„Либерален преглед“ – Съдържание

 

 

За продължаващата мощ на етническия национализъм

Проектирайки собствения си опит върху останалия свят, американците обикновено омаловажават ролята на етническия национализъм в политиката. В края на краищата, в Съединените щати хора с най-различен етнически произход живеят рамо до рамо в сравнителен мир. В рамките на две или три поколения на имиграция етническите им идентичности се размиват под влиянието на културната асимилация и смесените бракове. Естествено, че нещата не могат да бъдат кой знае колко по-различни по други места.

Освен това американците намират етнонационализма смущаващ както интелектуално, така и морално. Социалните учени полагат големи усилия да демонстрират, че той е продукт не на природата, а на културата, често умишлено конструиран. А хората, занимаващи се с етика, отхвърлят презрително ценностните системи, основаващи се на тесни групови идентичности, а не на космополитизъм.

Но нищо такова не може да накара етнонационализма да изчезне. Имигрантите в Съединените щати обикновено пристигат с предварителна готовност да се впишат в новата си страна и да преоформят идентичностите си по съответен начин. Но за онези, които остават в страни, където предците им са живели в продължение на много поколения, ако не и векове, политическите идентичности често приемат етническа форма – с което създават конкурентни общностни претенции към политическата власт. Постигането на мирен регионален ред между национални държави обикновено е било резултат от бурни процеси на етническо разделение. По местата, където такова разделение все още не се е получило, политиката обикновено си остава доста грозна.

В един добре познат и влиятелен наратив от европейската история на двадесети век се твърди, че национализмът на два пъти е водил до големи войни – през 1914 и 1939. След това, продължава разказът, европейците са стигнали до заключението, че национализмът е заплаха – и постепенно са се отказали от него. В следвоенните десетилетия западноевропейците са се вплели взаимно в мрежа от международни институции, чиято кулминация е Европейският съюз. След падането на съветската империя тази международна мрежа се е разпространила на изток, за да обхване по-голямата част от континента. Европейците са навлезли в постнационална ера, което е не само нещо добро, но и модел за други региони по света. Национализмът, според това гледище, е бил трагично отклонение по пътя към един мирен либерален и демократичен ред.

Тази история е широко възприета сред образованите европейци и, може би дори още повече, сред образованите американци. Не съвсем отдавна, например, в хода на споровете около това дали Израел трябва да се откаже от настояването си да бъде еврейска държава и да се раздели на някакъв вид двунационално единство с палестинците, известният историк Тони Джуд информира читателите на The New York Review of Books, че „проблемът с Израел… [е, че] той е въвел един отчетливо принадлежащ към късния деветнадесети век, сепаратистки проект, в свят, който се е придвижил напред – свят на индивидуални права, отворени граници и международни закони. Самата идея за ‚еврейска държава‘… е вече анахронизъм“.

Но опитът на стотици африканци и азиатци, които загиват всяка година при опити да влязат в Европа през бреговете на Испания и Италия показва, че европейските граници не са чак толкова отворени. А едно по-внимателно изследване на въпроса би показало, че докато през 1900-та година в Европа е имало много страни, в които не е имало едно-единствено, доминиращо национално мнозинство, към 2007-ма такива са само две – и едната от тях, Белгия, изглежда започва да се разпада. С други думи, освен Швейцария – където вътрешният етнически баланс на властта е защитен от стриктни закони за гражданство – „сепаратисткият проект“ в Европа не само не е изчезнал, ами е триумфирал.

Далеч от това да е бил премахнат през 1945, в много отношения етнонационализмът е достигнал апогея си именно в годините непосредствено след Втората световна война. Европейската стабилност от времената на Студената война всъщност се дължи отчасти на широкото осъществяване на етнонационалистическия проект. А след края на Студената война етнонационализмът е продължил да преоформя европейските граници.

Накратко, етнонационализмът е играл в модерната история далеч по-важна и по-дълготрайна роля, отколкото се приема по принцип, а процесите, които са довели до доминация на етнонационалната държава и разделянето на етническите групи в Европа, най-вероятно ще се случват и по други места. Засилената урбанизация, грамотността и политическата мобилизация; разликите в нивата на раждаемост и икономическите постижения на различните етнически групи; накрая, имиграцията – всичко това ще подлага на непрестанни предизвикателства вътрешните структури на държавите, както и границите им. Независимо дали е политически коректен или не, етнонационализмът ще продължава да оформя света и през двадесет и първия век.

Политиките на идентичността

Има два главни начина на мислене за националната идентичност. Единият е, че всички хора, живеещи в границите на дадена страна, са част от нацията, независимо от етническия им, расов или религиозен произход. Този т. нар. либерален или граждански национализъм е концепцията, с която най-вероятно биха се идентифицирали повечето днешни американци. Но либералното гледище винаги е било в конкуренция – и често е губело – срещу едно друго разбиране, онова на етнонационализма. Ядрото на етнонационалистическата идея е, че нациите са определяни от някакъв вид споделено наследство, което обикновено включва общ език, обща вяра и общи етнически предци.

Етнонационалистическото гледище по традиция е доминиращо в голяма част от Европа и доскоро е имало определено влияние дори и в Съединените щати. В продължение на дълги периоди от американската история в страната е било широко разпространено гледището, че само хората от европейски произход, или само протестантите, или само белите, или дори само емигрантите от северна Европа, са истински американци. Едва през 1965 реформата на имиграционните закони на САЩ премахва системата на квоти според националния произход, която е съществувала в продължение на няколко десетилетия. Тази система напълно е изключвала азиатците и радикално е ограничавала имиграцията от южна и източна Европа.

Етнонационализмът черпи голяма част от емоционалната си сила от представата, че членовете на дадена нация са част от едно разширено семейство, в края на краищата обвързани чрез кръвни връзки. Тук важна е субективната увереност, че съществува някакъв вид реално „Ние“. Маркерите, които отличават групата на включените [в националността хора] варират при различните случаи и времена, а субективното естество на общностните граници е накарало някои изследователи да отричат тяхната практическа значимост. Но както отбелязва Уокър Конър, един от проницателните изследователи на национализма, „Не някакви реално съществуващи неща, а онова, в което хората вярват, има последствия за поведението им“. А централните тези на етнонационалистическата вяра са, че нациите съществуват, че всяка нация трябва да има собствена държава и че всяка държава трябва да бъде съставена от членовете на само една нация.

Традиционният наратив сред изследователите на европейската история е, че национализмът е бил предимно либерален в западната част на континента, а след това е станал по-етнически ориентиран в процеса на разпространението си на изток. В това има известна истина, но заедно с това то прикрива и доста други неща. По-точно е да се каже, че когато започват да се оформят модерните държави, политическите граници до голяма степен съвпадат с етно-лингвистичните такива в областите по атлантическото крайбрежие на Европа. С други думи, за либералния национализъм е било най-лесно да възникне в държави, които вече са притежавали висока плътност на етническата хомогенност. Дълго преди деветнадесети век страни като Англия, Франция, Португалия, Испания и Швеция са се оформили като национални държави в политически единици, където етническите разделения са били смекчени в хода на дълга история на културна и социална хомогенизация.

В центъра на континента, населяван от хора, говорещи немски и италиански, политическите структури са били разпокъсани на стотици дребни единици. Но през 1860-те и 1870-те тази разпокъсаност е премахната чрез създаването на [модерните държави] Италия и Германия, така че почти всички италианци живеят в първата, а болшинството германци – във втората. Отивайки пò на изток, ситуацията отново се променя. Чак до 1914 по-големите части от централна, източна и югоизточна Европа са разделени не толкова на национални държави, колкото на империи. Хабсбургската империя обхваща днешните Австрия, Чехия, Унгария и Словакия, както и части от Босна, Хърватска, Полша, Румъния, Украйна и др. Романовата империя се простира далеч в Азия, включвайки онова, което е днешна Русия, както и части от Полша, Украйна и др. А Османската империя покрива модерна Турция и части от днешна България, Гърция, Румъния и Сърбия, плюс големи части от Близкия Изток и северна Африка.

Всяка от тези империи е съставена от многобройни етнически групи, но те [империите] не са многонационални – в смисъл, че не гарантират еднакъв статус на множеството народи, от които са съставени населенията им. Управляващата монархия и земевладелската аристокрация често се различават по език и етнически произход от градската търговска класа, чиито членове на свой ред се различават по език, етничност, а често и религия, от селячеството. В Хабсбургската и Романовата империи например търговците обикновено са германци или евреи. В Османската империя те обикновено са арменци, гърци или евреи. А във всяка от империите самото селячество е етнически разнообразно.

Чак до деветнадесети век тези общества са все още до голяма степен аграрни: повечето хора живеят като селяни в провинцията, а грамотни са само малцина. Политическите, социални и икономически стратификации обикновено са свързани с етничността и хората не очакват да променят позициите си в системата. До историческия момент, в който се появява модерният национализъм , всичко това изглежда напълно безпроблемно. Освен това в този свят хора с една и съща религия, език или култура, често са разпръснати сред различни страни и империи. Етнически германци например има не само в регионите, които по-късно стават Германия, но и разпилени из Хабсбургската и Романова империи. Гърци има разбира се в днешна Гърция, но милиони от тях живеят по други части на Османската империя (както и стотици хиляди турци-мюсюлмани живеят по места из Гърция). А евреи има навсякъде – но без да имат собствена държава.

Възходът на етнонационализма

Днес хората обикновено приемат националните държави като естествена форма на политическо обвързване между хората, а считат империите за аномалии. Но точно обратното е по-близо до истината в хода на огромна част от записаната история. Повечето хора от онези времена живеят в империи, докато националните държави са изключения от правилото. Коя е причината, поставила в хода тази промяна?

Възходът на национализма, както обяснява социологът Ърнест Гелнър, не е някаква странна историческа грешка; той се дължи на някои от най-дълбоките тенденции в модерността. Военната конкуренция между държавите създава търсене за повече държавни ресурси и по-бързо икономическо развитие. От своя страна икономическото развитие зависи от неща като масова грамотност и лесна комуникация, което пък насърчава политиките, целящи да насърчат образованието и разпространението на общия език – което води директно до конфликти, свързани с езика и шансовете на различните общности.

Модерните общества се основават на егалитарната представа, че, поне на теория, всеки човек може да се издигне до която и да е икономическа позиция. Но на практика не всеки има еднакви изгледи за вертикална икономическа мобилност, и това не просто защото индивидите разполагат с различни способности по рождение. Работата е там, че подобни постижения зависят отчасти и от нещо, което икономистите наричат „културен капитал“, тоест способностите и поведенческите модели, които помагат на индивидите и групите да преуспяват. Например групите със стари традиции на грамотност и предпочитания към търговия обикновено се справят по-добре, докато онези без такива традиции обикновено изостават.

Докато се придвижват към градовете и получават по-добро образование в хода на деветнадесети и ранния двадесети век, етническите групи от основно селски произход, като чехи, словаци и украинци, откриват, че ключовите позиции в управлението и икономиката са вече заети – често пъти от етнически арменци, германци, гърци или евреи. Хората, говорещи един и същи език, започват да споделят разбирането, че принадлежат едни към други и започват да се самоопределят в противоположност на други общности. Евентуално те стигат и до искането за собствена национална държава, в която те да бъдат господарите, доминиращи в политиката, съставящи държавния апарат и контролиращи търговията.

Етнонационализмът има както психологическа, така и икономическа основа. Като създава нова и директна връзка между индивидите и правителството, възходът на модерната държава отслабва традиционните връзки на отделния човек с различни посреднически социални единици като семейство, клан, гилдия и църква. А като усилва социалната и географска мобилност, както и манталитета на преуспяването чрез собствени сили, възходът на пазарните икономики върши същото. Резултатът от това е емоционален вакуум, който често е запълван от нови форми на идентификация, най-вече в съгласие с етнически линии.

Етнонационалистическата идеология изисква съгласуваност между държавата и етнически дефинираната нация – а резултатите от това са експлозивни. Както отбелязва през 1862 [известният британски политик, историк и писател] лорд Актън, „Съгласувайки една с друга държавата и нацията поне на теория, [национализмът] на практика свежда до статус на подчинение всички останали националности, които може да се намират в [държавните] граници… Оттук пък, в съответствие със степента на хуманност и цивилизованост на доминантното [национално] тяло, което предявява претенцията да контролира всички права в общността, подчинените националности биват унищожени или сведени до състояние на робство, поставени извън закона или доведени до пълна зависимост“. И това е точно нещото, което се случва.

Голямата трансформация

Либералите от деветнадесети век, подобно на много от днешните привърженици на глобализацията, вярват, че разпространението на международната търговия ще накара хората да осъзнаят взаимните ползи, произлизащи от мира и търговията – както вътре в отделните политически единици, така и между тях. Социалистите се съгласяват, макар и да вярват, че [социалната] хармония ще дойде едва след идването на социализма. Но това не е ходът, който историята на деветнадесети век ще последва. Процесът на „съгласуване на държавата и нацията“ получава най-различни форми – от доброволна емиграция (често мотивирана от държавна дискриминация срещу етническите малцинства) до насилствена депортация (известна също под названието „трансфер на населения“), та чак до геноцид. И макар че изразът „етническо прочистване“ започва да се използва в английския език едва наскоро, неговите вербални подобия в чешкия, немски и полски езици датират от много по-ранни времена. Голяма част от европейската история на двадесети век представлява всъщност мъчителен, продължителен процес на етническо разделение.

Масивното етническо разделение започва първоначално по границите на Европа. В етнически смесените Балкани, войните за разширяване на националните държави България, Гърция и Сърбия, за сметка на застаряващата Османска империя, са съпровождани от яростно междуетническо насилие. По време на Балканските войни от 1912-13 почти половин милион души напускат традиционните си родни земи, доброволно или по принуда. Мюсюлманите напускат региони, намиращи се под контрола на българи, гърци и сърби; българите напускат контролираните от гърци части от Македония; гърците бягат от местата в Македония, дадени на България и Сърбия.

Първата световна война води до края на трите големи империи, което води до експлозия на етнонационализъм. В Османската империя масовите депортации и убийства от времето на войната отнемат животите на около един милион членове на местната арменска общност, в един от първите големи опити за етническо прочистване, та дори геноцид. През 1919 гръцкото правителство нахлува в днешна Турция, в опит да създаде някаква „велика Гърция“, простираща се чак до Константинопол. По време на първоначалния си успех гръцките сили грабят и опожаряват множество селища в опит да прогонят етническите турци от тези места. Но турските сили успяват да се прегрупират успешно и изтласкват гръцката армия обратно, като на свой ред провеждат етническо прочистване на местните гърци. По-късно процесът на трансфер на населения е формализиран чрез Лозанския договор от 1923, в резултат на който всички етнически гърци трябва да заминат за Гърция, а всички гръцки мюсюлмани да заминат за Турция. В края на този процес Турция е експулсирала почти 1,5 милиона души, а Гърция – почти 400,000.

При разпадането на Хабсбургската и Романова империи се появяват множество нови държави. Много от тях считат себе си за етнонационални политически единици, в които държавата съществува, за да защитава и подпомага доминантната етническа група. Но от живеещите по онова време в Централна и Източна Европа около 65 милиона души, 25 милиона са част от етнически малцинства в страните, в които живеят. В повечето случаи етническото мнозинство не вярва в необходимостта от подпомагане на асимилацията на малцинствата, нито пък самите малцинства я желаят особено силно. Националните правителства открито дискриминират в полза на доминантната общност. Правителствените дейности се провеждат единствено на езика на мнозинството, а гражданските услуги са запазени за онези, които го говорят.

В големи части от Централна и Източна Европа евреите открай време са играли важна роля в търговията и занаятите. Когато в края на деветнадесети век получават граждански права, те обикновено започват да се представят отлично в професиите, изискващи висше образование, като медицина и право – и скоро евреите или хората от еврейски произход съставят почти половината от докторите и адвокатите в градове като Будапеща, Виена и Варшава. Към 1930-те много правителства въвеждат мерки за сдържане и противопоставяне на тези тенденции, като отказват на евреите кредити или ограничават достъпа им до висше образование. С други думи, националсоциалистите, които идват на власт в Германия през 1933 и основават движението си на една „германскост“, определяна в противоположност на „еврейскостта“, са просто крайна версия на една далеч по-голяма и по-обща тенденция.

Политиките на етнонационализма получават дори още по-смъртоносен поврат по време на Втората световна война. Нацисткият режим се опитва да преначертае етническата карта на континента чрез масов терор. Най-радикалният му акт е опитът да се „освободи“ Европа от евреи чрез тоталното им унищожение – опит, който до голяма степен е реализиран. Освен това те използват германските малцинства в Чехословакия, Полша и по други места, за да засилят нацистката доминация – а много от режимите, съюзени с Германия, организират свои собствени кампании срещу „вътрешните етнически врагове“. Румънският режим например избива стотици хиляди евреи – по собствена инициатива, без заповеди от Германия – а правителството на Хърватска избива не само евреите си, но и стотици хиляди сърби и роми.

Пост-военни, но не пост-национални

Човек би могъл да предположи, че смъртоносните политики и тоталното поражение на нацисткия режим са маркирали края на етнонационалистическата ера. Но на практика те просто подготвят сцената за един нов рунд на етнонационалистически трансформации. Политическата уредба в Централна Европа след Първата световна война е осъществена най-вече чрез изместване на граници в съгласие с етничността на населенията. След Втората световна война вече биват измествани населенията. Милиони хора са прогонени от домовете и страните си, с мълчалива подкрепа от страна на победилите Съюзници.

Уинстън Чърчил, Франклин Рузвелт и Йосиф Сталин – всички те стигат до заключението, че прогонването на етническите германци от не-германските страни е предусловие за един стабилен следвоенен ред. Както Чърчил формулира това в една от речите си пред британския парламент през декември 1944, „Прогонването е методът, който – доколкото сме в състояние да видим – ще бъде най-удовлетворителен и дълготраен. Няма да има смесване на населения, водещо до непрестанни проблеми… Нещата ще се поставят на чиста основа. Не ме безпокоят изгледите за изтръгване на населения [от родните им места], нито пък ме безпокоят тези големи трансфери“. Той цитира Лозанския договор като прецедент, за да покаже как дори лидерите на либерални демокрации са стигнали до заключението, че единствено радикални и нелиберални мерки могат да елиминират причините за етнонационалистическите претенции и агресии.

Между 1944 и 1945 пет милиона етнически германци от източните части на германския райх забягват на запад, от страх пред настъпващата Червена армия, която енергично изнасилва и избива цивилно население по пътя си към Берлин. По-късно, между 1945 и 1947, новите следосвободителни режими в Чехословакия, Унгария, Полша и Югославия експулсират други седем милиона германци, в отговор на сътрудничеството им с нацистите. Като цяло тези мерки съставляват най-голямото насилствено преместване на населения в европейската история, при което стотици хиляди хора измират по пътя.

Шепата евреи, които оцеляват след войната и се завръщат по домовете си в Източна Европа, биват посрещнати с толкова много омраза, че повечето от тях избират да напуснат завинаги. Около 220,000 от тях се отправят към окупираната от американците западна част на Германия, откъдето повечето след това заминават за Израел или Съединените щати. По такъв начин евреите по същество изчезват от Централна и Източна Европа, която е била център на еврейския живот от шестнадесети век насам.

Милиони бегълци от други етнически групи също са изхвърлени от домовете си и преселени след войната. Това се дължи отчасти на факта, че границите на Съветския съюз са изместени на запад, в онова, което дотогава е било Полша – докато границите на Полша също са изместени на запад, в земите на бившата Германия. За да се направи така, че населенията да съответстват на новите граници, 1,5 милиона поляци, живеещи в области, които вече са станали част от Съветския съюз, са преселени в Полша, а 500,000 етнически украинци, които дотогава са живеели в Полша, за изпратени в Украинската съветска социалистическа република. Друг такъв обмен на населения се извършва между Чехословакия и Унгария, при което словаци напускат Унгария, а унгарци са изселени от Чехословакия. Подобен брой унгарци се изселват и от Югославия, като сърби и хървати се движат в обратната посока.

Като резултат от този масивен процес на етническо разделение, етнонационалистическият идеал е до голяма степен реализиран: в по-голямата си част всички нации в Европа вече имат собствени държави, а почти всички държави са съставени почти изцяло от само една етническа националност. По време на Студената война новите изключения от това правило са Чехословакия, Съветският съюз и Югославия. Но по-късната съдба на тези страни само демонстрира продължаващата валидност на етнонационализма. След края на комунизма Източна и Западна Германия се обединяват със забележителна бързина, Чехословакия се разпада мирно на Чехия и Словакия, а Съветският съюз се разпада на множество различни национални единици. Оттогава насам руските малцинства в много от постсъветските републики постепенно емигрират в Русия, унгарците от Румъния се преселват в Унгария, а малцината останали етнически германци от Русия до голяма степен са се преселили в Германия. Милиони хора от еврейски произход, живеещи дотогава в Съветския съюз, са се преселили в Израел. Югославия изживява откъсването на Хърватска и Словения, след което пропада в поредица от етнонационалистически войни в Босна и Косово.

Разпадането на Югославия е просто последното действие от една много дълга пиеса. Но сценарият на тази пиеса – разделението на различни народи и триумфът на етнонационализма в модерна Европа – се признава много рядко, и по този начин една история, която е сравнима по мащаби с разпространението на демокрацията или капитализма, си остава до голяма степен непозната и неразбрана.

Деколонизацията и след нея

Последиците от етнонационализма, разбира се, не се ограничават единствено до рамките на Европа. В голяма част от развиващия се свят деколонизацията е означавала етническо разделение чрез обмени на местни малцинства.

Краят на британското управление в Индия довежда до разделението на субконтинента на държавите Индия и Пакистан, съпровождано от огромна оргия от насилие, което отнема стотици хиляди човешки животи. Петнадесет милиона души се превръщат в бежанци – основно мюсюлмани, които бягат към Пакистан или индуси, които бягат към Индия. По-късно, през 1971, самият Пакистан, първоначално обединен на базата на общата религия, се разпада на същински Пакистан (където се говори езика урду) и Бангладеш, където се говори бенгалски език.

В бившата британска мандатна територия Палестина през 1948 се създава еврейска държава, почти веднага посрещната с масови бунтове на местното арабско население и инвазия от страна на съседните арабски държави. Във войната, която започва, регионите, намиращи се под арабски контрол, са прочистени от еврейско население, докато арабите са прочистени от регионите, попаднали под еврейски контрол. Около 750,000 араби напускат, най-вече за околните арабски страни, а останалите в Израел 150,000 съставят само около една шеста от населението на новата еврейска държава. През следващите години вдъхновеното от идеите на национализма насилие против евреите, живеещи в арабски страни, принуждава почти всички от тамошните около 500,000 евреи да напуснат родните си места и да емигрират в Израел. По подобен начин, след края на френския контрол в Алжир през 1962, голяма част от тамошното население с европейски произход (така наречените pieds-noirs [чернокраки]) е принудена да емигрира във Франция. Малко по-късно етническите малцинства от азиатски произход са принудени да напуснат постколониална Уганда. Но наследството на колониалната епоха едва ли е приключило. Разпадането на европейските отвъдморски империи оставя след себе си пъстра бъркотия от държави, чиито граници често преминават през етнически сходни населения, докато собствените им населения са етнически смесени. Пожелателно мислене е да се предполага, че тези граници ще бъдат устойчиви. Докато обществата от бившия колониален свят се модернизират и стават все по-урбанизирани, грамотни и политически мобилни, силите, които са придали сила на етнонационализма и етническото разделение в Европа, най-вероятно ще определят хода на събитията и по други места по света.

Равносметката

Анализът на етническото разделение обикновено се съсредоточава върху неговите разрушителни последствия, което е разбираемо, като се има предвид човешкото страдание, с които то е било свързано. Но подобно отношение може да създаде изкривена представа, като пропусне по-малко очевидните загуби, но и важните ползи, които етническото разделение е донесло.

Икономистите от Адам Смит насам например са твърдели, че ефективността на конкурентните пазари обикновено се увеличава заедно с нарастването на големината им. Разпадането на Австро-Унгарската империя на малки национални държави, всяка със свои търговски бариери, е силни ирационално и допринася значително за трудностите е региона от междувоенния период.[1] Голяма част от по-късната европейска история се върти около опити да се преодолее тази и други икономически фрагментации, която в края на краищата води до създаването на Европейския съюз.

Освен това етническото разделение изглежда има вредни последици и за културната жизненост. Именно защото по-голямата част от гражданите им споделят едно общо културно и езиково наследство, хомогенизираните държави от следвоенна Европа са клонели към по-голяма културна изолация от своите демографски-разнообразни предшественици. При по-малко евреи в Европа и по-малко германци в Прага, има и по-малко шансове за появата на нови личности като Франц Кафка

Насилствената емиграция обикновено е с по-тежки последици за прогонващите страни, отколкото за страните-приемници. Прогонванията често са мотивирани от ненавистта и завистта на групата-мнизнство срещу успеха на някое малцинство – изхождащи обикновено от погрешното разбиране, че икономическите и културни постижения са игра с нулев окончателен резултат[2]. Но страните, които се „освобождават“ от своите арменци, германци, гърци, евреи и други успешни малцинства, се лишават сами от най-талантливите си граждани, които просто вземат със себе си уменията и познанията си, и ги прилагат другаде. А по много места триумфът на етнонационалистическите политики е означавал победа на по-изостаналите, селско-провинциални групи, над по-урбанизираните – които притежават именно уменията, най-необходими в една напреднала индустриална икономика.

Но макар че често е водел до напрежения и конфликти, етнонационализмът нерядко се е оказвал и източник на сцепление и стабилност. Когато френските учебници по история започват с думите „нашите предшественици, галите“, или когато Уинстън Чърчил е говорел на военновременните си слушатели за „тази островна нация“, те са се позовавали именно на етнонационалистически чувствителности, като източник на взаимно доверие и жертвоготовност. Либералната демокрация и етническата хомогенност са не само съвместими: те могат и да се допълват взаимно.

Би могло да се спори, че Европа е била толкова хармонична от Втората световна война насам не поради провала на етническия национализъм, а точно поради успеха му, който е отстранил някои от най-големите източници на конфликт както вътре в отделните страни, така и помежду им. Фактът, че етническите и държавни граници днес до голяма степен се припокриват, означава, че има по-малко спорове около граници или чужди общности в собствената страна, което пък е довело до най-стабилната териториална конфигурация в европейската история.

Нещо повече – тези етнически хомогенни политически единици са демонстрирали много силна вътрешна солидарност, улеснявайки изпълнението на правителствени програми, включващи вътрешни помощи от най-различни видове. Както отбелязва политоложката Шери Бърман, когато във времето между войните шведските социалдемократи са обсъждали планове за създаване на най-мощната социална държава в Европа, те са ги конципирали и представили като изграждане на folkhemmet, тоест „народен дом“.

Няколкото десетилетия на живот в консолидирани, етнически хомогенни държави, може дори да са допринесли за пресичането на собствено-емоционалната сила на етнонационализма. Мнозина европейци днес са готови и дори изпълнени с желание да участват в наднационални единици като Европейския съюз, отчасти защото субективната им потребност от колективно самоопределение е била до голяма степен задоволена.

Новото етническо смесване

Заедно с процеса на насилствено етническо разделяне от последните два века, налице е и един противоположен процес на етническо смесване, причинен от доброволната емиграция. Общият модел тук е емиграция от по-бедни и стагниращи към по-богати и по-динамични страни.

В Европа това е означавало най-вече движение на запад и на север, водещо най-вече към Франция и Обединеното кралство. Този стереотип продължава и до днес: като резултат от най-новите вълни от емиграция например днес има половин милион поляци във Великобритания и 200,000 в Ирландия. Имигрантите, които са се преселили от една част на Европа в друга обикновено са склонни да се асимилират и, въпреки известното недоволство от нахлуването на „полските водопроводчици“ в ОК, създават сравнително малко проблеми.

Най-драматичната трансформация в европейските етнически баланси от последните десетилетия е предизвикана от имиграцията на хора от азиатски, африкански и близкоизточен произход – и тук резултатите са смесени. Някои от тези групи са постигнали забележителен успех, като например индусите в Обединеното кралство. Но в Белгия, Франция, Германия, Холандия, Швеция, Обединеното кралство и по други места, като цяло образователният и икономически прогрес на мюсюлманските имигранти е по-ограничен, а тяхната културна отчужденост – по-голяма.

До каква степен проблемът се дължи на дискриминация, на културните стереотипи на самите имигранти или на политиките на европейските правителства е трудно да се определи. Но цяла поредица от фактори – от официалния мултикултурализъм да щедрите социални помощи, до леснината на контакта с етническите родини на имигрантите – изглежда правят възможно да се създават етнически острови, в които асимилацията е ограничена.

В резултат на това някои от традиционните контури на европейската политика са се преобърнали. Левицата например винаги е била склонна да приеме имиграцията в името на егалитаризма и мултикултурализма. Но ако действително има връзка между хомогенността и готовността на населението да приема щедри програми за преразпределение на доходите, то окуражаването на едно по-хетерогенно общество може в края на краищата да подкопае по-широката политическа програма на левицата. А някои от европейските либерални предразположения вече са се сблъскали с културния анти-либерализъм на част от новите имигрантски общности.

Ако мюсюлманските имигранти не се асимилират, а вместо това развиват своя собствена общностна идентификация в съгласие с религиозни принципи, едно от следствията от това може да бъде ново възраждане на етнонационалистическите идентичности в някои държави – или създаване на нова европейска идентичност, дефинирана отчасти като противоположност на исляма (широкоразпространената съпротива срещу приемането на Турция в Европейския съюз може да се окаже предвестник именно на някаква подобна промяна).

Възможни бъдещи развития

Тъй като етнонационализмът е директно следствие от някои ключови елементи на модернизацията, най-вероятно е той да се разпространява в обществата, които в момента преминават през този процес. Едва ли е за учудване, следователно, че той си остава една от най-жизнените – и най-разрушителни – сили в много части от съвременния свят.

Повече или по-малко фини форми на етнонационализъм са например обичайни при имиграционните политики по целия свят. Много страни – сред тях Армения, България, Хърватска, Финландия, Германия, Унгария, Ирландия, Израел, Сърбия и Турция – предоставят автоматично или много бързо гражданство на членовете на диаспорите си, ако такова бъде пожелано. Китайските имиграционни закони също отдават приоритет на отвъдморските китайци. Португалия и Испания отдават предпочитание на кандидати от бившите им колонии в Новия свят. Други страни, като Япония и Словакия, предоставят на членовете на доминантната етническа група, които не са граждани на страната, официални документи за самоличност, които им позволяват да работят в нея. Американците, свикнали с официалните практики на щатското правителство, според които различното третиране въз основа на етничност е нарушение на универсални норми, често считат подобни политики за извънредни, ако не и отвратителни. Но в глобалния контекст именно настояването върху прилагане на универсални критерии изглежда провинциално.

Все по-засилващото се общностно съзнание и променящите се етнически баланси със сигурност ще доведат през идещите години до най-различни последици, както вътре в, така и между държавите. Например, докато икономическата глобализация продължава да въвлича все повече държави в глобалната икономика, първите плодове от това най-вероятно ще падат в ръцете на онези етнически групи, най-добре позиционирани от историята и културата да се възползват от новите възможности за забогатяване – с което още повече ще разширят социалните разцепления, вместо да ги запълват. По-богатите и по-активни региони може да се опитат да се отделят от по-бедните и по-малко активни такива, а отчетливо-хомогенните области може да се опитат да постигнат суверенитет – действия, които пък могат да доведат до яростна, насилствена съпротива от страна на защитниците на статуквото.

Разбира се, има и мултиетнически общества, в които етническото съзнание си остава слабо, а дори и едно по-силно развито усещане за етничност може да доведе до политически искания, които не стигат до суверенитет. Понякога исканията за етническа автономия или самоопределение могат да бъдат изпълнени вътре в рамките на съществуващата държава. Исканията на каталонците в Испания, на фламандците в Белгия или на шотландците в Обединеното кралство са били изпълнявани по този начин, поне досега. Но подобни споразумения си остават несигурни и са обект на постоянни предоговаряния. В развиващия се свят, където държавите са създадени в по-ново време, а границите често са прокарани без оглед на етническите общности, е силно вероятно да има по-нататъшно етническо разделение и общностни конфликти. И, както отбелязват учени като Хаим Хофман, щом само етническите антагонизми достигнат едно определено ниво на насилие, удържането на конкуриращите се групи вътре в една и съща политическа единица става изключително трудно.

Ето защо разделението може да се окаже най-хуманното и продължително решение на някои яростни общностни конфликти. То с неизбежност създава нови потоци от бежанци, но поне се обръща към самото ядро на проблема. Предизвикателството пред международната общност в такива случаи е да раздели общностите едни от други по възможно най-хуманния начин: като помага при транспорта, осигурява граждански права в новата родина и предоставя финансова помощ при преселването и икономическото абсорбиране. Сметката за всичко това ще бъде огромна, но едва ли по-голяма от материалната цена на евентуалното въвеждане и поддържане на външно военно присъствие, достатъчно голямо, за да умиротворява враждуващите етнически групи – или пък моралната цена на нищоправенето.

Съвременните социални учени, пишещи за национализма, обикновено подчертават проблематичните елементи на груповата идентичност – степента, до която националното съзнание е културно е политически произведено от идеолози и политици. Те редовно се позовават на концепцията на Бенедикт Андерсън за „въобразените общности“, сякаш чрез демонстрирането на факта, че национализмът е нещо конструирано, той ще бъде лишен от силата си. Вярно е, разбира се, че етнонационалистическата идентичност никога не е толкова естествена или неизбежна, колкото твърдят националистите. Но заедно с това би било грешка да се смята, че поради частичната си конструираност национализмът е нещо крехко или безкрайно податливо на промяна. Етнонационализмът е не просто случайно отклонение в европейската история: той отговаря на някои дълбинни предразположения на човешкия дух, които са усилени допълнително от процеса на създаване на модерните държави. Той е ключов източник както на солидарност, така и на враждебност – и под една или друга форма ще си остава с нас в хода на още много поколения. И обръщането с лице към него може само да бъде от полза за всички ни.

Източник

---