От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 07 Populism J W Mueller

 

Всички те не изглеждат еднакво. Но ако ги съберем заедно, те очевидно образуват политическо семейство: Орбан, Ердоган, Качински, Тръмп, Моди, може би Нетаняху, със сигурност Болсонаро. Би било грешка да се хомогенизират тези в крайна сметка коренно различни национални траектории: причините за възхода на десния популизъм не са идентични във всички случаи. Но има тенденция, която е важно да се разбере: десните популисти са разработили обща стратегия и нещо, което дори може да се нарече споделено авторитарно-популистко изкуство на управление – именно то поражда семейната прилика.

Популисткото изкуство на управление се основава на национализма (често с расистки подтекст), на превземането на държавата за целите на партийни лоялисти и, по-малко очевидно, на въоръжаването на икономиката за осигуряване на политическа власт: комбинация от културна война, патронаж и масов клиентелизъм. Спецификата на тези характеристики обикновено не се забелязва от онези, които отъждествяват съвременния десен популизъм с фашизма, разглеждат популизма като нова идеология или приемат, че „обикновените хора“ сами са си причинили всичко това с желанието си за авторитаризъм. Разпространението на популистката техника на управление слага край и на илюзията, след края на Студената война, че само демокрациите могат да се учат от собствените грешки и от опита си. Някога се казваше, че авторитарните държави не могат да въвеждат иновации или да се адаптират към променящата се среда; те са обречени да свършат като Съветския съюз. Новият Популистки интернационал – чиито членове заимстват, изпробват и усъвършенстват техниките на популисткото управление едни от други – трябва да наруши тази самодоволна либерално-демократична представа.

Историците търсят прецеденти за това, на което сме свидетели в момента, често с цел да извлекат „поуки от миналото“. Това е свързано с многобройни проблеми, не всички от които са характерни за нашата епоха. Както казва историкът и либерален политик Джеймс Брайс през 1920 г., „основната практическа полза от историята е да ни избави от правдоподобни исторически аналогии“. Това, което е характерно за нашата епоха, както отбеляза Тони Джъд, е, че сме станали изключително умели в преподаването на уроците на историята, но доста лоши в преподаването на действителната история. Истината е, че днешните заплахи пред демокрацията не се съпоставят добре с опита от XX век. Фашизмът – за разлика от авторитаризма или расизма – не се възражда: не се извършва масова мобилизация и милитаризация на цели общества; и докато се разпалва омразата към уязвимите малцинства, не се създава системен култ към насилието, който възхвалява смъртната битка като апотеоз на човешкото съществуване. Не се извършва и цялостно преустройство на държавите въз основа на расизма – с което не се отрича, че расовата (и религиозната) вражда в Унгария, Бразилия и САЩ получава своята легитимност от най-високо ниво.

Една от причините да не сме свидетели на второто пришествие на определено антидемократично минало е просто, че днешните антидемократи също са се поучили от историята. Те добре знаят, че не могат да бъдат хванати в извършване на масови нарушения на правата на човека: това би било твърде неприятно напомняне за диктатурите от 20-ти век. Мащабните репресии, които Ердоган извършва от 2015 г. насам, се разбират като признак на слабост, а не на сила. Точно защото можем да признаем, че има исторически прецедент, като цяло това не се случва.

Вярно е, че авторитарно-популистките режими постоянно се стремят да разделят обществата си, по-специално като поддържат идеалите за „истинския турчин“, „истинския унгарец“, „истинския индиец“, а също и „истинския американец“. Но тези опити за осигуряване на културна хегемония вървят ръка за ръка с нещо много по-прозаично: тенденцията на техните лидери да търсят самообогатяване. Авторитаризмът върви ръка за ръка с клептокрацията (термин, въведен от полско-британския социолог Станислав Андрейски в края на 1960-те години). Прякото обяснение е, че липсата на правни и политически ограничения улеснява саморазправата, което от своя страна засилва нуждата на лидерите да държат здраво в ръцете си съдебната и политическата система, за да избегнат наказание, когато властта им отслабне. Но има и политическа логика: въвличането на други хора в престъпността ги обвързва с режима, принуждавайки ги към лоялност; масовият клиентелизъм – възнаграждаване на поддръжниците с покровителство – води до масова лоялност. А заплашването на онези, които не подкрепят популисткото управление, със загуба на работа или социални придобивки, решава проблема как да се упражнява контрол върху обществото, без да се стига до твърде много преки репресии.


Small Ad GF 1

Тази динамика има предвид социологът Балинт Магяр, когато говори за възхода на „мафиотската държава“ в Унгария. Той не говори за пликове, пълни с пари, които се предават под масата, а за използването на държавни структури и законни средства за корупционни цели. Така например забележителен брой държавни поръчки се възлагат на безконкурентни участници в търгове. Мафиотските държави се контролират от това, което Магяр нарича „политически семейства“. (Обикновено те включват действителните семейства на владетелите, както е при Тръмп, Орбан, Болсонаро и Ердоган; особено видими роли са запазени за зетьовете). Абсолютната лоялност се дава в замяна на материални награди в настоящето и, което е също толкова важно, на защита в бъдещето. Основното предимство на контрола върху една модерна бюрократична държава – отбелязва един унгарски наблюдател – не е властта да преследваш невинните. Това е възможността да се защитават виновните. Съгласието с провокациите и скандалното нарушаване на нормите от страна на лидера е доказателство за съгласието на онези, които иначе биха могли да бъдат заподозрени, че са запазили вярата си в правилните демократични стандарти. Нещо повече, тъй като нарушаването на нормите компрометира членовете на политическото семейство, те трябва да се държат заедно за взаимна защита, което спомага за установяването на надеждност и доверие – определяща характеристика на първоначалната форма на мафията.

Новите авторитарно-популистки държави не само че не са фашистки в познатия исторически смисъл; в един важен аспект те преобръщат модела на нацисткото управление с главата надолу. Както показва политологът Ернст Френкел, нацистката политика не се характеризира с пълно беззаконие и хаос, както обикновено се твърди в традиционните представи за тиранията или тоталитаризма. В много сфери на живота всичко при нея протича по съвсем нормален и предвидим начин: сключват се бракове, сключват се и се изпълняват бизнес договори. Наред с тези области на относителна правна нормалност обаче винаги е съществувала заплахата от това, което Френкел нарича „прерогативна държава“, която може да действа по напълно непредсказуеми и безотговорни начини. Той използва термина „двойна държава“, за да опише съвместното съществуване на предвидима нормалност и непредсказуема репресия.

Какво ще стане, ако днес отново сме изправени пред двойна държава, с тази разлика, че разделението е между сферата на политиката, която в много отношения остава относително нормална, и икономическата сфера, където човек е подложен на произволно упражняване на власт? Или може би не чак толкова произволна, тъй като, ако е вярно, че лоялността към политическото семейство е решаваща за икономическия успех, то наказанията всъщност са предвидими. Вместо да изпрати мутри да приберат парите, правителството просто предупреждава данъчните власти – и те винаги ще намерят някакъв претекст. В резултат на това на влиятелни бизнесмени, които не са очевидно лоялни към режима, се отправят предложения за продажба на дяловете им, които те не могат да откажат – в Унгария това редовно се случва с олигарси, за които се смята, че са свързани със социалистическата партия. Както посочва социологът Ким Лейн Шепеле, тези модели невинаги са лесно забележими за външните наблюдатели, тъй като действията, които по същество са политически, винаги могат да бъдат представени като продиктувани от икономическа необходимост.

Не всички десни популистки правителства управляват пълноценни мафиотски държави. В някои случаи противодействащите сили срещу пълното политизиране на държавата и икономиката са твърде силни. Това включва и САЩ, засега. Тръмп и семейството му очевидно се опитват да използват поста си за лични облаги, а президентът открито прави забележки на американските корпорации в Twitter. Но въпреки че родовата принадлежност е широко разпространена в Белия дом, политическото семейство на Тръмп не се е разпростряло много далеч: не сме свидетели на появата на тръмпистки олигарси. Това, което виждаме, са тръмпистките поддръжници – Пол Раян и Мич Макконъл, които с удоволствие прокарват мерки за дерегулация и масивно намаляване на данъците за висшия ешелон. Тези поддръжници се заеха да реализират целта на Стив Банън за „деконструиране на административната държава“, като на практика ликвидираха органи като Агенцията за опазване на околната среда.

По-трудно е да се установи управлението на мафията в международно уязвимите части на икономиката. Прието е да се смята, че десните популисти са врагове на неолиберализма, но Орбан, например, се е помирил с международните инвеститори. Той предлага на германската автомобилна индустрия това, което един унгарски наблюдател нарече „китайски условия в средата на Европа“: предимно податливи профсъюзи, там където изобщо има профсъюзи, и бързи репресии срещу всичко, което прилича на екологичен протест, например срещу големия завод на Audi в Дьор (както се пошегува един критик, системата е колкото „Audi-крация“, толкова и автокрация). Ние сме прагматици – казва Матеуш Моравецки, лидер на дясното популистко правителство на Полша. „Имаме проблем с част от европейския политически елит и с журналистите, но не и с нормалните хора. Например 97% от всички чуждестранни инвеститори биха дошли отново при нас“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Десните популисти твърдят, че те, и само те, представляват това, което са склонни да наричат „истинските хора“ или „мълчаливото мнозинство“. Конкурентните претенденти за властта се отхвърлят като непоправимо корумпирани: „Измамницата Хилари“. За онези от народа, които не се присъединяват към популистите, се казва, че никога не са принадлежали истински към него – например при осъждането на критиците на Тръмп като „неамериканци“, Качински, който се възмущава от поляците с предателство в гените, или настояването на политиците от [индийската] БДП, че „разделението … е само в съзнанието на някои политици, но като общество Индия е една и Индия е хармонична“. Популистите непрекъснато говорят за обединяване на хората, но политическата им стратегия включва разделяне на обществата и водене на културни войни: който не иска да бъде обединен по техните условия, бива изгонен. Както се изрази Тръмп в предизборна реч през май 2016 г., „единственото важно нещо е обединението на хората, защото другите хора не означават нищо“.

Ако имат достатъчно власт, популистите се опитват да колонизират самата държава. Една от първите промени, към които Орбан и неговата партия Фидес се стремяха след идването си на власт през 2010 г., беше да преработят закона за държавната служба, за да могат да поставят лоялни хора на длъжности, за които се предполагаше, че са безпартийни и бюрократични. Оправданието им беше, че либералната левица контролира държавата и трябва да бъде прочистена; в съответствие с представата за себе си като единствените истински представители на народа, популистите можеха да твърдят също, че тъй като държавата е за народа, ако те завладеят администрацията, това е просто случай, в който самият народ си присвоява това, което му принадлежи по право.

Както „Фидес“, така и партията „Право и справедливост“ (ПиС) в Полша направиха умни крачки, за да поемат контрола над съдилищата и да упражнят власт над медиите. Беше ясно посочено, че журналистите не трябва да отразяват събития, които нарушават интересите на нацията (приравнени към интересите на управляващата партия). Подобно на Наполеон III, те обикновено отвръщаха на всяка критика от страна на юристи или журналисти с въпроса: „Кой ви е избрал?“ Индийският министър на финансите заяви, че „демокрацията не може да бъде тирания на неизбраните“; полският министър на правосъдието, който се занимаваше с безмилостни атаки срещу независимата съдебна власт, сметна за необходимо да обясни, че Полша е демокрация, а не „съдебно-крация“.

Тръмп не е единственият лидер, който обявява независимите медии за „врагове на народа“. Не е задължително завладяването на медиите от авторитарни популисти да бъде пълно; отново, твърде очевидният Gleichschaltung[1] би напомнил както на гражданите, така и на външните наблюдатели за диктатурите от 20-ти век. В Унгария например продължават да функционират независими уебсайтове и една голяма търговска телевизия, собственост на Германия, но почти всички регионални вестници в страната са преминали в ръцете на приятелски настроени към правителството олигарси. Много от тях бяха достатъчно любезни в края на миналата година да „дарят“ своите авоари на нова фондация, чиято задача е да „насърчава дейности, които служат за създаване на стойност и укрепване на унгарската национална идентичност в печатните, радио, телевизионните и онлайн медийни платформи, които съставляват унгарската масова комуникация“. Според социолога Габор Поляк фондацията, която включва около петстотин медии и е регистрирана във ваканционния дом на голям съюзник на Орбан, контролира около 16% от общите приходи от медийния пазар в страната. Позовавайки се на специална клауза в закона за конкуренцията, правителството обяви сливането за имащо „стратегическо национално значение“, като по този начин изпревари всякакви действия на органа, натоварен да предотвратява концентрацията на медийна власт.

***

Опозицията от страна на гражданското общество представлява трудност за популистите: тя потенциално подкопава тяхната претенция да бъдат единствените представители на народа. Техният метод за справяне с този проблем е да следват наръчника, усъвършенстван от Владимир Путин (в много отношения модел за подражание на днешните десни популисти): да „докажат“, че гражданското общество изобщо не е гражданско общество и че това, което изглежда като народна опозиция по улиците, няма нищо общо с истинските хора. По този начин десните популистки режими направиха всичко възможно да дискредитират НПО, представяйки ги за инструменти на външни сили и дори (в Русия) настоявайки те да се обявят за „чуждестранни агенти“. Тръмп определи като „платени активисти“ милионите хора, които се обявиха срещу предложената от него забрана за пътуване на мюсюлмани, и отново използва този термин за критиците на [съдията от Върховния съд] Брет Кавано (като за капак ги обяви и за „зли“). Правителствата ще изтъкнат обичайните заподозрени – зад всичко стои ЦРУ или Сорос – но за истински креативните теоретици на конспирацията няма граници: протестите в парка „Гези“ през 2013 г., както в крайна сметка разкри съветник на Ердоган, са дело на Луфтханза, която уж се страхувала от засилената конкуренция на Турските авиолинии след откриването на новото летище в Истанбул. В същото време популистите могат да се насладят на протеста: той налива масло в огъня на културните войни, от които те процъфтяват. Това беше причината през първата година от управлението на Тръмп Стив Банън да определи „съпротивата“ като „наш приятел“. Поуката тук, разбира се, не е, че гражданите не трябва да излизат на улицата, за да протестират, а само, че трябва да са наясно колко бързо и изтънчено популистите могат да обърнат несъгласието в своя полза, за да оправдаят това, което винаги завършва като форма на изключваща политика на идентичността.

Подобна политика на идентичността всъщност не е свързана с убежденията, а с доказването на принадлежност към истинските хора. Едно недостатъчно отбелязано наследство от Студената война е предположението, че условията на политическия конфликт трябва да могат да бъдат проследени до идеите на важни мислители. Искате ли да разберете Путин? Интелектуалната сила, която стои зад трона, е философът „евразианист“ Александър Дугин, за когото западните специалисти говорят като за „най-опасния философ в света“. Болсонаро? Проучете Олаво де Карвальо, бразилски философ самоук, бивш астролог и страстен пушач, който се занимава с теории на конспирацията. Дори и сега ни казват, че човекът, който трябва да наблюдавате, ако искате да осмислите тръмпизма, е Банън, за чийто таен списък за четене се твърди, че включва Юлиус Евола, основен вдъхновител на европейската нова десница. (Сега Банън твърди, че работи с Орбан – „най-значимият човек на сцената в момента“, според Банън – и наскоро вечеря с Болсонаро и Карвальо в бразилското посолство във Вашингтон). Моменталната интелектуална история от този вид приема за даденост, че става дума за политически актьори, вдъхновени от всеобхватни мирогледи; тя също така приема без много доказателства, че крайно десните партии успяват, защото избирателите намират техните философии за привлекателни. В действителност лидерите не искат да бъдат ограничавани от интелектуалци, които биха могли да ги критикуват, че не успяват да приложат идеите си правилно; а повечето граждани нямат представа за езотеричните разсъждения на предполагаемите сили зад трона.

Не е трудно да се разбере защо либералните мислители неволно превръщат своите опоненти във философски гиганти на нелиберализма: това им дава повод за работа, за теоретична битка. Също така е лесно да се разбере защо те вярват, че обикновените мъже и жени са готови да бъдат съблазнени от нелиберални идеологии. Подозренията, че масите кроят нещо лошо, са стандартната позиция на либерализма от началото на XIX век. Демократичната двойна катастрофа на Брекзит и Тръмп дава на либералите лиценз да съживят предразсъдъците на масовата психология от XIX в.: хората са ирационални или поне ужасно зле информирани. Или пък те през цялото време са били авторитаристи. Както Хилари Клинтън наскоро се изрази в едно забележително интервю без доказателства, десният популизъм отговаря на това, което тя нарича „психологически, а не само политически копнеж да ти казват какво да правиш“. За да се противодейства на недемократичните маси, предпочитаната стратегия е превантивно да се ограничи демокрацията. В САЩ призивът е да се възстанови властта на „пазачите“ в политическите партии и медиите, които навремето не допускаха такива като Тръмп до първичните избори; в Европа либералните технократи като Макрон са тези, които ще ни спасят от опасния популизъм.

Но дали наистина толкова много хора са били обърнати към възгледите на крайната десница? Противно на теорията на доминото, проповядвана от социолозите и от самите популисти – първо Брекзит, после Тръмп, после Льо Пен и т.н. – факт е, че нито един десен популист все още не е дошъл на власт в Западна Европа или Северна Америка без сътрудничеството на утвърдените консервативни елити. Фараж не постигна Брекзит сам; той се нуждаеше от Майкъл Гоув, Борис Джонсън и други, за да уверят избирателите, че това е много добра идея. Тръмп не беше избран като лидер на спонтанно народно движение на – както гласи клишето – разгневени бели мъже от работническата класа; той беше кандидатът на крайната партия на истаблишмънта и се нуждаеше от подкрепата на Крис Кристи, Руди Джулиани, Нют Гингрич – всички те гарантираха за него. Това, което се случи на 8 ноември 2016 г., в известен смисъл може да се обясни с най-банални термини. Гражданите, които се идентифицират с Републиканската партия, излязоха и направиха това, което правят избирателите в изборния ден: пуснаха бюлетина за своята партия. Това, което се случи, беше напълно нормално, с изключение на това, че самият кандидат не беше чак толкова нормален.

Нетипичността на Тръмп не остана незабелязана, но над нея надделя по-голямо безпокойство. Някои републиканци заявиха, че макар да смятат Тръмп за неподходящ за президент, все пак са гласували за него. Все повече избори са свързани не с ентусиазираното одобрение на даден мандат, а с непоколебимото желание да се отхвърли някой или нещо друго. За мнозина от американската десница Хилъри Клинтън беше неизбираема независимо от всичко; за много бразилци беше задължително да гласуват срещу Работническата партия на Лула. В Унгария през 2010 г. и Полша през 2015 г. нито Орбан, нито Качински водеха кампания с обещанието да премахнат върховенството на закона. Вместо това те представиха своите партии като част от основното течение (в случая на Орбан твърдението беше удостоверено от най-мощните християндемократи в Европа, баварците с тяхната автомобилна индустрия). Гражданите на тези страни, вместо да разкрият дълбоко вкоренен копнеж по авторитаризъм, направиха точно това, което демократичната теория би предписала в една двупартийна система, в която единият основен претендент се е дискредитирал: в Унгария заради корупцията на социалистите и катастрофалните икономически резултати, в Полша – защото Християндемократическата платформа на Доналд Туск се беше успокоила след твърде много години на власт. Едва след гръмките си победи Орбан и Качински обявиха, че е време да се преобразят политическите институции.

По същата причина не всичко, което десните популисти са направили в управлението, е отражение на това, което хората са искали. Либералите трябва да престанат да стенат, че демокрацията умира, защото „народът“ вече не се интересува от нея; техните критици отляво трябва да направят нещо повече от това да твърдят, че демокрацията всъщност никога не се е раждала, защото съществуващите ни политически институции са оформени от расизъм и сексизъм. Не всичко, което популистите казват за елитите, е непременно погрешно – говоренето за фалшифицирани икономики има своя отзвук по някаква причина. Но докато либералите и левите се фиксират върху идеята, че десният популизъм има универсална причина, те ще останат фиксирани върху своите опоненти. Трябва да има нещо повече от това да бъдат „антипопулисти“: те трябва да започнат да разбират какво всъщност защитават.

2019 г.

Източник

 

 

[1] Gleichschaltung – в нацистката терминология това е процесът на нацификация, чрез който Адолф Хитлер и нацистката партия последователно установяват система за тоталитарен контрол и координация върху всички аспекти на германското общество и обществата, окупирани от нацистка Германия, „от икономиката и търговските сдружения до медиите, културата и образованието“. Бел. пр.

 

Ян Вернер Мюлер е научен сътрудник на Института за хуманитарни науки, Виена, и преподавател в университета Принстън, САЩ. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Спорове за демокрацията: политическите идеи в Европа през ХХ век“(Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe); статиите му редовно се публикуват в някои от най-авторитетните издания. „Що е популизъм?“ (What is populisim?) се появи на книжния пазар през август 2016 г.

Pin It

Прочетете още...