Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 06 K WIlhelm II

 

Едно от малкото неща, за които кайзер Вилхелм II – управникът на Германия от 1888 до 1918 – е имал талант, било предизвикването на възмущение. Тясната му специалност пък била да обижда други монарси. Нарекъл дребничкия италиански крал Виктор Емануел III „джуджето“, пред собствената свита на краля. Българският принц (по-късно цар) Фердинанд пък бил наречен „Фернандо Назо“ заради гърбавия му нос, а и кайзерът разпространявал слухове, че Фердинанд е хермафродит. Тъй като Вилхелм бил особено недискретен, хората винаги знаели какво казва зад гърба им. Фердинанд си имал своето малко отмъщение. След посещение в Германия през 1909, когато кайзерът го плеснал по задника на публично място, а след това отказал да се извини, Фердинанд дал на френска компания една голяма оръжейна поръчка, която преди това била обещана на германците.

Не че това е възпирало кайзера. Едно от многото неща, в които Вилхелм е бил убеден, че е страхотен, въпреки всички доказателства за противното, е „личната дипломация“, определянето на външната политика чрез срещи лице в лице с други европейски монарси и държавници. Всъщност Вилхелм не е бил добър нито в личното, нито в дипломацията, и тези срещи рядко са минавали добре. Кайзерът е гледал на останалите хора като на инструменти, бил е натрапчив лъжец и изглежда е имал доста ограничени разбирания за неща като причини и следствия. През 1890 той допуска да изтече дългогодишното споразумение за взаимна отбрана с Русия – огромната и понякога застрашителна източна съседка на германската империя. Погрешно смятал, че Русия е толкова отчаяно решена да търси немската добра воля, че може да я остави да „виси на куката“. Вместо това Русия веднага прави съюз със западната немска съседка и стар враг, Франция. Тогава пък Вилхелм решава, че ще успее да очарова и манипулира цар Николай II (когото наричал зад гърба му „мухльо“ и „клюкар“, а също и способен само „да отглежда ряпа“), за да го накара да се откаже от алианса. През 1897 Николай казва на Вилхелм да се маха от очите му; немско-руският съюз изчезва.

Преди около десет години публикувах „Джордж, Николай и Вилхелм: Трима кралски братовчеди и пътят към Първата световна война“ – книга, която е отчасти и за кайзер Вилхелм, вероятно най-известен [във Великобритания] с това, че е първи внук на кралица Виктория, както и че е въвлякъл Германия в Първата световна война. Откакто Доналд Тръмп започна президентската си кампания, кайзерът отново започна да ме занимава – или, по-точно, личните му недостатъци и глобалната криза, до която те са довели.

Туийтите на Тръмп бяха първото нещо, което ми напомни за кайзера. Вилхелм е бил натрапчив говорител, който постоянно се отклонявал от сценария. Дори персоналът му не може да го възпре, въпреки че се опитва, чрез разпространяване на копия от речите му в германската преса, още преди да са произнесени. За тяхно съжаление, австрийската преса печата речите точно така, както са произнесени, а гафовете и обидите скоро се разпространяват из цяла Европа. „Има само един човек, който е господар в тази империя и друг няма да толерирам“, обичал да казва Вилхелм, въпреки че Германия има демократичен парламент и политически партии. („Аз съм единственият, който има значение“, казва Тръм.) Кайзерът си запазва най-грубите обиди за политическите партии, които са гласували против неговите политики. „Считам всеки социалдемократ за враг на отечеството“, казва той, и обявява германската социалистическа партия за „банда предатели“. Август Бебел, лидерът на социалистите, казва, че всеки път, когато кайзерът отвори устата си, социалистическата партия печели още сто хиляди гласа.

Когато Вилхелм става император през 1888, на двадесет и девет години, той е твърдо решен да се представя като особено корав и могъщ. Фетишизира армията, заобикаля се с генерали (въпреки че, също като Тръмп, не обича да ги слуша), притежава сто и двадесет военни униформи и не носи нищо друго. Култивира специална сурова физиономия за публични поводи и фотографии – от тях и до днес има много, тъй като Вилхелм е изпращал подписани снимки и портретни бюстове на всеки, който би ги поискал – а също и силно напомадени, усукани нагоре мустаци, които са толкова известни, че си имат собствено название „Er ist Erreicht!“ („Той е постигнат!“)[1]


Small Ad GF 1

Всъщност Вилхелм не постига особено много. В Генералния щаб на германската армия цари мнението, че кайзерът не може да „води трима войници през канавка“. Той не притежава нито обхвата на внимание, нито способностите [за военно ръководство]. „Развлеченията, независимо дали става дума за малки игри с армията или флота му, пътувания или лов, са всичко за него“, пише разочарованият му бивш наставник. „Той не чете почти нищо друго освен изрезки от вестници, едва ли пише нещо друго освен забележки по полетата на докладите и смята за най-добри разговорите, които са приключили бързо и лесно.“ Обкръжението на кайзера събира извадки от пресата, най-вече касаещи самия него, които той чете също толкова маниакално, колкото Тръмп гледа телевизия. Една критична статия е можела да го доведе до пароксизми на ярост.

По време на управлението на Вилхелм, горните ешелони на германското правителство се превръщат в място за свободна борба и плячкаджийство, с непрестанни борби за власт между отделните длъжностни лица. „Най-противоречивите мнения сега се изтикват на високо и най-високо ниво“, оплаква се един германски дипломат. Усилвайки още повече объркването, Вилхелм променя мненията си на всеки пет минути. Той е силно податлив на впечатления и непрекъснато се позовава на последния човек, с когото е разговарял или изрезка от вестник, която е прочел – поне докато не е поговорил със следващия човек. „Това е невъзможно“, пише един външен министър през 1894, „Днес едно, утре друго, а след няколко дни нещо съвсем различно.“ Персоналът и министрите на Вилхелм непрекъснато прибягват до манипулации, разсейвания и ласкателства, за да го управляват. „За да го накараш да приеме някоя идея трябва да се държиш така, все едно е негова“, съветва колегите си най-близкият приятел на кайзера, Филип цу Ойзенбург. След което добавя, „И не забравяйте захарта“. (В „Огън и ярост“, Майкъл Улф пише, че за да се накара Тръмп да предприеме някакво действие, екипът от Белия дом трябва да го убеди, че „самият той го е измислил“).

И, което е още по-зловещо, покровителството на Вилхелм за агресивната, националистическа десница, го оставя заобиколен от министри, които са колективно убедени, че една европейска война е неизбежна и дори желателна. Алфред фон Тирпиц, главнокомандващият на Военноморския флот на Германия, който на първата си среща с кайзера осъзнава, че той „не живее в реалния свят“ – съзнателно използва завистта и гнева на Вилхелм, за да получава астрономическите суми, необходими за изграждането на немски флот, способен да се конкурира с британския: проект, който довежда до луда надпревара във въоръжаването и се превръща в непосилна пречка за мирните преговори.

Кайзерът е податлив на влияния, но никога изцяло контролируем. Той утвърждава властта си по най-непредсказуеми начини, сякаш за да докаже, че все още има командата, като инсценира най-груби интервенции в политиките на собствените си съветници и безразборно уволнява министри без предупреждение. „Не можете да имате дори и най-слаба представа за нещата, които съм възпрепятствал“, оплаква се до приятел Бернхард фон Бюлов, най-сервилният му помощник, „и колко голяма част от времето си трябва да посвещавам на възстановяването на реда там, където нашият Върховен Учител е посеял хаос.“

Най-мрачната тайна на кайзера е, че на всеки няколко години, след като намесите и грешките му са изложили в пълна светлина некомпетентността му или са довели до криза – той изпада в пълни сривове. Свитата го събира от пода и той се оттегля в някой от дворците си, където, проснат, ще хленчи и ще се оплаква, че е станал жертва на нечии интриги. След хленченето винаги следва крачене напред-назад, в нетипично мълчание. Понякога кайзерът избухва в сълзи. Постепенно той пренастройва чувството си за реалност – или нереалност – и след няколко седмици отново се появява, буен и необуздан както винаги.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Прекарах шест години в писането на книгата за Вилхелм и неговите братовчеди, крал Джордж V и цар Николай II, а егоизмът и ексцентричността на кайзера го направиха далеч най-забавен от тримата. Но след известно време, прекарано в живот с Вилхелм – както се случва, когато пишете за някой човек в продължение на дълго време – той стана обременителен. Беше обезкуражаващо, дори потискащо, да се прекарва толкова много време около един човек, който никога не е успял да се поучи от грешките си или да се промени дори малко.

Кайзерът не е единственият човек, отговорен за Първата световна война, но действията и решенията му са помогнали в немалка степен за нейното избухване. Ако живеете във времена, в които международният конфликт изглежда зад следващия ъгъл, то изглежда не би трябвало да желаете глобалната власт да се контролира от някой Нарцис. Докачливостта на Вилхелм, непредсказуемостта му, непрестанната му потребност да получава потвърждения за собствената си значимост: всички тези неща са в унисон с настроенията на някои елементи в тогавашна Германия, самата тя преминаваща през един вид юношески спазъм – лесно обидчива, възбудена от идеята да напряга мускулите си, изпълнена с чувство за собствено право. В същото време перченията на Вилхелм пораждат напрежения в Европа. Тромавата му лична дипломация създава подозрения. Съюзът му с крайната десница и сервилното му възхищение пред армията придвижват страната все по-близо до война. Но щом само войната действително се започва, правителството и военните на практика изтласкват кайзера настрана. И най-сериозните щети настъпват едва след като Вилхелм абдикира през ноември 1918 г. (Той прекарва остатъка от живота си – до 1941 – в централна Холандия.) Победената Германия потъва в години на икономическа депресия, всевъзможните омрази само се изострят, в националното съзнание се утвърждава токсичната лъжа, че Германия е била „ограбена“ от победата, която по право е заслужавала. Останалото, както се казва, е история.

Не искам да намеквам, че Тръмп ще започне Третата световна война. Но последните развития във външните му политики – дивите люшкания в преговорите със Северна Корея, зарязването на ядрената сделка с Иран, заплахата от търговска война с Китай[2] – всичко това говори за резки промени, които бързо могат да излязат от американския контрол. Някои от критиците на Тръмп предполагат, че тези ескалиращи кризи биха могли да го накарат да разхлаби или дори да изгуби хватката си върху президентството. Но истинският урок от историята на кайзер Вилхелм II може би е, че заминаването на Тръмп може и да не сложи край на проблемите, които той евентуално е причинил или изострил. Може би това е само началото.


Източник

 

[1] Всъщност названието идва от специалната помада за мустаци, използвана от бръснаря на Кайзера, Франсоа Абѝ. Фразата „той е постигнат“ вероятно се отнася до особената, настръхнала форма на мустака, която по онова време безспорно се е считала за особен признак на мъжественост. Бел. пр.

[2] А междувременно и срещу всички останали членове на „Групата на 7-те“, тоест на практика Тръмп срещу целия свят. Бел. пр.

 

Миранда Картър (род. 1965) е британска историчка и авторка, която публикува под името MJ Carter. Освен историческа документалистика (Anthony Blunt: His Lives, The Three Emperors: Three Cousins, Three Empires and the Road to World War One) тя пише и развлекателна проза (The Strangler Vine, The Infidel Stain)

Pin It

Прочетете още...