Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 89% (7 гласувания)

2015 02 Coppenhagen-2015Преди няколко седмици редакторът за карикатури на списание Нюйоркър, Боб Манкоф,  проведе следното интервю с Флеминг Роуз, редактор за външна политика на Jyllands-Posten, датския ежедневник, известен най-вече с това, че публикува дванадесет карикатури на пророка Мохамед през 2005 г. Роуз, който по онова време беше редактор на културната рубрика, е взел почти самостоятелно решението карикатурите да се публикуват, което доведе до яростни атаки и мощни протести из целия мюсюлмански свят, както и до множество терористични заговори срещу Jyllands-Posten, самия Роуз и други членове на редколегията.

Книгата на Роуз, „Тиранията на мълчанието“, беше публикувана миналата година в САЩ. Роуз и Манкоф разговарят за книгата и личните разбирания на Роуз за свободата на словото, след което продължават разговора по имейл. Интервюто тук е съкратена версия на разговорите им.

Боб Манкоф: Преди повече от девет години вие поръчахте карикатурите на пророка Мохамед, а няколко месеца след това се разрази световна буря. Какво научихте от този опит и бихте ли го направили отново?

Флеминг Роуз: Научих, че живеем в глобализиран свят, в който всяко нещо, публикувано някъде, незабавно е публикувано навсякъде. Това означава, че при пътуването на информацията контекстът се губи. Което пък създава огромни пространства за манипулация и погрешно разбиране. В същото време повечето общества стават по-разнообразни от гледна точка на култура, етничност и религия, а следствието от това е, че хората с различни вярвания и чувствителности трябва да живеят едни до други. Така че въпросът всъщност става следния: как да упражняваме свободата на словото в този нов свят?

Една възможност е да кажем „ако ти не засягаш моята чувствителност, аз няма да засягам твоята“. Този подход звучи тактично и той е популярен в много среди, но ако бъде приложен последователно и по демократичен начин, той би довел до тирания на мълчанието. В един мултикултурен и дигитален свят е много трудно да се каже нещо, която няма да бъде възприето като обидно от някого или в собственото ви общество, или в някоя далечна страна.

Друга възможност е да попитаме кои са минималните ограничения срещу свободата на словото в една либерална демокрация, за да можем да живеем заедно в мир? Много малко, надявам се. Като минимум би трябвало да се отървем от всевъзможните закони за „обида“, които съществуват във всички страни освен САЩ. Това означава, че хората ще трябва да приемат, че цената, която плащаме, за да живеем в демокрация и да се наслаждаваме на нейните предимства е, че не можем да настояваме на някакво специално право да не бъдем обиждани.

Коя е разликата между подходите към свободата на словото в Европа и САЩ? Мислите ли, че те ще се доближат едни до други в бъдеще?

В Европа ние имаме повече законови ограничения върху словото, но по-малко социален натиск, докато в САЩ има много малко законови ограничения, но далеч по-голям социален натиск и политическа коректност.

Като европеец аз завиждам за Първата поправка [към конституцията на САЩ] която отдава специален статус на свободата на словото. В конституционната система на САЩ правото на свободно изразяване не може да бъде балансирано срещу други права, макар и това да не означава, че словото не е регулирано по никакъв начин. То е. В Европа свободата на словото не притежава специален статус. Тя трябва да бъде балансирана срещу други права: правото на достойнство, да не бъдете обиждани вербално и така нататък. В САЩ регулацията на словото е съдържателно-неутрална, докато в Европа ние криминализираме определени мнения, защото ги възприемаме като подбуждащи към омраза.

Ужасът на Холокоста служи като основателски разказ, който узаконява европейската интеграция и той е ключовата мотивация, която стои в основата на законите против омразното слово на този континент. Европейският съюз призовава всички свои страни-членки да прокарат закони, криминализиращи отричането на Холокоста. Този европейски наратив се основава на широко възприетото разбиране за нещата, които са довели до Холокоста. По принцип той казва, че антисемитското слово на омразата е било решаващият пусков механизъм, че злите думи водят до зли дела, че ако само Ваймарската република би поставила на мястото му вербалното преследване на евреите от страна на националсоциалистите в годините преди идването на Хитлер на власт, то Холокостът никога не би се случил. Бях конфронтиран с този аргумент по време на кризата около датските карикатури, през 2006. Хората осъждаха карикатурите като ислямофобски и предупреждаваха, че демонизацията на мюсюлманите може да доведе до масови насилия. „Знаем какво се случи през двадесетте и тридесетте“, аргументираха критичните гласове, имайки пред вид привидно неизбежната връзка между словото и насилието.

Докато подготвях книгата си, започнах да изследвам какво всъщност се е случило във Ваймарската република. И открих, че, противно на онова, което мислят повечето хора, във ваймарска Германия всъщност е имало закони против омразното слово и те са били прилагани доста често. Твърдението, че нацистката пропаганда е играела значителна роля при мобилизирането на анти-еврейските настроения е, разбира се, неоспоримо. Но да се твърди, че Холокостът би могъл да бъде предотвратен ако само антисемитското слово и нацистката пропаганда биха били забранени е нещо, което няма почти никакви основания в реалността. Водещи нацисти като Йозеф Гьобелс, Теодор Фрич и Юлиус Щрайхер, всички те са били съдени за антисемитски речи. Щрайхер е излежал две затворнически присъди. Но вместо да сдържат нацистите и да се противопоставят на антисемитизма, множеството съдебни случаи са послужили като ефективна рекламна машинария, предоставяща на Щрайхер онзи вид внимание, който той никога не би постигнал в един климат на свободен и открит дебат. В годините от 1923 до 1933, Der Stürmer [вестникът на Щрайхер] е бил или конфискуван, или издателите му давани на съд в не по-малко от тридесет и шест случая. Но колкото повече обвинения са били отправяни към Щрайхер, толкова по-голямо е ставало възхищението на поддръжниците му. Съдилищата са станали важна платформа за кампанията на Щрайхер против евреите. По думите на един днешен активист за човешки права, пред-хитлерова Германия е имала закони, много наподобяващи днешните закони против омразното слово и те са били прокарвани с немалка енергичност. Но както историята демонстрира болезнено, този вид законодателство се оказва неефективно в случаите, в които са налице реални аргументи против него.

Все още очаквам да получа някакви свидетелства в подкрепа на твърдението, че законите против омразното слово са ефективен инструмент против насилието. Погледната откъм Европа, историята на свободното слово в САЩ опровергава онези, които настояват, че има причинно-следствена връзка между легализацията на омразното слово, от една страна, и расисткото насилие и убийства, от друга. През целия двадесети век в САЩ се наблюдава постепенно намаляване на ограниченията срещу свободата на словото; въпреки това в наши дни расизмът и расовата дискриминация са по-малък проблем, отколкото това е било преди сто години.

Самият аз едновременно и се боя, и се надявам, че европейският и американски подходи към свободата на словото ще се доближат едни до други. Боя се, че САЩ ще се придвижат повече по посока към Европа, в смисъл като прокарване на закони против омразното слово, които де факто съществуват в университетските градчета из цялата страна. От друга страна, надявам се, че американският подход и опит ще вдъхновят Европа да се освободи от законите против омразното слово, макар че в момента нещата се движат точно в обратната посока.

Какво мислите за това, че, веднага след като четири милиона души излязоха по улиците на Париж и други френски градове в подкрепа на свободата на словото, френските власти арестуваха комика Дьодонè, след като той публикува един обиден коментар на собствената си Фейсбук-страница?

Този пример стига до самата сърцевина на проблема със законите против омразното слово във Франция и други европейски страни. Една мюсюлманска организация във Франция отправи съдебни обвинения против Шарли Ебдо за подстрекателство към религиозна омраза, но по всяка вероятност списанието ще бъде оправдано, както и в по-ранни подобни случаи. В същото време френският комик и антисемит Дьодонè очаква присъда по обвинение за подбуждане на етническа или расова омраза и е съден за „възвеличаване на тероризма“, след като е публикувал във Фейсбук фразата „Je me sens Charlie Coulibaly“ („Чувствам се като Чарли Кулибали“), очевиден намек за Амеди Кулибали, терористът, който уби четирима души в парижкия кошер-супермаркет. В продължение на последните десет и нещо години Дьодонè е бил осъждан осем пъти за антисемитски речи.

Има исторически причини за това, че не е криминално деяние да се надсмива човек над някое религиозно учение, но пък е престъпление да се отрича Холокоста или да се казва нещо с расистко съдържание. Аз също смятам, че има разлика между двете неща, но тя е морална. Да, Дьодонè е пресякъл една определена граница и това е нещо, което заслужава осъждане в общественото пространство, но не мисля, че е извършил престъпление. В момента той е на съд поради осъдителните си мнения, а не защото е подбуждал към насилие.

Мисля, че Европа трябва да направи всичко възможно, за да се бори срещу отричането на Холокоста, но не вярвам, че най-добрият начин за постигането на това е чрез забрани и съдебни присъди. Няма почти никакви свидетелства за това, че забраняването на определени мнения ще доведе до изчезването им. Просто попитайте хора, които са живели зад Желязната завеса, където аз също прекарах доста време като студент и репортер. Потисническите режими смятат, че ако криминализират определени думи и мнения, то реалността, която ги поражда, ще престане да съществува. Историята показва нещо съвсем друго.

Законите против отрицанието на Холокоста са особено проблематични в една ситуация, при която доста много имигранти, идещи от мюсюлманския свят, настояват, че Холокостът не се е случвал. Трябва да се изправим срещу тези предразсъдъци и лъжи в един открит и свободен дебат. Ако не го направим, повечето хора ще поддържат тези възмутителни възгледи вътре в самите себе си и ще бъдат още по-малко склонни да ги подложат на съмнение.

Някои хора са казвали, че публикуването на карикатури, насочени против пророка Мохамед или исляма, е нещо расистко и включващо подигравки над едно малцинство – или, казано по-широко, че сатирата не трябва да „рита“ унижените, а да „удря“ привилегированите. Какво е мнението ви за това?

Да се етикетират тези образи като расистки е нещо подвеждащо и опасно. Ако определите расата и религията като подобни едно на друго неща, то рискувате да започнете да поддържате онези мрачни сили, които твърдят, че вероотстъпничеството е нещо недопустимо, а смяната на вярата е престъпление, заслужаващо смъртно наказание. Мнозина мюсюлмани вярват, че са родени във вярата си и че би било сериозно престъпление да напуснат исляма. Те гледат на религията си като на раса. Не трябва да приемаме тази логика.

Винаги, още от момента, в който публикувахме дванадесетте карикатури, портретиращи пророка Мохамед, съм подчертавал важното различие между осмиването на някое религиозно учение, от една страна, и осмиването или нападането на групи от хора като евреите, в карикатури, популярни из арабския свят или в нацисткото списание Der Stürmer. Да се твърди, че само малцинствата могат да разправят вицове за самите себе си или да критикуват други малцинства, е нещо както силно дискриминационно, така и глупаво. По същата логика само нацисти могат да критикуват нацисти, тъй като в днешна Европа те са преследвано и маргинализирано малцинство. В наши дни мнозинството хора по света се противопоставят на женското обрязване, насилствените бракове и ритуалното насилие против жени. Трябва ли да не можем да критикуваме култури, които все още се придържат към тези практики, защото са малцинства?

По въпроса за малцинството/мнозинството, едно от най-похвалните постижения на либералната демокрация е, че тя предоставя на малцинствата равни права и защита против дискриминация. Това е от решаващо значение. Но понякога забравяме, че най-важното малцинство в една демокрация е индивидът, а не групата. Това е от специално значение в един глобализиран и лишен от граници свят.

Аргументът за „ритането“ предпоставя, че мюсюлманите, считащи, че карикатурите, в които се осмива техния пророк, са равносилни на атака срещу вярата им, са някаква хомогенна група. Но това не е така. Освен това той предпоставя, че структурите на властта и общността са стабилни величини. Но те не са. Аз и моят вестник принадлежахме към мощно мнозинство в Дания по времето, когато публикувахме карикатурите на Мохамед, но, когато през февруари 2006 хората от някои мюсюлмански страни започнаха да нападат датски сгради, бойкотираха датски продукти и призоваваха към други санкции, ние се превърнахме в защищаващо се малцинство. В днешния свят индивидите имат различни идентичности и принадлежат към различни групи и общности. Един мюсюлманин може да бъде част от малцинство на нивото на собствената си национална общност, но пък част от мощно мнозинство в местната си общност в някое от предградията на Копенхаген. Тези вечно променящи се властови отношения и общностни структури правят много трудно да се прилагат аргументите за мнозинство/малцинство по някакъв последователен и смислен начин.

Заглавието на книгата ви намеква за автоцензура – нещо, на което вие гледате с неодобрение. Но не се ли автоцензурираме всички ние, и то по напълно смислени причини, идещи от неща като такт, любезност и вкус?

Да, правим го и не можем да живеем без да цензурираме самите себе си, но има една необходима разлика между неща като такт, любезност и вкус, от една страна, и автоцензура, от друга. Първите три са неща, които човек си налага доброволно, за да се държи в съгласие с определен етикет. Автоцензурата обаче е нещо друго. Тя предпоставя, че има нещо, което бихте искали да кажете, но се въздържате, защото се страхувате от онова, което би могло да се случи, ако го направите. Това е онзи вид сплашване, който служи като управляващ механизъм в едно общество, живеещо в страх. След убийствата в Париж британският историк Тимъти Гартън Аш го нарече „ветото на убийците“.

От четенето на вашата книга знам всички случаи, в които словото не трябва да бъде ограничавано. След като съм казал това, кои все пак са случаите, в които е нужно то да бъде ограничавано?

[Когато става дума за] подбуждане към насилие, представляващо ясна и непосредствена заплаха. Но това понятие също си има своята история, подсказваща, че и то може да бъде манипулирано, за да се наказва слово, което всъщност не подбужда към насилие или криминални действия. Тестът за ясна и непосредствена заплаха е въведен от американския съдия от Върховния съд Оливър Уендл Холмс през 1919. Холмс го използва когато Върховният съд подкрепя присъдата срещу Чарлз Шенк – социалист, който е раздавал по улиците брошури, определящи правителствените призовки за армията, по време на Първата световна война, като робство, срещу което трябва да се води борба със законови средства. Холмс сравнява разпространяването на брошурите с фалшив вик „пожар“ в театър, пълен с хора, тоест причиняване на паника, макар че в случая става дума за разпространяване на брошура, в която читателят е призован да мисли самостоятелно и да реши какво да прави. Викът „пожар“ не е призив към обмислено действие, а към необмислено такова. Холмс прилага теста за ясна и непосредствена заплаха по манипулативен начин, за да избегне защищаването на един вид слово, което е ненавиждал. По-късно самият той прекратява този вид приложение на теста. В наши дни този тест предпоставя, че подбуждащото слово, отвъд всяко съмнение, ще бъде последвано от незабавно и незаконно действие.

Представата за подбуждането към насилие е по-различна в Европа. През юли 2007 четирима мюсюлмани бяха осъдени на дълги затворнически срокове за насъскване към насилие във връзка с протести против карикатурите на Мохамед, проведени пред датското посолство в Лондон, през февруари 2006. Един от четиримата беше си сложил колан, подобен на онези, които се носят от терористите-самоубийци, а останалите носеха плакати, настояващи за убийството на хората, обидили исляма. Малко вероятно е тези млади хора да биха били осъдени в САЩ, тъй като никое от заплашваните лица не се е намирало в непосредствена близост в онзи момент. Нямаше ясна и непосредствена заплаха, онзи призив към насилие да бъде последван от реално насилствено нападение срещу хората, посочвани по плакатите. Това може и да звучи малко прекалено меко, но самият аз съм напълно съгласен, тъй като бях един от заплашваните хора.

Източник

Флеминг Роуз
Флеминг Роуз е датски журналист, автор и редактор на културния отдел на датския вестник „Jyllands-Posten“. Той е човекът, взел решението за публикуването на т. нар. „датски карикатури“, изобразяващи пророка Мохамед през септември 2005. Оттогава насам той е известен международен защитник на свободата на словото.
Посетители: 158

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 23 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици