Дискусии – Свят

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Преди няколко дни един образован човек, собственик на либерален сайт, ме попита „Що е антисемитизъм“? Помислих, че се шегува. Всеки средно образован индивид е повече или по-малко наясно със смисъла на това печално известно понятие. Неговият въпрос обаче не беше невинен, тъй като се появи като последица от разгорял се на страниците на други либерални и демократични сайтове спор относно нобелиста Гюнтер Грас, чиято новопоявила се поемна проза „Това трябва да се каже“ предизвика изключително противоречиви реакции и обвинения в антисемитизъм.

Дали е антисемитизъм фактът да бъде критикувана държавата Израел и как може да бъде определена като политически коректна подобна критика?

Това е въпросът, който защитници на Грас задават с понятна настойчивост и от желание да бъде опазена свободата за изразяване на политически мнения.

Отговорът на първата част на въпроса е безспорно отрицателен и това е доказано чрез критиките, които се отправят към Израел, страна с важно значение в района на Близкия изток, която ежедневно фокусира върху себе си вниманието на световните медии.

Отговорът на целия въпрос е обаче по-сложен.

Критиката срещу държавата Израел много често придобива характер на нападки срещу евреите като такива, включвайки в тях дори онези, които не живеят в Израел. Това се прави с презумцията, че по принцип евреите са безусловни поддръжници на държавата Израел, каквато и да е нейната политика. Но ако евреите, във и извън Израел, го възприемат и подкрепят като единствена световна територия, свободна от антисемитизъм, то те имат доста по-диферинцирано отношение към политиката на неговите правителства, което изразяват по напълно демократичен начин според собствените си, лични, формирани при различни обстоятелства политически възгледи и култура.

Има не малко случаи обаче, когато критиката към Израел добива форма на антисемитизъм, като това се прави или директно, или чрез включване на лесно откриваеми „ритуално“ словесни, метафорични форми.

Определението за „антисемитизъм“ е сравнително просто и няма какво да се философства върху него, бих желала да отговоря на либерала, който ми зададе въпроса. Това е идеология, която проповядва не само омраза към евреите, но и тяхното премахване. За да стане то възможно, по традиция се създава специална враждебна среда, която включва описанието на евреина като изключително противно, притворно и престъпно същество, а неговата общност като враг на останалата част на човечеството и неин разрушител. По този начин премахването на евреите се представя като превантивен акт на самозащита (право на първия удар). На тази елементарна пропагандна основа е изградена цялата стратегия на нацизма с познатите му резултати, довели до Холокоста (изпепеляването на евреите) и тяхното частично премахване.

След прочистване на Европа от евреи (от 11,500,000 през 1942 днес те са по-малко от 1 милион) естествено е идеологията на антисемитизма да се прехвърли към местата с най-голяма концентрация на евреи – Израел и Съединените щати, където общо живеят около 12 милиона евреи. Тази нова тенденция, която някои наричат неоантисемитизъм, е по-малко насочена към отделния индивид или малки групи, а повече към цялата общност. През последните години в политическия език се утвърди антисемитското охулване на Израел от страни с ислямски фундаментализъм (на първо място Иран). Някои се питат дали лидери като Ахмадинежад, Насрала и други не казват на глас онова, което други си мислят по на Запад, но се въздържат да формулират по причини на задължителна в демократичното говорене коректност спрямо евреите?

И ето, един безспорно голям писател, с висока обществена лигитимност поради присъдена му Нобелова награда, решава да отхвърли това „табу“ и да даде подобаващ пример. За целта той написва нещо като „политически манифест“, който нарича „поема“. Тази творба размишлява за Recht auf den Erstschlag (Правото на първи удар), формулировка на нацистите за тяхната глобална стратегия, включително към евреите. Грас пояснява, че пише своя текст от името на „an deren Ende als Überlebende“ (от името на оцелелите), формулировка, която се използва по традиция за „оцелелите“ от Холокоста.

С тази заявка писателят дава ясно да се разбере, че става въпрос за голяма метафорична форма, в която той замества ИЗЦЯЛО традиционните места на палачи и жертви на Холокоста, превръщайки държавата Израел (разбирай евреите) в извършители на престъплението, а самите германци – в техни жертви (за тях от Израел е предвидена унизителна роля на съучастници на самите палачи чрез доставка на германска атомна подводница, от която ще бъде изстреляна атомната бомба и прочее фантазии, които показват пълна неподготвеност на нобелиста по този технически от военна точка въпрос).

Нобелистът продължава своята перверзна инверсия и заявява, че предстои нещо, което [das] iranische Volk auslöschen könnte (би могло да премахне иранския народ), при което също си служи с ритуално подбрана дума от многобройните синоними, просто заради факта, че тя асоциира с премахването на евреите, известно като Endlösung (окончателно решение).

Средството за това премахване е също в стила на избраната метафора: това ще бъде атомна бомба, която предизвиква пълно изгаряне (изпепеляване, Холокост).

Нобелистът, впрочем известен и като член на СС, привършва своята инверсия на истината със стих, който може да вкара в недоумение неизкушения читател:

diese Tatsache als ausgesprochene Wahrheit
dem Land Israel, dem ich verbunden bin
und bleiben will, zuzumuten.

„Този факт е очевидна истина за страната Израел,
С която съм свързан и искам да остана такъв.“

Тези строфи накараха обаче осведомените чистосърдечно да се изсмеят, знаейки, че Грас никога не е обичал Израел и е писал неведнъж срещу него, защото веднага проумяха действителния смисъл на фразата „свързан със земята на Израел, какъвто искам да остана“ (очевидно писателят в стила на цялата первезна инверсия на поемата казва, че е свързан с държавата на евреите не чрез връзките на симпатии, а на омразата). Именно този стих накара един от най-известните израелски психиатри да направи психологически профил на писателя, за да установи, че вероятно страда от „антисемитска абстиненция, която го докарва до тежка криза“.

Чрез това свое литературно упражнение Гюнтер Грас всъщност обоснова отново и за пореден път правото на „първи удар“( Recht auf den Erstschlag) , засега словесен, срещу държавата Израел като превантивна мярка срещу престъпление, което може да бъде извършено от нея. Освен това, поемата създава усещане за едно безспорно оправдание на германците, уморени от своята вина, поради обстоятелството, че тяхното престъпление срещу евреите всъщност се е оказало „първи удар“ срещу действителни престъпници, които подлагат на риск „крехкия световен мир“, представляват „най-голяма опасност за него“ и са готови да унищожат 78 милиона иранци, в сравнение с което 6 милиона на Холокоста изглеждат като дреболия. Това, че Грас публикува поемата си точно в деня на еврейския празник Песах (4 април т.г.) е детайл, който обаче напомни добре известната антисемитска традиция, включително в Германия, точно на този ден да се отправят обвинения срещу евреите за извършени от тях престъпления и убийства.

Този ритуален акт окончателно показа доколко текста на Грас е съзнателно заразен с „чумни бацили“.

Както написа френският философ Бернар Анри Леви, „този текст докара до екстатичен ентусиазъм всички павловизирани кретени, които заразени от чумообразната смес на посланието на Грас се хвърлиха да му подражават, абсолютно омесвайки отхвърлянето на политическата коректност със словесната разпуснатост, която позволява да се възпроизвежда антисемитизъм.“

 

Това впрочем не е първата, а поредната провокация на Грас, свързана с Холокоста. Още през 2001 година той написва текст за загиналите германски военнопленници и обявява цифрата 6 милиона. Текстът предизвиква силно възмущение, защото използваното число не отговаря на истината (официалното е 363 хиляди, а по неофициални и най-завишени данни то достига един милион), но и защото числото 6 милиона има сакрално значение за евреите като цифра на загиналите в Холокоста.

Поемата на Грас даде повод на мнозина и у нас да се освободят от политически задължителната коректност и да се впуснат в обширни излияния, някои с неприкрит антисемитски дъх. Намериха се и демократични редактори, които отвориха радостно виртуалните страници на свои сайтове за този прииждащ „поток на съзнанието“. Така спорът придоби „ритуален“ характер, включително и поради почти комичното обстоятелство, че участието в него на няколко души с имена, които не завършват на „ов“, се превърна в повод за виртуален погром над тях. За щастие, намериха се и други, чиито публикации създадоха равновесие и усещане, че не се намираме в безнадеждно заразена среда.

 

Тъй като в подобни спорове без правила сме принудени да се позоваваме и на „международната общественост“, нека отбележа, че тя, в голямата си част осъди литературния манифест на нобелиста. Горещи благодарности той получи единствено от ръководителите в Иран (духовни и политически), първите които отлично разбраха посланието на Грас. Те моментално го поканиха да посети страната на аятоласите, без ни най-малко да се засегнат, че техният лидер е добродушно наречен от Грас „смешник“ (в българския превод е употребена думата „фанфарон“), безобиден епитет за индивид, който неведнъж заплашва евреите с унищожение, нарича Израел „злокачествен тумор, който трябва да бъде ликвидиран“, отрича Холокоста като „лъжа на евреите, за да създадат собствена държава“ и прочее.. Никой от защитниците на Грас в българското виртуално пространство не отбеляза този жест, но кой знае защо същите силно се възмутиха на отговора на Израел, който обяви писателя за „персона нон грата“. За онези, които не знаят това, нека припомня, че всички нацисти, членове на СС и прочее са по принцип „нежелани“ в Израел (освен ако не желаят да прекарат известно време в някой затвор). Така че Израел просто припомни на господин Грас статута, който му се полага в държавата по причини, за които си е виновен самият той.

Германската общественост ясно изрази отношението си към случая Грас. Говорителят на госпожа Меркел, Филип Мисфелдер нарече поемата „проява на изключително лош вкус и пълно неразбиране на ситуацията в Близкия изток“, Рупрехт Поленц, председател на Комисията по външна политика в Райхстага, заяви, че „поемата е огромна грешка и напълно невярна като концепция“, а литературните критици в Германия съсипаха въпросното произведение, а някои го обясниха дори със „старческа сенилност“. Последното ми се струва силно пресилено – макар и възрастен и може би точно поради това, Гюнтер Грас е искал да бъде добре разбран, изпращайки едно разрушително послание, предназначено за евреите, с които очевидно още смята, че има сметки за уреждане. Българските защитници на Грас или не са разбрали това, или просто желаят да маркират свой периметър в една традиция, която има и по-ясни последователи, но няма перспектива.

А що се отнася до демокрацията в Израел, едва ли има някой, който да се съмнява, че тя се упражнява повсеместно, понякога дори в ущърб на самата държава. Това е първата страна, която ефективно осъди свой президент заради „сексуално преследване“ на подчинени жени, дава гласност на всеки случай на корупция, подкрепя интелектуалци и известни писатели като Амос Оз или Гросман, които не пестят критики на правителството, има свое собствено движение на „индинядос“ (оскърбените), които разполагат палатки в центъра на Тел Авив, нейните граждани се ползват с пълни демократични права, без разлика на произход, вероизповедание, сексуална ориентация и прочее.

С такава страна и народ се дискутира, включително по болезнени въпроси, а не се изпращат словесни подводници, заразени с бацили на омраза, каквито по-подхождат на аутистични режими, въоръжени до зъби в същия район, които от години заплашват не само Израел, но и спокойствието на света.

Личности, дори с лаврови листа на нобелисти, които не са разбрали това, имат проблем с възприятието на Израел като нормален и равноправен член на международната общност. Това превръща самите тях в морален казус и проблем, който няма нищо общо със свободата на убежденията, нито с някаква въображаема цензура, която се привидя на адвокатите на Гюнтер Грас. Неговата „поема“ бе преведена на всички възможни езици, публикувана на страниците на всички ежедневници – обстоятелство, от което застарелият и изчерпан като потенциал автор би трябвало да бъде доволен. Той обаче едва ли се чувства удовлетворен, защото светът му даде да разбере, че този „успех“ е херостратов с типичната за подобен вид деяние последица : преждевременна (в случая морална) смърт и забвение…

Леа Коен
Леа Коен е родена в София. Завършва пиано и музикознание в Българска държавна консерватория, София, майсторски клас, магистърска степен. След това продължава за период от четири години да учи История на музиката в Университета в Утрехт, Холандия. В периода 1976-1989 последователно е редактор в списание „Българска музика“, преподавател във Висшия музикален институт в гр. Пловдив, музиколог, а след това и директор на Софийска филхармония, гл. драматург и изп. директор на МФ „Софийски музикални седмици“. За този период написва пет книги за музика, главно из тематиката на музикалния авангард от началото на века, между които монографии за Паул Хиндемит и за Любомир Пипков. Автор е на стотици статии в областта на културата, политиката и изкуството, на десетки радио и телевизионни предавания. Превежда френска есеистика, драма, проза, между превежданите автори са Дебюси и Сати (критическо наследство), Кокто, Метерлинк и др. След промените от 1989 г. се връща към писането, но вече в жанра на романа, като музиката отново играе съществена роля . От 1996 до 2008 г. написва 7 романа: „Докато смъртта ни раздели“ (1996), „Кратката вечност на Алма М.“ (1997), „Флориада“ (1998), „Консорциум „Alternus“ (2004), „Кандидат-президента“ (2006), „Близка връзка“ (2007), „Преследвачът на звуци“ (2008). През 1999 г. написва първата си пиеса „Горчиви череши“, представена през 2000 г. на фестивала „Аполония“. Избирана е за депутат във Великото народно събрание (1990) от квотата на СДС. Била е посланик в Белгия, Люксембург, ЕС, НАТО и ЗЕС, в Швейцария и Лихтенщайн (1991-2001). От 2002 г. ръководи Агенция „Арденте“ за културен обмен. Омъжена, с един син.
Други статии от този автор
Посетители: 109

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 10 часа
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 6 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 1 седмица
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 1 седмица
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 1 седмица
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 2 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 2 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 2 седмици