Откакто знаем, че земята е кръгла, а благата са оскъдни, се налага предефиниране на проблема за помощта в световен мащаб като проблем на разпределението.
Никлас Луман, Форми на помощ
Когато богатите се погрижат за делата на бедните, то това е благотворителност; но когато бедните се погрижат за делата на богатите, то това е анархия.
Херберт Мюлер–Гутенбрун
Алтернативата винаги е фотографски негатив на настоящето. Това, което днес не ни се отдава, утре може да бъде подобрено. Но този принцип невинаги важи и със сигурност не във всички обществени сфери. Това, което е самопонятно в разработването на софтуер или приложение – нарастващият брой на актуализациите го доказва, – е почти немислимо в социално-политически и икономически аспект. От неуредиците по никакъв начин не следва тяхното рационално осмислено и демократично договорено преодоляване, а най-често само една свръхпродукция от обяснения, оправдания и извинения как така принципно наистина си заслужава да търсим решение, но с оглед на обстоятелствата това за съжаление не може да бъде постигнато.
Също така нашето привидно технократско-математическо трезво настояще е пропито от идеологически конструкти, които са основани на безпочвени, но често дълбоко внушени твърдения: конкуренцията е нещо по-добро от сътрудничеството, голямото – по-добро от малкото, концентрацията – по-добра от разпределението, частната собственост е по-добра от общинската, контролът е по-добър от доверието, възнаграждението и глобяването са по-добри от похвалата и срама. Така възниква fake reality с огледални зали, където твърденията са мултиплицирани твърде често като многобройни факти.
Един писател може да създаде свят, в който важат алтернативни принципи, но активистът трябва усърдно да се бори тук и сега, за да завладее или защити нишата, в която се появява нещо друго. Проектите, описани в тази книга, са само част от многото съществуващи по света, които поставят под въпрос тази идеология и реализират алтернативи. Те са мотивирани от екзистенциалната нужда да се намерят решения в една привидно безнадеждна ситуация. Така че всеки, който днес твърди, че няма алтернативи, се прави на сляп и глух и може също толкова упорито да настоява, че земята е плоска.
Съществуват повече алтернативи, отколкото някои от нас могат да възприемат: в бразилския град Порто Алегре например публичните разходи се определят със значимото участие на жителите. Открити граждански събрания определят приоритетите, които се изработват в конкретни предложения на делегатски форуми и накрая се гласуват от гражданския бюджетен съвет в Общината. В малкия андалуски град Мариналеда Общината предоставя земя и строителни материали, жителите си помагат при изграждането на новите апартаменти, наемът накрая възлиза на 15 евро – не на квадратен метър, а за целия апартамент. В Ирландия бе подготвена промяна на Конституцията, която би трябвало да позволи еднополовите бракове, и то от комисия, в която редом с политиците месеци наред заседаваха и разпалено обсъждаха граждани и гражданки, избрани чрез жребий. В кенийския град Мачакос дребните фермери са създали едно малко аграрно чудо. А в кюрдския регион Рожава в Северна Сирия, в разгара на войната и заобиколено от врагове, възниква самоопределящо се мултиетническо обществено формирование, което е основано на принципите на пряката демокрация и предоставя на жените иначе немислимото за този регион равенство.
Как така тези алтернативи остават почти невидими, как така толкова много хора си представят, че апокалипсисът е по-близо от един „по-добър свят“ или от един „по-истински живот“? Тъй като идеологията не само постулира статуквото като правилно и неотменно, но и дискредитира, и демонизира алтернативите. Смелите идеи, доколкото те са насочени към един солидарен свят, най-често се обругават като наивни или откъснати от реалността. Съществуващите отношения имат неоспоримото предимство на фактология, тоест надминават всички бленувани и въображаеми светове благодарение на силата на своето съществуване. Замърсеният въздух „функционира“, свикнали сме с него, но чистият въздух, който си пожелаваме, е мираж. Господстващите отношения се считат за сполучливи, алтернативните, точно обратното, за несполучливи, тъй като те все още тепърва предстоят да се случат. Ето защо климатичната катастрофа е по-правдоподобна от преобразуването на нашата икономика в едно наистина устойчиво добиване на енергия и производство.
Щом демонизирането не върши работа, то тогава алтернативата се задушава брутално. Навсякъде по света опитът показва едно и също – как държавата, икономиката, армията и мафията масово, а понякога и насилствено потискат различните форми на съпротивителна автономия дори и когато са само от местно значение. В мирни, но и във военни времена, когато трудно отстояваните алтернативи показват не само силна защита, но и често единствената надежда за изход.
Рожава е атакувана от всички страни, от сирийската, турската армия (с немски оръжия), а така също и от Ислямска държава. В Мариналеда, където жителите са извоювали общинската земя в продължение на много години и където собственоръчно отгледаните чушки се консервират в самоуправляващи се фабрики, общината отдавна е тормозена от андалуското правителството, с изисквания да се впише в пазарната икономика. В Чиапас сапатистите не са в безопасност нито от армията, нито от мафията, нито пък от американските филантропи. За глобализирания неолиберален капитализъм превземането на всяка ниша е присъща потребност. Алтернативите не се позволяват, те трябва да бъдат извоювани и да бъдат защитени от непрекъснатите прояви на враждебност.
Радикален реформизъм
Общото между всички алтернативи е това, че те искат да преобърнат не само съществуващите структури на властта, но и обществените взаимоотношения като цяло. Ако човешкото достойнство трябва да важи за всички, някои неща трябва да се променят: отношението към природата, отношенията между половете, етичните приоритети, разделението на обществено необходимия труд, потребителските навици, с други думи, целият ни начин на живот. Ако това не се случи, ще се създадат нови властови взаимоотношения и нови форми на потисничество както някога със страните от Варшавския договор или днес в държави като Етиопия, Зимбабве, Китай или напоследък във Венецуела.
Само участващите хора могат да наложат реални промени в ежедневния живот, подбудени и съпътствани от социални движения, да задвижват общите учебни процеси. Успехите на глобалното екологично движение са (скромни и) в начална степен. Без общественото настояване за защита на човека и околната среда в Германия нямаше да бъдат затворени атомни електроцентрали. Устойчивите промени изискват време, винаги съществува опасността за неблагоприятни обрати.
Вместо да се завладява държавната власт, нужна е практическа революция в обществото, „радикален реформизъм“, както твърди политологът от Франкфурт Йоахим Хирш. „Реформа“, защото не става дума за завземането на властта в традиционния смисъл на думата, „радикална“, защото целта е преобръщането на онези обществени отношения, които произвеждат власт и господство.
Солидарният начин на живот не е съвместим с експлоатацията и екологичното разрушение. Развитието му може да се случи само извън държавните структури. Това изисква публични пространства, в които познанията могат да се подменят независимо от властта и господството и могат да се създадат нови ориентации – в съседски или в приятелски кръгове, в граждански или комунални инициативи, в обмяна на опит с колеги, навсякъде, където могат да се изпробват първите корекции в собствения начин на живот. Може да се започне с конкретни и ясно очертани стъпки, като например с отказа от автомобилното шофиране или от преяждането с месо. Но целта надхвърля не само непосредствената промяна в поведението. Става дума за преобръщане на господстващия принцип на реалността, за отказа от цели като използваемост, сигурност или конкуренция. Без скъсването с тези принципи глобалната реализация на достойни условия за живот няма да се получи.
По време на нашите пътувания чухме и видяхме как в страните от Юга срещите между хората могат да станат отправна точка за промени. Роднините на изчезналите бежанци, които в разговора с други хора разбират, че не са сами в своето страдание. Младите гватемалци, които се събират в учебния център на Плая Гранде, за да работят заедно за развитието на общината. Селяните в Пакистан, които черпят сила от колективността, за да подобрят ежедневието си и за да отстояват синдикалните си права. Обединяването на групи на гражданското общество в Сиера Леоне, които заедно са разработили Citizen’s Manifesto, в който определят приоритетите си за демократизация на отношенията.
Политическият аспект на частното поведение става релевантен, щом излезе извън рамките на индивидуалното и се превърне в обществена сила, която убеждава други хора и в крайна сметка създава предпоставка за фиксирането на извоювани позиции в нови обществени споразумения.
Това не е лек процес. Опитът на глобалните екологични движения показва, че могат да се промъкнат и авторитарни, а понякога и силно елитарни предложения: ако например поради ограничеността на ресурсите се припомнят репресивни мерки срещу някаква мнима пренаселеност. Ако отговорността за прогресивното екологично разрушение вече не пада само върху обстоятелствата, свързани с капитала, а върху отделния човек, тогава можем да заговорим за нов човек, „антропоцен“ (по-точно всъщност би било „капиталоцен“). Ако на отделните хора се каже как трябва да се държат, без да се има предвид съответният обществен контекст.
Можем да преодолеем имперския си начин на живот, ако вече не търсим в потреблението на фетишизирани стоки компенсация за отчужден живот, когато автомобилите с висока проходимост и други подобни замъци на колела вече не се считат за символи на социален статус и просперитет и когато принципът на конкуренция вече не е вездесъщо господстващ. Преди всичко трябва да се променят условията на производство по такъв начин, че текстилните работнички в Карачи и жителите на град Койду да се насладят на социалните си права. Ако в решенията участват всички засегнати, то те биха осуетили едно разрушително извличане, респ. производство, ориентирано към огромни печалби.
Докато има очебийни разлики в бедността, солидарният начин на живот трябва да настоява за изравняване. Благодарение на многобройни изследвания знаем, че социалната несправедливост прави цялото общество нещастно. „Бедността е голям враг на човешкото щастие, тя разрушава свободата и прави някои добродетели неосъществими, а други изключително трудни“, пише британският есеист Самуел Джонсън още през 1782 г. Неравенството в доходите прави дори онези, които са относително състоятелни, по-малко щастливи. В едно изследване на учените Ян-Еманюел дьо Нев и Натавуд Паудтави (Income Inequality Makes Whole Countries Less Happy) въз основа на база данни от Gallup World Poll и от World Top Incomes Database се показва, че с нарастващата концентрация на блага все повече хора говорят за по-малко жизнено удовлетворение и негативни емоционални преживявания в ежедневието. Колкото по-голям е делът на националния доход в ръцете на онзи най-богат процент от хора, толкова по-ниско е общото благосъстояние на населението. През 2010 г. психологът Даниел Канеман и икономистът Ангъс Дийтън, и двамата носители на Нобелова награда за икономика, са изчислили, че индивидуалното щастие достига своя връх при доход от 75 000 долара годишно и след това стагнира. Освен това емоционалното благополучие е чувствително към начина, по който хората прекарват времето си, независимо дали e свързано с грижи за най-близките хора или с многочасово непрекъснато пътуване между два пункта.
Устойчивото преразпределение би трябвало да започне там, където възниква неравенство, от неговата първопричина. Предложения като швейцарската инициатива „Едно към дванадесет“ са стъпки в правилната посока. Най-високата заплата, изплащана в едно предприятие, не трябва да превишава дванадесет пъти най-ниската. В Австрия разликата между минималния и максималния доход в момента е 1 към 800, в Германия 1 към 5000, а в САЩ някои печелят 350 000 пъти над минималната заплата там. В кооперативните икономики на благосъстоянието разликата в заплатите обикновено варира между 1 към 2 и 1 към 5.
Целта би трябвало да гласи: да се живее по-интензивно, но не и за сметка на другите. Икономистите наричат това „взаимноизгодна ситуация“ (winwin-Situation). Освободени от упойващия ефект на ексцесивното потребление (на стоки и медии), съхранени в солидарна заедност, отделните индивиди подобряват света, докато се ощастливяват взаимно. Социалното неравенство до голяма степен убива, отбелязва Световната здравна организация (СЗО). Всяко намаляване на неравенството е вид помощ в най-добрия смисъл на думата. Всеки, който премине от имперски, догматично-йерархичен към солидарен начин на живот, помага в дългосрочен план повече на изключените и мизерстващите, отколкото с всяко едно дарение.
Самоорганизация
Еманципацията не е „държавна афера“, а въпрос на практическа самоорганизация. Предпоставката е усвояването на ресурси, необходими за достоен човешки живот.
От решаващо значение за успеха на кооператорите в никарагуанското Ел Танке е била окупацията на пустеещата хасиенда. Жертвите на свлачището не са очаквали помощ отвън, а сами са създали основата за преодоляване на катастрофата. Съпротивителното действие освен това укрепило сплотеността помежду им, както и тяхната идентификация спрямо самоналожените цели.
Примерът Ел Танке илюстрира процесите на самопомощ, които могат да се наблюдават в много кризисни ситуации. Много рядко оцелелите изпадат в продължителен шок или паника, както понякога ни показват медиите, всъщност те могат да бъдат и забележително предприемчиви. Още в момента на инцидента много често се появяват нови водещи личности, ситуационни лидери, ad-hoc, които в голяма степен определят следващите стъпки. Кое прави помощта възможна? Къде са роднините и приятелите? Какво трябва да се направи?
Както след цунамито в Южна Азия през 2005 г., така и след земетресението в Хаити през 2010 г. се показа силата на самоорганизацията. В резултат на добросъседски отношения засегнатите се погрижиха за жертвите и започнаха да градят наново. Докато представителите на държавната власт най-често се грижеха само за опазването на реда, т.е. за господстващите властови отношения.
Често именно по време на кризи се дискредитират установени авторитети и сe задвижват процеси на обществено усвояване. Тяхната обхватност може да се види и днес в Бангладеш. След отделянето от Пакистан през 1972 г. представители на гражданското общество са поели формирането на големи части от обществения живот. Успехите от онова време все още оказват въздействието си. Към неправителствените организации, известни извън границите на Бангладеш, спада здравната организация Gonoshasthaya Kendra (Център за народно здраве), която възниква по повод подкрепата на бежанци и жертви от Гражданската война. Gonoshasthaya Kendra (накратко GK) днес се грижи за над един милион души в над 600 села, поддържа училища за помощен медицински персонал, няколко болници, детски градини и програми за професионално обучение на жени.
Още от самото начало д-р Зафрула Чоудхури, основател на GK и носител на алтернативната Нобелова награда Real Livelihood Award, настояваше за демистификация на медицинската практика в ежедневието, добре знаейки, че промяната идва отдолу. Усъвършенстването на собственото знание и в крайна сметка създаването на собствени солидарно изградени икономики е основата на успехите на GK: една автономна позиция, която знае не само че всичко трябва, но и че всичко можем да свършим сами.
Днес GK управлява собствени университети с медицински факултети, обучава фармаколози, издържа центрове за диализа и дори има две фармацевтични предприятия, които произвеждат основни лекарства като антибиотици за местния пазар. Излишъците се използват за субсидиране на социални програми. Принципите, които ръководят работата на GK, се простират далеч отвъд здравния сектор. Взаимното признаване и участие, автономността и солидарността са от основно значение за всички ситуации, при които хората се борят за правата си.
В Германия също могат да бъдат открити такива процеси на усвояване. В швабското градче Щетен, близо до Щутгарт, една гражданска инициатива продължава да управлява сама местния басейн на открито, откакто е трябвало да бъде затворен поради мнима нерентабилност. С получаването на съоръжението като евтина семейна баня дружеството в обществена полза Бедле съчетава целите на здравеопазването, опазването на традициите и дава своя местен принос към Агенда 21, първата Програма за околна среда и развитие на ООН, приета в Рио през 1992 г.
От 1986 г. насам в северен Хесен съществува комуната Нидеркауфунген, където днес живеят и работят заедно осемдесет възрастни, деца и юноши. Комуната се възприема като експеримент за алтернативен начин на живот, свободен от йерархии, отдаден на солидарни и екологично устойчиви ценности. Занимава се със селско стопанство, производство на плодове, различни занаятчийски дейности, има целодневна детска градина, конферентен център и нестационарна медицинска помощ, както и консултантски курсове в областта на строителството и енергетиката. Комунарите участват в протестни сдружения срещу Десницата, в подкрепа на екологията, женското движение и мигрантската политика, солидарното земеделие и даряват три процента от доходите си за проекти в южните региони.
Във Франкфурт бившето „студентско общежитие“ бива спасено от разрушаване от гражданска инициатива и издържа Отворен дом на културите, като предлага на бежанци, обитатели, младежи, културни дейци и на политическите инициативи лаборатория за нови форми на обществено съжителство. Журналисти от Сирия, свободни от комерсиални принуди, водят радио Good morning, Германия, тук репетират свободни театрални групи, Teachers on the Road предлагат курсове по немски, групата Един град за всички се ангажира с демократичното дружество за строителство на жилища и популяризира междувременно действащия в цяла Европа проект Solidarity city („Солидарен град“) и идеята за урбанистично гражданство (Urban Citizenship), което не е обвързано с националната държавна принадлежност.
Такива самоорганизации нямат нищо общо с идеята за самоотговорност, разпространявана от неолибералните политици. Тук не става дума за освобождаване от социална отговорност, за конкуренция или финансова подкрепа на личности с предприемачески дух (еднолични търговци), а за радикална алтернатива: става дума за проект за солидарен начин на живот, противопоставящ се на имперския модел. Целта не е компенсация за грешна политика, а практически нейната критика.
Глобализация отдолу
Устойчивите промени се нуждаят от глобална перспектива. Колкото и важен да е ангажиментът на местно ниво, той се превръща в преломна сила едва тогава, когато се схване като част от социалните и екологичните борби, които се водят някъде другаде по света.
За да може някаква достойна човешка алтернатива да се противопостави на икономическата глобализация отгоре, има нужда от глобализация отдолу. Силата на транснационалните концерни ще се пречупи само ако те се сблъскат с независимата транснационална общественост. От първото събиране през 2001 година насам в бразилския град Порто Алегре ежегодно се срещат на световни социални форуми граждански инициативи, социални движения, НПО-та, представители на различни асоциации, академични институции и активисти от цял свят. Особено активна е мрежата People's Health Movement (PHM).
Мрежата PHM е основана през 2000 г. в Бангладеш от здравни активисти от глобалния Юг и днес обединява стотици инициативи от цял свят. Също така и посетените от нас организации HANDS в Пакистан и KAPLET в Кения спадат към нея. Членовете на мрежата вече три пъти са се срещали на People's Health Assemblies, организирани отдолу световни здравни събрания и досега са издали пет броя на алтернативния световен здравен доклад Global Health Watch. Със самостоятелно организирани International People's Health Universities, които се провеждат на различни места, PHM се грижи за разпространението и надграждането на социално-медицински познания.
В дебатите на PHM днес все по-често се чува искането за ново основаване на СЗО (Световна здравна организация). Съществува единомислие за значимостта на централен орган като СЗО, но също и за факта, че такава институция може да изпълни задачата си само ако влиянието на големите фармацевтични компании и филантропски капиталисти, на мощните отделни държави бъде ограничено в полза на отделните хора. Чрез двойна стратегия членовете на PHM се опитват да наложат правото на здраве като водещо. На международни конференции те настояват за корекция на господстващия модел за развитие, който все повече приравнява здравето до нивото на стока. Същевременно те подчертават, че правото на здраве не може да бъде наложено отгоре, а трябва да бъде извоювано отдолу. Глобалното здраве започва в собствената страна, без промяна в собственото обкръжение универсалното право остава непостижимо. Въпросите, които трябва да бъдат изяснени, са свръхактуални. Как миграцията на специалисти в сферата на здравеопазването и на медицински персонал, без който тукашните осигурителни системи отдавна да са се сринали, се свързва с недостига на квалифициран труд в южното полукълбо? Как профсъюзната защита на работни места в добива на лигнитни въглища се свързва с последиците за здравето от глобалното замърсяване на въздуха? В много страни, включително Германия, се появиха граждански платформи за глобално здраве, които обединяват представители на професионални сдружения, организации за взаимно подпомагане, профсъюзи, благотворителни организации и университетски структури, за да търсят заедно изход.
Работата на PHM се основава на изготвена на първата среща в Бангладеш харта People's Charter for Health. Към нейните принципи спадат защитата на здравето като обществено благо и отхвърлянето на по-нататъшната му приватизация. Тези цели се потвърждават във всички дебати, но също така става ясно колко различно варира понятието за общи блага помежду им. Докато представителите на Севера свързват с идеята за здравето като обществено благо преди всичко функциониращи услуги за пациенти, то представителите на Латинска Америка наблягат на идеята за общинска собственост като политически процес, при който общностите определят ресурсите, необходими за оформянето на техния живот. Както видяхме в селата на сапатистите.
Комуникацията в света днес е по-оживена, но не непременно и хората в конкретния си опит. С новите медии активистите, които някъде по света се борят за достойни условия на живот, действително могат да научат в реално време едни за други, но разбирането за общото на съответните действия далеч не е така проявено, колкото е необходимо. Водещият девиз на екологичното движение: „Мисли глобално, действай локално“, досега не е намерил стратегическа важност в борбата за социални права и демокрация: за разлика от глобалния капитализъм, чийто език на печалбата се е разпространил и в най-затънтените краища на земята, алтернативният проект на една независима транснационална общественост, който ефективно би могъл да се застъпи за еманципация и демократично самоопределение, тепърва се създава.
Правата на човека, солидарността, регулирането, обществените блага, участието, помощта – за нито едно от тези понятия не съществува априори общо разбиране, което да обедини гватемалските дребни селяни с пакистанските шивачки или южноафриканските лекари. В зависимост от техния опит на едни им се струват като основи на еманципация и социална справедливост, а на други, напротив, като коварни форми за запазване на съществуващите власт и привилегии. Дискурсът за правата на човека, практикуван от глобалния Север, понякога бива основателно заподозрян от мнозина в южното полукълбо, че цели легитимирането на отбранителни и военнополитически интервенции. Stakeholder – моделите, които обещават участие, при по-внимателно вглеждане, независимо дали на страните от Юга или на тези от Севера, не се оказват в никакъв случай шанс за радикално демократично участие, а по-скоро прикриване на действителните властови асиметрии. Дебатите, които понякога оживено се водят и тук, в Германия, показват колко трудно се постига разбирателството, когато се съберат хора от различни страни и култури. Без подобно разбирателство обаче не е възможна появата на силна транснационална общественост. Нейната подкрепа не е средство към целта, а е ценност сама по себе си.
Глобални социални права
Това, което свързва бунтовете по света, е „езикът на човешките права“, спорът за достойни условия на живот: той се изразява в съпротивата срещу големи проекти като Щутгарт 21, както и в студентските вълнения срещу Болонските процеси, в борбите на бразилските инициативи, които целят да направят високите празни сгради обитаеми, в съдружия като тези в Ел Танке или Нидеркауфунген, в борбата срещу миннодобивни проекти или в самоинициираното изграждане на осигурителни структури в Бангладеш.
Онеправданите често не знаят нищо за правата си, а онези, които говорят постоянно за тях, не се чувстват непременно длъжни да ги спазват. Ето защо много инициативи на гражданското общество в глобалния Юг считат, че образоването в правата на човека, Human Rights Literacy, е предпоставка за всеобхватни промени. Само който знае за собствените си права, може да се застъпва за тях. Това важи не само за жертвите на войната в Гватемала, но също така и за жителите на гетата в Найроби, и дори за една толкова безнадеждно изглеждаща ситуация като в разрушения от войната Афганистан: „Имаме нужда от места, където да разберем, че гласът ни не е отнет“, казва д-р Шариф от Афганистанската организация за човешки права и развитие AHRDO.
Особено ярък пример за ожесточена борба за налагане на законни права виждаме в южноафриканската провинция Лимпопо, където искрата се възпламенява от окаяното състояние на тоалетните в едно начално училище. Родители и учители настояват за отстраняване на нередностите. Но как? Чрез самопомощ, тъй както го препоръчват много проекти за развитие (а междувременно германските родители също го практикуват, като през почивните дни ремонтират класните стаи на децата си)? Или чрез политически натиск върху властите най-после да изпълнят задълженията си? Хората от Лимпопо са избрали втория път. Те бяха подпомагани от адвокати и медийни експерти от Section 27, южноафриканска НПО, наречена на онзи параграф в Конституцията на Южна Африка, който защитава правото на здравеопазване. Активистите от Section 27 помогнаха на родителите от Лимпопо да бъдат чути публично. Организираха семинари, просвещаваха хората за конституционните им права и разгърнаха медийни кампании. Така се формираха пространства, в които общественият натиск нарастваше. Накрая властите отстъпиха. Всички училища в провинцията получиха нови тоалетни, а не само онова, с което започнаха протестите. Социалният ангажимент става образец за подражание.
Не всички хора могат да реагират на безобразията като хората в Лимпопо. Не навсякъде има конституции, на които биха могли да се позоват. В Никарагуа да се разчита на държавна политика за реформи, в момента е напълно безсмислено. Резултатът: масови бунтове през пролетта на 2018 г., на които държавата реагира с брутална репресия. В Мексико автономните клиники на сапатистите са по-ефективни от тези на държавата. В много региони по света единствената възможност да се осигури лазарет или училище, остава собствената инициатива. Когато държавните институции не виждат себе си в ролята на доставчици на обществени услуги, а само като агентури за запазване на властта – какъвто е предимно случаят, – то тогава няма смисъл да се обръщаме към властите. Обществените институции, които са важни за съвместното съществуване на хората, трябва да бъдат възстановени отдолу.
Това се отнася и за солидарното финансиране на здравното осигуряване. Междувременно в Бангладеш Gonoshasthaya Kendra организира самоинициирана здравна осигуровка за текстилните работнички, при която онези, които разполагат с малко повече, поемат разноските за здравните потребности на по-бедните или на останалите изцяло без никакви средства. Такива проекти за самопомощ, които напомнят за подобни проекти на европейски работнически асоциации през 19-и век, постигат действително само пунктуални подобрения, но показват правилната посока. Институционализират помощта и осигуряват принципа на солидарност за необходимите преразпределителни процеси и формирането на социална собственост.
Томас Гебауер/Илия Троянов: Помощ? Помощ!. Русе: изд. „Елиас Канети“. 2021.
