1 1 1 1 1 Оценка 73% (3 гласувания)
Pin It

 

2021 04 falcon winter soldier derek

 

Прекарах голяма част от нощите на последната седмица, залепил нос до екрана на телевизора. Не само поради Ковид. Всъщност това е обичайният ми начин на живот от последните няколко години. За добро или зло, детинското любопитство и ненаситният глад за нови неща, откак се помня, определят ритъма на ежедневието ми с безпощадна настойчивост. На ежедневието и еженощието. Светът произвежда нови и нови истории с равнодушната последователност на вечно включена бетонобъркачка, аз пък тичам подире му с оплезен език и се опитвам да не пропускам никое от нещата, които изглежда определят мислите и чувствата на някакви хора (обикновено „там далече“), в настоящия момент, а – кой може да знае? – може би и в обозримото бъдеще. Тичам, какво друго да правя?

Да. А понякога се случват странни неща. Като например това, за което искам да ви говоря сега. Неща, трудно забележими от разстояние, особено пък от разстоянието на вечно вторачената в собствения си пъп родина. Хората променят и пренареждат вярванията и ценностите си. И го правят не само решително, но и елегантно – чрез изкуство, чрез красота, чрез историите на хора като нас, само дето малко по-малко вторачени в това де, собствения пъп. Или поне така ми се струва. Поради което и се опитвам да предавам тези неща по-нататък, на вас, вече от 15 години насам. Обикновено – за да получа ответни реакции от рода на „А стига бе, ти ли ша ма учиш“, или, в по-изтънчения вариант, „Пази Боже сляпо да прогледа“. Кажете ми, може ли да има на този свят нещо по-сляпо от народ, който е направил поговорка от страха пред проглеждането?

Но да оставя настрана дежурните си вопли, от тях полза – колкото от седло на петел, това май вече го зная. Искаше ми се днес да поумувам тук пред вас за две събития, идещи от далечна Америка, които, ако не ме лъже усетът, са предвестници на къкрещи, а всъщност прииждащи отдавна, много отдавна, промени. Промени, които засягат и нас с вас, просто защото касаят нещото, което свързва всички ни, обитателите на тази планета, в един не винаги много удобен или дори поносим възел – човешкостта. Човешкостта, чието основно съдържание си остава едно – истината, че в края на краищата всички сме принципно едни и същи, и равни, независимо от хилядите различия, които взаимно врем в очите и ушите си, в напразни усилия да задържим тъй плашещия прилив на всеобщо-човешкото смесване. Олеле, превзеха ни!

Но да започвам. Първото от двете неща е един телевизионен сериал, при това от вида, който обикновено се предхожда от обяснителната думичка „поп“. Соколът и Зимният войник действително е произведение, идещо от най-голямата и най-известна ковачница на мечти – двойката Дисни-Марвъл – на която дължим някои от най-мощните и най-продължителни митове, с които израства и живее не само Америка, но и голяма част от останалия свят. Свръхгероите, борците за справедливост, вечните опоненти на злото, възникнали преди много десетилетия от това най-народно от всички разказни изкуства, комиксите, а днес вече превърнати в гигантска машинария за… каквото си поискате, от купища пари до гигантски идеологически войни.

Спорна работа, откъдето и да я погледне човек. Но защо тогава съм избрал именно тази история, именно тези герои, като нещо, върху което си струва да се замислим?

Ами, простичко е. Защото и най-големите, най-шаблонните продукции на мечти все пак си остават живи системи, в които понякога се случват и важни, гигантски промени в отдавна утвърдени умонагласи. Предвестници на неща, които вероятно ще определят мисленето и чувствата на бъдещето. Именно такова нещо, струва ми се, е Соколът…

Историята, разказана колкото заплетено, толкова и просто, е следната: Капитан Америка, всенародният герой на едноименната страна, се е оттеглил в заслужена почивка, след множество изнурителни битки, които сме следили със затаен дъх в първата голяма поредица от истории, започнати от Марвъл (днес вече изкупена от Дисни) преди петнадесетина години. Сега, за хора от моето поколение всичко това вероятно звучи повече или по-малко като дрън-дрън, та пляс, детинщини, истории за непорастващи деца, каквито всички американци са. На което пък аз отговарям, че единствено непорастващите деца (и техните страни) са в състояние да осъществяват вечната метаморфоза (и щафета), при която вярванията и ценностите на големи човешки общности си остават колкото стабилни, толкова и гъвкави, податливи на промени, в хода на десетилетията и столетията. Защото, ако при нас, вечно лъганите и вечно невярващите, днес Серго (Майор Деянов) и Митко Бомбата са просто обект на всеобщо презрение и символи на едно време, в което всичко е било определяно от лъжи, лъжи и пак лъжи, то в Америка нещата не стоят точно по този начин. Там е възможно невидяното в България чудо, при което героите хем се променят, хем си остават същите. Именно затова става дума, при това по блестящ  начин, в настоящата история.

Ще бъда драстичен: представете си само, че в днешна България изведнъж за всенародна употреба бъде предложена история, в която ролята на Майор Деянов се изпълнява от… циганин. Какво е първото ви усещане?

А сега напуснете поне за миг, ако това е по силите и възможностите ви, корсета на българското всезнайство и погледнете в очите именно нещо такова: един Нов Капитан Америка, който е… Чернокож Американец. Горд, силен, убедителен, безумно ефективен Чернокож Американец. Човек, който заявява на всеослушание и всеоглеждане готовността и способността си да представлява и защитата не просто интересите на собственото си, потъпквано в хода на много векове малцинство, а и на цялата страна.

А всъщност на света, ако бихме искали да се изкачим до висотата на амбициите му – както неговите, така и на онези, които стоят зад, пред, под, около тях – гордите, съвременни, способни, мислещи и вярващи американци, които са твърдо решени да докажат както на самите себе си, така и на целя свят, че са в състояние да извършват не само и единствено козметични промени. Че могат и искат да направят място за „другите“, да се хванат ръка за ръка, да работят за общото благо, заедно с всички останали граждани на родината си. И света.

Ето това е най-доброто от днешната (а и която и да било) Америка. Страната, издигната със съвместните усилия на хора от цял свят, в често нелесно, но винаги живо, винаги динамично и променящо се единство на усилията и възможностите. Нещо, в което може да се вярва.

God bless America!

Разбирате ли сега за какво точно се опитвам да ви говоря? Няма живот и напредък без вяра! Няма! Дори и когато тази вяра е била мамена и използвана стотици и хиляди пъти за нечии користни цели, дори и когато самата думичка „вяра“ изглежда толкова смешно и анахронистично, че дежурното българско „Абе, на мене ли тия?“ вече напира да цъфне на устните ви, все пак нейното присъствие е нужно, необходимо, неизбежно, за нормалния живот и функциониране на всяка човешка общност, дори и българската. И ако самите ние вече сме стигнали дотам, че единственото, на което в най-добрия случай сме способни, е умореното, „абе, може и да стане, но ние няма да сме живи да го видим“… дори и тогава е нужно, необходимо, неизбежно, да продължаваме търсенето ѝ, на тази проклета измамница, вярата. Ако не заради самите себе си, то поне заради децата.

И тук идва мястото на втората история, която исках да ви разправям днес: онази за дълго леляната надежда за истинско равенство пред закона. За това, че вашата група няма да бъде разглеждана просто като дивеч, во веки веков, от всеки човек, въоръжен с револвер и защитата на закона, който реши, че е дошло „време за отстрел“. Че убиецът, дори и когато е облечен в полицейска униформа, ще получи заслуженото, при това по начин, който да покаже достатъчно убедително на всички останали като него, че времето за свободен лов си е отишло, че то е само част от едно минало, което се бори със зъби и нокти да остане, но, разбира се, дните и часовете му са вече окончателно преброени.

Както всички знаем, Дерек Шовин, убиецът на чернокожия американец Джордж Флойд, беше официално осъден – за разлика и в противоречие с множество предишни подобни съдебни процеси, които неотменно завършваха с оправдателни присъди, просто защото жертвите им бяха чернокожи.

Е няма пък повече! Стига толкова! Достатъчно! Баста!

Ледът се пука, господа съдебни заседатели! Америка се променя, буквално под носовете ни, ако и да си остава същата, тоест страна на безконечни противоречия и борби на интереси, които в един напълно не-абстрактен смисъл са представителни за борбите и състоянията на хората по цялата планета.

Да! Ние се променяме! Всички ние, независимо от това дали сме съгласни или не, независимо дори от това дали сме в състояние да го забележим. И родът човешки, разделян от време Адамово насам по неща като цвят на кожата, косата или очите, започва все повече да става нещо цяло, съвместно, единно, колкото и невъзможно, колкото и смехотворно да звучат такива приказки в едно време и на едно място, което никога не е умеело да върши нещо друго, освен да гледа назад, с просълзени от себесъжаление очи. Назад към собственото минало.

Впрочем, достатъчно, казвам си. Който има очи, ще види. Който има уши, ще чуе. А междувременно, към тези хора, както и към всички останали, аз отправям безумно-наивните си приказки, в които се опитвам да ви убеждавам, че Земята, видите ли, съвсем не е плоска.

„А стига бе, на мене ли тия! Я погледни сам – като не е плоска, ами кръгла, като как тъй двамата с тебе отдавна не сме паднали надолу, някъде там в космическото празно? Как, я ми я обясни тая работа, ако можеш!“

И така си се разделяме с вас, както винаги почесвайки едно и също място под капите си.

Странен народ се е навъдил наоколо, в тия странни времена. Странен народ, ей Богу!

Берлин, април 2010

 

 
Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

65

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 6 часа
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 2 дни
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 2 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 3 дни
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 5 дни
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 6 дни
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 6 дни
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 1 седмица
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 1 седмица
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 1 седмица
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 1 седмица
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 3 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... Сряда, 25 Август 2021
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... Сряда, 25 Август 2021