Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2017 06 ISIS

 

След Париж, мачисткият език, призоваващ към „безжалостна война“, определя контурите на политическото лидерство. Друго не се предлага. Този език е питателна храна за емоциите ни.

Бе седмица на ужасяващи кланета – бомби в Бейрут и Багдад, а после и хладнокръвните разстрели в Париж. Всяко едно от тези действия остави мъртви тела и съсипани животи след себе си. Нищо добро няма да произлезе от атентатите – само болка за жертвите и после още повече болка, когато властимащите се скрият зад клиширани политики, за да завъртят отново колелото на насилието.

Как реагираме на кръвопролитията? Първо ни обземат ужас и гняв. Те са инстинктивни. Жалим за убитите – за младите родители на Хайдар Мустафа (на три години), които го предпазиха с телата си от бейрутските бомби и бяха разкъсани на парчета. В парижко кафене терористите убиха Джамила Худ (на 41 години), която работеше за Изабел Маран (френска модна къща, бел. пр.). Всички жертви имат лица. Всяко едно от тях ще се появи в пресата и социалните мрежи. Те ще ни се усмихват и ще ни разказват за хубавите си дни и големите си очаквания. Никой от тях не участваше по никакъв начин в конфликта. Смъртта им няма нищо общо с тях самите.

Ще се смайваме пред непонятността на всичката тази смърт, пред загубата на живот. Ще търсим обяснения. Вече стана ясно, че Ислямска държава (ИД) е виновна за експлозиите в Багдад, Бейрут и престрелката в Париж. ИД контролира огромни части от Ирак и Сирия, а също и територии в Либия и Афганистан (и сродни на тях групи – в Нигерия и в Сомалия). Също както Ал-Кайда, ИД е разпростряла пипалата си нашироко – тя няма глава, а само крайници, които действат яростно. Но ако наистина ИД е отговорна, защо удря тези места?

Експлозиите в Багдад няма да занимават умовете на Запада дълго време – западните медии непрекъснато ни вменяват, че тероризмът е ежедневие по тези места, нещо естествено. През октомври 714 иракчани загинаха в терористични атентати. Свидетели сме на подобна месечна статистика още от 2003 насам, от времето, когато САЩ нападна Ирак. За 11 години Ирак понесе такъв огромен брой човешки жертви, че населението му е травмирано до състояние на кома. На никого не му пука за хората там. Тяхната смърт и живот насред смъртта – предизвикани от войните на Задапа – са просто бележка под линия в съвестта на глобалната общност.

Френският президент Франсоа Оланд реагира на атаките с тежки думи: „Ще поведем война, която ще бъде безжалостна“. Само че Западът, заедно с Франция, отдавна е във война срещу ИД и други като тях. Кой още ще бъде нападнат? Ще се промени ли стратегията? Ще успеят ли държавните глави да погледнат трезво на ситуацията, като избегнат емоционалната реакция към случващото се в момента? Ще могат ли да превъзмогнат рефлекса, водещ до „повече война“? Ще може ли западната интелигенция и нейните водачи да признаят, че някои от стратегическите избори, правени на Запад, само влошиха конфликтите и произведоха неизмерно много заплахи. Малко вероятно е това да се случи.

От къде идва ИД? Изкушението да се нахвърлим върху религията или етноса и да извърнем поглед от по-трудните въпроси е много силно. Забравата е на дневен ред. Всеки атентат на Запад пренавива часовника. Никой да не обръща внимание на подкрепяната от Запада и Саудитска Арабия Световна мюсюлманска лига, чиято задача беше да унищожи силите на светския национализъм и комунизъм в арабския свят през шейсетте и седемдесетте години на ХХ век. Всички, които бяха на добрата страна на историята паднаха под ножа като „анти-мюсюлмани“, за да бъдат защитени арабските емирства в залива и Саудитска Арабия, както и западните интереси в петрола.

Никой да не споменава западната и саудитска кампания в Афганистан през ‘70-те, която целеше да смаже комунистическата република на тази нация и се случи преди съветската интервенция. Никой да не казва за създаването на „муджахидините“, чиято ядка избуя в Ал-Кайда. Толкова ли пък е важно да се занимаваме с войните в Ирак, а после и в Либия и Сирия, които съсипаха държавите и ги превърнаха – досущ като Афганистан – в площадка за игра на децата на Студената война – джихадистите?

Тези, които ни напомнят за неизброимите жертви на западното насилие – от въздушните бомбардировки над Либия през 1911 до тези през 2011, ще срещнат стена от недоверие. „Това не е война“, пише един журналист през 1911, „това е касапница.“ Никой няма да се затича към библиотечния рафт да извади книгата на Лейла Себар „Сена стана червена“ – изгарящ роман за масовото убийство от френските власти на стотици про-алжирски демонстранти в Париж през 1961 година.

Четете тези редове и сигурно се питате „Да не би да обвиняваш загиналите заради собствената им смърт?“ Сигурно ви вбесявам. Аз, а не историята на тези страни, смъртта, която са предизвикали, нищетата, която са забъркали, а после отрекли. Няма ли да се запитате защо хиляди европейци отиват в Сирия да се бият през последните години или защо френският външен министър се колебае да сложи сирийската Ал-Кайда в списъка с терористични организации?

Няма ли да се запитате какво е повлияло на всички тези млади мъже, получили индулгенции от правителствата си, да отидат да се бият в далечна война, а после, вдъхновени от духовници, финансирани от Саудитска Арабия, да се върнат у дома и да отприщят ада? Или ще си кажете, че си измислям само за да оправдая кланетата.

Само че аз нищо не оправдавам. Само преповтарям безжалостната история, погребана под официалните клишета.

След 11 септември администрацията на президента Буш реши да пренебрегне собствената си история. Беше престъпно светотатство да намекнеш, че идващите войни само ще влошат проблема, ще налеят масло в огъня на омразата. Няколко дни след атентатите написах: „Нищо добро не идва с терора. Никога не е идвало и никога няма да дойде.“ Имах предвид както ударите срещу Америка, така и тези, които трябваше да ги последват. Това, което дойде с войните на Буш, не беше щастлива развръзка на насилието – „Мисията е изпълнена“, както Буш се перчеше арогантно, а безкрайни войни.

Има ли друг път? След атентатите в Мумбай през 2008, където загинаха 164 души, индийското правителство не се втурна да обявява война, а започна внимателно разследване на ударите, с което разплете плана и неговото изпълнение. Положи началото на дипломатически преговори с Пакистан, който беше обвинен от Индия, че прикрива архитектите на ударите. Всички това продължава. Търпението е ключът. Прибързани ракетни атаки нямаше да компенсират болката от ударите в Мумбай. Ракетите само щяха да ескалират конфликта и да въвлекат Индия и Пакистан в непоносима война. Внимателното разследване е много по-добро решение.

Всички са съгласни, че няма лесни отговори на проблемите, създавани от ИД и Ал-Кайда. Западът не желае да се конфронтира с основните си азиатски съюзници – Саудитското кралство и емиртствата в Залива, чиито пари смазват зъбчатите колела на екстремизма и чиито духовници продължават да давят млади умове в опасни сектантски идеи. Нито една западна страна не е упражнила натиск върху съюзниците си да направят каквото и да е по въпроса. Нито една западна страна не накара управляващата партия в Турция да потисне амбициите си и да позволи на кюрдските милиции да се бият с ИД свободно. Нито една западна сила не признава, че логистичната подкрепа, която Катар, Саудитска Арабия и Турция оказват на протежетата си, захранва цикъла на екстремизма.

Никой не приема насериозно призивите на някои членки на ООН за преразглеждане на търговските споразумения и финансовите политики, които обричат страните им на хаос и създават плодотворна почва за тероризъм. През 1992 либералният лидер на Мали Алфа Умар Конаре поиска от запада да опрости злокобния външен дълг на страната му. Той не можеше да спаси народа си от разделението и нищетата, защото трябваше да плаща на банките всеки месец и защото местните земеделци не получаваха пo-благоприятни търговски условия. Но никой не го послуша. Американците го отрязаха с думите „добродетелта е награда сама по себе си“, което значеше „плащай!“ Конаре не можа да прокара идеите си и подаде оставка. Страната се разпадна. Ал-Кайда превзе Тимбукту, втория по важност град в Мали. Французите ги бомбардираха през 2013. В резултат на серия от лоши решения страната все още е тотално разбита. На никого не му пука за Мали. Само се интересуват от Ал-Кайда и нейните движения. Западните политици са като момчета, които си играят с играчки. Не виждат човешкото страдание и ужасните резултати от ужасните си политики.

Живеем в безжалостни времена. Навсякъде има брутално насилие. И смазваща тъга.

Това е за Адел Термос от Бейрут, който отдаде живота си, за да живеят други.

Ноември 2015

Превод: Жана Цонева и Явор Сидеров

Източник

 

Виджей Прашад

Виджей Прашад е индийски историк, журналист, коментатор и марксистки интелектуалец. Той е председател на Отдела по изследвания на югоизточна Азия и професор по международни изследвания към Тринити колидж, Хартфорд.

Посетители: 141

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 10 часа
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 1 седмица
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 1 седмица
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 1 седмица
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 2 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 2 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 2 седмици