Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 12 Lenin

 

Малцина от историците на 20 век някога са се съмнявали, че Руската революция от 1917 е едно от най-значителните събития на тяхното време, а всъщност и на всички времена. Но с приближаването на нейната стогодишнина изглежда удивително до каква степен и колко бързо идеологията, вдъхновявала Ленин и милиони от неговите последователи, е изгубила значимостта си. Недостатъците на капитализма са много, но почти никой извън офиса на Джеръми Корбин [настоящият водач на Британската лейбъристка партия] вече не настоява, че комунизмът, особено пък в неговата стара съветска форма, може да предложи някаква значителна алтернатива. Това би удивило дядовците и бабите ни, и от двете страни на барикадата.

Романите на Чарлз Пърси Сноу са слаби като литература, но пък интригуващи като социална история на средната класа. По време на междувоенната ера мнозина от интелигентните познати на Луис Елиът, фиктивният алтер его на Сноу, приемат за напълно сигурно, че социализмът, или може би комунизмът, не само би трябвало, но и ще надделее като водеща идеология на повечето демокрации.

По-долу в социалната скала, работниците от корабостроителницата в Клайд, [Глазгоу] а всъщност по-голямата част от индустриалните работници по света, виждат в лицето на болшевиките свои собствени предвестници на надежда. Щиковете, забити в телата на членовете на царското семейство в мазето на Екатеринбург пробуждат приятна тръпка в някои радикални сърца. Десет дни, които разтърсиха света, директният репортаж на американския журналист Джон Рийд от октомври 1917, предава убедително възбудата на революцията сред хората, които, също като него, считат капитализма за обречен.

В градовете на Западна Европа класовата омраза към управляващата каста, „шефовете“, е най-силна сред онези индустрии, в които човешките животи се намират в най-голяма опасност, особено минното дело. Когато започва Втората световна война Чърчил е удивен от непреклонността [по адрес на капиталистите], демонстрирана в много миньорски градчета във Великобритания, посред борбата на живот и смърт срещу фашизма. Наложило се е да му се обяснява, в поредица от резки и откровени доклади, колко широка е пропастта между политическите визии на уелските миньори и онези на внука на потомствени аристократи, заемащ адреса на Даунинг стрийт [тоест британският премиер, в случая самият Чърчил]. Това, разбира се, не е директно следствие от революцията на Ленин, но това събитие си остава централен аспект от мечтите и аспирациите на много работници и интелектуалци.

Октомври 1917 не би имал такова мащабно въздействие, ако би представлявал просто вътрешно-руска смяна на правителство, колкото и кървава да е била. Външните наблюдатели отдавна са предсказвали кончината на Романови. Условията в царска Русия потвърждават мисълта на Токвил, че робията става непоносима когато веригите ѝ бъдат разхлабени. В противоположност на твърденията, разпространявани от по-късната съветска пропаганда, индустриализацията вече напредва с бързи крачки из Руската империя от 1914.


Small Ad GF 1

Но възходът на болшевиките към властта се случва посред най-голямата война в дотогавашната човешка история. Оттеглянето на Русия от конфликта, чрез Брест-литовския мирен договор от 3 март 1918, накланя заплашително везните в полза на Централните сили, поне за няколко седмици. И макар че в края на краищата те губят войната, новият политически ред в Москва насажда вечен страх у западните съюзници.

Болшевиките незабавно обявяват твърдата си решителност да работят за събарянето на установените правителства навсякъде по света. Комунистическият интернационал, създаден в 1919, обещава да се бори „с всички възможни средства, включително и въоръжени сили, за повалянето на международната буржоазия, както и за създаването на Съветска република като преходна фаза по пътя към пълното отменяне на държавата“.

Целите на Ленин, Троцки и техните последователи са директна заплаха за интересите на управляващите и хората със собственост по целия свят. Чърчил убеждава Лойд Джордж, тогавашния британски премиер-министър, заедно с правителствата на САЩ, Франция, Канада, Италия и други съюзници, да започнат нерешителна и катастрофална интервенция в Русия, целяща да помогне на Белите и по-специално Чешкия легион, да преобърнат хода на събитията от октомври 1917.

Три медала за храброст са връчени през 1919 на командири на торпедни кораби от Кралския флот, които са атакували болшевишки военни съдове в Балтийско море. Този изключителен епизод просто крещи за нуждата от по-добра съвременна история. И докато тези неща най-после бъдат написани, аз бих препоръчал един много тънък, но добър исторически роман от 1967, Акция на леката кавалерия от Джон Харис, който се фокусира върху ролята на британската армия [в Руската отечествена война].

Въпросът дали революцията би могла и да протече другояче, ако не би била войната  и загубата на три милиона руски живота, е добре познат от студентски писмени работи. Струва ми се по-полезно да се предположи, че в политическия и идеологически климат от ранния 20 век колективисткият експеримент е трябвало да се случи някъде, а Русия и Китай изглеждат като неговите най-вероятни опитни площадки. Последствията за милиони руски селяни, заедно със свирепостта на съветското потисничество, си остават успешно укрити за повечето западни очи в продължение на половин век. Френската революция от 1789 убива само няколко хиляди аристократи и предава земята на селяните, които по този начин се превръщат в ревностни носители на правото на собственост. Руската версия изисква ликвидацията на цялата управляваща класа и предава земята на някакъв колективен собственик – една несравнимо по-радикална процедура. Книгата на Дъглас Смит от 2012, Бивши хора, представлява ужасяващ разказ за съдбата на царистката аристокрация.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

На Запад наивността на хора като Бърнард Шоу и останалите „истински вярващи“ се подхранва от отчаяното желание да се покаже жизнеспособността на съветския експеримент. „Гледайки наоколо, към собствените ни адове“, пише историкът Филип Тойнби, който става комунист в Кеймбридж, „ние трябваше да измислим версия на земния рай, съществуваща някъде другаде“. Дори и в исторически късната 1945 издателят Виктор Голанц си навлича презрението на идните поколения чрез отказа си да публикува Фермата на животните, великата сатира на Джордж Оруел срещу болшевизма.

Разглеждайки нещата от една контрареволюционна днешна перспектива, едва ли е възможно човек да си представи мекушавостта срещу различните европейски диктатори от 1930-те, без да се има предвид травматичното въздействие на събитията от Русия върху заможните класи навсякъде. Зимният дворец е щурмуван само 16 години преди Хитлер да дойде на власт. В продължение на поне две десетилетия „имащите“ в Европа са далеч по-уплашени от болшевизма, отколкото от фашизма.

Героите от романите на автори като Джон Бакън и Сапър предлагат смущаващи примери за възгледите на британската буржоазия по адрес на Ленин и неговите последователи през десетилетията след революцията. Сред „добрите кръгове“ постепенно се разпространява гледището, че най-кървавите революционери са не просто комунисти, но и евреи, което означава, че те са двойно осъдени в добрите тогавашни клубове.

Дори и според обичайните стандарти на историческа ирония си остава удивително, че инвазията на Хитлер в Съветския съюз през юни 1941 не само не успява да разруши болшевизма, но дори придава нова легитимност на сталиновата диктатура и най-вероятно удължава съществуването на неговата империя с поне едно поколение. Успешната съпротива срещу Хитлер е възможна само благодарение на програмата за индустриализация на съветския лидер, прокарана при ужасяваща цена от човешки животи.

Представата на руския народ от 21 век за онова, което хората там наричат „Велика отечествена война“ има само малко прилика с нашата. Тя игнорира договора между Сталин и Хитлер от 1939-41, както и факта, че самолетите на Луфтвафе, които са бомбардирали Лондон по време на немския Блитцкриг са ползвали руско гориво. Президентът Путин е направил незаконно издаването на материали, в които се споменават неописуемите жестокости на съветския режим [по време на войната], наложени на собствените му граждани – например разстрелите на около 300,000 войници за предполагаеми дезертьорства или страхливост – за да се надделее. Книгите на Антъни Бийвор, а по този въпрос и моите собствени, са днес забранени там, защото откровено описват изпълненото с грабежи и изнасилвания настъпление на Червената армия в Германия през 1945.

Твърдял съм на други места, че безогледността на сталиновата тирания е била от съществено значение за да се надделее над хитлеровата такава. И че ако освобождението на Европа би напредвало със скоростта, определяна от американските и британски армии, то и до днес може би щяхме да си стоим на отсамния бряг на Елба.

Тази разграничителна линя е разбира се хиперболична, но пък подкрепена от твърди реалности. Сталин излиза от Втората световна война като неин най-успешен пълководец и глава на нация, чийто принос за разрушаването на нацизма му е спечелил международно възхищение. И макар че лидерите на западните държави бързо осъзнават заплахата за свободата и демокрацията, идеща от новата Съветска империя, много от техните граждани не го правят.

Между 1941 и 1945 се изсипват толкова много похвали върху „чичо Джо“ [умилително название на Сталин в Америка], защитниците на Сталинград, героичните работници от военните заводи на Волга и пр., че след това става изключително трудно да се отнемат илюзиите на множество хора относно „майчица Русия“. Но те не грешат когато смятат, че стотици хиляди млади американци и британци не биха били живи през 1945, ако войниците от Червената армия не биха поели непропорционално голяма част от смъртите в тази война.

Всяко изследване на болшевишката революция и нейното наследство трябва да се занимава много дълго с Великата отечествена война, защото тази победа си остава единственото неоспоримо и дълготрайно постижение, с което управниците на Русия могат да се похвалят от 1917 насам, като се изключат изобретенията на някои забележителни оръжейни системи и космически технологии.

Никой сериозен икономист не би твърдял, че руският народ е бил облагодетелстван от ленинските или сталински социални и икономически политики. По-лесно е да се пресметне някакво възходящо развитие на руските стандарти на живот след 1918, ако царският режим би оцелял, отколкото да се твърди, че съветската система е била от полза за някой друг освен за комисарите. Една от доказаните общи черти на комунистическите системи по целия свят е, че – за да перифразираме Оруел – всички прасета са равни, но някои успяват да си осигурят достъп до по-големи хранилки от останалите. Британските посетители в Москва от най-мрачните дни на Втората световна война са се присвивали пред екстравагантността на банкетите, на които са били канени – във време, в което по-голямата част от жителите на страната гладуват или, в изключителни случаи като обсадата на Ленинград, са принудени да се ядат едни други.

И все пак чак до последните години от 20 век наличността от полезни идиоти – западни апологети на Съветския съюз – изглежда неизчерпаема и включва такива обществени фигури като [британския политик] Тони Бен. Множество книги, като например романа на Антъни Пауъл Книгите предоставят пространство запечатват ентусиазма по адрес на съветския комунизъм, от който са пропити лондонските социалистически заседания и литературни четения в годините след 1945.

Никой днешен читател не може да затвори творбите на Солженицин, Робърт Конкуест, Робърт Сървис или Ан Епълбаум без чувство на ужас пред жестокостите, извършени „в името на народа“, каузата на руския комунизъм; жестокости, прикривани и до ден-днешен от неговите западни защитници. Струва си да се отбележи тук, че германският народ по време на нацизма, с изключение на евреите, се радва на много по-големи лични свободи от руснаците – във всяко време между 1917 и 1989.

Страната на Путин запазва само номинални връзки с комунизма и днес вече е трансформирана в авторитарно гангстерско общество, много по-малко опасно от стария Съветски съюз, отчасти защото е по-малко, но също и поради това, че лидерите му търсят само лично обогатяване и власт, вместо да прокарват някаква идеология. Дори и жестокостите днес са намалени до голяма степен: евентуалните врагове на страната се разстрелват по улиците от платени убийци, но дисидентите вече не се екзекутират със стотици и хиляди в държавните затвори… или в горите на Катин.

Съвременните руснаци ще празнуват столетието от революцията, докато им се „позволява“ да не знаят почти нищо за нейния реален ход и цена, а още по-малко пък да осъзнаят фундаменталната ѝ безчовечност и исторически провал.

[Британският журналист] Дейвид Аронович, в скорошния си впечатляващ мемоар за детството и израстването си, прекарани в страстно-комунистическо британско семейство, твърди че никой не трябва да осъжда такива заблудени хора без да отчита ужасяващите страдания, причинени на света от бели империалисти и расисти.

Това убеждение заслужава подобаващо внимание. И въпреки това, от гледна точка на мащабите, руските революционери и техните по-късни наследници в Китай постигат рекорди на масови убийства, каквито дори и нацистите трябва да се потрудят, за да достигнат.

Без съмнение в бъдеще светът ще преживява последствията от множество други ялови идеологии и брутални диктатури, но е съмнително, че някоя от тях ще успее да причини толкова много нещастия, колкото е направило учението, за пръв път доведено на власт от болшевишката революция. А хората, които са го изнесли на гърба си, ни дават справедлив повод да се чувстваме благодарни.

Източник

Сър Макс Хейстингс (род. 1945) е британски журналист, автор и историк. Работил е за BBC и е автор на многобройни книги, сред които „The Secret War: Spies, Codes And Guerrillas, 1939–45“ (2015), „Catastrophe 1914: Europe Goes to War“ (2013), „Das Reich: The March of the 2nd SS Panzer Division through France, June 1944“ (2013) и други.

Pin It

Прочетете още...