Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 06 G7 trump merkel
Снимка: JESCO DENZEL / BUNDESREGIERUNG VIA REUTERS

 

Може ли пренебрежението на Тръмп да разтури ЕС?

Новият американски посланик в Германия, Ричард Гренел, бързо се превръща в любимото европейско плашило. Той изглежда споделя изключителната способност на шефа си да обижда хората чрез мощна комбинация от професионална некомпетентност и лична арогантност. Само часове след встъпването си в длъжност в началото на май, той настоятелно писа в Туитър, че европейците трябва да се оттеглят от инвестициите си в Иран, като по същество изкомандва домакините си да последват решението на президента Доналд Тръмп за прекратяване на иранската ядрена сделка. Малко след това, миналата седмица, той даде интервю за Брайтбарт – крайнодесния уебсайт, който работи както в Европа, така и в САЩ – където обяви намерението си да „подсили“ консервативните партии в Европа. Посланието до германското правителство беше ясно: новият посланик на САЩ възнамерява да подкрепя вътрешните му политически опоненти.

В съчетание с катастрофално разделителната среща на Г-7 миналата седмица, тези забележки предизвикаха в Европа страхове, че администрацията на Тръмп ще се опитва да подкрепя популистката вълна, която разтърсва европейската политика. Политиците от европейския истеблишмънт се опасяват, че подкрепата на САЩ за нелибералните им противници ще придаде на тези групи все повече сила в борбата им срещу Брюксел. Но проблемът за Европа не се състои в някаква целенасочена американска кампания, опитваща да подсили европейските популисти; той е, че Съединените щати вече не виждат полза от това да имат каквато и да е стратегическа визия за Европа.

Америка егоистичната

Европейските страхове за тръмповските намеси в европейската вътрешна политика имат напълно определени основания. Още в началните дни на това правителство Стив Банън, главен стратег на Тръмп и бивш изпълнителен директор на Брайтбарт, изглеждаше готов да подсили популистите (той се обърна към някои анти-истеблишмънт политици в Европа, а Брайтбарт започна да създава свои клонове в Европа). Но след това Банън беше безцеремонно изхвърлен от Белия дом и администрацията на Тръмп сякаш беше започнала да се приближава към някаква по-конвенционална републиканска външна политика. През първата година от управлението на Тръмп някои популистки европейски лидери, като унгарският Виктор Орбан, виждаха в лицето на Тръмп потенциален съюзник в борбата им срещу истеблишмънта на ЕС и бяха разочаровани от липсата на подкрепа.

Забележките на Гринел обаче не сигнализират някакво връщане на администрацията на Тръмп към банънизма. Американският посланик в Германия не прави европейска политика, а и все още са налице силно противоречиви възгледи от страна на по-стари американски официални лица, които посещават Европа, много от които настояват, че Съединените щати все още са обвързани с традиционните си европейски партньори. Всъщност, точно насред брътвежите на Гренел, заместник-държавният секретар на Тръмп по въпросите на Европа, А. Уес Мичел, изнесе реч, в която се изказа в подкрепа на подновеното ангажиране на Съединените щати със защитата на Източна и Южна Европа (в същото време, в което неговият шеф писа в Туитър мнението си, че НАТО е вид ограбване на американския данъкоплатец.)

Единственото нещо, което тази какофония от противоречащи си гласове наистина показва, е, че администрацията на Тръмп няма стратегическа или идеологическа цел в Европа – и вероятно не иска да има. Като цяло, европейската политика на администрацията на Тръмп изглежда по-малко като визия за някакъв популистки Интернационал; тя е по-скоро остатък от усилията на Тръмп да постави Америка на първо място, както и от вътрешните му политически потребности. Неговите външнополитически приоритети са търговия, имиграция и тероризъм. Европа е интересна само доколкото има значение за тези въпроси. Политиката към НАТО се определя повече от възгледите му за търговията, отколкото от идеята за европейска сигурност. А подходът му към Русия изглежда продиктуван много повече от скандала около намесата на Русия в американските избори, отколкото от някаква представа за това как да се защити Европа или да се държи под контрол руската заплаха.


Small Ad GF 1

Както отбелязва Томас Райт от института Брукингс: „С посланици-грубияни, президент, който възхвалява Владимир Путин, бюрокрация, която поддържа НАТО и продължаваща търговска война, никой вече не разбира политиката на Тръмп в Европа.“ Това вероятно включва и самият Тръмп, който изглежда гледа на непоследователността във външната политика като на вид изкуство.

Но дори ако подходът на администрацията на Тръмп към Европа е твърде объркан, за да може да представлява някаква стратегическа визия, политиките на президента все още могат да влошат вътрешните проблеми на Европа. В края на краищата Съединените щати присъстват в европейската вътрешна политика, независимо дали го искат или не. Като доставчик на сигурност от последна инстанция и ключов геополитически съюзник на повечето европейски държави, Съединените щати упражняват известно гравитационно влияние върху Европа, независимо от (липсата на) стратегически намерения.

В продължение на 70 години една критична част от американския подход към Европа се върти около европейската интеграция. Съединените щати бяха от съществено значение за развитието на единна Европа, която да бъде достатъчно силна, за да може да се защити и да заеме мястото си като най-добрият и най-силен съюзник на Съединените щати. Европа е може би най-голямото постижение на САЩ в областта на външната политика. Но сега администрацията на Тръмп показва доста ясно, че няма особено голям интерес към европейския проект. Тръмп смята, че Европейският съюз е „по-лош от Китай“ в областта на търговията и не е нищо повече от немски инструмент за извличане на несправедливи сделки със Съединените щати. Администрацията на Тръмп не обръща особено внимание на ЕС, освен да изисква от него търговски отстъпки.

Токсично взаимодействие

За съжаление, за Вашингтон е удивително лесно да унищожи това, което е създал сам. Почти всяка европейска страна зависи от Съединените щати за сигурността си и това дава на Вашингтон огромни възможности за оказване на въздействие, дори когато Тръмп е възмутил много европейски лидери с политиките си в областта на търговията, климата и Иран.

Злобното пренебрежение на Тръмп към ЕС идва в неподходящ момент на слабост за европейския проект. С неотдавнашното учредяване на евроскептично правителство в Италия, най-малко пет правителства на ЕС (Гърция, Унгария, Италия, Полша и Обединеното кралство) сега са очевидно против Брюксел. В целия ЕС популистите придобиват политическа сила отчасти чрез посланието, че Брюксел е отговорен за техните проблеми. Избирателите на юг обвиняват европейската парична политика за десетилетието на строги икономии и анемичен растеж; избирателите на изток обвиняват европейските имиграционни политики, че заплашвали тяхната идентичност и независимост. И, разбира се, остава си Обединеното кралство, което се опитва да се измъкне от ЕС като цяло. Всичко това заплашва да направи ЕС неуправляем, особено ако изборите за Европейски парламент догодина доведат до онова, което [политическият наблюдател] Марк Леонард нарича „мразещ себе си парламент“, т.е. парламент, чието мнозинство иска да постигне собственото си премахване.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Поддръжниците на ЕС едва ли са се отказали от борбата. Франция и Германия са в центъра на широко и амбициозно усилие за съживяване на европейския проект и демонстриране на неговата стойност пред гласоподавателите. Те се стремят да започнат нови европейски инициативи в областта на отбраната, за да покажат, че Европа може да защити гражданите си и да управлява имиграцията. Стремят се да реформират управлението на еврозоната, за да направят еврото по-способно да насърчи просперитета и стабилността. И търсят формула, която да ограничи най-нелибералните тенденции сред правителствата на ЕС, за да могат да покажат, че ЕС си остава ангажиран с демокрацията и защитата на правата на човека.

Всички тези инициативи са изправени пред значителни вътрешни пречки и тяхната съдба далеч не е сигурна. При нормални обстоятелства интеграционистите биха получили подкрепата на САЩ, най-малко зад кулисите. Но при администрацията на Тръмп те едва ли могат да разчитат на внимание. Така например, насред борбата на ЕС да запази сцеплението си, според Ройтерс администрацията на Тръмп изпраща дипломати при най-непокорните членове на ЕС на изток, за да се разкъса европейското единство по ядрената сделка в Иран. Администрацията вече е успяла да извади Румъния и Чешката република от европейския консенсус на съпротива срещу решението на Тръмп да премести американското посолство в Ерусалим, в замяна на уверенията, че САЩ ще подкрепят борбите на тези страни срещу Брюксел.

Популистите в Европа сега изглежда разбират, че, ако и да не получат американска подкрепа само защото са се опитвали да се държат като европейски тръмповци, те могат да получат подкрепа, ако се съгласяват с американските приоритети. Новият италиански премиер, Джузепе Конте, например, беше единственият лидер на срещата на Г-7 в Канада, който подкрепи призива на Тръмп да се включи [отново] Русия – и беше възнаграден от Тръмп с туийт, в който президентът хвали избирането му и го кани в Белия дом.

Разбира се, предишните американски администрации понякога също се поддаваха на изкушението да се опитват да разделят Европа, когато това им се виждаше подходящо. Но заедно с това те оценяваха европейското единство и в крайна сметка се стремяха да ограничават вредите, които са причинили на цялостния процес на европейска интеграция. След като президентът Джордж У. Буш успешно раздели Европа по въпроса за войната в Ирак през 2003 г. например, той започна втория си мандат със символично посещение в централата на ЕС в Брюксел, за да изпрати посланието, че Съединените щати все още стоят зад европейската интеграция.

Напротив, позицията на администрацията на Тръмп – безразличие към европейската интеграция и враждебност към търговската политика на ЕС – дава надежда на популистите в цяла Европа, че ще имат подкрепата на Съединените щати дори в борби, които застрашават целостта на ЕС. Именно това токсично взаимодействие между стратегическото безразличие на администрацията на Тръмп към Европа и усилията на популистите да подкопаят ЕС, заплашва най-трайното стратегическо постижение на САЩ в Европа.

Източник

 

Джереми Шапиро е директор по научните изследвания в Европейския съвет по външни отношения. Експертните му познания се намират в областите на гражданско-военните отношения, Европа, Франция, военни операции, национална сигурност и трансатлантически отношения.

Pin It

Прочетете още...