Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2017 06 Jihadi
Снимка: Reuters

 

Има нещо ново в джихадисткия тероризъм от последните две десетилетия. Както тероризмът, така и джихадът са съществували много отдавна, а формите на „глобализиран“ терор – при които мишените са високо символични места или невинни цивилни граждани, без съблюдаване на национални граници – ни водят назад поне до анархисткото движение от 19 век. Безпрецедентното днес е в начина, по който терористите съзнателно търсят смъртта си.

В хода на последните 20 години – от Халед Келкал, водач на заговора за взривяване на парижки влакове през 1995, до убийците от [залата] Батаклан през 2015 – почти всички терористи във Франция се самовзривиха или бяха убити от полицията. Мохамед Мера, който уби един равин и три  деца в еврейско училище в Тулуза през 2012, изказа един вариант на много известно твърдение, приписвано на Осама бин Ладен и редовно използвано и от други джихадисти: „Ние обичаме смъртта така, както вие обичате живота“. Днес вече смъртта на терориста е не само възможност или непредвидено следствие от действията му; тя е централна част от неговия план. Същото очарование от смъртта се открива и сред джихадистите, които се присъединяват към Ислямска държава. Самоубийствените атаки се разбират като окончателна цел на тяхната всеотдайност.

Този систематичен избор на смъртта е скорошно явление. Извършителите на терористически атаки във Франция от 1970-те и 80-те, независимо дали имаха някаква връзка с Близкия изток, внимателно планираха бягствата си. Мюсюлманската традиция, ако и да признава заслугите на мъченика, загинал в битка, не възхвалява онези, които нанасят удари, съзнателно търсейки смъртта си, защото това е против волята на Бога. Но защо тогава през последните 20 години терористите редовно избират да загинат? Какво ни казва това за днешния ислямски радикализъм? И какво казва за нашите днешни общества?

Последният въпрос е особено уместен, тъй като това отношение към смъртта е неразривно свързано с факта, че съвременният джихадизъм, поне на Запад – както и в Магреб, и в Турция – е младежко движение, което е не само конструирано независимо от религията и културата на родителите, но има корените си и в по-широката младежка култура. Този аспект на джихадизма от наше време е фундаментален.

Където и да се получи тази поколенческа омраза, тя възприема формата на културно иконоборство. Унищожават се не само човешки същества, статуи, места за поклонение и книги. Унищожава се памет. „Да се започне на чисто“ [Wiping the slate clean] е цел, обща за хунвейбините на Мао Цзе Дун, за червените кхмери и за бойците на ИДИЛ. Както пише един британски джихадист в ръководство за набиране на доброволци за организацията: „Когато излезем по улиците в Лондон, Париж и Вашингтон… не само ще пролеем кръвта ви, но ще разрушим и статуите ви, ще заличим историята ви и, което е най-болезнено, ще преобърнем децата ви [към нашата вяра], които след това ще започнат да се бият в наше име и да проклинат предците си“.

Ако и всички революции да привличат енергията и усърдието на младите хора, повечето от тях не се опитват да разрушават онова, което се е случвало преди това. Болшевишката революция реши да поставя миналото в музеи, вместо да го превърне в руини, а революционната Ислямска република Иран никога не е размисляла дали да не взриви Персеполис.

Това себеразрушително измерение [на тероризма] няма нищо общо с политиката на Близкия Изток. Като стратегия то дори е контрапродуктивно. Макар че ИДИЛ обявява като своя мисия възстановяването на халифата, нихилизмът му прави невъзможно достигането на политическо решение, ангажирането в каквато и да е форма на преговори или постигането на каквото и да е стабилно общество с признати граници.

Халифатът е фантазия. Той е мит на една идеологическа единица, постоянно разширяваща територията си. Стратегическата му невъзможност обяснява защо онези, които се идентифицират с него, са избрали да сключват пакт за смърт, вместо да се посветят на интересите на местните мюсюлмани. Няма политическа перспектива, няма бляскаво бъдеще, нито дори място, където човек да се помоли на спокойствие. Но докато понятието за халифата действително е част от мюсюлманското религиозно въображение, същото не може да се каже за търсенето на смъртта.

Освен това самоубийственият тероризъм дори не е ефективен от военна гледна точка. Докато някаква степен на рационалност може да се открие в „простия“ тероризъм – при който няколко решителни индивиди причиняват значителни щети на далеч по-силен противник – тя липсва напълно при самоубийствените нападения. Фактът, че закоравели бойци се използват само по веднъж, не е рационален. Терористичните атаки не повалят западните общества на колене – те само предизвикват обратна реакция. А този вид тероризъм днес отнема повече мюсюлмански, отколкото западни животи.

Систематичното обвързване със смъртта е един от ключовете към разбирането на днешната радикализация: нихилистичното измерение е централно. Онова, което изкушава и запленява, е идеята за чист бунт. Насилието не е средство. То е цел само по себе си.

И това не е цялата история: напълно мислимо е, че и други, „по-рационални“ форми на тероризъм могат скоро да се появят на сцената. Възможно е също тази форма на тероризъм да се окаже просто временна.

Причините за възхода на ИДИЛ без съмнение са свързани с политиката на Близкия Изток  и кончината на организацията няма да промени основните елементи на ситуацията там. ИДИЛ не е изобретила тероризма, тя черпи от един вече съществуващ набор от идеи. Геният на ИДИЛ е в начина, по който тя предлага на младите доброволци разказна рамка, в която да реализират мечтите си. Толкова по-добре за ИДИЛ, ако онези, които отиват доброволно на смърт – неуравновесените, уязвимите, бунтовниците без кауза – имат само малко общо с движението, но са готови да обявят верността си към него, така че самоубийствените им актове да се превърнат в част от един глобален разказ.

Ето защо се нуждаем от нов подход към проблема за ИДИЛ – такъв, който се опитва да разбере съвременното ислямско насилие в сравнение с други форми на насилие и радикализъм, които са много подобни на него – онези, които включват поколенчески бунт, саморазрушение, радикално скъсване с обществото, естетика на насилието, култове на страшния съд.

Прекалено често се забравя, че самоубийственият тероризъм и организации като Ал-Каида и ИДИЛ са нови в историята на мюсюлманския свят и не могат да бъдат обяснени просто чрез възхода на фундаментализма. Ние трябва да разберем, че този вид тероризъм възниква не от радикализацията на исляма, а от ислямизацията на радикализма.

* * *

Бидейки далеч от това да оневинява исляма, тезата за „ислямизацията на радикализма“ ни принуждава да се запитаме защо и как тези бунтуващи се младежи са намерили в лицето на исляма парадигмата на тоталния си бунт. Тя не отрича факта, че един фундаменталистки ислям се е развивал в продължение на повече от 40 години.

Този подход беше подложен на шумна критика. Един учен твърди, че съм пренебрегвал политическите причини за бунта – по същество, колониалното наследство, западните военни интервенции срещу хората от Близкия Изток, както и социалното изключване на имигрантите и децата им. От другата страна пък бях обвинен, че игнорирам връзката между терористкото насилие и религиозната радикализация на исляма чрез салафизма, ултра-консервативната интерпретация на вярата. Всички тези измерения са ми напълно ясни; казвам просто, че те са недостатъчни за обясняване на явленията, които изследваме, тъй като въз основа на емпиричните данни, с които разполагаме, не може да се открие причинна връзка.

Тезата ми е, че радикализацията на насилието не е следствие от религиозната радикализация, ако и често да поема по същите пътища, и да заимства същите парадигми. Религиозният фундаментализъм разбира се съществува – и той ни изправя пред значителни обществени проблеми, тъй като отхвърля ценности, основаващи се на индивидуалния избор и личната свобода. Но той не води с необходимост до политическо насилие.

Възражението, че радикалите са мотивирани от „страданието“, преживявано от мюсюлманите, които са били колонизирани в по-раншни времена или са били жертви на расизъм, както и на всевъзможни други форми на дискриминация, бомбардировки на САЩ, дрони, ориентализъм и така нататък, би водело до заключението, че бунтът се върши предимно от жертви. Но връзката между радикалите и жертвите е по-скоро въображаема, отколкото реална.

Онези, които извършват атаките в Европа, не са жители на ивицата Газа, Либия или Афганистан. Те не са по необходимост най-бедните, най-унижените или най-малко интегрираните. Фактът, че 25 процента от джихадистите са хора, наскоро преминали към исляма, показва, че връзката между радикалите и техните „народи“ също е до голяма степен въображаема.

Революционерите почти никога не произхождат от страдащите класи. В тяхната идентификация с пролетариата, „масите“ и колонизираните, е налице избор, основаващ се на нещо по-различно от обективната им ситуация. Много малко терористи или джихадисти представят историите на собствените си животи. Обикновено те говорят за онова, което са преживели като чуждо страдание. Не бяха палестинци хората, които стреляха в Батаклан.

Чак до средата на 1990-те повечето международни джихадисти идваха от Близкия Изток  и в края на краищата воюваха в Афганистан, преди тамошният комунистически режим да падне през 1992. След това те се завръщаха в родните си страни, за да участват в джихад или пренасяха каузата в чужбина. Това бяха хората, които участваха в първата вълна от „глобализирани“ атаки (първият опит срещу Световния търговски център в Ню Йорк през 1993, срещу американските посолства в Източна Африка през 1998 и американския ескадрен миноносец „Коул“ през 2000).

Това първо поколение джихадисти беше обучавано от хора като Бин Ладен, Ремзи Юсеф или Халед Шейх Мохамед. Но от 1995 нататък започна да се оформя един нов вид терористи – известни на запад като „местни“.

* * *

Кои са тези нови радикали? Знаем имената на мнозина от тях благодарение на полицейските идентификации на извършителите на атаки в Европа и САЩ. Много повече са ония, които са планирали атаки. Освен това имаме биографичната информация, събирана от журналисти. Няма нужда да се предприема трудоемка работа на терен, за да се определи как изглеждат траекториите на терористите. Всички данни и профили са вече налице.

Когато става дума да се разбере мотивацията им, имаме следи от техните речи: туийтове, чатове в Гугъл, разговори по Скайп, съобщения по Уатсап и Фейсбук. Те се обаждат на приятелите и семействата си. Правят изявления преди да умрат, оставят видео-завещания. Накратко, дори и ако не можем да бъдем сигурни, че ги разбираме, ние сме добре запознати с тях.

Със сигурност имаме повече информация за животите на терористи, действащи в Европа, отколкото за джихадистите, които заминават за чужди страни и никога не се връщат. Но както показва едно изследване на [френския институт за политически науки] Сианс По върху френските джихадисти, които са загинали в Сирия, между тези групи има много прилики. Тук ще се фокусирам предимно върху франко-белгийците, които предоставят най-големия брой западни джихадисти. Но Германия, Великобритания, Дания и Холандия също имат значителни контингенти по фронтовите линии.

Използвайки тази информация, съставих база данни от около 100 души, които са участвали в тероризъм във Франция или са напуснали Франция/Белгия, за да участват в глобалния джихад през последните 20 години. Тя включва извършителите на всички основни атаки, извършени на френска или белгийска територия.

Няма стандартен профил на „терориста“, но има характеристики, които се повтарят. Първото заключение, което може да се направи е, че профилите почти не са се променили през последните двадесет години. Халед Келкал, първият местен терорист във Франция, както и братята Куаши (Чарли Ебдо, 2015), имат определен брой общи характеристики: те са второ поколение; доста добре интегрирани отначало; следва период на дребна престъпност; радикализация в затвора; нападение и смърт – с оръжие в ръка – по време на престрелка с полицията.

Друга характеристика, която споделят [терористите от] всички западни страни е, че почти всички радикали са „преродени“ мюсюлмани, които, след като са живели напълно светски живот – нощни клубове, пиене на алкохол, участие в дребна престъпност – изведнъж са подновили религиозните си ритуали, индивидуално или в контекста на малка група. Братята Абдесалам са имали бар в Брюксел и са ходили по нощни клубове в месеците преди да извършат клането в Батаклан. Повечето преминават към действие в месеците, следващи религиозното им „преобръщане“, но обикновено вече са демонстрирали признаци на радикализация.

При почти всички случаи процесите, при които се оформя дадена радикална група, са приблизително идентични. Членовете на групата са винаги едни и същи: братя, приятели от детинство, познати от затвора, понякога от лагер за [военна] подготовка. Броят на групи, състоящи се от братя/сестри (близки роднини) също е забележителен.

Тази огромна представителност на братя и сестри не се случва в никой друг контекст на радикализация, независимо дали в крайната левица или в ислямистки групи. А това пояснява значението на поколенческото измерение при радикализацията.

Както е писал бившият джихадист Давид Валат, реториката на джихадистките проповедници може да се резюмира в общи линии по следния начин: „Ислямът на баща ти е онова, което колонизаторите са оставили след себе си, това е ислямът на ония, които се прекланят и подчиняват. Нашият ислям е ислямът на бойците, на кръвта, на съпротивата“.

Всъщност джихадистите често са сираци – каквито бяха братята Куаши – или идват от разтурени семейства. Те се бунтуват не непременно срещу собствените си родители, а срещу онова, което те представляват: униженията, отстъпките, направени пред обществото, както и онова, на което гледат като на тяхно религиозно невежество.

* * *

Повечето от новите радикали са дълбоко потопени в младежката култура: те ходят по нощни клубове, свалят момичета, пушат и пият. Почти 50% от джихадистите във Франция, според моята база данни, имат история на дребна престъпност – основно продажба на наркотици, но също и актове на насилие и, по-малко често, въоръжени грабежи. Подобна фигура се открива и в Германия, и в Съединените щати – включително и изненадващо голям брой арести за шофиране в пияно състояние. Начините им на обличане са онези на днешната младеж: маркови дрехи, бейзболки, качулки – тоест улично облекло, и дори не от ислямски вид.

Музикалните им вкусове също са онези на сегашните времена: те обичат рап музика и ходят по клубове. Една от най-добре известните радикализирани фигури е германският рапър Денис Кусперт – първоначално известен като Десо Дог, а след това като Абу Талха ал-Алмани – който замина за Сирия. Естествено, освен това те са ентусиазирани играчи на електронни игри и любители на брутални американски филми.

Склонностите им към насилие могат да получат и други отдушници освен джихад и тероризъм – както виждаме при войните между бандите в Марсилия. Те могат и да бъдат канализирани – или от институции (Мохамед мера е искал да постъпи в армията), или чрез спорт. Една група португалски конвертити [нови мюсюлмани], повечето от които идват от Ангола, са напуснали Лондон, за да се присъединят към ИДИЛ след като са се свързали едни с други в клуб по тайландски бокс, основан от британска НПО. Клубовете за бойни изкуства са по-важни от джамиите при джихадисткия социален живот.

Езикът, говорен от радикалите, винаги е онзи на родната им страна. Във Франция те често преминават към една салафизирана версия на френския сленг, който се говори в предградията, след като са преминали към исляма.

Времето, прекарано в затвора, ги поставя в контакт с радикализирани „просветители“ и далеч извън всяка институционализирана религия. Затворът усилва много от факторите, които подхранват днешната радикализация: поколенческото измерение; бунтът срещу системата; разпространението на един опростен салафизъм; формирането на тясно обвързана група; търсенето на достойнство, свързано с респект към определени норми; новото разбиране на престъплението като легитимен политически протест.

Друга обща черта е отдалечеността на радикалите от най-близкия им кръг. Те не живеят в някакво особено религиозно обкръжение. Отношението им към местната джамия е двусмислено: те или я посещават рядко, или са били прогонени поради демонстрация на неуважение към местния имам. Никой от тях не е бил член на Мюсюлманското братство, никой не е работил за мюсюлманска благотворителна организация, никой не е вземал участие в проповедническа дейност, никой не бил член на палестинско движение за солидарност; накрая, никой от тях, доколкото ми е известно, не е участвал в бунтовете във френските предградия от 2005. Те не са били радикализирани от религиозно движение преди да се обърнат към тероризма.

Ако действително е имало религиозна радикализация, тя не се е случвала в рамките на салафистките джамии, а индивидуално или вътре в групата. Единствените изключения са във Великобритания, където има мрежа от войнстващи джамии, посещавани от членове на ал-Мухаджирун, от които произлезе една още по-радикална група, Sharia4UK, ръководена от Анджем Чудари. Въпросът следователно е кога и къде джихадистите приемат религията. Религиозната страст възниква извън общностните структури, със закъснение, много внезапно и недълго преди терористите да преминат към действие.

За да обобщим: типичният радикал е млад, от второ поколение имигрант или конвертит, много често участник в епизоди на дребна престъпност, без практически каквото и да е религиозно образование, но с бърза и скорошна траектория на приемане/подновяване на вярата, по-често сред приятели или в рамките на някоя група от приятели, или чрез Интернет, отколкото в контекста на джамия. Приемането на религията рядко се държи в тайна, а по-скоро се демонстрира, но не е свързано непременно с активно изпълняване на религиозни практики. Реториката на скъсването е яростна – врагът е кафир, човек, с когото е невъзможно да се извърши компромис – но включва също и собственото семейство, членовете на което са обвинени, че съблюдават исляма неправилно, или че отказват да го приемат.

В същото време е очевидно, че решението на радикала да се идентифицира с джихада и да търси връзки с някоя радикална ислямска група е въпрос не просто на опортюнистки избор: в позоваването на исляма се състои цялата разлика между джихада и други форми на насилие, в които се впускат някои млади хора. Да се посочва тази широко разпространена култура на насилието не означава да се „оневинява“ исляма. Фактът, че тези млади хора избират исляма като рамка за мислене и действие е фундаментален. Именно тази ислямизация на радикализма е нещото, което трябва да се опитаме да разберем.

* * *

Освен общите характеристики, дискутирани по-горе, радикализираните млади хора не притежават някакъв типичен социален или икономически профил. Съществува едно популярно и много опростенческо обяснение, което вижда тероризма като следствие от неуспешната интеграция – а следователно и като предвестник на идеща гражданска война – без нито за момент да взема предвид масите от добре интегрирани и социално издигащи се мюсюлмани. Неоспорим факт е например, че във Франция далеч повече мюсюлмани са част от полицията или охранителните служби, отколкото участници в джихад.

После, радикалите не идват от твърдолинейни общности. Брюкселският бар на братята Абесалам се намира в квартал, който е бил описван като „салафизиран“ – тоест би трябвало да е недостъпен за хора, които пият алкохол или за жени, които не носят хиджаб. Но този пример показва, че реалността на тези квартали е по-комплексна, отколкото сме склонни да вярваме.

Много обичайно е да се гледа на джихадизма като на продължение на салафизма. Но не всички салафисти са джихадисти, докато всички джихадисти са предполагаеми салафисти, тоест салафизмът е входът към джихадизма. С една дума, религиозната радикализация се счита за първа фаза от политическата радикализация. Но нещата са по-сложни от това, както вече видяхме.

Изглежда обаче ясно, че тези млади радикали вярват искрено: те наистина са уверени, че ще отидат в рая, а референтната им рамка е дълбоко ислямска. Те се присъединяват към организации, които желаят да установят ислямска система или дори, в случая с ИДИЛ, да възстановят халифата. Но за каква форма на исляма говорим тук?

Както видяхме, джихадистите не се впускат в насилие след като са размишлявали върху свещени текстове. Те не притежават необходимата религиозна култура – и, преди всичко, не се грижат особено да получат такава. Те стават радикали не защото са разбрали погрешно текстовете или защото са били манипулирани. Те са радикали, защото са избрали да бъдат такива, защото само радикализацията ги привлича. Независимо коя база данни се приема като отправна точка, оскъдността на религиозното знание сред джихадистите е очебийна. Според някои списъци на ИДИЛ, съдържащи имената на повече от 4,000 чуждестранни доброволци, макар и повечето от тези бойци да са добре образовани, 70% казват, че имат само повърхностни знания за исляма.

Важно е тук да се прави разграничение между версията на исляма, приета от самата ИДИЛ (която е много по-силно обвързана с методологическата традиция на тълкуванията на думите на пророка Мохамед, и повидимому основаваща се на творбите на „учени“) – и исляма на самите джихадисти, обявяващи предаността си към ИДИЛ (която се върти основно около представи за героизъм и съвременно насилие).

Тълкуванията на свещените писания, които изпълват страниците на Dabiq и Dar al-Islam, две списания, издавани от ИДИЛ на английски и френски, не са причина за радикализацията. Те помагат да се предостави теологическа рационализация за насилието на радикалите – основаваща се не на истинско знание, а на позоваване към авторитети. Когато младите джихадисти говорят за „истина“, то това никога не е във връзка с аналитично познание. Те се позовават на собствената си сигурност, понякога съпровождана от папагалско позоваване на шейховете, които те никога не са чели. Например Цедрик, един помюсюлманчен французин, твърди по време на процеса си: „аз не съм компютърен джихадист, не съм преминал към вярата в Ютюб. Чел съм учените, истинските“. Той твърди това, въпреки че не може да чете арабски и се е срещал с членовете на мрежата си в Интернет.

Вероятно има смисъл да започнем да се вслушваме в онова, което терористите казват. При всички тях се повтарят едни и същи теми, резюмирани в посмъртните твърдения, направени от Мохамад Сидик Хан, водачът на групата, която извърши нападенията в Лондон на 7 юли 2005.

Първата мотивация, която той цитира, са жестокостите, извършени от западните страни срещу „мюсюлманския народ“ (в буквалния препис той казва „моят народ навсякъде по света“); втората е ролята на героя-отмъстител („аз съм директно отговорен за защитата и отмъщението на моите мюсюлмански братя и сестри“, „сега и вие ще опитате реалността на тази ситуация“); третата е смъртта („ние обичаме смъртта така, както вие обичате живота“), както и приемането му в рая („Дано Аллах… да ме въздигне сред онези, които обичам – пророците, пратениците, мъчениците“).

Мюсюлманската общност, за която такива терористи желаят да отмъстят, почти никога не е уточнена. Това е не-историческа и не-пространствена реалност. Когато протестират срещу западната политика в Близкия Изток , джихадистите използват понятието „кръстоносци“; те нямат предвид френската колонизация на Алжир.

Радикалите никога не споменават експлицитно колониалния период. Те отхвърлят или игнорират всички политически или религиозни движения, съществували преди тях. Не се обвързват с борбите на бащите си; почти никой от тях не се завръща обратно в страната на родителите си, за да води там джихад. Важно е да се отбележи, че никой от джихадистите, независимо дали родени мюсюлмани или преминали към вярата, не е участвал, доколкото ми е известно, в про-палестинско движение или е бил член на каквато и да е асоциация за борба срещу ислямофобията, или дори в някоя ислямска НПО. Тези радикализирани младежи четат текстове на френски или английски, разпространявани в Интернет, но не и текстове на арабски.

Колкото и странно да звучи, защитниците на Ислямска държава никога не говорят за шериат и почти никога за ислямското общество, което ще бъде изградено под егидата на ИДИЛ. Онези, които казват, че са отишли в Сирия, защото желаели „да живеят в истинско ислямско общество“, обикновено са хора, върнали се обратно, които отричат, че са участвали в актове на насилие докато са били там – сякаш желанието да се води джихад и желанието да се живее според ислямския закон са несъвместими. И те са такива, в известен смисъл, защото животът в ислямско общество всъщност изобщо не интересува джихадистите; те отиват в Близкия Изток не за да живеят, а за да умрат. Именно в това се състои парадоксът: тези млади радикали не са утописти, те са нихилисти.

Онова, което е по-сериозно при новите радикали, в сравнение с по-ранни поколения от революционери, ислямисти и салафисти, е тяхната омраза към съществуващите общества, независимо дали западни или мюсюлмански. Тази омраза се въплъщава в търсенето на собствената смърт, докато извършват масови убийства. Те убиват себе си заедно със света, който отхвърлят. От 11 септември 2001 това е предпочитаният начин на действие на радикалите.

Самоубийствено настроеният масов убиец е за нещастие обичайна фигура от съвременността. Типичният пример е американският стрелец в някое училище, който отива там тежко въоръжен, убива безразборно колкото се може повече хора, а след това убива себе си или се оставя да бъде убит от полицията. Той вече е публикувал онлайн фотографии, видеоклипове и заявления. В тях заема героични пози и се наслаждава на факта, че скоро всички ще знаят кой е бил той. В Съединените щати имаше 50 атаки или опити за атаки от този вид между 1999 и 2016.

Границите между самоубийствено настроения масов убиец от този вид и един боец за халифата са смътни по разбираеми причини. Убиецът от Ница например беше първоначално представен като умствено болен, а след това като боец на ИДИЛ, чиито действия са били предварително обмислени. Но тези неща не са задължително взаимно изключващи се.

Мисълта ми тук не е да се смесват една с друга тези категории. Всяка от тях е специфична, но има ясно видима обща нишка, която преминава през случаите на масови убийства, извършени от недоволни, нихилистични и самоубийствени младежи. Онова, което организации като Ал-Каида и ИДИЛ предоставят, е сценарий.

* * *

Силата на ИДИЛ се състои в играта с нашите страхове. А основният страх е страхът от исляма. Единственото стратегическо въздействие от атаките е техният психологически ефект. Те не засягат военните възможности на Запада; дори ги засилват, като слагат край на съкращенията на военните бюджети. Имат само маргинален икономически ефект и застрашават нашите демократични институции само до степента, до която самите ние ги поставяме под въпрос, чрез вечния дебат върху конфликта между сигурността и върховенството на закона. Страхът е, че собствените ни общества ще имплодират и ще има гражданска война между мюсюлманите и „другите“.

Ние се питаме какво ислямът иска, какво ислямът е, без нито за момент да осъзнаваме, че този свят на исляма не съществува; че уммата [ислямската религиозна общност] е в най-добрия случай благочестиво желание, а в най-лошия – илюзия; че конфликтите са преди всичко и най-вече между самите мюсюлмани; че ключът към тези конфликти е преди всичко политически; че националните въпроси си остават ключът към Близкия Изток , а социалните въпроси – ключът към интеграцията.

Разбира се, ИДИЛ, също като Ал-Каида, създаде грандиозна въображаема система, в която представя себе си като завоевател и победител над Запада. Това е гигантска фантазия, като всички хилиастки идеологии [очакването на Страшния съд на всеки 1000 години, бел. пр.]

Но, за разлика от основните секуларни идеологии на 20 век, джихадизмът има много тясна социална и политическа база. Както видяхме, той не мобилизира масите, а само привлича онези, които се намират на ръба.

Налице е изкушение да се вижда в исляма радикална идеология, която мобилизира огромни мнозинства от хора в мюсюлманския свят, също както нацизмът беше в състояние да мобилизира големи части от германското население. Но реалността е, че претенцията на ИДИЛ да установи глобален халифат е самозаблуда – и това е причината, поради която той привлича младежи, пълни със самозаблуди за величие.

Източник

Оливие Роа
Оливие Роа (род. 1949) е директор на Френския Национален Център за Научни Изследвания (CNRS) и един от общопризнатите световни експерти по въпросите на Исляма.
Други статии от този автор
Посетители: 100

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 2 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 1 ден
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 5 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици