Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2018 04 Astana
Астана, столицата на Казахстан
Източник: Уикипедия

 

Глобалният възход на автокрацията

В разгара на Втората световна война Хенри Лус, основателят на списание Тайм, твърди, че Съединените щати са натрупали такова богатство и сила, че двадесети век ще стане известен просто като „американският век“. Предсказанието му се оказва далновидно: въпреки че превъзходството им е поставено под въпрос първо от нацистка Германия и по-късно от Съветския съюз, Съединените щати надделяват над противниците си. До края на хилядолетието позицията им като най-силната и влиятелна държава в света изглежда недостижима. В резултат на това двадесети век е белязан от господство не само на една определена страна, но и на политическата система, чието разпространение тя е подпомагала: либералната демокрация.

Докато демокрацията процъфтява по целия свят, изглежда логично да се приписва това на вътрешно-присъщата ѝ привлекателност. Ако гражданите в Индия, Италия или Венецуела демонстрират вярност към политическата си система, то сигурно е така защото са развили дълбока привързаност както към индивидуалните права, така и към колективното самоопределение. И ако поляците и филипинците са започнали да извършват прехода от диктатура към демокрация, то сигурно е така, защото и те споделят универсалното човешко желание за либерална демокрация.

Но събитията от втората половина на двадесети век могат да бъдат интерпретирани и по друг, много различен начин. Гражданите по целия свят са били привлечени към либералната демокрация не само заради нейните норми и ценности, но и защото тя е предлагала най-очевидния модел за постигане на икономически и геополитически успех. Гражданските идеали може би са изиграли своята роля за превръщането на хората от бившите авторитарни режими в убедени демократи, но зашеметяващият икономически растеж на Западна Европа през 50-те и 60-те години, победата на демократичните държави в Студената война и поражението или колапса на най-мощните им авторитарни съперници, са също толкова важни фактори.

Сериозното разглеждане на материалните основи на демократичната хегемония поставя в нова светлина историята на най-големите успехи на демокрацията, но също променя и начина, по който човек би могъл да мисли за настоящата ѝ криза. Именно защото либералните демокрации са станали по-малко добри в повишаването на жизнения стандарт на гражданите си, се появяват и популистките движения, които се отричат ​​от либерализма – от Брюксел до Бразилия и от Варшава до Вашингтон. Поразителен брой граждани започват да приписват все по-малка важност на живота в демократична система: докато например две трети от американците на възраст над 65 години заявяват, че за тях е абсолютно важно да живеят в демокрация, по-малко от една трета от онези под 35-годишна възраст казват същото. А едно нарастващо малцинство дори е отворено към авторитарни алтернативи: от 1995 до 2017 делът на французите, германците и италианците, които предпочитат военно управление, се е утроил.

Както показват немалко от скорошните избори по света, тези мнения са не само абстрактни предпочитания; те отразяват дълбочината на онези анти-истеблишмънт-чувства, които могат да бъдат лесно използвани от екстремистки политически партии и кандидати. В резултат на това авторитарните популисти, които не спазват някои от най-основните правила и норми на демократичната система, постигат през последните две десетилетия бърз напредък в Западна Европа и Северна Америка. В същото време, авторитарни „силни мъже“ връщат назад демократичното развитие в голяма част от Азия и Източна Европа. Може ли променящият се баланс на икономическата и военната сила в света да помогне при обясняването на тези непредвидени развития?

Този въпрос е още по-належащ днес, тъй като дългогодишното господство на един малък брой консолидирани демокрации с развити икономики и обща съюзническа структура, приключва. Още от последните десетилетия на ХІХ век демокрациите, които формират западния алианс срещу Съветския съюз по времето на Студената война – в Северна Америка, Западна Европа, Австрало-Азия и следвоенна Япония – управляват по-голямата част от доходите на света. В края на деветнадесети век някои утвърдени демокрации, като Обединеното кралство и Съединените щати, създават основната част от световния Брутен вътрешен продукт (БВП). През втората половина на двадесети век, когато и географският обхват на демократичното управление, и структура на Съюза, оглавяван от Съединените щати, се разширяват, за да включат Япония и Германия, силата на този либерално-демократичен съюз става още по-смазваща. Но сега, за пръв път от повече от сто години насам, делът му в световния БВП спада под половината. Според прогнозите на Международния валутен фонд през следващото десетилетие тя ще се понижи до една трета.

В същото време, когато доминиращото положение на демократичните държави запада, делът на икономическата продукция, идваща от авторитарните държави, нараства бързо. През 1990 г. страните, класифицирани като „несвободни“ от Freedom House (най-ниската категория, която изключва „частично свободни“ страни като Сингапур), създават само 12% от световния доход. Сега те произвеждат вече 33 процента, а това съответства на нивото, което този вид страни са постигали в началото на 30-те години на миналия век, по време на възхода на фашизма в Европа (и по-високо от нивата, които са достигали през Студената война, когато съветската власт беше в апогея си).

В резултат на това светът днес изглежда се доближава до поразителен граничен момент: през следващите пет години делът на световния доход, притежаван от страни, считани за „несвободни“ – като Китай, Русия и Саудитска Арабия – ще надхвърли дела на западните либерални демокрации. В течение на четвърт век либералните демокрации са стигнали от позиция на безпрецедентна икономическа сила до такава на безпрецедентна икономическа слабост.

Изглежда все по- и по-малко вероятно, че страните в Северна Америка и Западна Европа, които съставляват традиционното ядро на либералната демокрация, биха могли да си възвърнат някогашното надмощие, особено при битките, които те водят днес у дома си, и при продължаващото свиване на дела им в световната икономика. Така че за близкото бъдеще могат да се очертаят два реалистични сценария: или някои от най-могъщите авторитарни страни в света ще преминат към либерална демокрация, или периодът на демократично господство, за който се очакваше да продължи вечно, ще се окаже просто интерлюдия към нова ера на борба между взаимно враждебни политически системи.

Отплатата за богатството

От всички начини, по които икономическото благоденствие може да купува власт и влияние за дадена страна, може би най-важният е, че то създава стабилност у дома. Както показват политолозите Адам Пржеворски и Фернандо Лимонги, бедните демокрации често се сриват. Само богатите демокрации – тези с БВП на глава от населението над 14 000 днешни щатски долара, според техните констатации – са надеждно защитени. От времето на създаване на следвоенния съюз между Съединените щати и съюзниците им в Западна Европа, никой богат член не е претърпявал разпадане на демократичното управление.

Освен запазването на стабилността на демократичните държави, икономическата мощ може да им даде и редица инструменти за оказване на влияние върху развитието на други страни. Главен сред тях е културното влияние. По време на апогея на западната либерална демокрация Съединените щати – и в по-малка степен Западна Европа – бяха домът на най-известните писатели и музиканти, най-гледаните телевизионни предавания и филми, най-развитите индустриални отрасли и най-престижните университети. В съзнанието на много млади хора, които подрастваха в Африка или Азия през 90-те години на миналия век, всичко това изглеждаше като едно единно цяло: желанието да се сподели неизчерпаемото богатство на Запада беше и желание да се възприеме неговия начин на живот, а желанието да се възприеме неговия начин на живот като че изискваше да се подражава и на политическата му система.

Тази комбинация от икономическа мощ и културен престиж улеснява до голяма степен оказването на политическо влияние. Когато например американската сапунена опера Далас започва да се излъчва в Съветския съюз през 80-те години, съветските граждани естествено сравняват невъзможното богатство на заможна Америка със собствените си материални лишения и се чудят защо икономическата им система е изостанала толкова много. „Ние бяхме пряко или косвено отговорни за падането на [съветската] империя“, хвали се години по-късно Лари Хагман, една от водещите звезди на сериала. Не идеализмът на съветските граждани, твърди той, а „добрата старомодна алчност“, е била нещото, „което ги накара да поставят под въпрос собствената си власт“.

Но икономическата сила на западните демокрации може да придобие и по-твърди очертания. Те биха могли да повлияят върху политическите събития в други страни, като обещават да ги включат в глобалната икономическа система или заплашват да ги изключат от нея. През 1990-те и първото десетилетие на този век, перспективата за членство в организации като Европейския съюз или Световната търговска организация, предоставяха мощни стимули за демократичните реформи в Източна Европа, Турция, както и части от Азия, включително Тайланд и Южна Корея. А междувременно западните санкции, които възпрепятстваха държавите да участват в глобалната икономика, може би са помогнали за сдържането на иракския президент Саддам Хюсеин в годините след войната в Персийския залив. Счита се също, че те са помогнали за свалянето от власт на сръбския президент Слободан Милошевич след войната в Косово.

И накрая, икономическата мощ може лесно да се превърне във военна сила. Това също е допринесло много за засилване на световната позиция на либералните демокрации. То гарантира, че другите държави не могат да свалят демократичните режими със сила, а и повишава вътрешната легитимност на подобни режими, тъй като военните унижения са рядкост за тях. В същото време тя насърчава разпространението на демокрацията, чрез дипломатически лостове и присъствието на военна сила на място. Страните, които са физически разположени между някоя голяма демократична и голяма авторитарна сила, като например Полша и Украйна, са дълбоко повлияни от по-големите материални и военни ползи, които се предлагат от съюза със Запада. Бивши колонии подражават на политическите системи на своите някогашни владетели, когато получат независимост, което води до появата на множество парламентарни демокрации – от островите на Карибите до планинските райони на Източна Африка. И в поне два много важни случая – Германия и Япония – пътят за въвеждане на демократична конституция е проправен чрез директна военна окупация от страна на Запада.

Накратко, не е възможно да разберем историята на демократичния век, без да вземаме на сериозно ролята, която икономическата сила е играела в разпространяването на идеалите на либералната демокрация по света. Това означава също, че е невъзможно да се правят основателни прогнози за бъдещето на либералната демокрация, без да се вземат предвид последиците от спада на относителното икономическо влияние на демократичния съюз през идещите години и десетилетия.

Опасностите на упадъка

На пръв поглед заключението, че благоденствието поражда стабилност, изглежда като добро послание за бъдещето на Северна Америка и Западна Европа, където институциите на либералната демокрация са традиционно най-твърдо установени. В края на краищата, макар че относителната им сила намалява, малко вероятно е абсолютното ниво на богатство в Канада или Франция да падне под нивото, около което демокрациите започват да се провалят. Но абсолютните нива на богатство може и да са само една от многобройните икономически характеристики, които са запазвали стабилността в западните демокрации след Втората световна война. Всъщност стабилните демокрации от този период споделят и три други икономически атрибута, които могат да обяснят по правдоподобен начин миналите им успехи: относително равенство, бързо нарастващи доходи за повечето граждани, както и фактът, че авторитарните съперници на демокрацията са били много по-малко богати.

Но през последните години всички тези фактори започнаха да се разпадат. Помислете например какво се случва в Съединените щати. През 70-те години на миналия век, горният един процент от получателите на приходи [в страната] разполагат с осем процента от доходите преди данъци; сега те разполагат с над 20% от тях. През по-голямата част от двадесети век заплатите, коригирани според инфлацията, са се удвоявали от поколение на поколение; през последните 30 години те са оставали по същество без промяна. А през време на цялата Студената война американската икономика, измерена чрез БВП въз основа на сравняването на покупателната способност[1], си остава два до три пъти по-голяма от съветската; днес тя е с една шеста по-малка от китайската.

Способността на авторитарните режими да се конкурират с икономическите постижения на либералните демокрации, е нещо особено важно и ново. В разгара на влиянието си комунизмът успява да съперничи на идеологическата привлекателност на либералната демокрация в големи части на тогавашния развиващ се свят. Но дори и тогава той предлага само слаба икономическа алтернатива срещу капитализма. И действително, делът на глобалния доход, произвеждан от Съветския съюз и неговите спътникови държави, достига 13% в средата на 50-те години на миналия век. През следващите десетилетия той постоянно намалява, като спада до десет процента през 1989. Освен това комунистическите страни не могат да осигурят на гражданите си начин на живот, който да съперничи на комфорта в капиталистическия Запад. От 1950 до 1989 доходът на глава от населението в Съветския съюз пада от две трети до по-малко от половината от западноевропейското равнище. Както се изразява немският писател Ханс Магнус Енценсбергер, който прави игра на думи от заглавието на едно есе на Ленин, съветският социализъм се оказва „най-високата фаза на недостатъчното развитие“.

Но тези нови форми на авторитарен капитализъм също биха могли в крайна сметка да претърпят някакви подобни видове икономическа стагнация. Поне засега обаче, формата на авторитарен капитализъм, възникнала в арабските държави от Персийския залив и в Източна Азия (съчетание от силна държава със сравнително свободни пазари и разумно обезпечаване на правата на собственост), изглежда работи добре. От 15-те страни в света с най-висок доход на глава от населението, почти две трети са недемократични. Дори и сравнително неуспешни авторитарни държави като Иран, Казахстан и Русия, могат да се похвалят с доходи от над 20 000 долара на глава от населението. Китай, чийто доход на глава от населението е бил значително по-нисък допреди само две десетилетия, започва бързо да застига. Въпреки че средните доходи в селските му провинции си остават ниски, страната вече доказва, че може да предложи високо ниво на богатство в по-градските си райони: крайбрежните региони на Китай сега наброяват около 420 милиона души, чиито среден доход е около 23 000 долара и продължава да нараства. С други думи, днес може да се каже, че стотици милиони хора живеят в условията на „авторитарна модерност“. В очите на техните по-малко богати имитатори по света забележителният им просперитет служи като свидетелство за факта, че пътят към забогатяването вече не трябва непременно да преминава през либералната демокрация.

Авторитарната мека власт

Един от резултатите от тази трансформация е и много по-високо идеологическо самочувствие сред авторитарните режими – а заедно с това – и желание за намеса в работите на западните демокрации. Опитите на Русия да повлияе върху президентските избори през 2016, разбира се, предизвика най-голямо внимание през последните две години. Но страната вече отдавна има далеч по-голямо влияние върху политиките из цяла Западна Европа. В Италия и Франция например Русия е подпомагала финансирането на екстремистки партии и от двете страни на политическия спектър, в продължение на десетилетия. В други европейски държави тя се радва на още по-забележителни успехи – например при наемането на пенсионирани политически лидери за лобиране от нейно име, включително бившият германски канцлер Герхард Шрьодер и австрийският му колега Алфред Гузенбауер.

Големият въпрос сега е дали Русия ще остане сама в опитите си да оказва влияние върху политиката на либералните демокрации. Отговорът почти сигурно е не: нейните кампании вече са доказали, че външната намеса в политиките на дълбоко разделени демокрации от страна на авторитарните сили е нещо сравнително лесно и поразително ефективно – което пък прави много съблазнително за авторитарните колеги на Русия да последват този пример. Всъщност Китай вече засилва идеологическия натиск върху своите жители в чужбина и създава влиятелни Институти на Конфуций в основните западни центрове за обучение. А през последните две години Саудитска Арабия драстично увеличава плащанията си за регистрирани лобисти в САЩ, като увеличи от 25 на 145 броя на регистрираните чуждестранни агенти, работещи от нейно име.

Ако променящият се баланс на икономическата и технологичната мощ между западните демокрации и авторитарните държави прави първите по-податливи на външна намеса, той също така прави по-лесно за последните да разпространяват своите ценности. И действително, възходът на авторитарната мека сила вече е очевиден в най-различни области, включително и сред академичните среди, в популярната култура, чуждестранните инвестиции и помощта за развитие. Допреди няколко години например всички водещи световни университети се намираха в либералните демокрации, но авторитарните държави започват да запълват тази празнина. Според последните изследвания на Times Higher Education, 16 от 250-те водещи [образователни] институции в света вече се намират в недемокрации, включително Китай, Русия, Саудитска Арабия и Сингапур.

Но може би най-важната форма на авторитарна мека сила е увеличаващата се способност на диктаторските режими да смекчават контрола, който демокрациите някога са упражнявали над събирането и разпространяването на новини. Докато съветският вестник Правда никога не е можел и да мечтае за привличане на масовите читатели в Съединените щати, то клиповете, които се произвеждат днес от държавно-финансирани канали, сред тях катарският Ал Джазира, китайският CCTV и руският RT, редовно достигат милиони американски зрители. Резултатът от това е краят на западния монопол върху медийните повествования, както и прекратяването на способността да се поддържа собственото гражданско пространство недосегаемо за чуждите правителства.

Началото на края?

През дългия период на демократична стабилност Съединените щати бяха доминиращата суперсила – както в културно, така и в икономическо отношение. Авторитарните им конкуренти като Съветския съюз бързо стагнираха икономически и се дискредитираха идеологически. В резултат на това демокрацията сякаш обещаваше не само по-голяма степен на индивидуална свобода и колективно самоопределение, но и по-прозаичната перспектива за далеч по-богат живот. И докато тези условия бяха в сила, то изглежда имаше и добри причини да се смята, че демокрацията ще продължава да се намира в безопасност поне в традиционните си укрепени места. Имаше дори правдоподобни причини да се вярва, че един все по-увеличаващ се брой авторитарни държави ще продължават да се присъединяват към демократичната колона.

Но епохата, в която западните либерални демокрации бяха най-големите световни културни и икономически сили, днес може и да приключва. В същото време, в което либералните демокрации демонстрират силни признаци на институционално разпадане, авторитарните популисти започват да развиват идеологическа алтернатива под формата на нелиберална демокрация, а директните авторитаристи предлагат на гражданите си жизнен стандарти, които все повече се съревновават с онези на най-богатите страни на Запад.

Изкусително е да се надяваме, че западните либерални демокрации биха могли да си възвърнат господството. Един път към тази цел би бил икономическият. Икономическите успехи на авторитарните страни може и да се окажат кратки. Русия и Саудитска Арабия си остават твърде зависими от доходите от изкопаеми горива. Растежът на Китай пък се подхранва от един все по-раздуващ се балон на дългове, в комбинация с благоприятна демография (а това са неща, които може би ще свършат скоро, имайки предвид необходимостта от постигане на балансирани бюджети и заделяне на средства за застаряващото население на страната). Същевременно икономическото развитие на развитите западни страни може и да се подобри. Тъй като остатъчните ефекти от Голямата рецесия започват да изчезват и европейско-северноамериканските икономики се връщат към живот, тези бастиони на либералната демокрация биха могли отново задминат модернизираните автокрации.

Ето защо прогнозите относно точната скорост и промяната в баланса на силите между демократичните и авторитарните страни трябва да се разглеждат с голяма предпазливост. И все пак един бърз поглед към темповете на растеж на западния БВП през последните три до четири десетилетия показва, че поради демографския спад и ниския ръст на производителността, западните икономики са започнали да стагнират още много преди финансовата криза. Междувременно Китай и много други нововъзникващи икономики имат големи провинциални области, които тепърва трябва да се развиват, което показва, че тези страни могат да продължат да постигат значителни успехи, просто като следват настоящия си модел на растеж.

Друга надежда е, че нововъзникващите демокрации като Бразилия, Индия и Индонезия могат да получат по-активна роля в поддържането на съюза на либералните демокрации и разпространяването на техните ценности по света. Но това ще изисква радикална промяна в общия курс. Както твърди политологът Марк Платнер, в исторически план тези страни никога не са смятали „защитата на либералната демокрация за някакъв значителен компонент от собствените си външни политики.“ Например, след като Русия анексира Крим, страни като Бразилия, Индия и Южна Африка се въздържаха от гласуване на резолюция в Общото събрание на ООН, която да осъди този ход. Освен това те се противопоставиха на санкциите срещу Русия. И обикновено те са били склонни да се съюзяват с авторитарните режими, когато става дума за опитите за постигане на по-голяма роля на държавните апарати в регулирането на Интернет.

И накрая, в исторически план нововъзникващите демокрации са били много по-малко стабилни от консолидираните демокрации в Северна Америка, Западна Европа и части от Източна Азия. Всъщност, последните демонстрации на демократичен регрес в Турция, както и признаците за демократично изоставане в Аржентина, Индонезия, Мексико и Филипините, повишават вероятността, че някои от тези страни може да се превърнат в пропаднали демокрации – или през следващите десетилетия да се върнат към открито авторитарно управление,. Вместо да подкрепят свиващите се сили на демокрацията, някои от тях могат да изберат да се присъединят към авторитарните сили.

Надеждите, че сегашният набор от демократични страни би могъл по някакъв начин да възвърне някогашната си глобална позиция, са по-скоро напразни. Ето защо най-вероятният сценарий е, че демокрациите ще изглеждат все по- и по-малко привлекателни, тъй като престават да бъдат свързани с неща като богатство и власт, а и не успяват да се справят достатъчно добре със собствените си предизвикателства.

Възможно е обаче вдъхновяващите принципи на либералната демокрация да се окажат дълбоко привлекателни за жителите на авторитарните държави, дори и когато тези народи се радват на сравнително високи стандарти на живот. Ако големи авторитарни държави като Иран, Русия и Саудитска Арабия предприемат демократични реформи, общата мощ на демокрациите ще се увеличи значително. Ако пък Китай направи нещо такова, това ще сложи с един удар край на ерата на авторитарното възраждане.

Но това е просто друг начин да се каже, че дългият век, през който западните либерални демокрации са доминирали, е приключил завинаги. Единственият оставащ въпрос сега е дали демокрацията ще успее да надживее фазата на някога твърдото си закотвяне в Запада – една промяна, която ще създаде условия за истински глобален демократичен век – или тя ще се превърне, в най-добрия случай, в изоставаща форма на управление в един икономически и демографски западащ ъгъл на света.

Източник


[1] Тоест не просто какви доходи имате, в абсолютни стойности, а и какво точно можете да купите с тях в съответната страна и икономическа система. 5000 долара са абсолютно различни стойности като нива на месечен доход, примерно в Америка и България. Бел. пр.

 

Роберто Стефан Фоа

Roberto FoaРоберто Стефан Фоа е преподавател по политически науки в университета в Мелбърн и сътрудник на Проекта за насърчаване на избирателната активност.




Яша Мунк
Яша Мунк е преподавател по политическа теория в Харвардския университет и автор на Хората срещу демокрацията: Защо свободата ни е в опасност и как да я спасим.
Посетители: 192

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 1 ден
  • Броди писа Още
                          При... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Викаш, да пуснем една... преди 5 дни
  • Българин писа Още

    Авторът евреин... преди 5 дни
  • борислав гърдев писа Още
    Темата е прекалено... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Нищо не са направили,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Абе безсилни,... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Драго ми е, г-н Енев, да... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    - репект, поклон и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Е що бе, Драго, ясно си... преди 2 седмици
  • Драго Драгов, царибр... писа Още
    "Ако", "може би",... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                       ... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Уважаеми колеги,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ще се опитам и аз да... преди 2 седмици
  • Александър Димитров писа Още
    Г-н Дечев, понеже... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Две млади рибки си...
    преди 2 седмици
  • Мирослав Славов, сто... писа Още
    Автор с нерви на... преди 2 седмици
  • Д-р георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Уважаеми господин... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Та така. Прочетох... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Получих на личната си... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Интерсена идея е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Хубаво е да... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Много интересен... преди 3 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Полезен и добре... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    От многото скрити... преди 3 седмици