Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 89% (7 гласувания)

 

2018 05 Dasgupta

 

Какво се случва с националните политики? Всеки ден събитията в САЩ продължават да надминават въображението на абсурдистките писатели и комици; политиката в Обединеното кралство все още показва само малко признаци на възстановяване след „националната нервна криза“ на Брекзита. Франция „едва избегна сърдечния удар“ на изборите през миналата година, но водещият ежедневник на страната смята, че това не е направило нищо, за да промени „ускореното разграждане“ на политическата система. В съседна Испания Ел Паис стига дотам да твърди, че „върховенството на закона, демократичната система и дори пазарната икономика са под съмнение“; в Италия „разпадането на истеблишмънта“ на изборите през март доведе дори до приказки за „варварско нашествие“, сякаш отново падаше Рим. А междувременно неофашистите в Германия се готвят да поемат ролята си на официална опозиция, като въведат тревожна колебливост в бастиона на европейската стабилност.

Но конвулсиите в националната политика не са ограничени единствено до Запада. Изтощение, безнадеждност, намаляваща ефективност на старите начини [на управление]: това са темите на политиката по целия свят. Ето защо енергичните авторитарни „решения“ са толкова популярни в момента: отвличане на вниманието чрез война (Русия, Турция); етно-религиозно „прочистване“ (Индия, Унгария, Мианмар); увеличаване на президентските правомощия и съответен отказ от гражданските права и върховенството на закона (Китай, Руанда, Венецуела, Тайланд, Филипините и много други).

Но каква точно е връзката между тези различни катаклизми? Ние сме склонни да ги считаме за напълно отделни – защото, в политическия живот, националният солипсизъм[1] е правилото. Във всяка страна тенденцията е да обвиняваме „нашата“ история, нашите „популисти“, нашите „медии“, нашите „институции“, нашите „лоши политици“. И това е разбираемо, тъй като органите на съвременното политическо съзнание – публичното образование и средствата за масова информация – се появяват през 19-и век, като резултат от глобалната завоевателна идеология на „уникалните национални съдби“. Когато обсъждаме „политиката“, ние говорим за това, което се случва вътре в суверенните държави; всичко останало е „външна политика“ или „международни отношения“ – дори в тази епоха на глобална финансова и технологична интеграция. Можем да купуваме едни и същи продукти във всяка страна по света, може всички да използваме Гугъл и Фейсбук, но, любопитно, политическият живот е направен от различни материи и в него се поддържа античната вяра в границите.

Да, вече има разбиране, че подобни едни на други сортове популизъм възникват в много страни. Неколцина са отбелязали паралелите в стила и същността между лидери като Доналд Тръмп, Владимир Путин, Нарендра Моди, Виктор Орбан и Реджеп Тайип Ердоган. Съществува усещане, че във въздуха витае нещо – някакво съвпадение на чувствата между различни места. Но това не стига достатъчно близо до някакво обяснение. Защото тук става дума не просто за съвпадение. Днес всички страни са вградени в една и съща система, която ги подлага на едни и същи напрежения: именно тези напрежения са, които навсякъде изстискват и деформират националния политически живот. А въздействието от тях е точно обратното на често отбелязваното „възраждане на националната държава“, въпреки отчаяното развяване на знамена.

Най-важното [политическо] развитие в нашата епоха е именно отслабването на националната държава: нейната неспособност да издържи натиска на противостоящите сили от 21-ви век, както и бедствената ѝ загуба на влияние върху обстоятелствата на човешкия живот. Националната политическа власт е в упадък и, тъй като не познаваме някакъв друг вид, всичко това се преживява като края на света. Именно това е причината, поради която днес е толкова широко разпространен някакъв странен вид апокалиптичен национализъм. Но настоящата привлекателност на мачизма като политически стил, издигането на стени и ксенофобията, подновената митология и расова теория, фантастичните обещания за национално възстановяване – всичко това не са лечебни средства, а симптоми на нещото, което бавно се разкрива за всички: националните държави по целия свят се намират в напреднало състояние на политическо и морално разпадане, от което не могат да се измъкнат самостоятелно.

Защо се случва това? Накратко, политическите структури от двадесети век се давят в океана на двадесет и първия – дерегулирани финанси, автономни технологии, религиозна войнственост и съперничества между велики сили. А междувременно потиснатите последици от безразсъдството на 20-ти век в някога колонизирания свят избухват отново, разкъсват народи на фрагменти и принуждават населенията към пост-национални солидарности: скитащи племенни милиции, етнически и религиозни под- и супер-държави. И накрая, разрушаването (и то именно от страна на старите суперсили) на старите идеи за международното общество – идеите за „общество на народите“, които бяха от съществено значение за начините, по които се е схващал новият световен ред след 1918 – превърна системата на национални държави в беззаконна гангстерска територия. В момента това води до нихилистично теглене назад от страна точно на онези, които са били най-измъчвани и ограбвани.

Резултатът? За един все по-нарастващ брой хора, нашите държави и системата, от която те са част, сега изглеждат неспособни да предложат някакво достоверно, жизнеспособно бъдеще. Това е особено вярно, когато хората наблюдават как финансовите елити – и техните богатства – все повече се измъкват от националните обвързаности. Днешният провал на националната политическа власт в края на краищата произтича в голяма степен от загубата на контрол над паричните потоци. На най-очевидно ниво, парите биват изцяло изтегляни от националното пространство, те отиват в различни процъфтяващи „офшорни“ зони. Тези бягащи билиони подкопават националните общности по реални и символични начини. Те са причина за национални спадове, но заедно с това са и резултат от тях: защото националните държави са загубили моралната си аура, което е една от причините, поради които укриването на данъци се е превърнало в общоприета основа на търговията от 21 век.

В по-драматичен план, голям брой хора губят всякакво подобие на национален дом и се оказват запокитени в един особен вид на съвременния ад. Седем години след падането на диктатурата на Кадафи, Либия се контролира от две съперничещи правителства, всяко от тях със свой собствен парламент, както и от няколко групи от милиции, които се борят за контрола над петролното богатство. Но Либия е само една от многото страни, които изглеждат цели единствено на картите. От 1989 г. насам едва 5% от световните войни са се провеждали между държави: националните колапси, а не чуждестранните инвазии, са основните причини за огромното мнозинство от 9-те милиона военновременни смъртни случаи през това време. И както знаем от случаите с Демократична република Конго и Сирия, последващият вакуум може да засмуче огнева мощ, идеща от цял ​​свят, да унищожи условията за живот и да разхвърля шокирани бежанци във всевъзможни посоки. Нищо не излага толкова добре на показ кризата на нашата национална система, колкото нейните 65 милиона бежанци – една „нова нормалност“, далеч по-голяма от „старата криза“ (от 1945) – по време на която е имало „само“ 40 милиона. Нежеланието дори да се признае тази криза, междувременно е най-точно уловено в презрението към бежанците, което сега задвижва толкова много от политиките в богатия свят.

* * *

Тази криза никога не е била нещо неизбежно. От 1945 насам ние активно сме принизили световната политическа система до един вид опасна подигравка с онова, което е било разработено от американския президент Удроу Уилсън и много други след катаклизма на Първата световна война – и сега сме изправени пред последствията. Но пък и не трябва да скачаме прекалено бързо към някакви опити за обновяване. Тази система е направила далеч по-малко, отколкото си представяме, за да осигури човешката сигурност и достойнство (в някои отношения тя е колосален провал), и има добри причини, поради които тя остарява толкова по-бързо, отколкото империите, които е заместила.

Дори и ако бихме искали да възстановим онова, което някога сме имали, този момент е отминал. Причината, поради която националната държава е била в състояние да предостави постиженията които е предлагала – а на някои места дори да бъде впечатляваща – е, че през по-голямата част от 20-ти век е съществувало истинско „прилягане“ между политика, икономика и информация, всички те организирани в национален мащаб. Националните правителства са притежавали действителни правомощия да управляват съвременните икономически и идеологически енергии, и да ги използват за човешки – понякога почти утопични – цели. Но тази епоха е приключила. След толкова много десетилетия на глобализация, икономиката и информацията успешно са надраснали правомощията на националните правителства. Днес разпределението на планетното богатство и ресурси е до голяма степен недостижимо за каквито и да е политически механизми.

Но да признаем това означава да признаем края на самата политиката. И ако продължим да вярваме, че административната система, която сме наследили от предците си, не позволява никакво новаторство, ние осъждаме самите себе си на дълъг период на чезнеща политическа и морална надежда. Половин век е похарчен за изграждането на глобалната система, от която сме зависими сега – и както изглежда, тя  ще си остане с нас. Без политически нововъведения глобалният капитал и технологиите ще ни управляват без никакви демократични допитвания, също толкова естествено и неоспоримо, колкото и надигащите се океани.

Ако искаме да преоткрием чувството за политическа цел в нашата епоха на глобални финанси, масиви от данни, масова миграция и екологични катаклизми, то трябва да си представим политически форми, способни да функционират в същия мащаб. Сегашната политическа система със сигурност трябва да бъде допълнена от световни финансови регулации, а много вероятно и от транснационални политически механизми. Така ще завършим глобализацията си, която днес е опасно недовършена. Нейните икономически и технологични системи наистина са ослепителни, но за да служи на човешката общност, тя трябва да бъде подчинена и на също толкова зрелищна политическа инфраструктура, която дори не сме започнали да начеваме.

Тук с неизбежност ще ми се възрази, че всяка алтернатива на националната система е утопична невъзможност. Но дори технологичните постижения от последните няколко десетилетия изглеждаха неправдоподобни, преди да се появят, а има и основателни причини да се отнасяме с подозрение към титулярните авторитети, които ни говорят, че човешките същества не са способни на подобно величие в политическата област. Всъщност в историята има много моменти, в които политиката внезапно е била разширявана до нови, доскоро немислим мащаби – включително и създаването на самата национална държава. И – както става все по-ясно с всеки изминал ден – истинската заблуда е във вярата, че нещата биха могли да продължават такива, каквито са.

Първата стъпка е да престанем да се преструваме, че няма алтернатива. Така че, нека започнем с едно разглеждане на мащабите на настоящата криза.

* * *

Да започнем със Запада. Европа, разбира се, е изобретила националната държава: принципът на териториалния суверенитет е договорен чрез Вестфалския договор от 1648. Договорът е направил трудни всякакви голямомащабни завладявания на този континент; вместо това, европейските нации са започнали да се разширяват в останалите части на света. Дивидентите от колониалния грабеж са били превърнати, обратно у дома, в силни държави с мощни бюрокрации и демократични политики – шаблонът за съвременния европейски живот.

Към края на 19-и век европейските нации са придобили единни атрибути, които все още са познати и днес – по-специално, един набор от строго налагани държавни монополи (защита, данъчно облагане и право, между другото), които са дали на правителствата значителен контрол над националната съдба. В замяна на това за всички е направено едно морално обещание: развитие, духовно и материално, както на гражданите, така и на нацията. Възникват специални държавни проекти в областта на образованието, здравеопазването, благосъстоянието и културата, с цел да придадат реалност на обещанието.

Оттеглянето на това морално обещание в хода на последните четири десетилетия се превърна на Запад в разтърсващо метафизично събитие – и именно това е нещото, което кара населенията да търсят нови неща, в които да повярват. Защото обещанието е било голямо събитие в еволюцията на западната психика, То е част от една дълбока теологична реорганизация: Френската революция детронира не само монарха, но и Бог, чиито надминаващи всичко атрибути – всезнание и всемогъщество – вече са абсорбирани в институциите на самата държава. Силата на държавата да развива, освобождава и спасява човечеството, се превръща в основателска светска вяра.

През периода на деколонизация, последвал Втората световна война, структурата на европейската национална държава се експортира навсякъде. Но западняците все още изживяват моралното обещание с една интензивност, която свързват най-вече със самите себе си – а всъщност днес повече от всякога, след създаването на социалната държава и десетилетията на безпрецедентен следвоенен растеж. Носталгията към тази златна епоха на националната държава продължава да изкривява западния политически дебат чак до наши дни, но всъщност тази епоха се основава на доста невероятно съвпадение от различни условия, които никога няма да се повторят. Много съществена е структурата на самата следвоенна държава, която е притежавала исторически уникално ниво на контрол над националната икономика. Капиталът не е можел да изтича неконтролиран през границите, а спекулациите в чуждестранна валута са били незначителни в сравнение с онези от днешно време. Правителствата, с други думи, са имали значителен контрол върху паричните потоци, и ако те са говорели за промяна на определени неща, то е било, защото наистина са можели. Фактът, че капиталът е бил пленник на държавата е означавал, че правителствата са можели да налагат исторически уникални данъчни ставки, които, в допълнение към ерата на рекорден икономически растеж, са им позволявали да насочват безпрецедентни енергии към националното развитие. В продължение на няколко десетилетия държавната власт е била монументална – почти божествена – и е създавала най-сигурните и равнопоставени капиталистически общества, които някога са били известни.

Унищожаването на държавната власт над капитала, разбира се, беше най-важната цел на финансовата революция, която определя сегашната ни епоха. В резултат на това държавите се видяха принудени да се освободят от социалните ангажименти, след което да се преоткрият като един вид пазачи на пазара. Това драстично понижи националната политическа власт както в реален, така и в символен план. През 2013 Барак Обама нарече неравенството „определящото предизвикателство на нашето време“, но неравенството в САЩ се е покачвало непрекъснато от 1980 насам, без да се съобразява с неговите или на някой други президент, угризения.

Картината е една и съща из целия Запад: богатството на най-богатите продължава да се увеличава скокообразно, докато след-кризисният остеритет осакатява социално-демократичната социална държава. Всички ние наблюдаваме нарастващата ярост на правителствата, които отказват да изпълнят старото си морално обещание – най-вероятно просто защото вече не могат. Западните правителства не разполагат с нищо подобно на предишната си власт над националния икономически живот и, ако все още продължават да обещават някакви фундаментални промени, то сега обещанията им са на най-вече ниво PR и пожелателно мислене.

Има всички основания да се смята, че следващият етап от техно-финансовата революция ще бъде още по-катастрофален за националната политическа власт. Това ще се получи като естествено продължение на вече съществуващи технологични процеси, които обещават нови, алгоритмични видове управление[2], за да се подкопае още повече политическото разнообразие. Компаниите, работещи с гигантски масиви от данни (Гугъл, Фейсбук и др.) вече са иззели много функции, свързани преди това с държавата – от картографията до наблюдението. Сега те са основните посредници на социалната реалност: членството в тези системи е нова, корпоративна, де-териториализирана форма на гражданство, антагонистично на националния вид, на всякакво ниво. Както показва възходът на дигиталните валути, ще се появяват и нови технологии, чрез които ще се изземват и други фундаментални функции на националната държава. Либертарианската мечта – в която античните бюрокрации свеждат глава пред чисто нови, високотехнологични корпоративни системи, които на свой ред поемат мениджмънта на целия живот и ресурси на обществото – е по-реалистична визия за бъдещето в сравнение с всяка възможна фантазия за завръщане към социална демокрация.

Правителства, контролирани от външни сили и разполагащи само с частично влияние върху националните дела: такова винаги е било състоянието на нещата в най-бедните страни по света. Но на Запад всичко това се изживява като някакво ужасяващо завръщане към примитивна уязвимост. Нападението над политическата власт не е просто „икономическо“ или „технологично“ събитие. Това е епохален катаклизъм, който оставя западните населения отчаяни и лишени от надежда. Налице са изблици на ирационална ярост, особено срещу имигрантите, нарочени като изкупителни жертви за много по-дълбоките форми на национално замърсяване. Идеята за западната нация като универсален дом се срива, а транснационалните племенни идентичности израстват по значение като един вид убежище: както белите супремасисти, така и радикалните ислямисти грабват оръжия в желанието си за борба срещу „замърсяването“ и корупцията.

Залогът едва ли би могъл да бъде по-висок. Ето защо става лесно да разберем защо западните правителства са толкова отчаяни в стремежа си да докажат онова, в което се съмняват всички: че все още са в състояние на контрол. Не само личността на Доналд Тръмп е нещото, което го кара да действа като социопатен главен мениджър. Ерата на глобализацията ни дава достатъчно примери за опити на американските президенти да засилят авторитета на изпълнителната власт, но те никога не са достатъчни. Кабинетът на Тръмп никога не може да разполага с нивото на власт над американския живот, с което е разполагал Кенеди, така че е той длъжен да се преструва, че го има. Той не може да направи Америка отново велика, но пък си има Туитър, чрез който може да създаде култ към личността на самотния борец – като междувременно обвинява жените, левичарите и тъмнокожите хора за импотентността на държавата. Той не може да излекува американските социални разделения, но все още контролира апарата за сигурност, който може да пусне в действие, за да му помогне да изглежда „корав“ – чрез обявяване на война срещу престъпността, депортиране на чужденци, втвърдяване на границите. Той не може да даде повече пари в ръцете на бедните, които са гласували за него, но вместо това може да раздава митологична валута; дори и най-бедните му избиратели, в крайна сметка, притежават един важен актив – американското гражданство – чиято стойност той може да „повиши с приказки“ [“talk up”], точно както преди е повишавал стойността на  казина и хотели. Подобно на Путин или Орбан, Тръмп насища гражданството с нова войнствена сила и прави голямо шоу от недаването му на хора, които го искат: очевидно е, че дефицитните неща са по-ценни. Гражданите, които нямат нищо, биват убедени, че всъщност имат много.

Тези стратегии са грозни, но за тях не могат да бъдат обвинявани просто няколко лоши актьори. Проблемът е следният: политическата власт работи на празен ход и лидерите не са в състояние да предоставят съществени материални промени. Вместо това те трябва да възбуждат и разгръщат мощни чувства: например омраза към чужденците и вътрешните врагове, или еуфория от безсмислени военни кампании (анексирането на Крим от страна на Путин издигна на преден план изключително популярната перспектива за всеобщо царистко съживяване).

Но нека не си въобразяваме, че тези стратегии ще се разпаднат бързо под тежестта на собствените си заблуди, докато по някакъв магически начин умереността отново се завръща на мода. Както показва Русия на Путин, шовинизмът е по-ефективен, отколкото ни се иска да вярваме. Това е така отчасти и защото самите граждани отчаяно си желаят фалшификацията да успее: дълбоко в себе си те знаят, че има достатъчно много основания да се страхуват от онова, което ще се случи, ако силата на държавата действително бъде разкрита като измама.

* * *

В най-бедните страни на света картината е много различна. Почти всички тези народи са се появили през 20-ти век от евразийските империи. Днес вече е станало задължително да се презират империите, но те са били „нормалният“ начин на управление през по-голямата част от историята. Османската империя, която е продължила от 1300 до 1922, е предоставяла на поданиците си нива на спокойствие и културни постижения, които изглеждат невероятни от гледната точка на днешния разпокъсан Близък изток. Изглежда малко вероятно съвременната нация в Сирия да издържи повече от един век, без да се разпадне, и тя едва ли осигурява на гражданите си сигурност или стабилност.

Империите не са били демократични, но са били изградени по такъв начин, че да включват [в системата от имперски закони и привилегии] всички, които са се намирали под тяхно управление. Това изобщо не е така при нациите, които се основават на фундаменталното разграничение между това кой е вътре и кой е вън [в нацията] – и поради това постоянно тежнеят към етнически пречиствания[3]. Това ги прави много по-нестабилни от империите, защото тази тенденция винаги може да бъде експлоатирана от местнически [nativist] демагози.

Независимо от това, през миналия век с невероятна готовност е било решено, че империите принадлежат на миналото, а бъдещето – на националните държави. И все пак тази революционна трансформация не е направила почти нищо за затваряне на икономическата пропаст между колонизираните и колонизиращите. А междувременно тя е подложила много постколониални населения на горчива диета от авторитаризъм, етническо прочистване, война, корупция и екологични опустошения.

Ако днес има толкова малко бивши колонизирани държави, които сега са мирни, богати и демократични, това е така не защото, както Западът често се преструва, собствените им „лоши водачи“ по някакъв начин са разрушили инак перфектно функционалните нации. При щурмовите темпове на деколонизация, нации са били „създавани“ буквално в хода на броени месеци; много често, силно стресираните им населения са изпадали незабавно в насилствен конфликт, за да контролират новия държавен апарат, плюс силата и богатството, които са идвали заедно с него. Много новопоявили се държави са били поддържани в някаква форма на „единство“ само от „силни мъже“, които са поверявали системата на собствените си племена или кланове и са запазвали властта си, като са подклаждали сектантски съперничества и превръщали етническите или религиозни различия в супер-мощни средства за упражняване на политически терор.

Списъкът не е кратък. Помислете за хора като Не Уин (Бирма), Хисен Хабре (Чад), Хосни Мубарак (Египет), Менгисту Хайле Мариам (Етиопия), Ахмед Секу Туре (Гвинея), Мухамад Сухарто (Индонезия), шахът на Иран, Саддам Хюсеин (Ирак), Муамар Кадафи (Либия), Муса Траоре (Мали), генерал Зиа-ул-Хак (Пакистан), Фердинанд Маркос (Филипините), Сиака Стивънс (Сиера Леоне), Джафар Нимейри (Судан), Хафез ал Асад (Сирия), Иди Амин (Уганда), Мобуту Сесе Секо (Заир) или Робърт Мугабе (Зимбабве).

Такива държави обикновено са осъдени да си останат онова, което един влиятелен коментатор нарича „квази-държави“. Официално еквивалентни на по-старите нации, с които те сега са започнали да споделят сцената, в реалността те са много по-различни единици и от тях никога не е могло да се очаква да допринасят на гражданите си ползи,  съпоставими с онези на „старите държави“.

Тези диктатори никога не биха могли да държат под контрола си такива рехави общности без огромна подкрепа отвън – която в края на краищата е и нещото, което е затискало капака на тенджерата под налягане. Пост-имперският етос винаги е бил гостоприемен към диктаторите, разбира се: заедно с моралното отхвърляне на чуждото управление от страна на ООН идва и един всеобщ императив за зачитане на националните суверенитети, независимо от ужасите, които са се случвали зад затворените им врати. Но Студената война значително разширява ресурсите, с които разполагат бруталните режими, за да се защитават срещу революции и отцепнически движения. И двете суперсили финансираха ескалацията на постколониалните конфликти до зашеметяващи нива на смъртност: в кръвопролитните войни от този период са загинали най-малко 15 милиона души, по тотално разпръснати територии като Афганистан, Корея, Ел Салвадор, Ангола и Судан. А онова, което свръхсилите си желаеха от цялото това разрушение беше мрежа от твърдо установени клиенти, способни да надделеят над всичките си вътрешни врагове.

В „стабилността“ на Студената война нямаше нищо стабилно, но нейните разрушения се ограничаваха до границите на „квази-държавите“. Разпадането на системата на суперсилите обаче доведе до разпадане на държавната власт в големи групи от икономически и политически обеднели страни – а последващите от това катаклизми не бяха удържани от нищо. Разрушените политически култури доведоха до появата на изумителни „постнационални“ сили като Ислямската държава, които надхвърлят националните граници и потенциално пренасят хаоса във всяко кътче по света.

През последните 20 години бавното гниене в Африка и Близкия изток беше обилно експлоатирано от тези видове сили – чиято позиция е пълна с най-разнообразни възможности, тъй като има немалко страни, които тепърва ще тръгват по пътя на Йемен, Южен Судан, Сирия и Сомалия. Техните привърженици са загубили очарованието пред старите лозунги, призоваващи към изграждане на нации. Тяхната политическа технология е харизматичната религия, а бъдещето, което те търсят, е вдъхновено от древните златни империи, съществували преди изобретяването на народите. Воюващите религиозни групи в Африка и Близкия изток днес са по-малко ангажирани със стария проект за изземане на държавния апарат; вместо това те правят дупки и тунели в държавната власт и по този начин осъществяват транснационални мрежи за събиране на данъци, търговски пътища и военни линии за доставка.

Една такава мрежа се простира в момента от Мавритания на запад до Йемен на изток, от Кения и Сомалия на юг до Алжир и Сирия на север. Това разяжда старата политическа архитектура отвътре, правейки няколко национални държави (като Мали и Централноафриканската република) по същество нефункционални, което на свой ред създава допълнителни възможности за консолидация и разширяване [на постнационалните групировки]. А междувременно няколко етнически групи – като например кюрдите и туарегите – които са останали без родината след деколонизацията и са били изоставени оттогава насам в статуса на преследвани малцинства, също експлоатират разрива в държавната власт, за да поставят началото на транснационални територии. Именно в най-опасните региони по света се замислят днешните нови политически възможности.

Ангажиментът на Запада към националните държави е егоистично-частичен. В продължение на много десетилетия се гледаше с безразличие на факта, че голяма част от света страдаше под ужасяващи пародии на утвърдените западни държави; едва ли днес можем да се оплакваме, че тези райони вече не демонстрират особен интерес към идеята за национална държава. Особено след като са понесли и най-травмиращите последици от промяната на климата – явление, за което те са най-малко отговорни и най-малко способни да издържат. Стратегическите съображения на новите групи в тази област са в много отношения доста точни: преходът от империя към независими държави е само един огромен и непрестанен неуспех – и след три поколения вече трябва да има някакъв изход от него.

Но няма голяма вероятност организации от рода на ал-Шабаб, Джанджауид, Селека, Боко Харам, Ансар Дине, Изида или Ал Кайда да осигурят такъв изход. Ситуацията изисква нови идеи относно политическата организация и глобалното икономическо преразпределение. Няма вече достатъчно голяма суперсила, която да ограничи ефекта от експлозивните „квази-държави“. Бодливата тел и по-трудните за пресичане граници определено няма да са достатъчни, за да се задържат [далеч от нас] такива човешки бедствия.

* * *

Нека разгледаме характера на самата национална система. Международният ред, както го познаваме, не е чак толкова стар. Националната държава се превръща в универсален шаблон за човешката политическа организация едва след Първата световна война, когато един нов принцип – „Националното самоопределение“, както го е нарекъл американският президент Удроу Уилсън – слага кръст на многобройните други планове, които се обсъждат по онова време. Днес, след един век на печални „международни отношения“, единственият аспект на този принцип, който все още си спомняме, е най-познатият за всички ни: националната независимост. Но оригиналната програма на Уилсън, изградена в рехаво сътрудничество между различни международни визионери, сред които се намират личности като Андрю Карнеги и Леонард Улф (съпруг на Вирджиния), е имала далеч по-амбициозна цел: [нищо по-малко от] всеобхватна вътрешнодържавна демокрация, предназначена да осигури глобално сътрудничество, мир и справедливост.

Как, в края на краищата,  биха могли човешките същества да живеят сигурно в своите нови нации, ако самите нации не са подложени на никакъв закон? Новият ред на нациите би имал някакъв смисъл само ако те биха били интегрирани в някакъв вид „общество на народите“: формална глобална общност със собствени универсални институции, упълномощени да упражняват насилието, което отделните държави вече няма да регламентират сами: насилието, което те сами са [си] причинили, независимо дали срещу други държави или срещу собствените си граждани.

Студената война окончателно погребва това „общество“ и оттогава насам живеем с една драстично смалена версия на онова, което е било планирано първоначално. През този период и двете суперсили активно унищожиха всички ограничения върху международните действия, поддържайки ниво на международно беззаконие, достойно за времената от „надпреварата за Африка[4]. Без такива ограничения тяхната непропорционално голяма сила произвежда точно онова, което трябва да се очаква: гангстерство. Краят на Студената война не допринесе с нищо за промяна на американското поведение: днешните Съединени щати са силно зависими от беззаконието в международните отношения и от непрекъснатата война-срещу-слабите, която е негова основна последица.

Точно както едно нелегитимно правителство вътре в нацията не може да продължи да съществува дълго време без съпротива, така и незаконният международен ред, с който сме живели вече толкова десетилетия, бързо изчерпва одобрението, с което някога се е ползвал. В много области на света днес няма илюзии по отношение на факта, че тази система не може да предложи някакво жизнеспособно бъдеще. Всичко, което ни остава, е да я напуснем. Някои хора залагат всичко на [притежаването на] западен паспорт, който е единствената гаранция за някаква значима конституционна защита, тъй като върховната ценност на западния живот все още е заложена в системата. Но такива паспорти са трудни за получаване.

А това оставя само другия вид изход, който е да се вдигне оръжие срещу самата система на държавна организация. Привлекателността на ИДИЛ за неговите поддръжници се състоеше най-вече в искането на организацията да се изличи от Близкия изток катастрофата на пост-имперския век. Сигурно ще се помни дълго време, че най-триумфалната публична акция на групата е свързана със символичното премахване на иракско-сирийската граница. То беше представено като победа над договорите от 1916, чрез които британците и французите са разделили помежду си [източните части на] Османската империя – PR ръката на ИДИЛ издаде по онова време специален туитър-хаштаг (#SykesPicotOver) – и отчете „един век на бомбардировки в Месопотамия“. Всичко това произтича от напълно оправданото отхвърляне на една система, която твърдоглаво е настоявала да обозначава – в течение на век и повече – арабите като „диваци“, на които няма да се даде правото на достойнство или закрила.

Ерата на националното самоопределение се е оказала ера на международно беззаконие, което пък осакатява легитимността на националната държавна система. И докато революционните групи се опитват да унищожат системата „отдолу“, агресивните регионални сили я унищожават „отгоре“ – като нарушават националните граници в собствените си задни дворове. Руската авантюра в Украйна показва, че и в наши дни за неоимперските демонстрации на сила няма почти никакви [наказателни] последици, а пътят за попълзновенията на Китай за узурпиране на 22-та най-богата държава в света – Тайван – изглежда е отворен. Истинската степен на несигурността, в която живеем, ще ни бъде разкрита в процеса на намаляване на относителната сила на Съединените щати – и те вече не са в състояние да направят нищо, за да контролират хаоса, който са създали сами.

* * *

Трите елемента на кризата, описани дотук, само ще се влошават. Първо, екзистенциалният срив на богатите страни в резултат на ерозията на националната политическа власт, под натиска на глобални сили. Второ, нестабилността, в която изпаднаха най-бедните страни и региони, след като постепенното отпадане на „силните мъже“ от ерата на Студената война разкри истинската им нестабилност. Трето, незаконността на един „международен ред“, който никога не се е стремял към установяването на някакво „общество на народите“, управлявано от върховенството на закона.

Тъй като всички тези проблеми са вкоренени в транснационални сили, чиито мащаби надминават далеч възможностите [за контрол] на която и да е нация, те в голяма степен са имунизирани срещу някакъв вид добронамерена политическа реформа между народите (въпреки че следващите години ще ни дадат много примери за такава реформа). Ето защо сме задължени да преразгледаме застаряващите политически основи [върху които са изградени международните отношения], ако не бихме искали глобалната ни система да бъде тласната към още по-крайни форми на колапс.

Това не е дребно начинание: то ще отнеме по-голямата част от този век. Още не знаем къде ще ни доведе. Всичко, което можем да очертаем засега, е набор от насоки. От гледна точка на настоящия момент те може би ще изглеждат невъзможни, тъй като никога не сме познавали нещо по-различно. Но такъв е начинът, по който започва всяка радикалната новост.

Първото [решение] е ясно: глобално финансово регулиране. Днешните големи машини за създаване на богатство са разположени по такъв начин, че да се избегнат националните системи за данъчно облагане (94% от паричните резерви на Apple се държат офшорно; сумата от 250 милиарда долара е по-голяма от общите валутни резерви на британското правителство и на Bank of England[5]) което пък смалява [диапазона за действие на] всички национални държави, материално и символично. Няма причина да вярваме на онези заинтересовани страни, които ни казват, че глобалното финансово регулиране е невъзможно: това е нещо технологично тривиално в сравнение с удивителните системи, които същите страни вече са изградили.

Историята на националната държава представлява вечна борба за данъчни нововъведения и следващото подобно нововъведение ще бъде транснационално: трябва да изградим системи за проследяване на транснационалните парични потоци и да прехвърлим част от тях в обществени канали. Без това нашата политическа инфраструктура ще продължи да става все по-излишна по отношение на действителния материален живот. В този процес трябва да мислим по-сериозно също и за глобалното преразпределение: не помощ (което е нещо, правено по изключение), а систематично прехвърляне на богатство от богати към бедни за подобряване на сигурността на всички, точно както се случва сега в националните общества.

Второ: световна гъвкава демокрация. Тъй като новите местни и транснационални политически течения стават все по-силни, твърдият монопол на националната държава върху политическия живот става все по-неосъществим. Нациите трябва да бъдат вградени в някаква система от други стабилни и демократични структури – някои по-малки, други по-големи от тях – така че сътресенията на национално равнище да не водят до пълен срив. ЕС е основният експеримент в тази посока и е важно, че континентът, който е изобретил националната държава, е също и първият, който се придвижва отвъд нея. Съюзът не успя да изпълни много от функциите си, главно защото не е утвърдил истински демократичен дух. Но свободното движение [на стоки и хора] демократизира в голяма степен икономическите възможности в рамките на ЕС. И доколкото може да се превърне в „Европа на регионите“ – включваща Каталония и Шотландия, а не само Испания и Обединеното кралство – той може да помогне при стабилизацията на националните политически сътресения.

Имаме нужда от повече такива експерименти в континенталната и глобалната политика. Самите национални правителства трябва да бъдат подложени на някакво по-високо ниво на власт. В ерата на националната държава те се оказаха най-опасните сили: те водеха безкрайни войни срещу други народи, докато в същото време потискаха, убиваха и по всякакви други начини подвеждаха собствените си населения. Потиснатите национални малцинства трябва да получат правен механизъм за обжалване, намиращ се над обсега на власт на собствените им правителства – това положение винаги е било част от визията на Уилсън, а загубата му е имала ужасни последици за човечеството.

Трето и последно: трябва да изнамерим нови концепции за гражданство. Самото гражданство е първичният вид несправедливост в света. То функционира като екстремна форма на наследено имущество и, подобно на други системи, в които наследствената привилегия е определяща, то поражда само малко лоялност у онези, които не наследяват нищо. Много страни са полагали усилия, чрез политики на благосъстояние и образование, да неутрализират последствията от случайни предимства като мястото на раждане. Но „случайните предимства“ властват на световно ниво: 97% от гражданството по света е наследствено, което означава, че основните хоризонти на живота на тази планета вече са определени при раждането на човека.

Ако сте роден/а във Финландия, вашите правни защити и икономически очаквания са от толкова по-различен вид, в сравнение с онези на един сомалийски или сирийски гражданин, че дори взаимното разбирателство е трудно. Вашата мобилност – като финландец – също е много различна. Но в една световна система – а не в система от нации – не може да има оправдания за такива радикални различия в мобилността. Дерегулирането на човешкото движение е основна последица от дерегулацията на капитала: несправедливо е да се запази свободата да се придвижва капитал от едно място на друго – и заедно с това да се забрани на хората да го следват.

Съвременните технологични системи предлагат модели за преосмисляне на гражданството, така че то може да бъде отделено от конкретната територия и предимствата му могат да бъдат по-справедливо разпределени. Например правата и възможностите, свързани със западното гражданство, могат да бъдат предявявани отдалеч, без да се налага да се пътува на Запад, за да може човек го направи. Можем да участваме в далечни политически процеси, които въпреки това ни засягат: например, ако демокрацията би трябвало да дава на гласоподавателите някакъв контрол над собствените им жизнени условия, то дали изборите в САЩ не би трябвало да включват повечето хора на земята? Как би изглеждал американският политически дискурс, ако трябваше да задоволи избирателите в Ирак или Афганистан?

В навечерието на стогодишнината от утвърждаването ѝ, нашата система от национални държави вече е в криза, да се измъкне от която в момента тя не разполага с възможности. Време е да помислим как могат да се изградят тези възможности. Все още не знаем как ще изглежда всичко това. Но научихме много от икономическата и технологичната фаза на глобализацията, и сега вече разполагаме с основните идеи за следващата фаза: изграждане на политиката на една интегрирана световна система. Разбира се, всичко това е акт на политическо въображение, също толкова важен, колкото и онези, което са създали големите визии от края на ХVІІІ век – а заедно с тях и републики като френската и американската. Но вече сме в състояние да започнем.

 

Източник

 

[1] Тук: пълна изолация от останалия свят, затваряне единствено в собствените гледни точки и мнения. Бел. пр.

[2] Тоест онова, което в днешна Русия (а и много други места по света) се нарича „политически технологии“. Бел. пр.

[3] Това е безспорно вярно за „етническото“ разбиране на нацията (етнонационализма). Що се отнася до гражданския национализъм, при който обединяващата идея е не културното, езиково и етническо единство, а лоялността към гражданската общност, картината не е чак толкова ясна. Бел. пр.

[4] Тоест борбата за преразпределение на африканските територии между европейските сили от края на 19 век, по времето на „новия колониализъм“ ((1881–1914). Бел. пр.

[5] Без да се опитвам да противореча на автора, с чиито базисни гледни точки съм съгласен, ще посоча само, че има и други начини за оказване на влияние върху гигантските движения на капитали – както центробежни, така и центростремителни. Данъчната реформа на Доналд Тръмп, при цялата си спорност, все пак успя да накара мениджърите на Apple да върнат – или поне да заявят, че ще върнат обратно в САЩ – огромната част от офшорните си спестявания. Бързината и лекотата, с която се случи всичко това, е почти прекалена, за да може човек да повярва в дълготрайността на подобни подходи, но си остава „факт“, че изглежда има и други начини. Само налагането на регулативни „намордници“ едва ли може да реши проблема с „живачната подвижност“ на капитала в дългосрочен план. Бел. пр.

 

Рана Дасгупта
Рана Дасгупта е британски романист и есеист от смесен англо-индийски произход. Сина на баща-индиец и майка-англичанка, той е израснал в Кеймбридж и е учил в Бейлиъл Колидж, Оксфорд, в Conservatoire Darius Milhaud, Екс-ан-Прованс и в Уискънсинския университет, Медисън, САЩ. Живее в Делхи, Индия. Автор е на два романа и един документален портрет на Делхи от двадесет и първи век. Следващата му книга „След нациите“ ще се появи през 2019 г.
Посетители: 119

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 4 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018