Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Икономиката на 38-ия паралел

2013 07 Why nations

Дарон Аджемоглу
„Защо нациите се провалят“
Изд. „Изток-Запад“, 2013

2013 07 Why nations fail

През лятото на 1945 г., когато Втората световна война върви към своя край, японската колония в Корея започва да отслабва. При безусловната капитулация на Япония на 15 август Корея е разделена по 38-ия паралел на две сфери на влияние. Югът се управлява административно от Съе­динените щати. Северът – от Русия. Трудният мир на Студената война е разтърсен през юни 1950 г., когато севернокорейската армия нахлува в Южна Корея. Макар че първоначално севернокорейците правят големи набези и превземат столицата Сеул, през есента започват пълно отстъпление. Тогава Хуанг Пьонг Уон и неговият брат се разделят. Хуанг Пьонг Уон успява да се скрие и се спасява от повиквателната на севернокорейската ар­мия. Завършва висше образование в Южна Корея и работи като фармацевт. Неговият брат, лекар, работещ в Сеул, лекувал ране­ни войници от южнокорейската армия, е взет на север при от­стъплението на севернокорейската армия. Разделени през 1950 г., братята се срещат през 2000 г. в Сеул за пръв път след петдесет години, след като двете правителства най-сетне се споразумяват да осъществят ограничена програма за събиране на семейства.

Като лекар братът на Хуанг Пьонг Уон се е издигнал дотам да работи във въздушните сили, което е добра работа в един военен диктаторски режим. Но в Северна Корея дори хората с привилегии не са особено добре. Когато братята се срещат, Хуанг Пьонг Уон се интересува какъв е животът северно от 38ия паралел. Той има кола, а брат му няма. „Имаш ли телефон?“ – пита брат си. „Не – отвръща той. – Дъщеря ми, която работи в министерството на външните работи, има телефон, но ако не знаеш кода, не можеш да й се обадиш" Хуанг Пьонг Уон знае, че всички хора от Северна Корея молят при срещата си с родни­ните за пари, затова предлага известна сума на брат си. Послед­ният обаче отговаря: „Ако се върна с пари, правителството ще каже: дай ни тези пари. Затова си ги задръж" Хуанг Пьонг Уон забелязва, че палтото на брат му е изтъркано: „Свали това палто и ми го остави, и се върни ето с това" – предлага. „Не мога да го направя – отвръща му брат му. – Държавно е, дадоха ми го за срещата." Хуанг Пьонг Уон си спомня, че когато се разделят, брат му е неспокоен и притеснен, сякаш някой ги подслушва. Той е по-беден, отколкото си е представял Хуанг Пьонг Уон. Брат му твърди, че живее добре, но Хуанг Пьонг Уон смята, че той из­глежда ужасно и е слаб като щека.

Хората от Южна Корея имат стандарти на живот, сходни с тези на Португалия и Испания. На север, в така наречената Корейска народнодемократична република, стандартите на жи­вот приличат на тези в някоя държава от Субсахарска Африка и възлизат на около една десета от средните стандарти на живот в Южна Корея. Здравето на севернокорейците е в още по-лошо състояние; средният север но кореец има продължителност на живота с десет години по-малка от тази на братовчедите му южно от 38-ия паралел. […]

Тези поразителни различия съвсем не са древни. Всъщност те не са съществували преди края на Втората световна война. Но след 1945 г. различните правителства на Севера и на Юга избират твърде различни начини за организиране на своите икономики. Южна Корея се ръководи от възпитаника на Харвард и Принстън, твърдия антикомунист Ли Сън Ман. Нейните икономически и политически институции се формират от него със значителна подкрепа от Съединените щати. Ли е избран за президент през 1948 г. Скалъпена посред Корейската война и с цел да противо­стои на заплахата от разпространението на комунизма на юг от 38-ия паралел, Южна Корея не е демокрация. Както Ли, така и неговият също толкова прочут приемник генерал Пак Чон Хи имат запазени места в историята като авторитарни президенти. Но и двамата признават пазарната икономика и частната соб­ственост, а след 1961 г. Пак ефективно използва инструментите на държавата, за да постигне бърз икономически растеж, като на фирмите, които имат успех, се предоставят кредити и помощи.

Ситуацията на север от 38-ия паралел е различна. Ким Ир Сен, лидер на антияпонските партизани комунисти през Втора­та световна война, се налага като диктатор към 1947 г. и с по­мощта на Съветския съюз въвежда строга форма на централно планирана икономика като част от т.нар. система чуче.[1] Частната собственост е обявена за незаконна и пазарите са забранени. Свободите са орязани не само на пазара, но и във всяка сфера от живота на севернокорейците – с изключение на хората, които са част от съвсем малкия елит управляващи около Ким Ир Сен и по-късно около неговия син и приемник Ким Чен Ир.

Не би трябвало да ни изненадва, че икономическите резул­тати на Южна и Северна Корея се различават рязко. Бързо става ясно, че командната икономика на Ким Ир Сен и системата чуче са катастрофални. Не разполагаме с подробна статистика от Се­верна Корея, която е, да кажем, потайна държава. Независимо от това наличните данни потвърждават онова, което знаем от твър­де често възникващите гладове: промишленото производство не успява да отскочи от стартовата линия, но Северна Корея всъщ­ност изпитва срив и в земеделското производство. Липсата на частна собственост означава, че малко хора имат стимули да ин­вестират или да полагат усилия за увеличаване или дори за запаз­ване на производителността. Смазващият, репресивен режим е враждебен към иновациите и усвояването на нови технологии. Но Ким Ир Сен, Ким Чен Ир и техните близки приятели нямат намерение да реформират системата или да въведат частна соб­ственост, пазари, частни договори или да променят икономиче­ските и политическите институции. Северна Корея продължава да се намира в икономическа стагнация.

Междувременно на Юг икономическите институции на­сърчават инвестирането и търговията. Южнокорейските по­литици инвестират в образованието и постигат високи нива на грамотност и посещаемост на училище. Южнокорейските ком­пании бързо се възползват от относително образованото насе­ление, от политиките, насърчаващи инвестирането и индустри­ализацията, експорта и трансфера на технологии. Южна Корея бързо става една от „икономиките-чудо“ на Източна Азия и една от нациите с най-бърз икономически растеж в света.

Към края на 90-те години на XX в., само за около половин век, южнокорейският растеж и севернокорейската стагнация доведоха до десетократни различия между двете половини на тази някога единна страна – и можем да си представим каква би била разликата за няколко века. Съпоставена с икономическия успех на Южна Корея, икономическата катастрофа на Северна Корея, довела до гладната смърт на милиони души, е порази­телна: нито културата, нито географията, нито незнанието са в състояние да обяснят различните пътища на Северна и Южна Корея. За отговор трябва да се вгледаме в институциите.

Екстрактивни и инклузивни икономически институции

Икономическият успех на държавите е различен заради техните различни институции: правилата, влияещи върху начина, по който работи икономиката, и стиму­лите, които мотивират хората. Нека си представим юноши от Северна и Южна Корея и техните очаквания от живота. Онези от Севера израстват в бедност, без предприемаческа инициати­ва, изобретателност или адекватно образование, подготвящо ги за квалифициран труд. По-голямата част от образованието, кое­то получават в училище, е чиста пропаганда, целяща да укрепи законността на режима; те имат достъп до малко книги, за ком­пютри да не говорим. След като завърши училище, всеки младеж трябва да служи в армията десет години. Тези юноши знаят, че няма да могат да притежават собственост, да започнат свой биз­нес или да станат по-богати, макар че много хора се занимават нелегално с частни икономически начинания, за да си осигурят прехраната. Освен това те знаят, че няма да имат легален достъп до пазари, на които могат да използват своите умения или припе­челени пари, за да си купят стоки, от които се нуждаят или които желаят. Те дори не са сигурни какви човешки права притежават.

Онези от Юга получават добро образование и са изправени пред стимули, които ги насърчават да полагат усилия и да изпък­ват в избраната си професия. Южна Корея е пазарна икономика, изградена върху частната собственост. Южнокорейските юно­ши знаят, че ако имат успех като предприемачи или работници, един ден ще могат да се радват на плодовете на своите инвести­ции и усилия; ще могат да подобрят своя стандарт на живот и да си купуват коли, жилища и здравни услуги.

На Юг държавата подкрепя икономическата активност. Така предприемачите могат да вземат назаем пари от банки и икономи­чески пазари, чуждестранните компании могат да влизат в партньорства с южнокорейски фирми, индивидите могат да вземат ипотеки, за да си купуват жилища. На Юг като цяло човек е сво­боден да започне всеки бизнес, който пожелае. На Север не е. На Юг човек може да наема работници, да продава своите стоки или услуги и да печели пари на който си пожелае пазар. На Север има само черни пазари. Тези различни правила са институциите, при които живеят севернокорейците и южнокорейците.

Инклузивните икономически институции, например оне­зи, които съществуват в Южна Корея или в Съединените щати, са институции, които позволяват и насърчават участието на голямата маса хора в икономически дейности, позволяват им да използват максимално своите таланти и умения и дават въз­можност на индивидите да правят желаните от тях избори. За да бъдат инклузивни, икономическите институции трябва да се отличават със сигурна частна собственост, безпристрастна съ­дебна система и обезпечаване на обществени услуги, осигуря­ващи условия за честна конкуренция, при които хората могат да осъществяват обмен и да сключват договори; освен това тази обезпеченост трябва да позволява навлизането на нови видове бизнес и да разрешава на хората да избират своята кариера.

Контрастът между Южна и Северна Корея и между Съединените щати и Латинска Америка илюстрира един общ принцип. Инклузивните икономически институции поощряват икономи­ческата активност, растежа на производителността и икономиче­ския просперитет. Сигурните права на частната собственост са от централно значение, тъй като само хората с такива права ще са склонни да инвестират и да увеличават производителността. Един бизнесмен, който очаква продукцията да му бъде открадната, екс­проприирана или изцяло отнета във вид на данъци, ще има малко стимули да се труди, да не говорим, че ще има какъвто и да било стимул да се заеме с инвестиране и иновации. Ала такива права трябва да съществуват за мнозинството от хората в обществото.

През 80-те години на XVII в. английското правителство провело преброяване на населението на своята западноиндийска колония Барбадос. Преброяването показало, че от общото население на острова, възлизащо на около 60 000 души, почти 39 000 души били африкански роби, които били собственост на останалата една трета от населението. В действителност те били собственост предимно на най-едрите 175 плантатори на захарна тръстика, които притежавали и по-голямата част от земята. Тези едри плантатори имали сигурни и добре спазвани права на собственост над своята земя и дори над своите роби. Ако даден плантатор желаел да продаде роби на друг, можел да го направи и да очаква, че съдът ще подкрепи подобна продажба или всеки друг договор, който той подпише. Защо? От четирийсетимата съ­дии на острова двайсет и девет били едри плантатори. Въпреки добре дефинираните, сигурни и привеждани в действие права на собственост и договори за елита на острова, Барбадос е нямал инклузивни икономически институции, тъй като две трети от насе­лението е било роби, лишени от всякакъв достъп до образование или икономически възможности и не притежаващи никаква спо­собност или стимул да използват своите таланти или умения. За да има инклузивни икономически институции, е необходимо да има сигурни права на собственост и икономически възможности не само за елита, а за голям брой обществени слоеве.

Всички, и сигурните права на собственост, и законът, и об­ществените услуги, и свободата за сключване на договори и за обмен се опират на държавата: институцията, притежаваща спо­собността да налага ред, да предотвратява кражбата и измамата и да налага спазването на договорите между частни страни чрез принуда. За да функционира добре, обществото се нуждае и от други обществени услуги: пътища и транспортна мрежа, за да могат да се транспортират стоките; обществена инфраструкту­ра, така че да може да процъфтява икономическата дейност; и някои типове основна регулация, за да се предотвратяват изма­мата и злоупотребата. Макар че много от тези обществени услу­ги могат да се осигуряват от пазари и частни граждани, степен­та на координация, необходима за осъществяването им в голям мащаб, често е постижима само чрез един централен авторитет. Следователно държавата е твърдо преплетена с икономически­те институции, понеже тя е, която налага спазването на закона и реда, частната собственост и договорите и често тя е ключов доставчик на обществени услуги. Инклузивните икономически институции се нуждаят от и използват държавата.

Икономическите институции на Северна Корея […] – не притежават тези качества. В Северна Корея не съществува частна собственост. В колониална Латинска Америка е имало частна собственост за испанците, но собствеността на туземните народи е била във ви­сша степен несигурна. Нито в единия, нито в другия тип обще­ство е имало огромна маса хора, способни да вземат икономи­ческите решения, които желаят; хората са били обект на масова принуда. Нито в единия, нито в другия тип общество властта на държавата се е използвала, за да осигурява ключови обществени услуги, допринасящи за просперитета. В Северна Корея държа­вата е изградила образователна система за втълпяване на про­паганда, но не е способна да предотврати глада. В колониална Латинска Америка държавата се е фокусирала върху налагането на принуда над туземните народи. Нито в единия, нито в дру­гия тип общество съществуват необходимите условия за честна конкуренция или безпристрастна съдебна система. В Северна Корея съдебната система е оръдие на управляващата комунис­тическа партия, а в Латинска Америка тя е била инструмент за дискриминация на голямата маса хора. Такива институции, кои­то се отличават с качества, противоположни на онези, които нарекохме инклузивни, наричаме екстрактивни икономически институции – екстрактивни, защото подобни институции целят да извличат доходите и богатството от една част от обществото, за да облагодетелстват друга част.

Двигатели на просперитета

Инклузивните икономически институции създа­ват инклузивни пазари, които не само дават на хората свободата да упражняват онези занятия, които отговарят най-до­бре на техните таланти, но и им осигуряват условия за честна кон­куренция в това. Онези, които имат добри идеи, ще бъдат способ­ни да започнат свой бизнес, работниците ще са склонни да се зах­ващат с дейности, където тяхната производителност е по-голяма, а на мястото на по-малко ефикасните фирми могат да дойдат по-ефикасни. Съпоставете начина, по който хората избират своите занятия при инклузивните пазари, с колониално Перу и Боливия, където при институцията мита мнозина са били принуждавани да работят в мините за добив на злато и живак независимо от техни­те умения и желание. Инклузивните пазари не са съвсем същото като свободните пазари. И Барбадос през XVII в. е имал пазари. Но също както е нямал права на собственост за всички, а само за тесния елит на плантаторите, така и пазарите му далеч не са били инклузивни; пазарите на роби всъщност са били част от икономи­ческите институции, систематично налагащи принуда над мно­зинството от населението и лишаващи го от способността да из­бира своите занятия и начина, по който да използва талантите си.

Освен това инклузивните икономически институции под­готвят пътя на още два двигателя на просперитета: технологията и образованието. Устойчивият икономически растеж се придру­жава почти винаги от технологични подобрения, които позволя­ват на хората (труда), земята и съществуващия капитал (сгради, съществуващи машини и така нататък) да стават още по-продуктивни. Помислете си за нашите прапрадядовци само отпреди век, които са нямали достъп до самолети или автомобили, или до повечето лекарства и здравни грижи, които ние сега смятаме за даденост, да не споменаваме за канализацията на жилищата, климатиците, моловете, радиото или киното; какво остава пък за информационната технология, роботиката или компютърно уп­равляваните машини. А преди още няколко поколения техноло­гичното ноу-хау и стандартите на живот са били до такава степен още по-назад, че ни е трудно да си представим как повечето хора са се борили със живота. Тези подобрения са резултат от науката и от предприемачи като Томас Едисън, които са прилагали на­учните открития, за да създават печеливш бизнес. Този процес на иновация е станал възможен благодарение на икономическите институции, които насърчават частната собственост, подкрепят договорите, създават условия за честна конкуренция и позволя­ват навлизането на нов бизнес, който може да въведе в живота нови технологии. Следователно не би трябвало да е изненада, че обществото на САЩ, а не на Мексико и или на Перу, е създало Томас Едисън и че Южна, а не Северна Корея, създава днес тех­нологично иновативни компании като „Самсунг“ или „Хюндай“.

Най-тясно свързани с технологията са образованието, уме­нията, компетентността и вещината на работната сила, придо­бивани в училище, у дома и на работното място. Ние сме много по-продуктивни, отколкото преди век, не само заради по-добрата технология, въплътена в машините, но и заради по-големите умения, които притежават работниците. Цялата технология в света би била от малка полза, ако ги нямаше работниците, кои­то да знаят как да работят с нея. Но към уменията и компетент­ността не спада само способността да се управляват машините. Именно образованието и уменията на работната сила генери­рат научното познание, на което се основава нашият прогрес и което прави възможни адаптирането и усвояването на тези технологии в различни бизнес направления. Макар че в първа глава видяхме, че мнозина от иноваторите от Индустриалната революция и след нея, като например Томас Едисън, не са има­ли високо образование, тези иновации са били много по-прости от съвременната технология. Днешната технологична промяна изисква да бъдат образовани както новаторът, така и работни­кът. И тук виждаме колко е важно икономическите институции да създават условия за честна конкуренция. Съединените щати можаха да създадат, за разлика от някои чужди страни, хора като Бил Гейтс, Стив Джобс, Сергей Брин, Лари Пейдж, Джеф Безос и стотиците учени, които извършиха фундаментални открития в информационната технология, ядрената енергия, биотехнологиите и останалите сфери, в които тези предприемачи изгради­ха своя бизнес. Запасите с таланти можаха да бъдат използвани, защото повечето юноши в Съединените щати имат възможност да получат толкова образование, колкото желаят или колкото са способни да придобият. Представете си сега някое различно общество, да речем, Конго или Хаити, където голяма част от на­селението няма средства, за да посещава училище, или където, ако децата успеят да ходят на училище, качеството на обучение е незадоволително, където учителите ходят на работа само формално или ако наистина работят, не разполагат с учебници.

Ниското ниво на образование в бедните страни е обусловено от икономическите институции, които не успяват да създадат сти­мули за родителите, така че те да желаят да образоват децата си, и от политическите институции, които не успяват да накарат прави­телството да изгради, финансира и поддържа училищата и желани­ята на родителите и децата. Цената, която тези нации плащат за ло­шото образование на своето население и за липсата на инклузивни пазари, е висока. Те не успяват да мобилизират своите зараждащи се таланти. В тях има много потенциални Бил Гейтсовци и може би един или двама Алберт Айнщайновци, които работят като бедни, необразовани земеделци, принудени да вършат работа, която не желаят, или които биват вкарвани в армията, защото никога не са имали възможността да осъзнаят своето житейско призвание.

Способността на икономическите институции да използ­ват потенциала на инклузивните пазари, да инвестират в хората и да мобилизират талантите и уменията на голям брой индивиди е изключително важна за икономическия растеж. Защо толкова много икономически институции не успяват да постигнат тези прости цели – ето това е централната тема на нашата книга.

Екстрактивни и инклузивни политически институции

Всички икономически институции се създават от обществото. Например тези в Северна Корея са били наложени на гражданите й от комунистите, които завземат властта в страната през 40-те години на XX в., докато онези в колониална Латинска Америка са били наложени от испанските конквистадори. Южна Корея има много по-различни икономи­чески институции от Северна, защото по-различни хора, имащи по-различни интереси и по-различни цели, са взели решенията за това как да се структурира обществото. С други думи, Южна Корея е имала по-различна политика.

Политиката е процесът, чрез който дадено общество изби­ра правилата, които ще го управляват. Политиката обгражда ин­ституциите поради простата причина, че докато инклузивните институции могат да са добри за икономическия просперитет на дадена нация, някои хора или групи, като например елитът на комунистическата партия на Северна Корея или плантаторите на захарна тръстика в колониален Барбадос ще са далеч по-добре, ако налагат институции, които са екстрактивни. Когато има конфликт по въпроса за институциите, какво ще се случи зависи от това кои хора или коя група ще спечели политическата игра – кой ще може да спечели повече подкрепа, да получи допълни­телни ресурси и да образува по-ефективни съюзи. Накратко, кой ще спечели зависи от разпределението на политическата власт в обществото.

Политическите институции на обществото са ключов де­терминант за резултата от тази игра. Те са правилата, които ръ­ководят стимулите в политиката. Те определят как се избира правителството и коя част от правителството има правото да върши това. Политическите институции определят кой ще дър­жи властта в обществото и за какви цели може да се използва тази власт. Ако разпределението на властта е тясно и неограни­чено, тогава политическите институции са абсолютистки, при­мер за което са абсолютните монархии, съществували в целия свят през по-голямата част от историята. При абсолютистките политически институции, каквито са тези в Северна Корея и в колониална Латинска Америка, хората, които могат да притежа­ват тази власт, са способни да учредяват икономически инсти­туции, които ги обогатяват и увеличават властта им за сметка на обществото. Противоположни на тях са политическите ин­ституции, които разпределят властта нашироко и я подлагат на ограничения. Те са плуралистични. Политическата власт не е владение на един-единствен човек или на една тясна група, а е в ръцете на широка коалиция или множество групи.

Очевидно има тясна връзка между плурализма и инклузивните икономически институции. Но ключ за разбирането на въ­проса защо Южна Корея и Съединените щати имат инклузивни икономически институции не са само техните плуралистични политически институции, а и техните достатъчно централизи­рани и силни държави. Показателен контраст е източноафриканската държава Сомалия. Както ще видим по-нататък, поли­тическата власт в Сомалия е отдавна широко разпределена – тя е почти плуралистична. В действителност няма реален автори­тет, който може да контролира или да санкционира действията на хората. Обществото е разделено на дълбоко антагонистични кланове, които не могат да надделеят един над друг. Властта на единия клан се ограничава само от пушките на другия. Това раз­пределение на властта не води до инклузивни институции, а до хаос. На него се дължат липсата на каквато и да било политиче­ска централизация на сомалийската държава и нейната неспо­собност да приведе в действие дори минималното количество закон и ред, за да поддържа икономическата дейност, търговия­та или дори елементарната сигурност на своите граждани.

Макс Вебер, когото споменахме в предишната глава, ни е осигурил най-прочутата и най-широко приемана дефиниция на държавата. Той идентифицира последната като „монопола на законното насилие“ в обществото. Без такъв монопол и без степента на централизация, която следва от него, държавата не може да изпълнява своята функция на институция, налагаща спазването на закона и реда, камо ли да осигурява обществените услуги и да насърчава и регулира икономическата дейност. Кога­то държавата се проваля и не съумява да постигне почти никаква политическа централизация, обществото рано или късно изпада до положение на хаос, както стана в Сомалия.

Политическите институции, които са достатъчно центра­лизирани и плуралистични, ще наричаме инклузивни политиче­ски институции. Когато липсва едното или другото от тези две условия, ще наричаме институциите екстрактивни политически институции.

Между икономическите и политическите институции има силна синергия. Екстрактивните политически институции кон­центрират властта в ръцете на тесен елит и поставят малко огра­ничения върху упражняването на тази власт. Тогава икономиче­ските институции често се структурират от този елит така, че да изстискват ресурси от останалите прослойки на обществото. Следователно екстрактивните икономически институции ес­тествено съпътстват екстрактивните политически институции. Фактически на тях им е присъщо да се опират на екстрактивни политически институции, за да оцеляват. Инклузивните поли­тически институции, разпределяйки властта нашироко, носят тенденцията да премахват икономическите институции, които експроприират ресурсите на мнозинството, издигат входни ба­риери и потискат функционирането на пазарите по такъв начин, че да се облагодетелстват само малцина.

На Барбадос например плантатор ската система, базирана на експлоатацията на роби, е нямало да оцелее, ако е нямало по­литически институции, които са потискали и напълно изключ­вали от политическия процес робите. Икономическата система, правеща милиони души бедни в името на ползата на един тесен комунистически елит в Северна Корея, също щеше да е немис­лима, ако не съществуваше тоталното политическо господство на комунистическата партия.

Това синергично отношение между екстрактивните ико­номически и политически институции показва силна обратна връзка: политическите институции позволяват на елитите, контролиращи политическата власт, да избират икономически институции с малко ограничения или противоположни сили. Освен това те позволяват на елитите да структурират бъдещите политически институции и тяхната еволюция. На свой ред екс­трактивните икономически институции обогатяват същите тези елити, а тяхното икономическо богатство и сила им помагат да консолидират политическото си господство. На Барбадос или в Латинска Америка например колонизаторите са били в състоя­ние да използват политическата си власт, за да наложат набор от икономически институции, чрез които са натрупали огромни състояния за сметка на останалата част от населението. Ресурсите, които са генерирали тези икономически институции, са позволили на тези елити да организират войски и сили за сигур­ност, за да защитават своя абсолютен монопол върху политиче­ска власт. Изводът е, че екстрактивните политически и икономи­чески институции се подкрепят взаимно и показват тенденция към трайност.

Всъщност отношението между екстрактивните икономи­чески и политически институции е нещо повече от синергия. Когато в общество с екстрактивни политически институции съществуващите елити се изправят пред предизвикателства и се издигнат нови хора, новодошлите по същия начин подлежат на малко ограничения. Така те имат стимули да запазят тези по­литически институции и да създадат подобен набор от иконо­мически институции, както например прави Порфирио Диас и елитът около него в края на XIX в. в Мексико.

Инклузивните икономически институции пък се опират на основи, положени от инклузивни политически институции, които позволяват властта да е широко разпределена в общество­то и ограничават произволната й употреба. Освен това такива политически институции правят по-трудно осъществима веро­ятността други да узурпират властта и да унищожат основите на инклузивните институции. Тази контролираща политическа власт не може да се използва лесно за налагане на екстрактивни икономически институции, облагодетелстващи личния интерес на властимащите. Инклузивните икономически институции на свой ред създават по-справедливо разпределение на ресурсите, понеже способстват за трайността на инклузивните политиче­ски институции.

Не е било случайност, че когато през 1618 г. Вирджинската компания дала на колонистите земя и ги освободила от жестоки­те им договори, след като преди това се опитала да ги застави да се трудят, прилагайки насилие, Законодателната асамблея през следващата година позволила на колонистите да започнат да се управляват сами. Колонистите, които били видели непрестанни­те опити на Вирджинската компания да ги накара да работят с принуда, е нямало да повярват, че имат икономически права, ако са нямали политически такива. А и тези стопанства е нямало да бъдат стабилни и трайни. Всъщност съчетанията от екстрактивни и инклузивни институции са по принцип нестабилни. Не е вероятно екстрактивни икономически институции да оцелеят дълго при инклузивни политически институции, както подсказ­ва разгледаният от нас случай с Барбадос.

По подобен начин и инклузивните икономически институ­ции нито ще подкрепят, нито ще бъдат подкрепяни от екстра­ктивни политически институции. И в двата случая те ще бъдат трансформирани в екстрактивни икономически институции, за да обслужват тесните интереси на властимащите, или икономи­ческата динамика, която създават, ще дестабилизира екстрактивните политически институции и ще открие път за възникването на инклузивни политически институции. Освен това инклузив­ните икономически институции носят тенденцията да намаля­ват облагите, на които може да се радват елитите чрез управля­ването им на екстрактивни политически институции, тъй като тези институции са изправени пред конкуренцията на пазара и се ограничават от договори и права на собственост на останали­те прослойки от обществото.

Защо невинаги се избира просперитетът?

Политическите и икономическите институции, които са в крайна сметка избор на обществото, могат да бъдат инклузивни и да насърчават икономическия растеж или могат да бъдат екстрактивни и да стават пречка за икономическия растеж. Нациите се провалят, когато имат екстрактивни иконо­мически институции, поддържани от екстрактивни политически институции, които пречат на икономическия растеж и дори го блокират. Това обаче означава, че изборът на институциите – то­ест политиката на институциите – е централен за нашето изслед­ване на причините за успеха и провала на нациите. Необходимо е да разберем защо политиката на някои общества води до инклу­зивни институции, които са благоприятни за икономическия рас­теж, докато политиката на огромното мнозинство общества през цялата история е водила и продължава да води и днес до екстрактивни институции, които спъват икономическия растеж.

Може би изглежда очевидно, че всеки човек трябва да има интерес да създава типа икономически институции, които ще носят просперитет. Нима всеки гражданин, всеки политик, та дори и диктатор, предател на народа си, не иска да направи стра­ната си колкото може по-богата?

Нека се върнем на царство Конго, за което говорихме по-горе. Макар че това царство рухнало през XVII в., то е дало наз­ванието на съвременната държава, която получава независимост от белгийското колониално управление през 1960 г. Като неза­висима държава Конго преживява почти непрекъснат икономи­чески упадък и нарастваща бедност по време на управлението на Жозеф Мобуту (от 1965 до 1997 г.). Този упадък продължава и след като Мобуту е свален от власт от Лоран Кабила. Мобуту е създал силно екстрактивен набор от икономически институции. Гражданите обедняват, но Мобуту и елитът около него, известен като Les Grosses Legumes („Едрите зеленчуци“), стават приказно богати. Мобуту си издига дворец в родното си село Гбадолите, разположено в северната част на страната. Построява си там и летище, достатъчно голямо, за да каца на него свръхзвуков конкорд, самолет, който той често наема от „Еър Франс“, за да пъту­ва до Европа. В Европа купува замъци и притежава големи имо­ти в столицата на Белгия Брюксел.

Нима за Мобуту нямаше да е по-добре да създаде иконо­мически институции, които увеличават богатството на конгоанците, а не тяхната бедност? Ако Мобуту беше успял да увеличи просперитета на своята нация, нямаше ли да е способен да си присвоява още повече пари, да си купи конкорд, а не да го наема, да има повече замъци и къщи, и може би по-голяма и по-силна войска? За нещастие на гражданите на много държави по света отговорът е „не“. Икономическите институции, които създават стимули за икономическия напредък, могат едновременно с това да преразпределят дохода и властта по такъв начин, че положе­нието на диктатора предател и другите властимащи може да се влоши.

Основният проблем е, че по необходимост ще има спорове и конфликти за икономическите институции. Различните инсти­туции водят до различни последици за просперитета на нация­та, за начина, по който се разпределя просперитетът, и за това кой държи властта. Икономическият растеж, до който могат да доведат институциите, създава както печелещи, така и губещи. Това е видно от периода на Индустриалната революция в Ан­глия, която е положил основите на просперитета, който виж­даме в богатите държави по света днес. В нейния център стоят редица основополагащи технологични преобразования в сфера­та на парната енергия, транспорта и текстилното производство. Макар че механизацията довежда до огромни увеличения на об­щите доходи и в крайна сметка става основа на модерното индустриално общество, мнозина яростно й се противопоставят. И не заради невежество или късогледство; тъкмо напротив. По-скоро тази съпротива срещу икономическия растеж си има своя, за жалост последователна логика. Икономическият растеж и технологичната промяна се съпътстват от онова, което големият икономист Йозеф Шумпетер[2] нарича творческо разрушение. Те заместват старото с ново. Новите сектори привличат ресурси от старите. Новите фирми отнемат бизнеса на утвърдените. Нови­те технологии водят до остаряване на съществуващите умения и машини. Процесът на икономическия растеж и инклузивните институции, на които се базира той, създават както губещи, така и победители на политическата арена и на икономическия пазар. Страхът от творческото разрушение често стои в основите на съпротивата срещу инклузивните икономически и политически институции.

Европейската история предлага ярък пример за последи­ците от творческото разрушение. В навечерието на Индустри­алната революция през XVIII в. правителствата на повечето европейски държави се контролирали от аристокрациите и от традиционните елити, чийто главен източник на доход идвал от поземлената им собственост или от привилегии в търговията, на които те се радвали благодарение на монополите, дадени им от монарсите, и от входните бариери, наложени пак от последните. В съгласие с идеята за творческото разрушение разпростране­нието на индустриалните производства, фабриките и градовете намалило ресурсите от земята, понижило поземлените ренти и увеличило надниците, които земевладелците трябвало да плащат на работниците си. Освен това тези елити виждали, че появата на нови бизнесмени и търговци подрива техните привилегии в търговията. Като цяло те били очевидните икономически губе­щи от индустриализацията. Урбанизацията и появата на социално осъзната средна и работническа класа също представлявали предизвикателство за политическия монопол на поземлените аристокрации. Така с разпространението на Индустриалната революция аристокрациите били не само икономическите гу­бещи; те рискували да станат и политическите губещи, като за­губят контрола си върху политическата власт. Тъй като тяхната икономическа и политическа власт била застрашена, тези елити често се противопоставяли яростно на индустриализацията.

Аристокрацията не била единственият губещ от индустри­ализацията. Занаятчиите, чиито ръчни умения били заместени от механизацията, също били противници на разпространение­то на промишлеността. Мнозина от тях се организирали против нея, бунтували се и унищожавали машините, които според тях били виновни за намаляването на препитанието им. Те били лудитите, дума, която днес е станала синоним на съпротивата сре­щу технологичната промяна. Къщата на англичанина Джон Кей, изобретил през 1733 г. едно от първите значителни подобрения в механизацията на тъкането, а именно стана с „летяща совалка“, била изгорена от лудити през 1753 г. Джеймс Харгрийвс, изо­бретателят на „предящата Джени“, още едно революционно по­добрение в тъкането, изпитал същото отношение.

В действителност занаятчиите имали далеч по-слаб успех в съпротивата си срещу индустриализацията, отколкото земе­владелците и елитите. Лудитите не притежавали политическата власт – способността да повлияят на политическите резултати против желанието на другите групи – на поземлената аристо­крация. В Англия индустриализацията настъпила въпреки съ­противата на лудитите, защото съпротивата на аристокрацията, макар и реална, била слаба. В Австро-Унгарската и в Руската империя, където абсолютните монарси и аристократите имали много повече за губене, индустриализацията била блокирана. В резултат икономиките на Австро-Унгария и на Русия спрели да се развиват. Те изостанали от останалите европейски нации, къ­дето икономическият растеж започнал през XIX в.

Независимо от успеха и провала на определени групи, уро­кът е ясен: групите на властимащите често се съпротивляват на икономическия напредък и на двигателите на просперитета. Икономическият растеж е не само процес на навлизане на все по-добри и по-добри машини, на все по-голям брой и по-добре образовани хора, но и процес на трансформация и дестабили­зация, свързан с широко творческо унищожение. Следователно растежът върви напред само ако не е блокиран от икономиче­ските губещи, които предусещат, че ще загубят своите икономи­чески привилегии, и от политическите губещи, които се страху­ват, че политическата им власт ще бъде подкопана.

Конфликтът за ограничените ресурси, доходи и власт пре­минава в конфликт за правилата на играта, за икономическите институции, които ще определят икономическите дейности и кой ще се облагодетелства от тях. Когато има конфликт, не е възможно да се удовлетворят едновременно желанията на всички страни. Някои ще бъдат победени и разочаровани, докато други ще успеят да постигнат резултатите, които желаят. Резултатът от този конфликт (кои ще излязат победители в него) има фунда­ментални последици за икономическата траектория на дадена нация. Ако победят групите, които се противопоставят на ико­номическия растеж, те с успех могат да блокират икономическия растеж и икономиката ще се окаже в стагнация.

Логиката, поради която властимащите няма да искат непре­менно да установят икономическите институции, които спо­собстват за икономическия успех, лесно включва и избора на политическите институции. В един абсолютистки режим някои елити могат да притежават властта да учредят икономическите институции, които предпочитат. Биха ли били заинтересовани те да променят политическите институции така, че да ги напра­вят по-плуралистични? По принцип не, тъй като това само би отслабило политическата им власт и би направило по-трудно, а може би и невъзможно за тях да структурират икономически институции, отговарящи на личния им интерес. Тук отново виждаме готов източник на конфликт. Хората, които страдат от екстрактивните икономически институции, не могат да се надя­ват, че абсолютните владетели доброволно ще променят полити­ческите институции и ще преразпределят властта в обществото. Единственият начин за промяна на тези политически институ­ции е елитът да бъде принуден да създаде по-плуралистични ин­ституции.

Така, както няма причина политическите институции авто­матично да станат плуралистични, по същия начин не същест­вува и естествена тенденция към политическа централизация. Сигурно би имало стимули за създаване на централизирани държавни институции във всяко общество и особено в онези, които нямат никаква подобна централизация. Например в Со­малия ако един клан беше създал централизирана държава, спо­собна да наложи ред в страната, това би довело до икономически ползи и би направило този клан по-богат. Кое пречи да се случи това? Главната бариера пред политическата централизация е пак форма на страх от промяната: всеки клан, група или политик, опитващ се да централизира властта в държавата, иска да цен­трализира властта в собствените си ръце, а това вероятно се по­среща с гняв от страна на другите кланове, групи и индивиди, които биха били политически губещи в този процес. Липсата на политическа централизация означава не само липса на закон и ред в голяма част от дадена територия, но и че са налице много действащи лица, притежаващи достатъчно сила, за да блокират или разстроят нещата, и страхът от тяхната съпротива и реакция с насилие често възпира мнозина евентуални „централизатори“. Политическа централизация е вероятно да се осъществи само когато една група от народа е в достатъчна степен по-силна от останалите, така че е в състояние да изгради държава. В Сома­лия властта се намира в баланс и никой клан не може да наложи волята си над другия. Ето защо липсата на политическа центра­лизация продължава.

Дългата агония на Конго

Конго е един от най-добрите (или всъщност най-депресиращите) примери на сили, които обясняват ло­гиката, по която икономическият просперитет е толкова трайно рядък при екстрактивни институции, или които илюстрират синергията между екстрактивните икономически и политически институции. Португалците и холандците, посетили Конго през XV и XVI в., отбелязват „окаяната бедност“ там. Технологията била в зачатъчно състояние по европейските стандарти: конгоанците не познавали нито писмеността, нито колелото, нито плуга. Причината за тази бедност и за неохотата на конгоанските земеделци да усвоят по-добрите технологии, когато се запоз­нали с тях, е ясна благодарение на историческите разкази. Тя е свързана с екстрактивната природа на икономическите институ­ции на страната.

Както видяхме, царство Конго било управлявано от царя в град Мбанза, наречен по-късно Сао Салвадор. Областите, отда­лечени от столицата, били управлявани от елит, който изпълня­вал ролята на губернатори на различни части от царството. Бо­гатството на този елит се базирало на робските плантации около Сао Салвадор и на изстискването на данъци от останалата част на страната. Робството имало централно значение за икономи­ката. То се използвало от елита, който си осигурявал чрез него работна ръка за плантациите, и от европейците по крайбрежи­ето. Данъците били произволни; данък се събирал дори всеки път, щом паднела на земята баретата на царя. За да стане по-богат, конгоанският народ би трябвало да спестява и да инвести­ра – например да си купи плугове. Но това не си заслужавало усилието, тъй като всеки допълнителен добив, който хората про­изведели, използвайки по-добрата технология, щял да бъде екс­проприиран от царя и неговия елит. Вместо да инвестират, за да увеличат своята производителност и да продават стоките си на пазарите, конгоанците премествали селата си далече от пазара; опитвали се да бъдат колкото може по-далече от пътищата, за да намалят случаите на грабеж и да се изплъзнат от търговците на роби.

Следователно бедността на Конго била резултат от екстрактивните икономически институции, които блокирали дви­гателите на просперитета или дори ги накарали да заработят в обратната посока. Правителството на Конго осигурявало много малко обществени услуги на своите граждани, всъщност то не им осигурявало дори основните, като например сигурни права на собственост или закон и ред. Напротив, самото правителство било най-голямата заплаха за собствеността и човешките права на неговите поданици. Институцията на робството означавала, че най-основният пазар, инклузивният пазар на труда, на който хората могат да избират своето занятие или работни места по начини, които са толкова важни за една просперираща иконо­мика, не съществувал. Нещо повече: търговията на далечни раз­стояния и търговските дейности били контролирани от царя и били отворени само за близките до него. Макар че елитът бързо се ограмотил, след като португалците въвели писмеността, ца­рят не се опитвал да разпространи грамотността сред голямата маса на населението.

Независимо от това, макар че „окаяната бедност“ била ши­роко разпространена, конгоанските екстрактивни институции си имали безукорна логика: те правели малък брой хора, а имен­но онези, които притежавали политическата власт, безмерно бо­гати. През XVI в. царят на Конго и аристокрацията можели да внасят луксозни европейски стоки и били заобиколени от слуги и роби.

Икономическите институции на конгоанското общество се коренели в разпределението на политическата власт в общество­то и следователно в природата на политическите институции. Нищо, освен заплахата от бунт, не можело да спре царя да отне­ма притежанията или телата на своите поданици. Макар че тази заплаха била реална, тя не била достатъчна, за да направи хората или тяхното богатство сигурни. Политическите институции на Конго били наистина абсолютистки, понеже не поставяли пред царя и елита никакви ограничения и не давали на гражданите право на глас за начина, по който е организирано обществото.

Разбира се, не е трудно да се види, че политическите инсти­туции на Конго се отличават рязко от инклузивните политиче­ски институции, при които властта е ограничена и разпределена в широки слоеве от обществото. Абсолютистките институции на Конго били поддържани от войската. В средата на XVII в. ца­рят имал постоянна войска от пет хиляди взвода, а ядрото й се състояло от петстотин мускетари – страшна сила за времето си. Следователно е лесно да се разбере защо царят и аристокрация­та с такава готовност усвоили европейските пушки.

При този набор от икономически институции нямало шанс за устойчив икономически растеж и дори стимулите за генери­ране на временен растеж били силно ограничени. Реформира­нето на икономическите институции с цел повишаване на инди­видуалния просперитет би направило конгоанското общество в пъти по-проспериращо. Не е вероятно обаче елитът да се беше облагодетелствал от този по-широк просперитет. Първо, такива реформи биха направили елита икономически губещ, понеже биха намалили богатството, което му осигурява търговията с роби и плантациите, експлоатиращи робски труд. Второ, таки­ва реформи биха били възможни само ако политическата власт на царя и на елита се ореже. Например ако царят би продължил да командва своите петстотин мускетари, кой би му повярвал, ако провъзгласи, че робството се отменя? Кое би възпряло царя да не си промени решението по-късно? Единствената реална га­ранция би била промяната на политическите институции, така че гражданите да получат известна политическа власт в проти­вовес на неговата, което би им позволило да имат право на глас по отношение на данъчното облагане или на действията на мус­кетарите. Но в този случай е съмнително, че поддържането на консумацията и стила на живот на царя и на елита би било сред техните приоритети. Според този сценарий преобразованията, които биха създали по-добри икономически институции в об­ществото, биха направили царя и аристокрацията както полити­чески, така и икономически губещи.

Взаимодействието между икономическите и политически­те институции преди петстотин години продължава да е реле­вантно за разбирането на причината, поради която съвремен­ната държава Конго продължава да се намира в окаяна бедност и днес. Налагането на европейското управление в този ареал и по-надълбоко в басейна на река Конго по време на „надпрева­рата за Африка“[3] в края на XIX в. довежда до още по-голяма не­сигурност на човешките права и правата на собственост дори в сравнение с тази от периода на предколониално Конго. Освен това то възпроизвежда модела на екстрактивните институции и политическия абсолютизъм, които дават власт и богатство на малцина за сметка на масите, макар че сега малцината са белгий­ските колонизатори, особено забележително крал Леополд II.

Когато през 1960 г. Конго става независимо, се възпроиз­вежда същият модел на икономически институции, стимули и постижения. Тези конгоански екстрактивни икономически ин­ституции отново се поддържат от силно екстрактивни полити­чески институции. Ситуацията е още по-лоша, защото европей­ският колониализъм създава една държава, Конго, съставена от много на брой, различни предколониални държави и общества, над които националната държава, управлявана от Киншаса, има слаб контрол. Макар че президентът Мобуту използва държава­та, за да обогатява себе си и своите близки приятели – например чрез програмата за заиризация[4] от 1973 г., част от която е масовата експроприация на чуждестранните икономически интере­си – той управлява една нецентрализирана държава и има малко власт над голяма част от страната. През 60-те години на XX в. е принуден да поиска чуждестранна помощ, за да спре отцепване­то на провинциите Катанга и Касай. Тази липса на политическа централизация, стигаща почти до точката на колапс на държава­та, е характеристика, която Конго споделя с голяма част от дър­жавите в Субсахарска Африка.

Съвременната Демократична република Конго остава бе­дна, защото нейните граждани продължават да са лишени от икономическите институции, които създават основните стиму­ли, правещи обществото проспериращо. Не географията, кул­турата или невежеството на нейните граждани или политици продължават да държат Конго бедно, а нейните екстрактивни икономически институции. Те продължават да съществуват след всичките тези векове, защото политическата власт продължава да бъде концентрирана в тесния кръг на един елит, който има малко стимули да наложи сигурни права на собственост на хора­та, да осигурява основните обществени услуги, които биха по­добрили качеството на живота, или да насърчава икономическия напредък. Неговият интерес е по-скоро да изстисква доход и да поддържа властта си. Той не използва властта си, за да изгради централизирана държава, защото ако го направи, би си създал същите проблеми с опозицията и политическите предизвика­телства, които би му създало насърчаването на икономическия растеж. Нещо повече: както в повечето останали страни от Су­бсахарска Африка, вътрешните борби, разпалвани от съперни­чещите си групи, опитващи се да поемат контрола над екстрактивните институции, унищожават всяка тенденция за държавна централизация, която може да е съществувала.

Историята на царство Конго и по-новата история на Кон­го илюстрира ярко как политическите институции определят икономическите институции, а чрез последните и икономиче­ските стимули и обема на икономическия растеж. Освен това тя илюстрира симбиотичната връзка между политическия абсолютизъм и икономическите институции, които дават власт и богат­ство на малцина за сметка на мнозинството хора.

Растежът при екстрактивни политически институции

Със своето беззаконие и силно несигурни права на собственост днешно Конго е краен пример. Но в повечето случаи подобна крайност не би обслужвала интере­сите на елита, тъй като тя би унищожила всички икономически стимули и би генерирала малко ресурси, които биха могли да бъ­дат изцеждани. Основната теза на нашата книга е, че икономи­ческият растеж и просперитет са свързани с инклузивните ико­номически и политически институции, докато екстрактивните институции водят по типичен начин до стагнация и бедност. От това обаче не следва нито че екстрактивните институции не могат никога да генерират растеж, нито че всички екстрактивни институции са поначало еднакви.

Съществуват два различни, но допълващи се начина, по които може да възникне растеж при екстрактивни политически институции. Първо, дори ако икономическите институции са екстрактивни, растежът е възможен, когато елитите могат пря­ко да преразпределят ресурси към високо производителни дей­ности, които контролират сами. Известен пример за този тип растеж при екстрактивни институции са Карибските острови между XVI и XVIII в. Повечето хора били роби и работели при ужасни условия в плантации. Стандартът им на живот бил мал­ко над екзистенцминимума. Мнозина умирали от недохранване и изтощение. На Барбадос, в Куба, на Хаити и на Ямайка през XVII и XVIII в. едно тясно малцинство, елитът на плантаторите, контролирало цялата политическа власт и притежавало всички авоари, включително и всички роби. Докато мнозинството нямало никакви права, собствеността и авоарите на плантаторския елит били добре защитени. Въпреки екстрактивните икономиче­ски институции, които варварски експлоатирали мнозинството от населението, тези острови били едно от най-богатите места в света, тъй като можели да произвеждат захар и да я продават на световните пазари. Икономиката на островите изпаднала в стагнация едва когато възникнала необходимост от преминава­не към нови икономически дейности, които застрашили както доходите, така и политическата власт на плантаторския елит.

Друг пример е икономическият растеж и индустриализаци­ята на Съветския съюз от Първия петгодишен план през 1928 г. до 70-те години на XX в. Политическите и икономическите ин­ституции са силно екстрактивни, а пазарите са високо ограни­чени. Независимо от това Съветският съюз успява да постигне бърз икономически растеж, защото може да използва властта на държавата, за да пренасочи ресурсите от селското стопанство, където те се използват много неефективно, в промишлеността.

Вторият тип растеж при екстрактивни политически инсти­туции възниква, когато институциите позволяват развитието на донякъде инклузивни икономически институции, макар и непълно. Много общества с екстрактивни политически инсти­туции се отнасят резервирано към инклузивните икономически институции поради страх от творческо разрушение. Но степен­та, до която елитът успява да монополизира властта, варира при различните общества. В някои положението на елита е могло да бъде достатъчно сигурно, за да му позволи да направи някои стъпки в посока към инклузивни икономически институции, когато е достатъчно уверен, че това няма да застраши неговата политическа власт. Или пък историческата ситуация може да е такава, че да даде на един екстрактивен политически режим по-скоро инклузивни икономически институции, които той решава да не блокира. Това е вторият начин, по който може да се осъ­ществи растеж при екстрактивни политически институции.

Пример е бързата индустриализация на Южна Корея при управлението на генерал Пак. Пак идва на власт през 1961 г. чрез военен преврат. Той обаче го извършва в общество, силно подкрепяно от Съединените щати и притежаващо икономика, в която икономическите институции са по същество инклузивни. Макар че режимът на Пак е авторитарен, той се усеща достатъчно сигурен, за да насърчава икономическия растеж, и наистина прави това много активно – вероятно отчасти защото режимът не се подкрепя пряко от екстрактивни икономически институ­ции. За разлика от Съветският съюз и от повечето останали при­мери на растеж при екстрактивни институции, през 80-те годи­ни на XX в. Южна Корея преминава от екстрактивни политиче­ски институции към инклузивни. Успешният преход се дължи на стечение на редица фактори.

Към 70-те години икономическите институции в Южна Ко­рея са станали достатъчно инклузивни, така че редуцират една от основните причини за съществуването на екстрактивни по­литически институции – икономическият елит може да спече­ли малко от собствеността си или от надмощието на военните в политиката. Освен това относителното равенство на доходите в Южна Корея означава, че елитът може да се страхува по-малко от плурализма и демокрацията. Ключовото влияние на Съеди­нените щати, отчасти дължащо се на заплахата от Северна Ко­рея, означава освен това, че силното движение за демокрация, насочено срещу военната диктатура, не може да бъде потискано дълго време. Макар че убийството на генерал Пак през 1979 г. е последвано от друг военен преврат, воден от Чон Ду-Хуан, из­браният приемник на Чон, Ро Дъ У инициира процес на полити­чески реформи, които довеждат до консолидация на плуралистичната демокрация след 1992 г. Разбира се, в Съветския съюз не се извършва подобен преход. В резултат съветският растеж спира и през 80-те години икономиката започва да запада, а през 90-те напълно се разпада.

Китайският икономически растеж днес също показва сход­ства както със съветския, така и с южнокорейския опит. Докато ранните етапи от китайския растеж са следствие от радикалните пазарни реформи в селското стопанство, реформите в индустри­алния сектор са по-слаби. Дори и днес държавата и комунисти­ческата партия играят централна роля в решенията относно това кои сектори и кои компании да получават допълнителен капитал и да се разширяват – като по тоя начин създават и разрушават състояния. Подобно на Съветския съюз по време на неговия разцвет, и Китай показва бърз растеж, обаче този растеж про­дължава да се осъществява при екстрактивни институции, под контрола на държавата, и са налице малко признаци за преход към инклузивни политически институции. Фактът, че китайски­те икономически институции все още далеч не са инклузивни, позволява и да се допусне, че един преход в южкокорейски стил е по-малко вероятен, макар и, разбира се, да не е невъзможен.

Заслужава си да се отбележи, че политическата центра­лизация е ключ и към двата начина, по които може да настъпи растеж при екстрактивни политически институции. Ако не съ­ществуваше известна степен на политическа централизация, плантаторският елит на Барбадос, в Куба, на Хаити и на Ямайка нямаше да е способен да поддържа закона и реда и да защитава своите авоари и собственост. Ако не съществуваше значителна политическа централизация и здрав захват над политическата власт, нито южнокорейските военни елити, нито Китайската ко­мунистическа партия щяха да се чувстват достатъчно сигурни, за да произведат значителни икономически реформи и въпреки това да успеят да стискат здраво властта. И ако не съществува­ше такава централизация, държавата в Съветския съюз нямаше да е способна да координира икономическата дейност така, че да насочва ресурсите към високо производителните области. Следователно главна разделителна линия между екстрактивните политически институции е тяхната степен на политическа цен­трализация. На онези, които не притежават такава, като напри­мер много държави в Субсахарска Африка, ще им е трудно да постигнат дори и ограничен растеж.

Макар че екстрактивните институции могат да генерират известен растеж, обикновено те не генерират устойчив иконо­мически растеж и определено не генерират онзи тип растеж, който се съпътства от творческо разрушение. Когато са екстра­ктивни както политическите, така и икономическите институ­ции, не съществуват стимули за творческо разрушение и за тех­нологична промяна. Държавата може да е способна да създава за известно време бърз икономически растеж, като разпределя ресурси и хора чрез декрети, но този процес е по същество огра­ничен. Когато стигне до своите граници, растежът спира, както стана в Съветския съюз през 70-те години. Дори когато Съвети­те постигнаха бърз икономически растеж, в повечето сфери на икономиката се извършваше малко технологична промяна, ма­кар че чрез наливане на огромни ресурси във военната сфера те бяха способни да развиват военни технологии и дори за кратко да изпреварят Съединените щати в надпреварата за овладяване на космоса и ядрената енергия. Но този растеж, не съпътстван от творческо разрушение и широка технологична иновация, не беше устойчив и рязко секна.

Освен това мерките, които подкрепят икономическия рас­теж при екстрактивни политически институции, са по своята природа крехки – те могат да се сринат или лесно да бъдат разру­шени от вътрешни борби, генерирани от самите екстрактивни институции. Всъщност екстрактивните политически и иконо­мически институции пораждат обща тенденция към вътрешни борби, защото водят до концентрация на богатството и властта в ръцете на един тесен елит. Ако друга група успее да вземе над­мощие и да отстрани този елит, и да вземе контрол над държа­вата, тя ще бъде онази, която ще се радва на това богатство и на тази власт. Следователно, както ще илюстрира нашият анализ на рухването на Римската империя и на маянските градове, борбата за контрола над всевластната държава присъства латентно винаги и периодично се изостря и довежда до събаряне на тези режими, тъй като води до граждански войни, а понякога и до пълен срив и колапс на държавата. Изводът е, че дори ако едно общество с екстрактивни институции първоначално постигне известна степен на държавна централизация, тя не е трайна. Фактически вътрешните бор­би за контрола над екстрактивните институции често водят до граждански войни и широко беззаконие, като така съхраняват постоянната липса на държавна централизация. Такава е ситу­ацията в много страни от Субсахарска Африка и в някои от Ла­тинска Америка и Южна Азия.

Най-сетне, когато растежът се осъществява при екстрак­тивни политически институции, но икономическите институ­ции имат инклузивни аспекти, както беше в Южна Корея, вина­ги съществува опасността икономическите институции да ста­нат по-екстрактивни и растежът да спре. Хората, контролиращи политическата власт, могат да сметнат, че за тях е по-изгодно да използват властта си, за да ограничат конкуренцията, да увели­чат своя дял от баницата или дори да ограбват и да плячкосват от другите, вместо да подкрепят икономическия напредък. Разпре­делението и способността им да упражняват властта си в крайна сметка ще подринат самите основи на икономическия проспе­ритет, освен ако политическите институции не се трансформи­рат от екстрактивни в инклузивни.



[1] Или чучхе: това е партийната идеология на Корейската работниче­ска партия. Основният принцип на идеологията е самоподдържането в икономическо, културно и военно отношение.

[2] Йозеф Алоис Шумпетер (1883-1950) е австрийски икономист, со­циолог и политолог, представител на Австрийската икономическа школа. Популяризира понятието „творческо разрушение“ в иконо­миката и понятието „елитарна демокрация“ в политологията.

[3] Англ. scramble for Africa: това е период на остра конкуренция меж­ду редица империалистически европейски държави за провеждане на изследвания и военни операции, целящи в крайна сметка да зав­ладеят нови територии в Африка. Конкуренцията се изостря през периода на новия колониализъм, особено след приемането на Гене­ралния акт на Берлинската конференция през 1885 г. Към 1902 г. ев­ропейските държави контролират 90% от територията на Африка. Колониалното разделяне на Африка завършва в началото на Първа­та световна война.

[4] През 1971 г. Мобуту преименува Конго на Заир, а столицата Леополдвил – на Киншаса. Приемат се ново знаме и герб. През следва­щата година се обявява кампания за „истински заирски национали­зъм“. Жителите на страната трябва да дават на децата си африкански имена; забранено им да носят европейски дрехи, а трябва да носят традиционните африкански туники (абакости: забавното е, че тази дума произлиза от френския лозунг „Долу костюма“).

Дарон Аджемоглу
Дарон Аджемоглу е турски икономист от арменски произход, днес живеещ в САЩ. Понастоящем е професор по икономика в Масачузетския институт за технологии (MIT). Аджемоглу е сред десетте най-цитирани икономисти в света според Research Papers in Economics (RePEc).
Посетители: 108

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 23 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици