Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 87% (3 гласувания)

 

2016 11 Trump Economist

 

Избирането на Доналд Тръмп е вторият акт в една пиеса, започнала на по-малка сцена. Гласуването за Брекзита изобщо не беше някакво специфично-британско събитие, но можеше да се разглежда като такова докато грубото отстраняване на утвърдените елити, свързано с него, се ограничаваше до само една страна. Сега, след като разруши династичния ред, въплъщаван от семействата Клинтън и Буш, Тръмп налага промяна на гвардията в най-мощната страна на света. Една дълбока промяна, започнала във Великобритания, се превръща в международно движение. Демократичната политика се намира в период на революционен катаклизъм.

След като спечели борбата срещу американските медии, използвайки далеч по-малко ресурси (пари и организация) от опонентите си и от двете партии, Тръмп няма да бъде тихичко асимилиран от елитите, които току-що свали от власт. Без съмнение той ще бъде ограничаван от американските институции. И макар че едва ли ще бъде блокиран [както предшественика си], в някои области той ще се нуждае от съдействието на контролирания от републиканците Конгрес – например ако продължи както е обещал и се откаже от по-нататъшно участие в Парижкото споразумение за климата – и части от старите групи ще запазят определена способност да го сдържат. Други ще направят залозите си в полза на новия режим. Лобистките групи бързо ще създадат изгодни връзки с преходния екип на Тръмп. Тъй като не притежава стратегически план, самият Тръмп може би ще реши, че е по-лесно да се модифицират вече съществуващите политики – както изглежда се кани да направи с „Обамакеър“ [здравната програма на президента Обама] – отколкото да създава изцяло нови.

По неизбежност, в управленческите модели, които се оформят, ще има много приемствености. Но разрушителният маниер на възхода на Тръмп изключва възможността за продължаване на политиките на режима, който свали. Той не може да избегне разрушаването на реда, който е утвърден от времената непосредствено след Втората световна война насам. А глобално-променящото му въздействие ще бъде увеличено от политическите трусове в Европа, където изглежда се подготвя третото действие от същата пиеса.

Победата на Тръмп унищожи вярата, че международният ред, утвърден преди 70 години, ще продължава да оформя бъдещето. В най-лошия сценарий НАТО би могло да се разпадне, а бъдещият президент да отхвърли задължението на Америка към параграф 5 от хартата на организацията (за пръв път използван след атаките от 11 септември 2001), който изисква от всяка страна-членка да защитава всяка друга, ако тя се намира под непосредствена атака. Резултатът от това би могъл да бъде екзистенциална заплаха за Балтийските държави, проблематично бъдеще за Полша и увеличено руско влияние на целия континент. Ако европейските страни се окажат готови да приемат значителни увеличения в разходите си за отбрана, тези изгледи може би ще бъдат избегнати Но дори и така няма шанс САЩ да се завърнат към някаква глобална роля от вида, който имаха преди да бъде избран Доналд Тръмп.

Мое би международният ред, изграден след Втората световна война, щеше да се окаже способен на запазване в някаква подобрена форма, ако управляващите западни елити бяха предложили някаква по-реалистична реакция срещу променящия се глобален ландшафт. Вместо това те реагираха на края на Студената война като си създадоха враг в лицето на Русия – която, парадоксално, беше една от най-про-западните страни през ранния посткомунистически период. Те ѝ наложиха неолиберални догми за освобождаване на цените и приватизация, които доведоха до бедност голяма част от руското население, с което осигуриха провала на трудния преход към пазарна икономика в западен стил. След това започнаха войни, насърчаващи промяна на режимите в Близкия изток и по-късно в Либия, които успяха единствено при освобождаването на джихадистки сили и създаването на провалени държави, от които към Европа се изляха потоци от отчаяни емигранти. Част от широкото отвращение срещу утвърдените елити идва от тяхната история на серийна некомпетентност. Що се отнася до самите елити, те изглеждат напълно объркани от онова, което са направили.

Един от непредвидените резултати от тяхното объркване е подновеният интерес към конспиративни теории. Докато Джулиан Асанж, скрит в бункера си в посолството в Лондон[1], уверяваше света, че „на Тръмп няма да бъде позволено да спечели“, Хилари Клинтън и нейните медии твърдяха, че Тръмп служел като инструмент на чужда сила. Може би било прибързано да се изключва каквато и да е руска намеса в тази мръсна и неясна предизборна кампания. Но функцията на конспиративните теории е не да подпомагат разбирането на света, а да придават смисъл на животите на онези, които вярват в тях. Параноята често е протест срещу безсилието и израз на усещане за незначителност. Тези симптоми са видими днес сред либералните елити, които, противно на всичките им очаквания, бяха грубо свалени от власт. В едно следизборно интервю, дадено пред холандската телевизия, Сидни Блументал, дългогодишен съюзник на Клинтън, описва победата на Тръмп като coup d’état“ [преврат], оркестриран от „крайно десните агенти на ФБР“. Параноично мислене от такъв вид говори за отказ да се учи от опита.

Същото важи и за сляпата морална паника, която позволява на либералните елити да избегнат разбирането на собствената им роля в това падение. Онези, които говорят за триумф на расизма и женомразието, посочват аспекти от кампанията на Тръмп, които са достатъчно реални. И все пак е невъзможно човек да си представи как тези добре познати разстройства биха могли да го издигнат на власт без десетилетията на пренебрежение и презрение, демонстрирани и от двете основни партии към онези американци, които бяха постоянни губещи от глобализацията. Либералната демокрация не може да функционира когато голяма част от средната класа – заедно с изоставените остатъци от работническата класа – не получава никакви осезаеми ползи от икономическия растеж. Реалните заплати в Съединените щати паднаха рязко по време на световната финансова криза, продължиха да падат в три последователни години, а след това стагнираха. И макар че средният семеен доход нарасна с рекордни 5,2 процента през 2015, през септември тази година той все още беше с 1,6 процента под нивото на 2007. Тръмп схвана това, а същото направи и демократическият бунтовник Бърни Сандърс. Либерали като Хилари Клинтън и поддръжниците ѝ продължиха да го игнорират.

Икономическите политики, които е предложил до този момент екипът на Тръмп са еклектични, те смесват в едно инфраструктурни разходи в стил Нов курс[2], военно кейнсианство в стил Рейгън, включващо голямо увеличение на разходите за въоръжение, както и данъчни намаления в стил икономика на предложението [supply-side economics]. Ако действително се реализира някаква програма в съгласие с тези линии, тя би могла да доведе до гигантско стимулиране и да предизвика впечатляващ икономически бум в САЩ. Дали тя ще върне обратно работни места и ще възстанови западащите индустрии, както обещава Тръмп, е друг въпрос. Финансови стимули от такъв мащаб водят до риск от инфлация, повишени лихвени проценти и по-високи нива на американския национален дълг. Мащабният протекционизъм може да се окаже по-малка заплаха. Откак Тръмп беше избран, Мексико и Канада намекнаха, че може би ще бъдат отворени за промяна на клаузите на Североамериканското търговско споразумение за свободна търговия (NAFTA). Но, колкото и внимателно да бъдат калибрирани, търговските бариери сами по себе си не могат да премахнат заплахата към осигуряването на прехраната, идеща от новите технологии, нито пък могат да го направят големите депортации на емигранти, които Тръмп изглежда желае да приложи. Изгледите пред Тръмпономиката са мъгливи.

Мътната икономическа програма на избрания президент се използва за подкрепа на твърденията, че на избирателите вече не може да се вярва – в наши дни общоприета либерална теза. Развлекателно е да се види как либералите възприемат езика на Густав льо Бон, реакционния френски критик на демокрацията, чието изследване от 1895 Психология на тълпите (отдавна използвано като библия от всички, които вярват в ирационалността на избирателите), е било едно от вдъхновенията на европейския фашизъм. Всъщност в гласуването за Тръмп няма нищо ирационално, дори и когато липсва силна увереност, че политиките му ще проработят. Както писах тук през миналия септември, неизвестен брой избиратели бяха „готови да хвърлят заровете и да предпочетат Тръмп, просто за да наложат някакъв вид промяна на утвърдените олигарси и нечестната политическа система, която Клинтън представлява и олицетворява за тях“.

Тези избиратели постигнаха основната си цел, която беше да причинят мощен шок на съществуващите политически класи. Клинтън може и да е осъзнавала, че тази част от електората представлява предизвикателство, пред което тя не може да се изправи директно. И така, неспособна да отрече ролята, която е играла в една продължила цяло поколение социална катастрофа, тя избра вместо това да се фокусира върху американските културни войни. Чрез оставянето настрана на онези, които не фигурираха сред груповите идентичности, които тя насърчаваше (например белокожите жени от работническата класа), това се превърна стратегия, която остави мнозина с усещането, че принадлежат към едно изключено мнозинство. Истерията, която заобикаля победата на Тръмп, произлиза до голяма степен от отказа на опонентите му да признаят собствената си роля за нейния успех.

***

Ако президентството на Тръмп вдъхва такъв ужас у толкова много хора, то една от причините е в историческото тесногръдие. Говори се мрачно за изолационизъм и завръщане към Закона за митническите тарифи на Смут и Холи, който е повишил тарифите на САЩ, предизвикал търговска война и вероятно усилил Голямата депресия; други пък виждат в една реваншистка Русия повторение на нацистка Германия. Но светът, в който навлизаме, всъщност прилича повече на онзи от късния 19 век, отколкото на междувоенните години на 20 век и в това отношение, както и в други, Тръмп би трябвало да изглежда като удивително съвременна фигура. Разглеждайки отношенията между държавите в търговския план на разходи и приходи, той може да се окаже по-добре подготвен за справяне с реалностите на 21 век от идеолозите, които го предшестваха.

Идеологическите сблъсъци на 1930-те, които анахронично се появиха под нова форма в неоконсервативните 1990, днес са заменени от старомодни геополитически съперничества. Без да бъде разделяна повече от съперничещи си идеологически системи, световната политика днес е доминирана от неща като религия, национализъм, етничност и борби за ресурси. В същото време информационната война се придвижи в центъра на човешкия конфликт. Русия на Путин е модерна авторитарна държава, снабдена с хипермодерни медийни технологии, които използва, за да формира възприятията у дома и в чужбина. Именно тази недвусмислена модерност е нещото,AC което прави Русия толкова трудна за разбиране при западните наблюдатели. Особено когато са идеологически либерали, те не могат да не виждат в страната пример за атавизъм и регресия. Но това е опасно опростителство, тъй като то предпоставя, че руската държава ще престане да бъде заплашителна само ако страната би могла да бъде върната обратно към някакъв „по-нормален“ път на развитие.

Русия е ненормална единствено в това, че въплъщава модерните противоречия до крайна степен. По-авторитарна от съветската държава през по-голямата част от историята ѝ, диктатурата на Путин е заедно с това по-слаба и по-малко предсказуема. Тя допуска по-голяма свобода в личния живот отколкото Съветският съюз го е правил когато и да е, а освен това е по-популярна и по-легитимна от съветската страна в мирно време, но заедно с това е и по-голяма заплаха за съседите си. След като се отказа от една идеология, която обещаваше да погребе Запада, днес Русия разполага с повече възможности да развали онова, което е останало от либералния международен ред. Няма основания да се счита, че това би се променило ако Владимир Путин слезе от президентския пост, както някои догадки за здравословното му състояние намекват. А какво ако наследникът му се окаже по-малко интелигентен, по-нестабилен и по-антизападно настроен?

Прекалено рано е да се говори за някакви определени позиции на Тръмп към Русия. Но не може да има съмнение, че в това отношение бъдещето ще бъде много по-различно от близкото минало. Промяната би могла да донесе по-реалистично разбиране за опасностите и шансовете. Когато предложи създаване на забранена за полети зона в Сирия, Хилари Клинтън всъщност забрави, че такава зона вече съществува, но тя е контролирана от Русия.

Във всеки случай западните политики в Сирия никога не са имали реалистични цели. Когато настояваше за сваляне на Башар ал-Асад, Западът дори не се замисляше за най-вероятните последици: колапс на сирийската държава, още една зона на анархия, бъкаща от джихадисти, както и още по-голям приток на емигранти към Европа. На няколко пъти по време на кампанията си Тръмп предложи оттегляне на американската подкрепа за сирийските бунтовници, много то които са свързани с джихадистки групи, и възприемане на политика на „овъглена земя“ към ИДИЛ. Коментарите, които прави след изборите показват, че все още се придържа към това гледище.

Както беше направено ясно в един провокативен туийт на руското посолство във Вашингтон, руснаците също вярват в това: те сравняват тоталното разрушаване на Грозни преди 16 години с днешните бомбардировки на Алепо и възхваляват „мирния, модерен и процъфтяващ град“ в който се била превърнала чеченската столица. Приближаването на Тръмп до руското разбиране не би било изолационизъм. Но то би маркирало фундаментална промяна в политиките на САЩ и би могло да доведе до разрив с Великобритания, която все още изглежда обвързана с идеята за смяна на режима.

***

Отвъд Близкия Изток, Тръмп трябва да реши как да подхожда към Китай. Уверените прогнози за конфронтация могат да се окажат далеч от реалността. Имайки предвид, че Китай е единствената глобална сила, която последователно е прилагала рационалистична външна политика – тоест такава, обвързана с ясно определени и постижими цели – нейните лидери може и да се окажат склонни да подхождат към Тръмп по прагматичния, готов за сключване на сделки дух, към който той приканва. Засега те изглежда гледат на неговите искания за високи търговски бариери срещу китайския внос като на кампанийна реторика.

В Европа въздействието на избора на Тръмп може единствено да ускори дезинтеграцията. Противно на всички, които си въобразяват, че едно по-дистанцирано отношение на САЩ ще подтикне европейския проект към нови височини, политическата инерция води до процес на бърза балканизация. Успехът на Тръмп – на практика той заобиколи американската партийна система – демонстрира на гневните европейски избиратели, че те също разполагат с възможности да преобърнат политиката с главата надолу. В резултат на нейното зле преценено и неудачно третиране на емигрантската криза, Ангела Меркел може и да си отиде след германските общи избори през следващия септември. Откривайки следващия акт на непокорство пред вкопания доктринален либерализъм, победата на Тръмп вероятно ще подобри шансовете на маргиналните партии в много европейски страни.

Вниманието ще бъде съсредоточено върху Италия, където конституционният референдум, свикан от премиер-министъра Матео Ренци за 4 декември, би могъл да усили политическото движение на Бепе Грило, Петте звезди, което настоява за организиране на референдум по италианското членство в еврозоната. Парламентарните избори в Нидерландия на 15 март идещата година биха могли да доведат крайно дясната Partij voor de Vrijheid на Герт Вилдерс по-близо до формиране на коалиционно правителство. На същия ден като италианския референдум ще се проведат и подновените президентски избори в Австрия, които могат да доведат до появата на първия крайнодесен държавен ръководител в Европа след Втората световна война. Норберт Хофер от австрийската партия на свободата (FPÖ) предложи създаване на съюз на централноевропейските държави, който да наложи политика към емигрантите, различна от онази, диктувана от Брюксел.

През май 2017 Марин льо Пен би могла да се приближи максимално до спечелването на президентския пост във Франция. (Въпреки цялата съмнителност на политическите прогнози от последно време, експертите предсказват, че тя ще бъде отстранена на втория рунд от изборите). Изправени пред тези политически минни полета, финансовите пазари биха могли да решат, че еврото – което е доста силно през последните седмици – е следващият кандидат за борсови спекулации. А всяко от тези събития би могло да се окаже жизненоважен риск за Европейския съюз.

Що се отнася до Великобритания, изборът на Тръмп подсказва чиста раздяла с ЕС. Всички спорове около твърдия или мек Брекзит са вече история. Само след няколко години недосегаемият общ пазар може да се окаже променен до неузнаваемост, или дори да не съществува повече. Независимо от това дали отсъждането на висшия съд бъде потвърдено или отхвърлено, неговото мнение, че параграф 50 [за оттегляне от Европейския съюз] не може да бъде приложен без съгласието на парламента, е просто прашинка в окото на бурята. Британското оттегляне от европейското правораздаване следва от самата неумолима логика на събитията.

Референдумът по условията на Брекзита, настойчиво предлаган от водача на либералните демократи, Тим Фарон, няма да се случи. Ако в долната камара на парламента се проведе решителен опит за блокиране изпълняването на параграф 50 или поставяне на определени условия, резултатът от това ще бъде вот на недоверие и предсрочни избори. Малко вероятно е лейбъристите да подкрепят такъв ход. Докато те си остават антикапиталистическото протестно движение, което изгради Джереми Корбин, то е изправено пред изборна катастрофа. Нещо повече – [лейбъристките] народни представители с големи представителства, като например Ед Милибанд, едва ли ще пожелаят да поемат задачата да обясняват на избирателите си защо изрично изказаната им воля е била игнорирана и погазена. Ако се наложи да се свикат предсрочни избори, консервативното мнозинство най-вероятно ще се увеличи многократно. Привържениците на Оставането – консервативни останки от ерата на Камерън – ще бъдат изтикани към периферията и оставени без влияние.

В Шотландската национална партия – най-големият губещ от Брекзита с изключение на Партията на независимостта[3], и то още преди изборите в САЩ – премиер-министърката Николà Стърджън скоро ще бъде принудена да се примири и замлъкне с искането си за повторен референдум по шотландската независимост. Сега, когато ЕС е силно разклатен от земетресението Тръмп, общата валута е уязвима, европейските банки неустойчиви, а някои европейски лидери се боят от преговори с Шотландия, тъй като това би могло да усили собствените им сепаратистки движения, то колко шотландски гласоподаватели ще изберат да се откъснат от Обединеното кралство? Може да се твърди, че повечето шотландци ще изберат националната независимост пред собствения си икономически интерес. Но това не е начинът, по който политиката функционира в това време на бунтове[4]. При изборите за американското президентство икономическият недоимък и отчаяние надвиха политиките на пола, културата и расата; в случая с Брекзита избирателите, които предпочетоха напускането, не се страхуваха от икономическа катастрофа. Но ако Шотландия напусне Обединеното кралство, това ще бъде истински скок в тъмното. При тези условия рискът от откъсване е минимален. Непрестанно атакувана като архаична и остаряла, британската държава ще си остане на място за обозримото бъдеще.

Но за една Великобритания, която се е оттеглила от европейското правораздаване, не е наложително да бъде по-малко обвързана с Европа. Въпреки изчерпаните ѝ отбранителни способности, Великобритания продължава да бъде водеща военна сила. Във взаимодействие с европейските национални държави тя би могла да изгради противотежест срещу разширяващото се руско влияние на континента. И тъй като световните търговски съглашения са пред промени, налице е възможност за изграждане на нови икономически отношения със Съединените щати. Пазаренето с един парализиран и умиращ Европейски съюз едва ли ще е най-продуктивният начин, по който да се прекарат двете години след като Брекзитът бъде поставен в сила.

***

В определени отношения новият свят, в който навлизаме, не е чак толкова нов, колкото изглежда. Намалявайки глобалната си роля, САЩ се завръщат към исторически по-нормалната позиция на една от няколко велики сили, каквато са имали в хода на 19 век. Вътрешният режим на Доналд Тръмп може също да се окаже далеч по-познат, отколкото се очаква. Във всеки случай семейно-ориентираният екип, с чиято помощ той създава новия режим, говори за опит да се създаде нова династия в замяна на онези, които той свали от власт. Може да се окаже, че вече се е задействал един от железните закони на олигархията, позволяващ на новата управляваща група да раздели помежду си плячката на властта.

Но победата на Тръмп вече променя световната политика безвъзвратно. Епохата на безпрепятствената глобализация и въоръжените походи за разпространение на либералните ценности приключи. Малко хладнокръвно размисляне може да се окаже полезно при тези условия. Либералите, които беснеят при отминаването на стария световен ред не показват особен интерес към реалистично мислене и решително се противопоставят на онова, което то показва. Онова, което мнозина изглежда желаят е да се освободят от необходимостта да разбират света, като отхвърлят бремето на властта. И по този начин те се оказват на правилната страна на историята.

Източник


[1] От 2012 насам Асанж живее в посолството на Еквадор в Лондон. Бел. пр.

[2] Събирателното название на политиките, приложени от правителството на американския президент Франклин Д. Рузвелт през 30-те години на миналия век, за да се излезе от Голямата икономическа криза. Бел. пр.

[3] Тъй като тя трябва да престане да съществува след него. Бел. пр.

[4] Силно спорно твърдение, като се има предвид, че самите британци направиха точно същото преди тях, с избора да напуснат Европейския съюз. Бел. пр.

Джон Грей
Джон Грей (род. 1948) е английски политически философ с интереси в областите на аналитичната философия и историята на идеите. Грей е редовен сътрудник и автор за множество важни британски периодични издания като The Guardian, The Times Literary Supplement и New Statesman, където е водещ рецензент в отдела за нови книги.
Други статии от този автор
Посетители: 98

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 23 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици