1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 07 Brandt Kniefall

 

Когато през есента на 2008 г. в Мюнхен започна вероятно последният голям процес срещу заподозрян в нацистки военни престъпления в Германия, той не предизвика големи вълни. 90-годишният командир на рота беше обвинен, че е заповядал да бъдат убити 14 цивилни в Италия през 1944 г. Едрият старец отричаше да е замесен в клането, а тримата му адвокати се застъпваха за него[1]. Мнозина не се съмняваха, че обвиняемият е бил фанатичен националсоциалист. Въпреки това постгероичните германци му даваха, цинично казано, биологична амнистия.

През 1950-те години случаят щеше да разбуни вълните, но не по начина, по който се надяваме днес. Затова ще се спра първо на края на 1940-те и 50-те години, очертавайки дългите сенки на нацисткото минало.

След това ще разгледам трите най-важни въпроса, които са били спорни оттогава до днес:

1. Могат ли нацистките престъпления да бъдат поправени?

2. До кога 20 юли 1944 г.[2] е бил обявяван за държавна измяна?

3. Ден на освобождението ли е 8 май?

В третата и последна част бих искал да разширя гледната точка към днешната европейска преоценка на диктатурите и към наследството от преодоляването на нацисткото минало.

Сенките на миналото

Нюрнбергският процес срещу 24 високопоставени националсоциалистически политици и военни, обвинени в извършването на тежки военни престъпления, бележи прехода към мирното време след Втората световна война. Той започва на 20 ноември 1945 г. и приключва на 1 октомври 1946 г. с произнасянето на присъдите. Последван е от други трибунали под юрисдикцията на отделни държави. Генералният щаб и Върховното командване на Вермахта (OKW) не са осъдени в основния процес за военни престъпления, но през 1948/49 г. в Нюрнберг се провеждат процеси срещу OKW – индивидуални процеси срещу 14 членове на военното ръководство на Вермахта. Съюзническите процеси срещу военнопрестъпниците написват нова глава в историята на международното право: за първи път виновници за война и за военни престъпления са подведени под отговорност; това е опит да се забранят веднъж завинаги военните престъпления.

При определящия стандартите Нюрнбергски процес се прави разграничение между престъпления срещу мира, престъпления срещу човечеството и военни престъпления, т.е. нарушения на признатото военно право. Нюрнбергският процес е най-голямото до момента политическо и правно усилие на международната общност за ограничаване на военните престъпления чрез налагане на наказания. Нюрнбергските процеси са безпрецедентни. Централно място в тях заемат три аспекта:

Първо, че Съюзниците разчитат не на сила, а на правото, за да отговорят на цивилизационния срив, извършен от нацистка Германия.

Второ, че е станало неизбежно осъзнаването на факта, че в края на най-ужасната война в човешката история няма алтернатива на създаването на международен наказателен съд.

Трето, че извършителите трябва да носят лична отговорност, независимо от техния ранг или длъжност.

Критиката, че тук се е състояло „правосъдие на победителите“, е несъстоятелна, защото:

– Германската агресия е създала уникална ситуация;

– Германия се е превърнала в „престъпна държава“;

– безусловната капитулация и поемането на „върховната власт“ от съюзниците, т.е. окупационното правило, дава възможност за прилагане на наказателни мерки.

Съвременната правна история до голяма степен е единодушна: за първи път в Нюрнберг високопоставени и по-висши политици и военни са подведени под отговорност за делата си и нито един национален закон, нито пък съществуващи норми на позволение, не са в състояние да ги защитят. Това е нещо, насочено към бъдещето[3].

Разбира се, във всичко това има и недостатъци или поне парадокс. Дългосрочна последица от тези процеси е нещото, което може да се нарече „капан на виктимизацията“. През 1950-те години западногерманците обявиха престъпленията и Холокоста за дело съответно на демона Хитлер и на СС, и по този начин обосноваха мита за германския Вермахт като олицетворение на вечните войнишки добродетели. От такава гледна точка германците изглеждат като пасивни страдалци, като жертви на безмилостно, дълбоко злонамерено ръководство. Самите извършители смело взеха спасението си в свои ръце. Още през 1945 г., в меморандум за Нюрнбергския процес, петима високопоставени германски генерали направиха портрет на Вермахта, който оставал единен в критичното си несъгласие с Хитлер и достоен в безкористната си отдаденост на дълга. Повечето германци успяха да се разпознаят на тази снимка. Те се вживяха в ролята на жертви и отхвърлиха мисълта за всякакво съучастие. През 1950-те години се появиха множество мемоари на генерали, подкрепени от историци, които сами са били войници. Вермахтът беше представен като неутрална, почти резистентна срещу нацистите организация. От тази гледна точка той изглежда като невинно-виновна жертва. Изглежда, че геноцидът е бил отговорност единствено на СС[4]. Генерал-фелдмаршал Кеселринг изигра важна роля за спасяването на честта. Мощни мрежи от интереси успешно използваха примера на Кеселринг, за да изтъкнат невинността на Вермахта. Медиите също запяха тази песен. На 5 февруари 1950 г. списание „Щерн“ пише за военните престъпници, затворени в Шпандау: „Всички те не са престъпници. Те са джентълмени.“[5]

Как могат да бъдат обяснени тези историко-политически тенденции? След денацификацията на Съюзниците и съдебните процеси за военни престъпления основаването на Федерална република Германия води до затишие в преследването на насилствените престъпления на националсоциалистите. В началото на 1950-те години сътрудниците и извършителите на нацистки престъпления са амнистирани и интегрирани в обществото[6]. С оглед на Студената война прагматичният въпрос е: бърза демократизация и социална интеграция – или, напротив, безусловна преоценка и наказание на нацистките престъпления. Въпреки съпротивата на отделни личности, федералната германска политика по отношение на миналото, която избира първия от тези два пътя, се основава на широка коалиция от почти всички политически сили и по този начин отговаря на широката психологическа потребност на западногерманците най-накрая да теглят черта под съюзническата денацификация.

Отговорна за неочакваната стабилизация на младата Федерална република е, грубо казано, функционалната и поради това скандална политика по отношение на нацистките елити и начина, по който трябва да се гледа на миналото. Тези елити са не толкова наказани, колкото интегрирани в новата държава. За извършителите е направено повече, отколкото за жертвите. „Рецептата за успех“ се основава на двойна стратегия: амнезията и амнистията са едната страна на монетата; другата страна е контрастното разграничаване от „Третия райх“, което е универсализирано под лозунга „кафявото е равно на червеното“ в съответствие с теорията на тоталитаризма. Чувството за общност на германците се разпростира в новата епоха и поражда обща солидарност на оправдание, която свързва германците в началото на Федералната република. Държавните служители, които са били уволнени по време на окупацията, са възстановени на работа по изключително щедър начин, като сред тях има десетки хиляди, които са били силно ангажирани с режима. Разбира се, никой от особено изявените нацистки главатари не оцелява политически във Федералната република, но средната част от номенклатурата намира своето място в новата държава, а фактът, че коментаторът на Нюрнбергските (нацистки) закони Ханс Глобке е назначен от Аденауер на поста държавен секретар във Федералното канцлерство, поставя новата демокрация под съмнение[7].

След 1949 г. федералното правителство се стреми да се справи възможно най-бързо с наследството от съюзническите наказателни и прочистващи практики през годините на окупация, а Бундестагът гарантира, че наказателната саморазправа практически спира със законите за амнистия от 1949 и 1954 г. През 1950-те години обаче западните държави също проявяват известна снизходителност към германските престъпници[8].

Това, което може да изглежда изненадващо на пръв поглед, се обяснява сравнително лесно при по-внимателно вглеждане. Причините за това могат да се търсят не на последно място в политическия натиск: Хората – както на Запад, така и на Изток – са зависими от „своите“ германци, така че трудно установените отношения не бива да се изострят веднага. Германското правителство, подкрепяно от истинско лоби против военните престъпления, прави всичко възможно. Настояването за освобождаване на германците, „осъдени за военни престъпления“, с което Федералната република от създаването си насам се обръща към почти цяла Европа, не е било отправяно толкова нагло към никоя друга държава, колкото към Гърция, където са се водили стотици разследвания срещу германски членове на Вермахта. Западногерманската страна не само даде да се разбере, че туризмът може да пострада, ако „въпросът за военните престъпления“ не бъде решен по удовлетворителен за Германия начин. Освен това Бон намекна, че може да бъде застрашено и приемането на Гърция в НАТО.

След интеграцията на Федералната република на Запад осъдените от съюзниците военни престъпници също бяха освободени, което реабилитира Вермахта. Никой вече не се съмняваше публично, че Вермахтът е водил „нормална война“; всъщност от гледна точка на Студената война, Втората световна можеше да се тълкува дори като германски принос към антикомунистическото западноевропейско обединение. При това всичко беше съсредоточено върху историческото представяне на битката при Сталинград. Националсоциалистите превърнаха битката в мит. Въпреки че след Сталинград голяма част от германците бяха оттеглили вътрешната си подкрепа за войната, на Запад е запазен един важен компонент от мястото на паметта за „Третия райх“, а именно, че в Сталинград е направен опит да се спаси Западът от болшевизма и че по този начин това е била историческа европейска мисия.

Но след края на войната Сталинград като място на паметта се превърна във важен елемент от разделената памет в Германия. В ГДР Сталинград означаваше отправна точка за едно по-добро и по-щастливо бъдеще. Още от самото начало там Сталинградската катастрофа беше част от ядрото на една категорично национално определена идентичност, присадена от SED [източногерманската компартия], като новата, по-добра Германия. Тази катастрофа е в основата на източногерманско-съветската дружба. Тук Сталинград е „триумфът на справедливата война“ срещу фашистките завоеватели. Сталинград е „големият урок“.

От друга страна, във Федералната република съществуват доста различни версии за това историческо събитие. До 1970-те години в литературните, автобиографичните и дори историографските разкази се обсъждат „пропуснатите възможности“ – като например възможността за пробив на обръча – така че провалът на 6-та армия някак си остава загадъчен. В най-популярната книга за Сталинград от 1950-те години, бестселъра на Фриц Вьос „Hunde wollt ihr ewig leben“ („Кучета, искате ли да живеете вечно“), ландсерите[9] са превърнати в изкупителни жертви на ръководството – както почти винаги са ставали и след това. След филмовата адаптация на романа през 1959 г. критикът Ерих Куби пише:

С оглед на факта, че от 1950 г. насам във Федералната република всеки германец несъзнателно иска да спечели войната със задна дата, творбата има нещо като национален терапевтичен ефект. Всеки германец, който излезе от този филм, се чувства оневинен[10].

Защо, трябва да се запитаме отново, съмнителното предложение за „чист Вермахт“ е срещнало толкова широко одобрение в западногерманското общество? Разбира се, трябва да се вземат предвид и колективно-психологическите измерения. Но освен това не бива да се пропускат и следните неща: Най-популярната война се състоя в Африка. Ервин Ромел е изключителният „мемориал“ на Вермахта през следвоенния период. Дълго време Ромел, любимият фелдмаршал на Хитлер, си остава най-популярният германски войник през Втората световна война, като на практика се превръща в популярен герой. И до днес войната в пустинята се възхвалява като ритуално състезание. В трактата на Ромел, написан през 1943 и публикуван през 1950 г., битката дори е превърната във „война без омраза“, както е заглавието на книгата – едно истинско африканско приключение. Африканската кампания подхранва славата на „неопетнения щит“ на Вермахта и легендата за Ромел се разпространява, особено от генерал Шпайдел, който допринася за изграждането на Бундесвера. Ромел се превръща в позната фигура от средствата за масова информация, а в киносалоните на западния свят командирът е възхваляван като „съвременния Ханибал“[11].

В ГДР хората го помнят по различен начин. „Източният Ромел“ е активен привърженик на фашистките теории във Вермахта, има най-тесен контакт с нацисткото ръководство и е смятан за политически и стратегически играч на германския империализъм. Но както винаги се случваше в конфликта между двете германски системи: колкото повече осъждаха Ромел на Изток, толкова по-решително се държаха за него на Запад. Отвъд политическите различия, доколкото може да се обобщи, следвоенното общество в Западна Германия се примири с армията на Хитлер. Декларацията за почит на канцлера Аденауер и настояването пред западните съюзници за отчитане на западногерманския военен принос, споиха още повече този консенсус по отношение на паметта.

Досега Холокостът не беше споменаван, защото става дума за скандално сляпо петно от 1950-те години. До края на десетилетието [във Федерална република] почти не се говори за Холокоста, със сигурност не и публично, но дори западногерманските историци предпочитат да не го изследват. На латентно човешко ниво сред западногерманците продължава да съществува цяла поредица от преддемократични нагласи, особено антисемитизъм. Като цяло западногерманската общественост мълчи за „Третия райх“. Само малцинствата се осмеляват да повдигнат възражения, останалото е потулване на въпроса чрез различни оневинения, защита срещу миналото и прехвърляне на вината. В историческия образ на онова време националсоциализмът изглежда като рожба на някакъв демон и сатанински водач, като почти необяснимо нахлуване на ирационалното, като посещение и гибел – и в съответствие с това германците виждат себе си като жертви, а не като извършители. Нещо повече, популярната теория за тоталитаризма обединява кафявата нацистка диктатура и червената диктатура на SED, от което има нееднозначни последици. Тя размива различията и пренебрегва Холокоста – това е едната страна. Но другото е, че антитоталитарният консенсус, който често е по-скоро антикомунистически, значително стабилизира младата западногерманска демокрация.

От около 1958 г. нататък климатът на времето се променя, а с него и споменът за Холокоста. Фонът се формира от антисемитските скандали и очернянията със свастики в цялата Федерална република в края на десетилетието, които шокират политическата класа. Дефицитите в областта на училищното и политическото образование вече са очевидни. Реакцията е бърза: в средата на 1960 г. западногерманските министри на образованието приемат нови насоки за часовете по история, в които националсоциализмът трябва да бъде разгледан по-подробно, а Федералната агенция за гражданско образование трябва да окаже образователно въздействие върху широката общественост с нови серии от публикации и събития. Предприети са и правни стъпки: през 1960 г. законодателят създава престъплението „подстрекаване на народа“. Освен това местата на ужаса на нацисткия режим, които са оставени да се рушат в продължение на години, като например бившия концентрационен лагер в Дахау или нацистката централа в Берлин, оттогава са превърнати в медийно ефективни места за възпоменание. Признава се, че запазването на местата на ужаса не е нещо неприлично, а поучително.

Така в края на 1950-те и началото на 60-те години започва големият прелом. Процесът срещу Айхман в Йерусалим, процесът срещу надзирателките от Аушвиц във Франкфурт на Майн, но най-вече дебатите в германския Бундестаг относно давността предизвикват дълбок конфликт в западногерманското общество относно начина, по който трябва да се припомнят нацистките престъпления – и именно поради тази причина ги изтръгват от забравата. Ефектът върху обществения дебат и като цяло върху осъзнаването на нацистките престъпления и въпроса за вината или извършителите става повече от ясен: Конфликтната преоценка на националсоциалистическото минало се извършва през 1960-те и 70-те години главно в съдилищата. Нарастващият брой наказателни производства, но най-вече отделни големи съдебни процеси, поставят криминалните измерения на националсоциализма в центъра на общественото внимание. Няма как да избяга от това. Отличителна черта на 60-те години е конфликтът. Преобладаващият дотогава консенсус за интегриране на нацистките извършители в следвоенното общество започва да се разпада. Кумулативната героизация, която стилизира родителите и бабите и дядовците като герои на ежедневната съпротива, приключва. Консенсусът за идентичността се разпада със силен гръм.

На официално ниво дебатите по въпроса за давността в германския Бундестаг между 1965 и 1969 г., в резултат на които давността най-накрая беше отложена, а след това и отменена, запазват въпроса в съзнанието на западногерманците и дават ход на процесите на обучение. Пропагандните кампании на SED и „кафявите книги“ за западногермански политици, които са участвали в националсоциализма, винаги са съпътствали дебата в Западна Германия. Преди всичко Теодор Оберлендер, Ханс Глобке, но също и Хайнрих Любке попадат под кръстосан огън от страна на ГДР. Може да се съмняваме дали това е оказало някакво въздействие върху западното население, но в комбинация с един друг процес промяната в съзнанието наистина се усеща. Западногерманците все повече възприемат Федералната република като „своя“ република. Така нареченото икономическо чудо, социалното благосъстояние и върховенството на закона довеждат до един вид емоционално признание и именно този нормативен ангажимент към Федералната република включва отхвърляне на нацисткото минало. Сега вече оневиняването започва да се смята за скандал.

Ключови въпроси в „Преработването на миналото“

За да разберем по-добре основните проблеми, колебанията между морала и прагматизма и произтичащите от тях парадокси и половинчатости, сега бих искал да се спра на три от най-важните въпроси [в тази връзка].

Възможно ли е да се поправят нацистките престъпления?

В този контекст терминът „поправяне“[12] е неправилно избран. Нацистките престъпления не могат да бъдат „поправени“, както и не могат да бъдат върнати към живот милионите жертви, които те са причинили. Въпреки това терминът се наложи. Студената война играеше определяща роля при разглеждането на въпроса за репарациите за жертвите на националсоциализма, поради което те бяха напълно приключени едва след края на този исторически период и след обединението на Германия. В Лондонското споразумение за дълга от февруари 1953 г.[13] се предвиждаше исковете на чуждестранните жертви на нацистко преследване да бъдат отложени до сключването на мирен договор. Въпреки това в хода на интеграцията си със Запада Федералната република пое отговорността за „преследваните на Запад“ и реши да извърши доброволни плащания: В периода 1959-1964 г. са сключени споразумения с единадесет държави от Западна, Северна и Южна Европа и са предоставени общо 876 милиона германски марки за репарации. За Изтока и „преследваните на Изток“ нямаше нищо подобно до 2000 г.[14] По-скоро във федералния закон за обезщетенията, приет през 1953 г., е включена „дипломатическа клауза“, която изключва възможността средствата за обезщетения да постъпват в държави, с които Федералната република не поддържа дипломатически отношения. Тази забрана засяга всички преследвани от нацистите лица, живеещи в Източния блок. Изключение е направено за Израел, с който Федералната република установи дипломатически отношения едва през 1965 г.[15]

Около 80% от парите за обезщетения са постъпили в чужбина, половината от които в Израел. На 16 януари и 12 март 1951 г. израелското правителство изпраща две ноти до четирите окупационни сили в Германия, в които предявява претенции за изплащане на компенсации. Първите западногерманско-израелски контакти се провеждат в Париж през април 1951 г. Въпреки това на 6 декември 1951 г. в Лондон се провежда тайна среща между Конрад Аденауер и Наум Голдман, председател на основаната през 1951 г. в Ню Йорк „Конференция за еврейските материални претенции към Германия“, която е решаваща за напредъка на преговорите. Аденауер разглежда репарациите преди всичко като морално задължение. През март 1952 г. преговорите започват в холандския замък Васенаар в Хага (тъй като израелците не искат да навлизат на германска земя). Шест месеца по-късно е подписано Споразумението от Люксембург. Федералната република предоставя 3,45 милиарда германски марки, от които Израел получава 3 милиарда германски марки, платими на 14 годишни вноски; останалата сума е предоставена на Световната еврейска организация, която я използва за подпомагане на еврейските бежанци, имигрирали в САЩ и Великобритания. В германския Бундестаг само 239 от 400-те депутати подкрепят споразумението, 35 са против, 86 се въздържат, а 40 не гласуват. Аденауер, който се сблъсква със силна опозиция в собствената си партия, е зависим от гласовете на опозиционната SPD, която е единствената парламентарна група, гласувала единодушно в подкрепа на проекта.

Споразумението не среща никакво одобрение от страна на западногерманското население, а в Израел, страната на жертвите, преговорите със страната на извършителите също са подложени на масова критика. „Колко трябва да струват убитите ни баби и дядовци на парче?“, крещят разгневените демонстранти там. Израелците отхвърлят тривиалния термин „репарации“; те използват термина „шилумим“, който в Стария завет означава „разплащане“ или „възмездие“.

До кога 20 юли 1944 г. е обявяван за държавна измяна?

Когато вече е напълно сигурно, че бомбата, която Клаус Шенк граф фон Щауфенберг е заложил във „Вълчата бърлога“, не е убила Хитлер, а само го е ранила леко, боецът от съпротивата генерал-майор Хениг фон Тресков, който е участвал в покушението на 20 юли 1944 г., казва: „Сега целият свят ще се нахвърли върху нас и ще ни охули.“ Фактът, че се случва точно това, в продължение на много дълго време, е една от тъмните страни на Федералната република. Но в непосредствено следвоенния период западните съюзници също нямат голям интерес да признаят германската съпротива. Според тях атаката е дошла твърде късно. Твърде дълго време военните са подкрепяли Хитлер почти безусловно[16]. Не е ли бил 20 юли 1944 г. просто паническа реакция на опортюнистично настроени офицери пред лицето на предстоящото поражение на „Третия райх“? За да се признае съществуването на една „друга“ Германия и да се приеме „бунтът на съвестта“ като задължително наследство за свободната конституционна държава, са необходими много изследвания. Между другото, това се отнася не само за мъжете и жените от 20 юли 1944 г., но и за германската съпротива срещу нацистката диктатура като цяло. През 1950-те години десни екстремистки кръгове публично обиждат борците от съпротивата като предатели на страната. През октомври 1951 г. федералният кабинет обявява, че задължение на демократите е да защитават от очерняне паметта на борците от съпротивата. Десет години след атентата през 1944 г. федералният президент Теодор Хойс говори на публична възпоменателна церемония в Берлин по въпросите на правото на съпротива и изразява благодарността на нацията за това положително наследство. Обществото обаче не е много благодарно: според проучване от 1963 г. една четвърт от германците все още смятат атентаторите от 20 юли за предатели на страната си, а само половината признават, че те са били патриоти[17].

Едва през 1980 г. министрите на образованието и културата на германските провинции се споразумяха за единна „Препоръка относно третирането на съпротивата по време на нацистката епоха в класната стая“. Когато обаче видим колко противоречиво е и до днес да се кръщават училища, университети или дори федерални военни съоръжения или военни кораби на имена на бойци от съпротивата, можем да разберем колко трудно е за Германия да се справи с така възхваляваното „наследство“ на съпротивата срещу нацистката диктатура.

Ден на освобождението ли е 8 май 1945 г.?

В прочутата си реч по повод 40-годишнината от 8 май 1945 г., която получи световно внимание, германският президент Рихард фон Вайцзекер припомни страданията на германците през 1945 г. и продължи:

И все пак, ден след ден ставаше все по-ясно това, което всички заедно трябва да кажем днес: 8 май беше ден на освобождението. Той освободи всички ни от нечовешката система на националсоциалистическата тирания.

Едно проучване на Allensbach десет години по-късно, през 1995 г., относно хората, родени преди 1933 г., изглежда потвърждава това: Едва 17% заявяват, че чувствата им относно 1945 г. са били за „усещане за поражение“, но 67% искат да запомнят датата с „усещане за освобождение“. Това е забележително, защото то изобщо не съответства на ценностите от 1945 г. По онова време повечето германци са се чувствали победени, но не и освободени. Дори и през 1955 г. „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ пише, че 8 май е „мрачен ден на най-дълбоко унижение“ за германците.

Когато на 8 май 1970 г. социал-либералното федерално правителство за първи път официално отбеляза края на войната в германския Бундестаг, ХДС/ХСС остро протестира срещу подобна „почит към капитулацията“; националните поражения не могат да се празнуват. Оттогава нататък, казано опростено, левите либерали смятат, че са „победили“ нацисткото минало чрез постоянната конфронтация с него, докато консервативните му критици виждат Федералната република от 1970-те години в състояние на „вечно каеща се“. В резултат на това необходимият патриотизъм, основан на положително отношение към собственото минало, постоянно се задушава. След смяната на правителството през 1982 г. новото правителство, ръководено от Хелмут Кол, логично поиска да издигне Федералната република до статута на „нормална“ държава. Това стана ясно особено ясно от германо-американската постановка на военното гробище в Битбург през 1985 г., в която Западна Германия трябваше да бъде издигната със задна дата до статут на член на Западния съюз[18].

Отбелязването на 8 май винаги е било повод за напрежение между извършителите и жертвите. В първите години след 1945 г. повечето германци се опитват да се предпазят от една травма – тази на колективната вина. Развиват се различни механизми за оневиняване, на първо място мълчание, но също така и ясно разграничаване на нацисткия режим от германския народ: режимът или отделни лица са извършителите, а народът е жертвата. Колективната вина е заменена с колективна невинност. Пътят до речта на федералния президент Вайцзекер е дълъг и труден. Но от 1990-те години присъствието на националсоциализма и 8 май в медиите е по-силно от всякога[19]. Падение и освобождение, разплата и прогонване – поуките от историята са станали социално привлекателни; тук историкът достига своите граници, а политикът – най-първичния си терен. Повечето германци са свикнали да подчертават парадоксалната връзка между поражението и освобождението[20].

Но внимавайте: освободени са онези, които преди са били принудени да правят нещо против волята си – и са се опитали да докажат това чрез активна или поне пасивна съпротива. Извършителите, от друга страна, не са освободени, а са заловени или – ако става дума за междудържавни конфликти – победени. Който говори за освобождение, обявява всички освободени за жертви. Според собственото им разбиране Съюзниците не освобождават германците през 1945 г., а ги побеждават като „вражеска държава“. А повечето германци са се сражавали упорито докрай и е трябвало да се предадат безусловно; те не са танцували от радост по улиците през май 1945 г. Днес нещата са различни.

„Моделът Германия“ за преработване на миналото

Тази радикална промяна в хода на времето ме води до последния въпрос: Как стои въпросът с нацисткото минало днес в Германия и Европа[21]? [Унгарският писател] Петер Естерхази говори полемично за германците като за „световни шампиони в побеждаването на миналото“. Но е вярно, че германският пример изглежда все повече функционира като своеобразна насока, като „стандарт DIN“, в съответствие с който другите европейски държави се ориентират и измерват своите процеси на справяне с миналото. За Федералната република се говори като за модел на успешна демократизация и като за международна помощница в процеса на преодоляване на миналото. Изтъква се, че германският „процес на преодоляване на миналото“ е един от малкото експортни артикули „made in Germany“, който все още се радва на възхищение и признание[22].

В самата Германия 40-годишният подход към националсоциализма също служи за модел: още от самото начало преоценката на диктатурата на SED [в ГДР] беше сравнявана с него, включително и в смисъл, че първоначалните грешки и дефицити на нацистката преоценка този път трябваше да бъдат избегнати от самото начало. Обработката на две истории на диктатура на фона на разделението и обединението превръща Германия в специален случай и същевременно в пионер за други държави[23].

В допълнение към ориентацията към примерни стратегии за справяне с миналото, която сама по себе си вече води до конструиране на норми, има и други неотдавнашни развития, които сочат към нарастваща стандартизация на преработването на миналото. В Германия например са правени опити за централизиране и реорганизиране на процеса на преоценка, не на последно място с предложението за обединяване на берлинските нацистки мемориални обекти под егидата на една фондация през 2005 г. или с препоръките на експертната комисия за създаване на историческа мрежа „Преоценка на диктатурата на SED“ от май 2006 г. относно по-нататъшното институционално третиране на миналото на ГДР. Друг ярък пример за държавна стандартизация са „законите за паметта“, приети във Франция през последните години, които се отнасят, наред с другото, до отричането на престъпленията срещу човечеството по времето на националсоциализма (1990 г.), арменския геноцид (2006 г.), признаването на търговията с роби за престъпление срещу човечеството (1999 г.) и ролята на Франция като колониална сила и които кодифицират със закон определени тълкувания на историята.

Не само на национално ниво се правят все повече опити за налагане на насоки за справяне с диктаторското минало; на европейско ниво също могат да се забележат усилия за по-голяма хармонизация и установяване на задължителни стандарти. Например Рамковото решение за борба с определени форми и прояви на расизъм и ксенофобия чрез наказателното право, прието от Европейския съвет през ноември 2008 г., предвижда минимална хармонизация на наказателното право, като задължава държавите членки да криминализират „публичното одобряване, отричане или грубо омаловажаване на геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления“.

Освен това има няколко инициативи на европейските институции за разбиране на различните диктаторски минала и техните последици като обща история и за установяване на единен начин за справяне с тях. Примери за това са Декларацията на Стокхолмския международен форум за Холокоста (2000 г.), резолюциите на Европейския парламент за отбелязване на Холокоста и за антисемитизма и расизма (2005 г.) и за 60-годишнината от края на Втората световна война (2005 г.), резолюцията на Съвета на Европа за необходимостта от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими (2006 г.) и препоръката му за необходимостта от международно осъждане на режима на Франко (2006 г.). Предложението за учредяване на общ европейски ден за възпоменание на жертвите на сталинистките и националсоциалистическите престъпления от август 2008 г. подчертава развитието към „зона на историята“, за която европейците поемат обща отговорност. Транснационална политика в областта на историята и паметта като обща европейска задача със санкции срещу лица и държави, които ѝ се противопоставят – това е нещо съвсем ново в наши дни.

По този начин преоценката в Европа все повече се превръща в европейска преоценка. В тази интернационализация на отговорността отхвърлянето на националсоциализма и конфронтацията с Холокоста могат да се разглеждат почти като конститутивни характеристики на европейските демокрации – казано по-ясно: признаването на Холокоста се превръща във „входен билет“ за Европейския съюз. Макар че това не е официален критерий за присъединяване към ЕС, той напълно отразява европейския процес на стандартизация.

Ситуацията обаче се усложни: След падането на Желязната завеса асиметриите и конфликтите между Източна и Западна Европа се развиват в дискурса на миналото. Това стана особено ясно след речта на латвийския политик Сандра Калниете на Лайпцигския панаир на книгата през 2004 г., в която тя определи тоталитарните режими на националсоциализма и комунизма като „еднакво престъпни“. От гледна точка на източноевропейските актьори западноевропейският фокус върху преоценката на нацизма и Холокоста замъглява гледната точка към тяхното специфично диктаторско минало по времето на комунизма и неговите жертви. Затова се изискват стандарти – понякога рефлексивно – и за отношенията с комунистическите диктатури. Затова в хода на дискусията за общоевропейска забрана на свастиката (2005 г.) представителите на някои източноевропейски държави настояха за също такава забрана върху изобразяването на сърпа и чука. От източноевропейска гледна точка се критикува и отношението на Запада, който обича да се представя за пазител на правата на човека и за жури, когато става дума за разглеждане на източноевропейското минало.

Подобни проблеми ще продължат да ни тревожат и през XXI век. Защото за разлика от нацисткото управление, трябва да се каже, че комунистическото управление все още не е намерило фиксирано историческо място в политическата култура на съвременна Германия и Европа, няма цялостно социално присвояване, а остава оспорвано и опитно разделено. Падането на ГДР в никакъв случай няма същото конститутивно значение като освобождението от националсоциализма, но последиците от рухването на комунизма върху политическата култура на Европа и Германия в дългосрочен план могат да се окажат по-силни, отколкото смятаме днес. По този начин все още съществуват асиметрии и разделения по отношение на националсоциализма и комунизма, поради което изглежда оправдано да се говори за разделена германска историческа култура. А усложняващият фактор е, че тези разделения на свой ред се дължат на общоевропейския пейзаж на паметта, към който се отнасят.

 

Оригинална публикация в:
Edgar Wolfrum, Die Anfänge der Bundesrepublik, die Aufarbeitung der NS-Vergangenheit und die Fernwirkungen für heute,
in: Ursula Bitzgeio/ Anja Kruke/ Meik Woyke (eds.), Solidargemeinschaft und Erinnerungskultur im 20. Jahrhundert.
Dietz-Verlag, Bonn 2009, стр. 363-377.

 

 

[1] Alexander Krug, 64 Jahre nach dem Massaker von Falzano. Kriegsverbrecherprozess in München. Übernehmen Sie endlich die Verantwortung [64 години след клането във Фалцано. Процес за военни престъпления в Мюнхен. Най-сетне поемат отговорност], в: Süddeutsche Zeitung, 16.9.2008 г.

[2] Опитът за покушение от 20 юли 1944 г. е най-значимият опит за преврат от страна на военната съпротива през епохата на националсоциализма. Заговорниците смятат убийството на Адолф Хитлер за предпоставка за смяна на властта, включително и от гледна точка на „клетвата към фюрера“. Въпреки това Хитлер оцелява с леки наранявания при експлозията на заложения от Клаус Шенк граф фон Щауфенберг заряд в щаба на фюрера във Волфшанце.

[3] Вж. Gerd Hankel/Gerhard Stuby, Die Aufarbeitung von Verbrechen durch internationale Strafgerichte [Разглеждане на престъпленията от международните наказателни съдилища], in: Petra Bock/Edgar Wolfrum (eds.), Umkämpfte Vergangenheit. Geschichtsbilder, Erinnerung und Vergangenheitspolitik im internationalen Vergleich [Оспорвано минало. Образи на историята, паметта и политиката на миналото в международно сравнение], Göttingen 1999, pp. 247-268; вж. също Ulrich Brochhagen, Nach Nürnberg. Vergangenheitsbewältigung und Westintegration in der Ära Adenauer [Nach Nürnberg. Vergangenheitsbewältigung und Westintegration in der Ära Adenauer], Hamburg 1994; David Art, The politics of the Nazi past in Germany and Austria [Политиката на нацисткото минало в Германия и Австрия], Cambridge 2006.

[4] Hamburger Institut für Sozialforschung (Hg.), Verbrechen der Wehrmacht. Dimensionen des Vernichtungskrieges 1941-1944, [Хамбургски институт за социални изследвания (изд.), Престъпленията на Вермахта. Измерения на войната за унищожение 1941-1944 г.] Hamburg 2002.

[5] Вж. Kerstin von Lingen, Kesselrings letzte Schlacht. Kriegsverbrecherprozesse, Vergangenheitspolitik und Wiederbewaffnung. Der Fall Kesselring [Последната битка на Кеселринг. Процеси за военни престъпления, политика на миналото и превъзпитание. Случаят Кеселринг], Paderborn etc. 2004

[6] Вж. също Norbert Frei, Vergangenheitspolitik. Die Anfänge der Bundesrepublik und die NS-Vergangenheit [Политиката на миналото. Началото на Федералната република и нацисткото минало], Мюнхен 1996.

[7] Вж. подробно Edgar Wolfrum, Die geglückte Demokratie, Geschichte der Bundesrepublik Deutschland von ihren Anfängen bis zur Gegenwart [Успешната демокрация, История на Федерална република Германия от нейното начало до наши дни], Stuttgart 2006, p. 169 ff.

[8] Вж. Norbert Frei (Hg.), Transnationale Vergangenheitspolitik. Der Umgang mit deutschen Kriegsverbrechern in Europa nach dem Zweiten Weltkrieg [Транснационална политика на миналото. Справяне с германските военнопрестъпници в Европа след Втората световна война], Göttingen 2006; Christoph Cornelißen, Diktatur – Krieg – Vertreibung. Erinnerungskulturen in Tschechien, der Slowakei und Deutschland seit 1945 [Диктатура – Война – Изселване. Култури на паметта в Чешката република, Словакия и Германия от 1945 г. насам], Essen 2005; ders./Lutz Klinkhammer/Wolfgang Schwentker (Hg.), Erinnerungskulturen. Deutschland, Italien und Japan seit 1945 [Култури на паметта. Германия, Италия и Япония след 1945 г.], Frankfurt a. M. 2003; вж. по-общо Aleida Assmann, Der lange Schatten der Vergangenheit. Erinnerungskultur und Geschichtspolitik [Дългата сянка на миналото. Култура на паметта и политика на историята], München 2006; Harald Welzer, Der Krieg der Erinnerung. Holocaust, Kollaboration und Widerstand im europäischen Gedächtnis [Войната на паметта. Холокост, сътрудничество и съпротива в европейската памет], Frankfurt a. M. 2007; M. Rainer Lepsius, Das Erbe des Nationalsozialismus und die politische Kultur der Nachfolgestaaten des »Großdeutschen Reiches« [Наследството на националсоциализма и политическата култура на държавите наследници на „Великия германски райх“], in: ders., Demokratie in Deutschland. Soziologisch-historische Konstellationsanalysen. Ausgewählte Aufsätze [Демокрацията в Германия. Социологическо-исторически анализ на констелациите. Избрани есета], Göttingen 1993, S. 229-245.

[9] Терминът Landser се използва спорадично по време на Първата световна война, по-често по време на Втората световна война, а понякога и в следвоенния период за обозначаване на войници с нисък ранг от германската армия. Бел. пр.

[10] Цитирано в: Michael Kumpfmüller, Die Schlacht von Stalingrad. Metamorphosen eines deutschen Mythos. [Битката при Сталинград. Метаморфози на един немски мит], München 1995, S. 226.

[11] Изложбата „Mythos Rommel“ можеше да бъде видяна в Haus der Geschichte Baden-Württemberg в Щутгарт до 30 август 2009 г. В допълнение към кариерата на войника, тя показва появата и развитието на мита за личността на Ервин Ромел до наши дни.

[12] В немския език думата Wiedergutmachung има също значение и на „обезщетение“, „репарация“, тоест съвсем ясно определени икономически измерения. Именно това е смисълът, в който авторът я използва тук. Бел. пр.

[13] Лондонското споразумение за дълга (също: Споразумение за германския външен дълг), подписано в Лондон на 27 февруари 1953 г. след продължителни преговори и ратифицирано за федералната територия със закон от 24 август 1953 г., урежда германския външен дълг. Бел. пр.

[14] Matthias Arning, Späte Abrechnung. Über Zwangsarbeiter, Schlussstriche und Berliner Verständigungen [Късна равносметка. За принудителните работници, финалните щрихи и Берлинските споразумения], Frankfurt a. M. 2001.

[15] Hans-Günter Hockerts/Claudia Moisel/Tobias Winstel (eds.), Grenzen der Wiedergutmachung – Die Entschädigung für NS-Verfolgte in West- und Osteuropa 1945-2000 [Границите на обезщетението – компенсация за жертвите на нацистко преследване в Западна и Източна Европа 1945-2000 г.], Göttingen 2006; Constantin Goschler, Schuld und Schulden. Die Politik der Wiedergutmachung für NS-Verfolgte seit 1945 [Вината и дългът. Политиката на репарации за жертвите на нацистко преследване от 1945 г. насам], Göttingen 2005 г.

[16] Vgl. Gerd R. Ueberschär (Hg.), Der 20. Juli 1944. Bewertung und Rezeption des deutschen Widerstandes gegen das NS-Regime [20 юли 1944 г. Оценка и приемане на германската съпротива срещу нацисткия режим], Köln 1994

[17] Проучването е публикувано в: Le Monde, 21/22.7.1963 г. За анализ на проучването вж: Edgar Wolfrum, Frankreich und der deutsche Widerstand gegen Hitler 1944-1964. Von der Aberkennung zur Anerkennung [Франция и германската съпротива срещу Хитлер 1944-1964 г. От отричане до признаване], в: Ueberschär, Der 20. Juli 1944, pp. 55-64.

[18] Вж. Edgar Wolfrum, Geschichtspolitik in der Bundesrepublik Deutschland. Der Weg zur bundesrepublikanischen Erinnerung 1948-1990 [Историческа политика във Федерална република Германия. Пътят към федералната републиканска памет 1948-1990], Darmstadt 1990, S. 325 ff.

[19] Вж. Peter Hurrelbrink, Der 8. Mai 1945 – Befreiung durch Erinnerung. Ein Gedenktag und seine Bedeutung für das politisch-kulturelle Selbstverständnis in Deutschland [8 май 1945 г. - Освобождение чрез памет. Денят на паметта и значението му за политико-културното самочувствие в Германия], Bonn 2005.

[20] Вж. Jan-Holger Kirsch, »Wir haben aus der Geschichte gelernt«. Der 8. Mai als politischer Gedenktag in Deutschland [„Поучихме се от историята“. 8 май като политически възпоменателен ден в Германия], Köln etc. 1999; ders., Nationaler Mythos oder historische Trauer? Der Streit um ein zentrales »Holocaust-Mahnmal« für die Berliner Republik [Национален мит или исторически траур? Спорът за централния „Мемориал на Холокоста“ в Берлинската република], Köln etc. 2003; Michael Cullen (Hg.), Das Holocaust-Mahnmal. Dokumentation einer Debatte [Мемориалът на Холокоста. Документиране на един дебат], Zürich 1999; Claus Leggewie/Erik Meyer, »Ein Ort, an den man gerne geht«. Das Holocaust-Mahnmal und die deutsche Geschichtspolitik nach 1989 ["Място, където хората обичат да ходят". Мемориалът на Холокоста и германската политика на историята след 1989 г.], München/Wien 2005; Heinrich August Winkler, Auf ewig in Hitlers Schatten? Über die Deutschen und ihre Geschichte [Завинаги в сянката на Хитлер? За германците и тяхната история], München 2007; Dan Diner, Gegenläufige Gedächtnisse. Über Geltung und Wirkung des Holocaust [Противоположни спомени. За валидността и въздействието на Холокоста], Göttingen 2007.

[21] В тази връзка виж Daniel Levy/Nathan Sznaider, Erinnerung im globalen Zeitalter. Der Holocaust [Паметта в глобалната епоха. Холокостът], Frankfurt a. M. 2001; Michael Jeismann, Auf Wiedersehen Gestern. Die deutsche Vergangenheit und die Politik von morgen [Сбогом, вчера. Германското минало и политиката на утрешния ден], Stuttgart/München 2001.

[22] Тимъти Гартън Аш издига тази идея, като настоява за „стандарти DIN“ или „германски промишлени норми“ […] за справяне с историята“; Timothy Garton Ash, Mesomnesie, in: Transit 22,2001/2002, pp. 32-48, here: Стр. 33. Вж. също ders, Criminal Courts, Purges and History Lessons [Наказателни съдилища, чистки и уроци по история], в: ders, Zeit der Freiheit. Aus den Zentren des neuen Europa [Време на свобода. От центровете на нова Европа], München 1999, стр. 308-333, тук: S. 309; Stefan Troebst, Postkommunistische Erinnerungskulturen im östlichen Europa. Bestandsaufnahme, Kategorisierung, Periodisierung [Посткомунистически култури на паметта в Източна Европа. Инвентаризация, категоризация, периодизация], в: ders, Kulturstudien Ostmitteleuropas. Aufsätze und Essays [Културни изследвания на Източна и Централна Европа. Есета и статии], Франкфурт на Майн, 2006 г., стр. 65-108, тук стр. 73-76: Относно дискусията за „германски критерий“ или „германски първичен метър“ по отношение на музейния подход към комунистическото минало в Европа, вж. приноса към дискусията на Lutz Niethammer, in: Volkhard Knigge/Ulrich Mählert (Hg.), Der Kommunismus im Museum. Formen der Auseinandersetzung in Deutschland und Ostmitteleuropa [Комунизмът в музея. Форми на конфронтация в Германия и Източна Централна Европа], Köln/Weimar etc. 2005, S. 263.

[23] Bernd Faulenbach, Konkurrierende Vergangenheiten? Zu den aktuellen Auseinandersetzungen um die deutsche Erinnerungskultur [Конкуриращо се минало? За настоящите дебати относно германската култура на паметта], in: Deutschland Archiv 37, 2004, S. 648-659; Wolfgang Bergern, So viel Vergangenheit war nie. Nationalsozialismus und Holocaust im Identitätsdiskurs der Berliner Republik [никога не е имало толкова много минало. Националсоциализмът и Холокостът в дискурса на идентичността в Берлинската република], in: Deutschland Archiv 34, 2001, S. 650-658; Kathrin Hammerstein/Ulrich Mählert/Julie Trappe u. a. (Hg.), Aufarbeitung der Diktatur – Diktat der Aufarbeitung? Normierungsprozesse beim Umgang mit diktatorischer Vergangenheit [Да се примирим с диктатурата - диктатът на примирението? Процеси на стандартизация за справяне с диктаторското минало], Göttingen 2009; Jeismann, Auf Wiedersehen Gestern [Сбогом, вчера].

 

Pin It
Едгар Волфрум
Едгар Волфрум (род.1960 г.) е германски историк. Заема длъжността ръководител на катедра „Съвременна история“ в Историческия факултет на университета „Рупрехт-Карлс“ в Хайделберг.

Посетители

53

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 7 часа
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 2 дни
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 2 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 3 дни
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 5 дни
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 6 дни
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 6 дни
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 1 седмица
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 1 седмица
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 1 седмица
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 1 седмица
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 3 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... Сряда, 25 Август 2021
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... Сряда, 25 Август 2021