Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Преди винаги мислех, че катастрофите засилват човешкото усещане за общност. Веднага след големите истанбулски пожари от детството ми и земетресението отпреди две години, първият ми инстинкт беше да споделя чувствата си, да говоря за катастрофата с други хора. Но този път, седнал срещу телевизора в едно малко истанбулско кафене близо до кея, посещавано от каруцари, хамали и туберкулозни пациенти, аз се чувствах отчаяно сам, докато кулите-близнаци от Ню Йорк избухваха в пламъци и се срутваха.

Веднага след като вторият самолет се заби в кулата, турските телевизионни канали започнаха да излъчват на живо. Малка тълпа в кафенето наблюдаваше с дистанцирано изумление невероятните картини от екрана – удивена, но очевидно неспособна на дълбоко съпреживяване. В един момент ми се прииска да стана и да извикам: „Прекарал съм три години от живота си в Манхатън. Живял съм сред тези сгради. Разхождал съм се из тези улици без пукната пара в джоба. Имах срещи с различни хора в тези кули.“ Но, също като в сън, в който човек се чувства все по-самотен, аз продължих да мълча.

Излязох на улицата, защото не можех да понасям гледката на случващото се, но още повече, защото изпитвах потребност да споделя с други хора видяното. Малко след това видях на кея една жена, която плачеше сред тълпата, очакваща ферибота. От изражението на лицето й и от лицата на околните разбрах веднага, че тя плачеше не защото е имала роднини в Манхатън, а защото мислеше, че наближава краят на света. В моето детство, когато всички се страхуваха, че Кубинската криза ще доведе до Трета световна война, бях виждал да плачат също толкова разстроени жени, докато семействата от средната класа в Истанбул се запасяваха с леща и макарони. Върнах се обратно в кафенето и продължих да гледам сцените по телевизията със същата непреодолима фиксация, както и целият останал свят.

По-късно, докато отново скитах по улиците, срещнах един от съседите си. „Господине, видяхте ли, бомбардирали са Америка“, каза той, а след това добави яростно, „Добре са направили.“

Този гневен старец не е ни най-малко религиозен. Бори се с живота, като извършва дребни ремонти и помага в чуждите градини, а вечерно време се напива и се кара с жена си. Още не беше гледал отвратителните картини по телевизията, но беше чул, че някакви хора са сторили нещо ужасно на Америка. Слушах много други хора да изразяват гняв, подобен на неговата първоначална реакция (за която той по-късно съжаляваше). В първия момент много хора в Турция говореха за бруталността на терора и колко отвратителна и ужасяваща е била атаката. Но въпреки това те добавяха по едно „но“, продължавайки със сдържана или гневна критика на американската политическа и икономическа мощ. Да се дискутира световната роля на Америка, в сянката на тероризма, който се основава на омраза към „Запада“ и брутално убива невинни хора е както изключително трудно, така и морално съмнително. Но в жегата на националистическата ярост справедливия гняв срещу злостни терористични актове, някои може би ще изговорят думи, които могат да доведат до убийствата на още повече невинни хора. Ето защо ми се ще да кажа нещо.

Всички трябва да осъзнават, че колкото по-дълго продължават бомбардировките и колкото повече невинни хора умират в Афганистан или други части на света, за да се утоли гнева на собствените хора в Америка, толкова повече ще се увеличава изкуственото напрежение, което някои кръгове се опитват да създадат между „Изтока“ и „Запада“, между „Исляма“ и „Християнската цивилизация“. А това само ще подстрекава още повече тероризма, който военните действия се опитват да накажат. В момента е морално невъзможно да се дискутира въпроса за световната доминация на Америка във връзка с невероятната безскрупулност на терористите, отговорни за убийствата на хиляди невинни хора. В същото време ние трябва да се опитваме да разберем защо милиони хора в бедни страни, които са били избутани настрана и лишени от правото да решават сами собствената си история, изпитват такъв гняв срещу Америка.

Ние не винаги сме задължени да гледаме със симпатия на такъв гняв. Нещо повече, в много ислямски страни или страни от третия свят, анти-американските чувства са не толкова справедлив гняв, колкото инструмент, използван за да се прикрие тяхната собствена липса на демокрация и да се усили властта на местните диктатори. Създаването на тесни връзки с Америка на затворени общества като Саудитска арабия, които се държат така, сякаш са твърдо решени да докажат на света, че ислямът и демокрацията са взаимно несъвместими, не е никакво окуражение за ония, които се опитват да създадат светски демокрации в ислямските страни. По същия начин, една повърхностна враждебност към Америка, какъвто е случаят в Турция, позволява на местните администратори да прахосват, чрез корупция и некомпетентност, парите, които получават от международни финансови институции и да прикриват пропастта между богати и бедни, която тук е достигнала нетърпими измерения.

В днешна Америка има хора, които поддържат безусловно военните атаки с цел да се демонстрира мощта на страната и да се „даде урок“ на терористите. Някои от тях безгрижно обсъждат по телевизията къде точно трябва да се хвърлят бомбите, сякаш играят видео игри. Такива коментатори трябва да осъзнаят, че решенията да се започне война, взети импулсивно и без обмисляне, само ще увеличат враждебността към Запада, изпитвана от милиони хора в ислямските страни и поразените от бедност региони на света – хора, живеещи при условия, които подхранват чувства на унижение и малоценност. Нито ислямът, нито дори самата бедност подсилват директно поддръжката за терористите; онова, което го прави, е смазващото унижение, с което са изпълнени страните от третия свят.

По никое време в историята пропастта между богати и бедни не е била толкова широка. Може да се твърди, че благосъстоянието на богатите страни е тяхно собствено достижение и то не трябва да засяга грижите на бедните по света; но по никое време досега животите на богатите не са били толкова ярко поднеасяни на вниманието на бедните чрез телевизията и холивудските филми. Може да се каже освен това, че приказките за живота на кралете са развлечението на бедните. Но, което е далеч по-лошо, в никое друго време богатите и мощни общества не са били толкова очевидно прави и „разумни“.

Днес обикновеният гражданин на някоя бедна, недемократична ислямска страна, или общественият служител в някоя страна от третия свят, или в бивша социалистическа република, с мъка изкарващ насъщния, осъзнава ясно колко несъществен е собственият му дял в световното богатство; той знае, че живее при условия, които са много по-сурови и много по-унищожителни от ония на един „западняк“ и че е осъден на много по-кратък живот. В същото време обаче в някое ъгълче от съзнанието си той разбира, че бедността му е в значителна степен резултат от собствената му глупост и неспособност, от ония на баща му и дядо му. Западният свят почти не осъзнава това съкрушително чувство на унижение, изпитвано от по-голямата част от световното население; това е чувство, което хората се опитват да преодолеят без да губят здравия си разум и без да бъдат подмамени от терористи, крайни националисти или фундаменталисти. Това е мрачната, тревожна лична сфера, която нито романите на магическия реализъм, придаващи чар на бедността и глупостта, нито пък екзотиката на популярната туристическа литература, могат да опишат. И докато живеят в една такава лична сфера, повечето хора биват поразени от духовна мизерия. Проблемът, пред който е изправен Западът, е не само да открие кой терорист подготвя нова бомба в коя палатка, в коя пещера, на коя улица в кой град, но също и да разбере бедното, презряно и „неправо“ мнозинство, което не принадлежи към западния свят.

Бойните викове, националистическите речи и прибързаните военни операции отиват в точно противоположната посока. Вместо да увеличават разбирателството, множество сегашни западни действия, отношения и политики все по-бързо отдалечават света от мира. Сред тях са новите визови ограничения, наложени от много западноевропейски страни върху хора, идещи извън ЕС; законовите мерки, целящи да ограничат движенията на мюсюлмани и хора от бедни страни; подозрителността срещу исляма и всичко не-западно, грубият и агресивен език, чрез който цялата ислямска цивилизация бива отъждествявана с терора и фанатизма. Кое е нещото, което кара един беден старец в Истанбул да намира извинение за терора в Ню Йорк или палестинския младеж, отвратен от израелско потисничество, да се възхищава на талибаните, които хвърлят азотна киселина по жените, осмелили се да покажат лицата си? Това не е ислямът, или нещото, идиотски описвано като сблъсък между Изтока и Запада, нито пък самата бедност. Това е чувството за безсилие, идещо от деградацията, от невъзможността да бъдеш разбран и неспособността да направиш така, че гласът ти да бъде чути.

Членовете на богатата, про-модерна класа, която основа Турската република, реагираха на съпротивата от страна на бедните и изостанали части на обществото не с опит да ги разберат, а със законови мерки, забрани върху личното поведение и репресии от страна на армията. В края на краищата опитът за модернизация си остана наполовина недовършен и Турция стана ограничена демокрация, в която преобладава нетърпимостта. Днес, слушайки гласовете, призоваващи към война между Изтока и Запада, аз се опасявам, че голяма част от света ще се превърне в място като Турция, управлявано почти непрекъснато чрез военно положение. Боя се, че самодоволният и уверен в правотата си западен национализъм ще доведе останалата част от света до това да твърди на инат, че две и две прави пет, подобно на човека от подземието на Достоевски, когато той реагира срещу „разумния“ западен свят. Нищо не може да подхрани толкова силно поддръжката за ислямистите, хвърлящи азотна киселина по лицата на жените, колкото неспособността на Запада да разбере прокълнатите на тоя свят.

Истанбул, 18 октомври 2001

Източник

Орхан Памук
Орхан Памук е един от най-значителните съвременни турски автори и носител на Нобеловата награда за литература за 2006 г.
Други статии от този автор
Посетители: 90

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 23 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици