Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)

 

2019 10 Bad environment

 

„Ами ако все пак кризата на климата е реално нарушение на правата на онези, които тепърва ще се раждат?“

Най-после този неотложен въпрос изглежда получава вниманието, което заслужава. Миналия месец на улиците по света излязоха изумителни 7 милиона души от близо 200 държави, като част от глобалната климатична стачка, водена от младежта. Младите хора по света разбират, че пагубните последици от вече съществуващата екологична криза ще паднат непропорционално тежко върху собствените им плещи, както и върху онези на идните поколения – тоест именно върху хората, които са излъчили най-малкия дял от парникови газове.

Грета Тунберг, чиято „училищна стачка за климата“ сложи началото на цяло движение, често говори от името на хората, които все още не са родени. По време на срещата на ООН по въпросите на климата в Манхатън на 23 септември тя осъди събралите се там възрастни, че преследват пари вместо морал и приемат „вълшебни приказки за вечен икономически растеж“, вместо да се изправят пред фактите на твърдата наука. „Младите хора започват да разбират предателството ви“, каза тя. „Очите на всички бъдещи поколения са насочени към вас. И ако решите да ни провалите, то аз ви казвам: никога няма да ви простим.“

Същия ден Тунберг и 15 други млади хора, родом от места като Тунис, Маршалските острови и Бразилия, внесоха в ООН правна жалба за климатичната криза. „Нашите права се нарушават от бездействието на световните лидери“, заяви 14-годишната молителка Александрия Виласенор от Ню Йорк.

Точно това твърдят и някои загрижени млади хора, които се борят в съдебната система на САЩ от 2015 г. насам, когато група от седем ищци, които все още не бяха достатъчно възрастни, за да гласуват, заведе дело в щатския съд в Пенсилвания срещу губернатора Том Улф и различни държавни агенции. Искът им твърдеше, че ответниците не са предприели необходимите действия за регулиране емисиите от въглероден двуокис и други парникови газове, което е част от задълженията на Общността като публичен попечител. На езика на правния екип, държавата не успява да „съхранява и поддържа обществените природни ресурси, включително атмосферата, в полза на настоящите и бъдещите поколения“.

Макар че делото в Пенсилвания се провали в крайна сметка, друго едно подобно дело, заведено в Орегон, преминава през правната система с по-голям успех. В делото „Джулиана срещу Съединените щати“, 21 ищци обвиняват федералното правителство в нарушаване на конституционните права не само на тяхното поколение, но и на бъдещите. Днес на възраст от 11 до 22 години, те обвиняват федералните служители и ръководителите на петролната индустрия, че съзнателно създават национална енергийна система, която причинява климатичните промени, въпреки десетилетните доказателства, че емисиите на въглероден двуокис от изгарянето на изкопаеми горива дестабилизират околната среда. Длъжностните лица не просто не успяват да регулират и ограничават лошите участници в този процес, твърдят те, но и активно улесняват начинанията им, като по този начин нарушават конституционните права на гражданите,  като правото на живот, свобода и собственост, а заедно с това застрашават и основните обществени ресурси.

В процеса Джулиана, „бъдещите поколения“ са изрично уточнени като такива, и са представени чрез техния „пазител“ Джеймс Хансен, учен и активист от НАСА, чиято внучка е част от делото. Федералното правителство се опита да отмени делото с мотива, че жалбите са твърде широки, но тези аргументи бяха отхвърлени. „Не се съмнявам, че правото на климатична система, способна да поддържа човешкия живот, е основополагащо за свободното и подредено общество“, пише американската окръжна съдийка Ан Ейкен. Отбелязвайки, че случаят не се състои в това дали сривът на климата е нещо реално или не („за целите на настоящото предложение тези факти са безспорни“), Айкен добавя: „Федералните съдилища твърде често са били предпазливи и прекалено пренебрежителни на арената на екологичното законодателство – и светът е пострадал от това.“ Ако делото на децата успее да се придвижи напред, това ще бъде първият случай, при който федералното правителство ще бъде изправено пред съдебни обвинения, че политиките по климата нарушават конституционните права на гражданите.

Подобни усилия може и да изглеждат смехотворни, но тези съдебни процеси са част от една далеч по-голяма тенденция към всеобхватни климатични спорове. Гражданите на множество държави, сред тях Великобритания, Нова Зеландия, Ирландия, Норвегия, Швейцария, Белгия, Пакистан, Украйна, Индия и Уганда, се опитват да използват правната система, за да принудят правителствата си да гарантират обитаема околна среда за в бъдеще, независимо дали това ще стане чрез спиране на нефтените сондажи или намаляване на емисиите. В Колумбия 25 млади хора на възраст седем и повече години съдят държавата по конституционни съображения, за да спрат продължаващото обезлесяване на Амазония. В Португалия седем деца, чийто роден край Лейрия е бил опустошен от горски пожари през 2017, съдят страните членки на Съвета на Европа, обвинявайки ги, че не са предприели необходимите действия за предотвратяване на климатичните бедствия.

Отново в САЩ, общини като Ню Йорк, Сан Франциско и Ричмънд, съдят компании от областта на изкопаемите горива за милиарди долари обезщетения, заради потискане на информация относно опасностите от въглеродни емисии и предстоящото повишаване на морското равнище. Освен това общностите на Коренните американски жители се позовават на договорните си права, за да предотвратят тръбния транспорт на изкопаеми горива през недоговорени местни територии. Гражданите, които стоят зад тези творчески правни кампании, се опитват да ограничат използването на ресурси, за да гарантират, че ще оставяме след себе си място, на което може да се живее.

Реха Дилън-Ричардсън е била една от ищците по делото в Пенсилвания, когато е била на 15 години. „Основните права на човека и бъдещето на децата и младежите са несъразмерно застрашени от дестабилизацията на климата, въпреки че не сме имали нищо общо с възникването на проблема“, каза ми тя, когато я попитах какво я е накарало да се присъедини към процеса.

Младежките съдебни дела и училищните стачки представят по драматичен начин един  решаващ аспект на заплахата към демокрацията, породена от климатичната криза: въпросът за отговорностите на поколенията и етичните задължения в хода на десетилетията и вековете.

Казано по друг начин: какво е отношението между демокрацията и времето? Този въпрос може и да звучи доста абстрактно, но всъщност той е базисен. Всички ние сме родени в свят, който не сме създали, и подложени на обичаи и условия, установени от предишните поколения, а след това оставяме наследство, което други получават от нас. Проектът за самоуправление [демокрацията] по неизбежност изисква балансиране на напрежението между краткосрочното и дългосрочното мислене, между непосредствените ни обстоятелства и онова, което предстои, между настоящето и бъдещето. И нищо в момента не илюстрира всичко това по-нагледно от проблема с климатичната криза, който поставя под въпрос самото бъдеще на планетата.

Когато хора като мен правят много полети годишно и купуват храна, внесена от половината свят, то можем да бъдем спокойни, че никога няма да се срещнем с хората, които – някъде там след нас – ще бъдат най-силно засегнати от нашия въглеродно-интензивен начин на живот. Но дали наистина нямаме към тях никакви демократични задължения, въпреки това? Ако самите ние очакваме справедливост от собствените си прадеди, не дължим ли същото и на бъдещите поколения? В момента сравнително заможните хора по света са на път да се превърнат в лоши прадеди – такива, които мислят само за себе си, тук и сега.

Връзката между демокрацията и времето винаги ще включва някакъв конфликт между краткосрочните предпочитания на хората в настоящето и бъдещите интереси на колективните ни потомци. Но при определени условия това напрежение може да се превърне в рецепта за бедствие. Крайното неравенство, повече от всеки друг фактор, се намира в основата на времевото противостояние.

Вземете за пример кризата на климата. На някакво ниво всички ние, и особено онези от нас, които имат деца или внуци, за които биха желали да процъфтяват или просто да оцелеят, имаме дългосрочен интерес към намаляване на парниковите газове. Ако светът би бил едно по-справедливо място, то може би бихме могли да намерим сравнително безболезнени решения, защото жертвите, изисквани от всички ни, биха били повече или по-малко еднакви. Но така, както нещата стоят в момента, хората от богатите страни изглеждат неподготвени да извършат нещо подобно на жертвата, необходима за постигане на справедливост по отношение на климата – особено, ако гражданите на други сравнително заможни страни или общности отказват да направят същото.

Гражданите на по-слабо индустриализираните страни вече носят основната тежест на тази вдървена упоритост и променящите се метеорологични модели, които възникват в резултат от нея, въпреки че сами не са допринесли почти нищо за глобалните емисии. Понятието „климатичен дълг“ се появи именно за целта на отчитането на тези исторически неравенства. Някои изследователи смятат, че САЩ дължат на развиващите се страни над 4 билиона [хиляди милиарда] долара, заради превишаването на собствената им квота при разпределението на въглеродните емисии. Трябва ли хората от бедните места, в отговор на това, да се чувстват в правото си да изгарят повече въглерод, за да компенсират това, че не са консумирали нищо, което да се доближава до мярата на собствения им „справедлив дял“? Тези сложности, както и безброй други, правят от кризата на климата най-големия проблем, изискващ колективни действия, с които човечеството някога се е сблъсквало.

Проблемът е свързан с базисни въпроси като например как трябва да организираме обществата си и как да разпределяме ограничените ресурси на планетата. От 1990 насам, междуправителственият комитет по изменението на климата предупреждава, че развитите страни трябва да извършат радикално скъсване с изкопаемите горива, което означава намаляване на потреблението и преминаване към възобновяеми енергийни източници, но заедно с това и промяна на изхранването, чрез постепенен отказ от месо и млечни продукти, тъй като селското стопанство е масов източник на емисии. Едно евентуално предложение за ограничаване на емисиите от страна на развития свят, така че милиардите хора, които живеят без електричество, да се възползват от неговите блага, вероятно би било одобрено с огромно мнозинство, ако би имало световен референдум по въпроса, но пък доста вероятно би се провалило, ако вотът се ограничи до хората, живеещи в най-богатите страни.

И все пак повечето хора в тези заможни страни смятат, че климатичната криза е спешна заплаха, която трябва да бъде преодоляна. Противопоставяйки се на всичко това, един контингент от граждани, до голяма степен изключени от последствията от собствените им действия, вижда истинската заплаха в лицето на екологизма, и намира утеха в отрицанието. И наистина: ако е прекалено трудно да се изправим лице в лице с факта, че собственият ни начин на живот ще доведе до планетна катастрофа, то отрицанието със сигурност е възможен начин за облекчаване на познавателния дискомфорт: в такъв случай „експертите не са надеждни“, „научните изследвания са сложна форма на измама“, а цялата работа – просто „заговор, нагласен от либералите“. Отрицанието, макар и понякога резултат от невежество, може да бъде и акт на самозащита, една последна форма на отбрана на собствените социални привилегии.

* * *

Историята на либералната демокрация и нейния интимен спътник, капитализмът, е неразривно свързана с откриването на невероятни енергийни източници. Въглищата, газът и петролът са мощности в двояк смисъл: те са механична, но и социална сила. Въглищата позволяват бързите технологични иновации, които са довели до индустриалната революция; отново те, а по-късно и петролът, правят възможна концентрацията на богатство и влияние в ръцете на малцината, които контролират източниците и веригите за доставки.

Докато някогашните общества са били зависими от редки и разпръснати енергийни ресурси – дърва за огън, човешки и животински труд (тоест конска тяга), вода и вятър – то изкопаемите горива променят играта радикално. Въглищата превръщат водата в пара, което пък води до появата на влакове, които кръстосват цели страни, а след това и континенти. В скоро време, подпомагани и подкрепяни от различни колониални проекти, тръбопроводи и танкери започват да пренасят суров нефт от Близкия изток до далечни райони. През по-голямата част от човешката история енергията винаги е била обвързана с някакво конкретно място и момент; след откриването на изкопаемите горива тя вече може да бъде извличана, транспортирана и съхранявана. Пространството и времето, някога естествени, по същността си локални феномени, се превръщат в глобални и абстрактни.

Начинът, по който демокрациите са обвързани с времето, е от ключово значение за тяхната ефективност – те трябва да бъдат и бързи, и бавни. Демокрацията включва внимателно, спокойно обмисляне, премерен и усърден ход на процеса. Но по време на кризи е необходимо бързо реагиране. Сегашната ни система прави нужни и двете скорости. От една страна, никога няма достатъчно време нашите представители да обмислят нещата напълно (което донякъде обяснява защо политиците разчитат толкова силно на различни лобисти, които предоставят безплатен експертен опит и справочници по сложни въпроси, колкото и предубедени да се оказват обобщенията и предложенията им нерядко). От друга страна, избраните служители обикновено не са склонни да правят бързи стъпки, дори и когато катастрофата е надвиснала над главите ни.

Загрижени от ограничения си мандат и желаейки да бъдат преизбрани, те имат сериозен стимул да оставят допълнителните главоболия на онези, който тепърва ще заемат мястото им. Съдебната система също се движи бавно. Спешността на климатичните изменения изисква бързи и решителни действия, но бавните им последици означават, че повечето служители са още по-слабо мотивирани към спешни действия. Защо да жертват кариерата си на олтара на неродените, които и без това не могат да гласуват?

Упоритата съпротива на обществото срещу промените се засилва от многото препятствия, породени от различните утвърдени интереси. Никой петролен мениджър, преследващ възможно най-големите печалби, не може да остави да лежат неизползвани готовите пари от изкопаемите горива. Както еколозите Бил Маккибън и Наоми Клайн демонстрираха подробно, най-големите и мощни корпорации в света вече притежават неизползвани запаси от нефт и природен газ, които далеч надхвърлят границите, които трябва да спазваме, ако искаме да смекчим настъпващата катастрофа. Компаниите би трябвало да оставят тези ресурси недокоснати под земята, като в процеса изгубят активи в размер на около 20 билиона долара. Това е перспектива, която те не могат да си позволят, тъй като конвенционалните бизнес модели са пригодени основно към краткосрочно мислене. Техният график е фиксиран основно върху настоящето – нещо, което е дълбоко несъвместимо с екологичните реалности и самата демокрация. Днешната високочестотна търговия означава, че акциите се купуват и продават в рамките на наносекунди. Капитализмът, както изглежда, не разполага с онзи тип внимание и загриженост за бъдещето, които са необходими за оцеляването ни.

Още по-лошото е, че логиката на увеличаване на печалбите предотвратява адекватните инвестиции във възобновяеми енергийни източници (като заедно с това насърчава откровения саботаж на всичко, което може да намали търсенето на изкопаеми горива). Въпреки че слънцето снабдява на всеки час планетата с повече енергия, отколкото ние консумираме за една година, това изобилие е нежелателно за хората със значителни инвестиции в статуквото. И така, след кратки и широко рекламирани изблици на ентусиазъм по отношение на слънчевата енергия, големите играчи обикновено напускат бизнеса. „Ние сме хвърлили хавлията, когато става дума за слънчевата енергия“, заяви пред инвеститори представителят на British Petroleum Боб Дадли през 2013. „Не че слънчевата енергия не е жизнеспособен източник на енергия, но ние работихме в тази област цели 35 години, а никога не успяхме да направим пари.“

Едно по-децентрализирано бъдеще, основаващо се на възобновяеми енергийни източници, е напълно възможно технически. Но на пътя му стоят човешки, а не физически или естествени закони. Отказът от икономията на изкопаеми горива може да се получи само ако има мащабни, координирани и трансформативни публични инвестиции в широк спектър от сектори – едно всеобхватно предложение, което наскоро беше наречено Новият зелен курс. Компаниите може и да не желаят да оставят газовите кладенци и катранените пясъци неизползвани, но за държавата не трябва да има такива пречки. Градовете и държавите, които постигат напредък в областта на възобновяемата енергия, обикновено са на места, където правителствата субсидират иновациите, но усилията си остават твърде малки. Маккибън сравнява необходимия мащаб на правителствените инвестиции с мобилизирането на националните ресурси по време на Втората световна война. Онова, което се изисква, е „индустриално преоборудване на едро“, пише той. „Третата световна война е вече в ход, и ние я губим.“

Петролните компании знаят за изменението на климата и свързаните с него рискове от десетилетия насам, въпреки че мениджърите им крият тази новина от обществото, като харчат милиони, за да сеят объркване и съмнение, когато информацията най-накрая излезе наяве. Сега, когато индустрията вече признава принудителната истина за физическите закони на природата и влиянието на парниковите газове, тя обещава безболезнени решения. Ще ни спаси геоинженерингът: въглеродът ще бъде изсмукан от въздуха, океаните ще бъдат обогатени с желязо, а в космоса ще бъдат изстреляни отразяващи щитове, които ще отклонят слънчевите лъчи.

Рекс Тилърсън, изпълнителният директор на Ексон, който за кратко време беше държавен секретар на Доналд Тръмп, призна неохотно, че глобалното затопляне е реално, а след това го отхвърли като сериозна заплаха. „Това е инженерен проблем и за него ще има инженерно решение“, настоява той. В един окончателен акт на лицемерие, тези индустриалци обезсмислят всеки опит за публични инвестиции, представяйки го като опасно възраждане на стила на икономическо планиране, практикуван от Съветския блок. Но те с радост обявяват себе си за централни плановици на климата, бъдещи управници в една геоинженерна епоха, за която искат да вярваме, че е единствената ни надежда.

Изкопаемите горива и финансовите отрасли, заедно с публичните служители, които те са изкупили, ще се борят до смърт, за да запазят статуквото, но нашите икономически и политически договорености не трябва да функционират както досега.

С все по-нарастващата климатична заплаха, либералните демокрации се намират в сериозно затруднение. Капитализмът ограничава отношението ни към бъдещето, като полага благополучието на човечеството и ресурсите на планетата върху олтара на безкрайния растеж, а заедно с това обогатява и овластява глобалния 1%. Междувременно в САЩ конституцията изостря тази динамика, запазвайки и дори засилвайки системата на управление на малцинствата и обвързвайки гражданите на страната с мечти за едно аристократично минало.

Факт е, че сме изправени пред екологични граници, а не паричен недостиг; че сме ограничени от въглероден бюджет, а не от федерален такъв, и че трябва да преработим икономиката си, за да реагираме адекватно на тази реалност. Налице е достатъчно много богатство, което да бъде възстановено за колективна изгода, а поставянето на финансовия сектор под демократичен контрол ще означава, че най-после парите ще служат на хората, вместо обратното. Национализациите и другите форми на обществена собственост върху доставчиците на енергия и инфраструктурата ще бъдат от решаващо значение, но те трябва да включват и истински обществен надзор и контрол. Това е радикално демократичната, справедлива и устойчива визия, която лежи в основата на най-добрите и смели предложения за Зеления нов курс.

Преди хиляди години атинският държавник Перикъл е определил демокрацията като нещо, което осигурява живот за многото, а не за малцината. Вдъхновено от младите стачници за климата и техните съюзници, предизвикателството, което ни предстои, означава разширяване на „многото“ по такъв начин, че да включва и отчита бъдещите поколения, като добавя ново времево измерение към концепцията ни за социално включване.

По пътя към тази цел нашите демократични движения трябва да се ръководят от един измамно прост въпрос: какви точно прадеди искаме да бъдем? С всяко свое действие или бездействие ние помагаме да се оформи и реши въпроса как точно ще изглежда бъдещето. Какви принципи и ангажименти искаме да приемем за демокрацията, която все още не съществува? Как ще гласуваме за едно общество, което няма да доживеем?

Източник

 

Астра Тейлър
Астра Тейлър е британска журналистка и авторка на документални филми. Книгите ѝ включват „Народната платформа: Възвръщането на силата и културата в дигиталната епоха“ и „Демокрацията може и да не съществува, но ще ни липсва, когато изчезне“. Последният ѝ документален филм е „Що е демокрация?

Посетители

26
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 30 минути
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 2 часа
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 1 ден
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 3 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 3 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 3 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 4 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 5 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 6 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 седмица
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 1 седмица
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 1 седмица