; през 2012 г. Тръмп постави името си върху сграда в Баку, Азербайджан, собственост на компания с очевидни връзки с Корпуса на гвардейците на Ислямската революция на Иран. Тръмп се чувства напълно у дома си в „Автокрация Инк.“ и ускори ерозията на правилата и нормите, която ѝ позволи да пусне корени в Америка.
В същото време част от американската левица се отказа от идеята, че „демокрацията“ е в основата на външната политика на САЩ – не от алчност и цинизъм, а поради загуба на вяра в демокрацията у дома. Убедени, че историята на Америка е история на геноцида, робството, експлоатацията и не особено много други неща, те не виждат смисъл да правят общи каузи със Светлана Цихануская, Нурсиман Абдурешид или други обикновени хора по света, принудени да се включат в политиката поради преживяната от тях дълбока несправедливост. Съсредоточени върху собствените си горчиви проблеми, те вече не вярват, че Америка може да предложи нещо на останалия свят: Въпреки че протестиращите в Хонконг, които развяват американски знамена, вярват в много от същите неща, в които вярваме и ние, техните искания за американска подкрепа през 2019 г. не предизвикаха значителна вълна от младежки активизъм в Съединените щати, нито пък нещо сравнимо с движението срещу апартейда от 1980-те години.
Неправилно отъждествявайки насърчаването на демокрацията по света с „вечните войни“, те не разбират бруталността на състезанието, което сега се разгръща пред нас. Природата не понася вакуум, както и геополитиката. Ако Америка премахне насърчаването на демокрацията от външната си политика, ако престане да се интересува от съдбата на други демокрации и демократични движения, тогава автокрациите бързо ще заемат мястото ни като източник на влияние, финансиране и идеи. Ако американците, заедно с нашите съюзници, не успеят да се преборят с навиците и практиките на автокрацията в чужбина, ние ще ги срещнем у дома; всъщност те вече са тук. Ако американците не помогнат да се потърси отговорност от убийствените режими, тези режими ще запазят чувството си за безнаказаност. Те ще продължат да крадат, изнудват, изтезават и сплашват в своите страни – но също и в нашите.
