1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 Епископ Ричард Уилямсън поддържа някои много особени и, откровено казано, отблъскващи възгледи: че никакви евреи не са били убивани в газови камери по време на Втората световна война; че на 11 септември кулите-близнаци са били разрушени от американски експлозиви, а не от самолети; че евреите се борят за господство над целия свят „за да подготвят трона на Антихриста в Ерусалим“. И това са само някои от мненията му по светски въпроси.

По въпроси, засягащи католическата доктрина, мненията му бяха считани за толкова далечни от възгледите на модерната църква, че Ватиканът го отлъчи от църквата през 1988 – заедно с някои други членове на ултра-консервативното Общество на Св. Пий Х, основано от фашисткия симпатизант Марсел Льофевр. Сред поддръжниците на Уилямсън се намират хора като британския историк Дейвид Ървинг, който наскоро бе хвърлен в затвора в Австралия, за възхваляване на нацистите.

Епископът следователно не изглежда като особено привлекателна личност. Но дали той наистина заслужава всичко, което в момента се е струпало на главата му? Като следствие от някои изказвания, направени от него пред шведската телевизия, му беше отказано приемането обратно в църквата, което му беше обещано по-рано от папа Бенедикт – нещо напълно справедливо, най-вероятно. Но също така той беше прогонен и от Аржентина, където живееше, а в момента е заплашен от екстрадиране от Германия, където му се подготвя процес за отричане на Холкоста.

Междувременно, нека разгледаме случая на един друг непривлекателен мъж, холандския политик Герт Вилдерс, на когото преди няколко месеца беше отказано да посети Великобритания, където беше планирал да представи късометражния си филм на име Fitna, представящ исляма като терористическа вяра. Обратно в Холандия, срещу него се подготвя процес в Амстердам, за „разпространяване на омраза“ срещу мюсюлманите. Той сравнява Корана с Mein Kampf и поддържа идеята да се прекрати по-нататъшната имиграция на мюсюлмани в Холандия.

Забраната за влизане във Великобритания, както и предстоящият процес, всъщност само направиха Вилдерс още по-популярен в Холандия, където едно допитване показа, че неговата популистка анти-мюсюлманска партия, PVV, би получила 27 места в парламента, ако изборите биха се провели в момента. Причината за нарастващата популярност на Вилдерс, освен все по-нарастващото недоверие срещу мюсюлманите, е в това, че той успешно си създава имидж на борец за свобода на словото.

Принципът за свобода на словото, един от фундаменталните принципи в либералните демокрации, означава, че ние трябва да приемем свободното изказване на възгледи, които считаме за осъдителни – вътре в определени граници. Въпросът е: а в какви именно граници?

Законите за свобода на словото се различават до известна степен от страна до страна. В няколко европейски демокрации, включително Франция, Германия и Австрия, е криминално престъпление да се изразява мнението, че Холокостът никога не се е случвал. Много демократични страни имат закони против насъскването на омраза и насилие. Някои страни, като например Холандия, имат даже закони против преднамереното обиждане на хора въз основа на тяхната раса или религия.

Идеите на епископ Уилямс може и да са отвратителни, но криминалното преследване на един човек заради възгледите му относно историята най-вероятно е лоша идея. Той трябва да бъде критикуван, дори осмиван, но не и хвърлян в затвора. По същия начин сигурно щеше да бъде много по-добре, ако Вилдерс би показал своя жалък филм във Великобритания, вместо да бъде подлаган на забрана. Каквото и да мисли човек за законите против разпространяването на омраза или обиди, все пак законът си остава един доста тъп инструмент, когато става дума за въпроси, засягащи словото.

Разбира се, свободата на словото не е нещо абсолютно. Дори Вилдерс, с неговия абсурден призив за забрана на Корана, ясно смята, че съществуват граници – за неговите опоненти, разбира се, не за самия него. Но все пак не е лесно да се определи какви точно би трябвало да бъдат тези граници, защото те зависят от това кой какво и на кого казва, та дори и къде точно го казва.

Мненията на Уилямсън внезапно станаха важни, защото този неизвестен, отлъчен свещеник щеше да бъде възстановен отново от папата. Това би придало институционална значимост на неговите лични възгледи. В случая с Вилдерс още по-важно е, че той е политик, а не просто частно лице, насърчаващо опасни предразсъдъци срещу едно уязвимо малцинство.

В цивилизования живот хората се въздържат от изказване на множество неща, независимо от въпроса за тяхната законност. Някои думи, използвани от млади чернокожи мъже в американските градове сред самите тях, биха получили съвсем различно звучене, ако биха били използвани от млади бели мъже. Осмиването на начините на живот и вярванията на малцинствата не е съвсем същото нещо като осмиването на установените предразсъдъци и навици на мнозинството.

Ако това ви намирисва на политическа коректност, то нека бъде така. Но цивилизованият живот, особено в страни с голямо етническо и религиозно разнообразие, скоро би се разпаднал, ако всеки би се чувствал свободен да говори каквото си поиска, на когото и да било. Проблемът е в това къде да се тегли чертата. От гледна точка на закона това вероятно е точката, отвъд която думите са замислени така, че да предизвикват насилие. От социална гледна точка съществуват прекалено много променливи, за да е възможно се установи един абсолютен, универсален принцип. Подходящите граници трябва да бъдат постоянно проверявани, оспорвани и отново договаряни.

Хора като епископ Уилямсън и Герт Вилдерс са полезни до степента, в която те ни позволяват да правим именно това. Оставете ги да говорят, така че да могат да бъдат осъдени, но не в съда, а чрез противоположни мнения. Забраната само им позволява да позират като мъченици на свободата на словото. А това не само прави по-трудно атакуването на възгледите им, но и придава лоша слава на свободното слово.

Източник
 

Pin It
Иън Бурума
Иън Бурума (р. 1951 г.) е британски журналист, писател и университетски преподавател. Сред най-известните му книги са „Убийство в Амстердам: смъртта на Тео ван Гог и границите на толерантността“ (2006) и „Година Нула: историята на 1945“ (2013). Негови статии редовно се публикуват в „Ню Йорк Ривю ъф Букс“ и „Гардиън“. На български е преведена книгата му  (в съавторство с Авишай Маргалит) „Оксидентализмът: кратка история на антизападничеството“ (изд. „Кралица Маб“, 2006 г.)
Други статии от този автор

Посетители

195

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 1 ден
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 1 ден
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 2 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 1 седмица
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 1 седмица
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици