1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2020 06 Police Brutality

 

Това, което сигурно изненадва всеки, който се е оказал в непосредствена близост до полицаи, е колко често бива докосван от тях. Докосват го без негово съгласие и допирът може да бъде и приятелски, и неприятелски. Приятелското докосване е първата изненада. Ако сте заедно с други протестиращи и полицаят ви пуска групово да пресечете улицата, той докосва ръката ви над лакътя или по гърба. Ако се окажете лице в лице, полицаят спира пред вас и поставя ръката си на рамото ви – жест така интимен, както на куче, положило предна лапа върху вас. Усещането е изключително притеснително. Жените казват, че полицаите много добре знаят как да докосват и то особено на публично място – начинът, по който го правят, може да бъде и професионално-неутрален, и сексуално-унизителен, без ясно разграничение между тях. Полицаите добре знаят това – но и ние също. Като обръщането на електрическия поляритет от такъв, който ни защитава, в опасен за живота ни, промяната в характера на допира не се дължи единствено на личното решение на отделния полицай. Подобно на електрическия заряд в атмосферата, тя е вид даденост за цялата група полицаи, на безмълвното им усещане за явленията и на обичайната им тактика на реагиране на събитията.

Когато полицията се изправя срещу събрали се на тротоара протестиращи – защото уличното платно е забранено за всички освен за полицията – полицаят може леко да притисне ключицата ви, да ви „задържи зад бордюра“, като протегнатата му ръка служи просто да отмери позволеното разстояние. Може дори останете в същата поза известно време, стига тялото ви да не се съпротивлява. Лекото побутване назад изисква от полицаите отделен вид и допълнително количество енергия. Палките и ръкавиците още повече разширяват полето им на досег, но също така изолират самия полицай от бруталността на ръцете и дланите му, които могат мигновено да се задействат. Един мой познат – възрастен професор по история – по време на един протест сложил ръката си най-отгоре върху защитната ограда, подпирайки се по обичайния начин при дълго стоене неподвижно. Един полицай веднага му наредил да си махне ръката. Професорът решил да се направи на герой и отказал да се подчини. Тогава полицаят използвал палката и така силно ударил ръката му, че разкъсал плътта, но без да счупи костта. Случката е показателна за конфликта, който произтича при срещата на двата допира – металната решетка и палката просто са поели ролята на заместители на самите хора. Негласното правило е, че гражданите по никакъв начин не бива да отвръщат на допира с допир.

Когато полицаите си набележат някого, за да го арестуват, следва поредната ескалация на действията им. Един от тях хваща човека за врата или за рамената, като го напада отпред, пръстите в черна ръкавица здраво обхващат лицето му, отзад дланта обездвижва тила в долната му част, като и едновременно натиска надолу основата на врата и накрая въпросният човек бива повален. Понякога лявата ръка на полицая издърпва нагоре или разкъсва ризата или връхната дреха на човека, докато дясната ръка го бута надолу. Именно по този начин бил повален на земята един друг мой познат, поет на около четиридесет години, защото в началото на едно протестно шествие стъпил извън зебрата. Веднага след това други полицаи се нахвърлят върху поваления човек, независимо дали е мъж или жена, започват да го дърпат за ръцете и краката, коленичат върху гърба, врата или главата му, или пък с всичка сила притискат с дланите си лицето му върху уличната настилка, докато ръцете му биват заключени в белезници. Следват удари с юмруци, бой или ритане с крака. Понякога този последен етап се включва допълнително и като специално назидание, дори когато арестантът вече е обезопасен. Това може да се случи в полицейската кола или непосредствено преди арестантът да бъде вкаран в нея. Полицаите предприемат тези действия най-вече когато знаят, че трудно биха могли да бъдат заснети с камера.

Целта на полицейския физически допир е да направи хората податливи на допир. Всеки допир подготвя следващия. Човешката цивилизация е създала множество мощни средства за възпиране на всеки, който напада друг човек, особено ако последният не заплашва никого или няма опасност да нарани други хора. При повечето форми на насилие, които нарушават нормите на цивилизацията, дори ако то е елемент на произведение на изкуството или на дадена професия, трябва да се преминат няколко стъпки, докато то се превърне в поведенческа норма. Внезапният, придружен с насилие арест по време на протестни действия всъщност почти никога не се случва „внезапно“ и това може да се разбере при внимателно наблюдение на цялата поредица от действия на въпросния полицай. Когато полицаят поваля някого на земята, той преминава през процес на промяна, но тя е ориентирана не към целта му, а протича сякаш вътрешно и е насочена към него самия. Лицето му сменя израженията си – например заедно с крачката назад, когато разговорът или преговорите с някой протестиращ приключат – което сигнализира и промяната в готовността му за участие в тази комуникация. Непосредствено след това идва и нападението. Стоящите наоколо други полицаи пък изглеждат изненадани, дори шокирани и някак притеснени от случващото се, но те са винаги в готовност да хванат и обездвижат човека на земята, дори това да е някой, който няма нищо общо, но при нападението е бил бутнат случайно, просто защото е стоял в непосредствена близост. Полицаите в групата слагат и на него белезници.

 

Хората възприемат полицаите по различни начини. Не защото всеки си има субективно мнение за полицията изобщо, а защото техните функции носят различни значения в зависимост от идентичността на всеки отделен гражданин, според която той може да се окаже както обект на полицейски действия, така и техен ползвател.

Кои, казано най-просто, са най-характерните дейности на полицаите? „Да контролират трафика.“ Да ограничават и да насърчават движението по градските улици е може би най-старата им функция. Дори и днес полицията отделя най-многобройни човешки ресурси и време именно за това. Полицаите трябва да поддържат пространствения ред. Но какво всъщност представлява трафикът? Определени квартали се населяват от определени типове хора с определен тип поведение. Други квартали се населяват от други типове хора. Денонощно разнообразни индивиди трябва да се придвижват през коридорите на градското пространство и да се преразпределят в него, но без да нарушават дълбокото убеждение на полицаите кой къде принадлежи. Когато днес полицаи биват обвинявани в расова предубеденост, когато спират шофьори и претърсват пешеходци, те с гордост обясняват, че правели това не само с цветнокожи, но и с бели, хванати в квартали на цветнокожи, както и с богаташи, които се мотаят с колите си в бедните квартали. Пълна равнопоставеност, смятат те. Това, което полицията обаче не осъзнава, е собствената ѝ роля в очертаването на измислени граници между тези квартали, както и защо не всички квартали функционират по еднакъв начин.

„Да залавят престъпници.“ Това е дейността, с която полицията най-силно желае да се идентифицира, колкото и малко време да отделя за нея. От време на време полицаите може да се натъкнат на крадци на самото местопрестъпление, или пък на хулигани, които бягат от мястото, където са пребили някого. Основната част от дейността по „залавянето“ обаче се състои в обикаляне по улиците в търсене на някого, за когото някой друг вече ги е информирал. Полицаите действат и като посредници в конфликти между противници, които може да бъдат буквално на една ръка разстояние един от друг, както когато се ударят два автомобила и шофьорите са излезли навън и си крещят, или когато при домашен скандал участниците им разказват абсолютно противоположни версии на случилото се. Истинското „разследване“ – престижната работа по установяването на първоначално неизвестен извършител на престъпление, а не просто по идентифицирането му от разказите на преките свидетели – наистина е дейност на полицията, но с нея се занимава малоброен и специализиран персонал, който дори не трябва да носи униформа.

Когато полицията се занимава с престъпления срещу града, щата, държавата или закона, а не срещу определено пострадало лице – т.нар. престъпления без жертви, като например притежание на наркотици, незаконна работа, незаконна търговия – основната ѝ функция е да разпределя престъплението. Първо законът определя дадени материални вещи или нелицензирана търговска дейност за незаконни; полицията след това разпределя тези закононарушения. Така продажбата на наркотици на улицата става незаконна (но в аптеката срещу рецепта може); укритото и нелицензирано оръжие е незаконно (обикновено у хора в опасни, т.е. бедни квартали), незаконно е движението на неизправни автомобили (със строшени задни фарове, повреден ауспух, липса на застраховка). И така полицията посвещава огромна част от времето си да разпределя престъпленията, но го прави сред онези, които смята за вероятни престъпници – т.е. бедните и маргинализираните – и предположението непременно се сбъдва. Тези хора наистина се оказват престъпници, когато биват спрени на улицата и принудени да обърнат джобовете си или да покажат какво има в жабката на автомобила. Но ако никой не се заинтересува от тях, те никога няма да бъдат престъпници. Мнозинството от изредените в законите нарушения не представляват интерес за униформените полицаи. Закононарушителите в областта на бизнеса рядко биват установени или издирени, а когато нарушенията им се разкрият (което води до досадните процедури за постигане на споразумение), с тях се заемат регулаторни органи, професионални сдружения или акредитирани институции и само в крайни случаи и гражданското съдопроизводство, което решава проблема чрез парична компенсация. Твърде рядко се прибягва до услугите на полицията или до наказателното право.

Най-достойната и най-добре защитимата измежду официалните дейности на полицията е „поддържането на реда“. Но тя е и най-малко дискутираната, най-рядко предмет на законите и наредбите, както и най-неспецифичната. В условията на демокрацията и равнопоставеността на гражданите, хората неизбежно влизат в конфликти, дори и без някоя от страните да е виновна или да е извършила престъпление. Някой например се възползва неправомерно от някого друг или го заплашва. Ролята на полицията в този случай е да умиротворява – а умиротворяването при гражданската демокрация самò по себе си не е нещо лошо. Напротив – то е от жизнена важност.

Но една от разновидностите на „поддържането на реда“ е може и най-лошата от обичайните полицейски дейности. Това е налагането на терор на расова основа. Тази основна функция – неофициална или пък официално отричана, но пък всеизвестна – няма установено название. Затова пък шеговити нейни формулировки са популяризирани в последните десетилетия от афроамериканците: „управляваш МПС, но си цветнокож“, „пазаруваш, но си цветнокож“, „вървиш по улицата, но си цветнокож“. Измежду полицаите в южните щати малцина са потомци на ловците на избягали роби от преди Гражданската война, но през 20-ти век междуетническият конфликт, последвал Голямата миграция на освободените роби от Юга към останалите щати, на практика разпространи принципа на расова сегрегация „Джим Кроу“ сред полицията в национален мащаб. Ролята на полицаите в упражняването на расов терор е все още налице – дори и там, където расизмът до голяма степен е загубил сила и където в полицията са включени и хора с друг цвят на кожата. Същата тази роля може да се открие и в градове извън САЩ, като например в Лондон сред общностите с карибско и южноазиатско население, или пък в Париж сред северноафриканците в тамошните banlieues. Упражняването на расово-обусловен терор изключително много усложнява и обърква чисто теоретичното разбиране на функциите на американската полиция, тъй като то издълбава пропаст между възприятията за нея от страна на афроамериканците и на останалите граждани на САЩ, както и между очакванията им за нейната практическа дейност.

 

Тук ще добавя и още една основна функция на полицията: да бъде видима.

Ако понякога усетите желание да симпатизирате на полицаите, наблюдавайте най-младите между тях в моменти, когато те не знаят, че ги гледат. Млад полицай е застанал на ъгъла и гледа с очи, премрежени срещу яркото зимно слънце. От всички страни към него се приближават пешеходци: задават му въпроси, искат да бъдат упътени, заговарят го свойски, и всички те го отегчават, защото той всъщност е елемент от улицата – също като знака „стоп“. Или пък напротив – също като знака „стоп“ те го пренебрегват, заобикалят го, понякога дори умишлено и демонстративно, с презрение към униформата му.

Така можете да разберете колко му е трудно да има в готовност подходяща фасада за всеки един от тези хора – лице, което да изглежда авторитетно, а не просто почтително. Но в паузата между срещите можете да видите и как тази фасада се свлича под тежестта на толкова много задължения. Затова и в стереотипната ни представа за измъчен полицай в момент на кратко отпускане той сваля полицейската си шапка и избърсва потта от лицето си, сякаш за да заглади инструмента, който е бил използван за тази изнурителна работа.

Основният стремеж на всеки полицай е непрестанно да излъчва сила, невъзмутимост, сериозност и заплаха. Но това не е възможно. Да изпълняваш полицейските си задължения означава да изпитваш унижение всеки път, когато фасадата падне – а това се случва многократно, ежедневно и е неизбежно. Самата униформа, нашивките, значките с всичките им разновидности и с блясъка, който трябва да заслепява останалите хора – всички те са предназначени да поддържат тази фасада независимо от човека зад нея. Но униформата сама по себе си никога не може да постигне това. За целта ви е нужен Робокоп. Има нещо в начина, по който полицаите носят облеклото си, в загрижеността им да пазят целостта му, което всъщност ни показва уязвимостта на тази своего рода броня и същевременно ни потиква да си представим тези човешки същества в голотата им, без защитното покритие на униформата. На полицията е приписвана свръхестествена сила, което обикновено са изразява с думата „страхопочитание“. Но в прочутия си социологически модел, включващ фасада, лице и социална роля, Ървинг Гофман се връща към тезата на германския философ Курт Ризлер, че противоположното на страхопочитанието неминуемо е срамът.

Съчетанието на страхопочитание и срам у полицаите се вижда ясно, ако се вгледаме в наличието и проявите на симетрии и асиметрии. Така например едната от нашивките се намира над козирката на шапката, а другата – на мястото на сърцето. Пистолетът е закачен от едната страна на униформения колан, а палката обикновено виси от другата. Понякога наместо нея се носи фенер. От разстояние полицаят изглежда сякаш накривен. Едната страна на колана му го тегли надолу. Ризата му е излязла навън. Непрекъснато придърпва нагоре панталоните си. Униформените обувки са същите като на санитарите, келнерите и пощальоните. Заседналата, бавна работа, съчетана с много погълнати калории, трупа мазнини около кръста. Цялата фигура на полицая е някак увиснала.

Символът на североамериканския полицай от този калибър е американският донът. Тази пържена поничка няма еднозначен смисъл. Не е обичана толкова, колкото ябълковия пай. Няма националния престиж на ябълковия пай. Носи значение, но то е локално. Поничката, както и всички други пържени храни, е вкусна само ако се консумира веднага.

И въпреки това американският донът се радва на всеобща, макар и гузна привързаност. Всъщност ако полицаите толкова често посещават заведенията, където го продават, то е заради кафето. Така донътът потвърждава онова, което полицаите крият зад значките и нашивките си – че те са хората, които трябва да стоят будни денонощно и публично, да вършат изключително скучната си работа закотвени на едно място, с което да уверят минувачите и гражданите изобщо, че те са винаги там, на това място и наблюдават наоколо, или пък да направят невъзможно някой друг да го заеме. В този смисъл те представляват човешки пътни конуси. И пътните конуси не биха имали нищо против да ядат понички и да пият кафе, за да не заспят.

Най-изненадващото обаче е как при по-дълго наблюдение разбирате, че полицейската работа всъщност не произтича от закона. Законът е нейно основание, но то не е съществено. На полицията ѝ липсва законът. За мене самия това беше нещо ново, което осъзнах чак когато започнах да наблюдавам полицаи, да осмислям видяното и да проучвам литературата по въпроса. В първоначалната телевизионна версия на сериала „Закон и ред“ всеки епизод беше разделен на две части. Първата беше за полицията, а втората за съдебната зала. Чак след много години прозрях, че заглавието обръща последователността. Полицията е редът. Това обяснява и способността ѝ да забелязва – но и да анатемосва – всеки символ на безредие или бъркотия. Ежедневно полицаите по цялата им йерархия се заклеват да разчистват мръсотията. Тук е валидно клишето на Мери Дъглас от Чистота и опасност – нейното сравнително изследване на понятията за мръсотия и табу в различни култури – че това, което наричаме мръсотия, е просто „материя, която не си е на мястото“.

Никак не е лесно да напомняш на полицаите или да ги убеждаваш, че са задължени да проявяват вярност преди всичко към Конституцията. Но всъщност вината не е тяхна, а по-скоро на йерархичната организация на властта на общинско ниво. Според нея правото на достъп до всякакви юридически и политически аспекти на дейността ѝ зависи от определеното за дадено ниво заплащане, а това на полицаите е по-ниско. Оттук и едно много вредно последствие: трудно е да накараш полицаите да се чувстват отговорни в случаи, когато са нарушени граждански права или пък в някой закон е заложена несправедливост. Та нали не е тяхна работа да знаят или да вземат решения нито относно правата на гражданите, нито относно законите в държавата? Истината за действителната ситуация прозира от разказа на известния реформатор на полицията Дейвид Харис за следната случка с негов приятел от градската полиция в Окланд.

През 2001 г. капитан Рон Дейвис, ветеран от полицията с двайсетгодишна служба, провел с действащи полицаи обучение по темата за расовото профилиране. Дейвис първо задал на участниците един прост въпрос: „Какво представлява вашата работа? „Интересувам се,“ продължил той, „каква е вашата мисия и каква е мисията на вашата организация? На какво ежедневно посвещавате цялото си време?“

Повечето отговори представлявали различни варианти на „борба срещу престъпността“: „да залавяме лоши хора“, „да прочистим улиците от престъпниците“, „да не позволяваме разни хищници да се движат свободно“, „да преследваме измамници“, „да реагираме на сигнали, пристигнали по спешния телефон“, „да помагаме на нашата служба да постига целите си“, „да изпълняваме заповедите на началника“. След това Дейвис попитал: „А какво се казва в клетвата, която сте положили? В деня, когато завършихте полицейското училище и станахте полицаи, вие всички се заклехте с вдигната ръка. Какви бяха точните думи?“ … Тишина … След известна пауза един единствен полицай дал отговора, който Дейвис очаквал: „Кълнем се да защитаваме закона и Конституцията.“ А друг полицай добавил: „Ами да, така се казва в клетвата, но всички знаят в какво точно се състои работата ни.“

Аз лично не съм сигурен, че всички знаят. Не знаем нито ние гражданите, не знаят нито самите полицаи, нито политиците, нито политолозите.

 

Отчасти причината реформирането на полицията засега да изглежда невъзможно е, че тя няма ясно очертано място в самата философия на демокрацията. А може би и никога не го е имала. Когато са се оформяли модерните теории за демокрацията, полицията такава, каквато я познаваме днес, е била маловажен, третостепенен фактор, който е бил добавен в последствие. И ако полицаите не се сещат за Конституцията, питам се понякога аз, дали това не е защото в самата ни Конституция полицията няма подобаващото си място?

Като дума и понятие полиция съществува в Европа от 15 и 16 в., за да означи административното държавно управление на населението и територията – Polizeiwissenschaft при новозараждащите се германски бюрократични структури. В англоамериканския контекст полицейските сили в съвременния им вид са наследници на създадените в градовете частни наемни формирования от нощни пазачи и охранители на пространства на търговска дейност или на места за упражняването на занаяти, определени от съответните гилдии. Във Филаделфия преди Американската революция Бенджамин Франклин, както той самият разказва в своята Автобиография, способства за реорганизирането и рационализирането на едно такова формирование. Най-важната институционализация на полицията на градско ниво е предприета в Лондон през 1829 г. при управлението на министър-председателя Роберт Пийл, когато се създава Лондонската полиция (и когато съкратеното име на основателя дава на полицаите прякора „бобита“). Организирането на полицейска служба, която да функционира в рамките на даден град, рязко се разграничава от съществуващата в Европа традиция. При нея коронованите монарси са налагали дори и най-маловажните функции на полицията да бъдат пряко свързани със суверена. Това означавало, че европейската традиция, чийто корен е Франция, свързвала неразривно упражняването на военна сила, шпионската дейност и контролирането на беднячеството с поддържането на реда в градовете и с наказателното съдопроизводство. Премахнат първоначално от Френската революция, полицейският надзор бива възстановен десетина години по-късно при управлението на Наполеон. В Надзор и наказание Мишел Фуко формулира функцията на полицията в тогавашна Европа, като цитира девиза на Вател от 1762 г.: „Чрез веща полиция суверенът привиква народа към ред и подчинение.“

Полиция и политика са две етимологически свързани думи, но фокусът на цялата ни либерална политическа традиция е предимно върху втората. Класическият либерализъм все пак отчита връзката между тях, като най-ясно това е изразено в лекцията на Адам Смит „За полицията“ от 1763 г. на необичайна за него тема и в изказване, което е важно за теорията на полицията. Според Смит за гражданското управление „полицията“ има значение само дотолкова, доколкото се ползва с достатъчно уважение, че да влияе върху това, което днес наричаме икономическа политика. Смит признава, че гражданската власт се нуждае от полицията, за да може да упражнява наказателното право, но от политическа гледна точка тя не е от особена важност:

Полицията е второто най-общо подразделение на юриспруденцията. Думата police е френска и произлиза от гръцката πολιτεία [politeia], която първоначално е означавала политиките на гражданското управление, но сега се отнася само до регулирането на по-низшите му нива като напр. дейностите по чистотата, сигурността, цените и продоволствието. Първите две от тях – т.е. почистването на улиците по най-уместния начин и правоприлагането, но само доколкото то се отнася до законовите мерки за предотвратяване на престъпления или до методите за осигуряване на градска охрана – макар и полезни, са твърде маловажни, за да са от интерес за настоящата ми по-обща дискусия.

„Почистването на улиците по най-уместния начин“ и „методите за осигуряване на градска охрана“ за Адам Смит са две взаимосвързани практически дейности.

Теориите за демокрацията, основани на либерализма и обществения договор, чието начало дават Хобс и Лок и които изграждат официалната философска рамка на създадената през 1787 г. Американска република, са наистина от централно значение за политиката на наказанията, но не и за полицията. Причината е в това, че според теорията за обществения договор в силната ѝ версия, полицията не би трябвало да съществува. Защо демократичното съгласие да не може да се самоналага ежедневно, ако това съгласие е реално и се поддържа от одобрението на всеки индивидуален гражданин? Наистина теорията за обществения договор включва и ненасърчаването на грешки и поправянето им в случаите, когато договорът със сигурност е нарушен, тъй като наказанието ще бъде наложено на вече осъден нарушител, който или се е поддал на изкушението да преследва личен интерес, или е бил подведен да го направи под силата на някакъв недостатък на характера му. Но възстановяването на справедливостта може да стане единствено чрез наказателното право. Престъплението и наказанието принадлежат на юридическите процедури и на съда, които единствено могат да разкрият причината за даден факт при неговото наличие. Няма място, паралелно на или извън гражданите и техният договор, за някакъв допълващ силов орган или за още един център на власт и насилие, на посредничество или на прекъсване на процеса. Няма място за друг политически овластен участник с право на намеса, но само като подбира или събира дадени индивиди – т.е. участник с права, подобни на тези на събирачите или на извозвачите на уличната смет, както предлага Адам Смит.

Нарасналата роля на полицията в демократичните общества по никакъв начин не е довела до формулирането на теория за нейното присъствие и място в управлението, която да е пропорционална на властта ѝ и на разнообразието на нейните функции. Единственото стойностно нещо, с което разполагаме, са емпиричните изследвания, извършени в края на 20 в. в рамките на появилата се тогава социология на полицията. Те са от изключителна полза, но само за да разсеят илюзиите, а не за създаването на цялостна философия. Проучени са внушителен брой практически аспекти, които разкриват изненадващи факти относно например работните часове, организацията, вземането на решения, драматургията, участниците, професионалните нагласи и различията при прилагането на закона спрямо хора с различна идентичност и в различни ситуации. Ето как през 2000 г. описва резултатите радикалният теоретик Марк Неоклеус:

„Нито лобито на „закона и реда“, нито критиците му от ляво успяха да изведат необходимите заключения от множеството публикувани изследвания върху полицията /…/ В огромното си мнозинство повикванията към полицаите са „рутинни“, а не свързани с престъпления: средногодишно само 15-20 % от всички обаждания в полицията са относно престъпления, а и много често това, което полицаите на място докладват като престъпление, след това в полицейското управление не се определя като такова. Според изследванията по-малко от една трета от времето, което полицаите прекарват на дежурство, е свързана с престъпления; в близо осем от десет от инцидентите, на които пристигат патрулиращите екипи от различните отдели на полицията, те самите не откриват престъпление; по-малко от 10 % от работата на полицията е свързана със случаи, които традиционно попадат под наказателните закони; едва 6 % от дежурството на патрулиращите полицаи е отделено за инциденти, които в края на краищата наистина се оказват криминални престъпления; изключително малък брой криминални нарушения се откриват от самите полицаи. Нещо повече – много често полицаите не използват наказателното законодателство, за да възстановяват реда. В САЩ един полицай извършва арест средно веднъж на две седмици, а според едно изследване между 156 полицаи от район с висока престъпност в Ню Йорк, 40 % от тях в продължение на цяла година не са извършили нито един арест за извършено престъпление.

Горепосочените данни разбиват илюзията за борба с престъпността, с която полицията обикновено оправдава дейността си. Но още преди цели четирийсет години до същите заключения е стигнал и Егон Битнър – най-авторитетното име в областта на социологията на полицията. Ето какво пише той през 1974 г.: „Ако се вгледаме в действителната работа на полицаите, виждаме, че за мнозинството от тях честотата на използване на наказателното законодателство варира от твърде рядко до почти никога.“ Последващи публикации, които отново дължим най-вече на Битнър, пренасят ироничния тон и в самата теория. А дори и най-новаторските социологически изследвания на полицията сякаш отново и отново показват, че в нея е заложен парадокс и че налаганите от нея ограничителни мерки не работят. Полицията в чисто философски аспект няма свое място. Като професия с временен характер и вместена между тези в други институции с ясно философско основание, полицейската професия е „невъзможна“. Може би от теоретична гледна точка полицаите дори изобщо не трябва да ги има, тъй като поведението им не намира достатъчна подкрепа от всепризнатите принципи на демократичния обществен ред. И все пак, чисто практически, те трябва да съществуват, въпреки грешките си, именно защото в условията на демокрацията са се доказали като тези, които и „първи реагират“, и са „последната възможност“. Те представляват мобилизирана недефинираност и неустойчивост при всякакви ситуации, силата, която може да бъде хвърлена срещу всичко, което обществото не може да вмести или не иска да види. Следната формулировка на Битнър все още витае над изследователското поле като единствения оригинален и траен философски принос към съвременното разбиране на същността на полицията:

Моята цел e да обясня функцията на полицията, като насоча вниманието към онова, което нейното съществуване дава на обществото и с което, при други равни условия, то не би разполагало /…/ Тезата ми е, че полицията е овластена и от нея се изисква да налага или пък, съобразно конкретния случай, да прилага със сила временни решения на новопоявяващи се проблеми, без да трябва да понася или да се съобразява с каквато и да било опозиция, както и че компетенцията ѝ да се намесва се простира до всякакъв вид спешни ситуации без никакви изключения.

Ето това е всичко, което представлява полицията – това е нейната същност. „Преценката дали дейността, която полицията единствено е компетентна да осъществява, е в крайна сметка желателна или не с оглед на стремежите на демократичното общество излиза извън рамките на моята теза“, саркастично добавя Битнър.

Ключовото понятие в тази дефиниция, е „налагам“ или съответно „прилагам със сила“ – и съответно абсолютно необходимото условие за предложената от Битнър представа за полицията е възможността за прилагане на сила (или дори насилие).

Изненадващо е, че най-негативните оценки на Битнър са изцяло възприети от висшите нива на полицията, може би защото именно те осигуряват на ръководителите ѝ единственото приемливо извинение, с което да отговорят на непрестанните критики. Една от най-големите професионални полицейски асоциации днес е учредила годишна награда „Егон Битнър“ – и то сериозно, а не иронично – която се присъжда на началник на градско управление на полицията, който е издържал повече от петнайсет години служба.

 

Нека да си представим, че наистина искаме да знаем къде е мястото на полицията в демократичното общество. Коя от версиите за нейната роля би спомогнала за функционирането на демокрацията?

Една действително полезна функция на полицията е да изнася пред погледа на обществото различни инциденти, събития и публични събирания. Полицията дава видимост на нещата. Полицаите правят картината на тези ситуации по-ярка, но никой не се заблуждава, че те са централните фигури в нея. Полицаите са синята анилинова боя, която се излива в определени канали на обществените структури, от най-малките улички до магистралите, като по този начин очертава контурите на публичното пространство, зоните на разпределение на големи групи хора и на тяхното разпръскване, на разпределение на престъпността и на сигурността. Човек инстинктивно тръгва към мястото, където са застанали полицаи и с присъствието си маркират нещо друго и нещо важно – парад, концерт, демонстрация, арест, насилие, пътен инцидент. Приближаваме се, за да изпитаме удоволствието да ги гледаме, да наблюдаваме как те превръщат ежедневните случки в драма и ритуал, как създават пространства на събитийност. Може и просто да се приближим, за да следим действията им спрямо гражданите и така да предотвратим възможността поведението им да остане невидимо и безконтролно.

Осъществяването на полицейска дейност в условия на секретност неминуемо я дефинира като подозрителна. Същевременно обаче полицейските структури държат здраво за възможността да действат тайно, като твърдят, че секретността е необходима за успеха на героичната им роля да разкриват и разследват престъпления. И доколкото разкриването на престъпления е именно дейността, с която полицията мечтае да бъде идентифицирана, тя винаги ще се стреми към повече секретност и мълчание.

Там, където погледът не може да стигне – в арестантската камионетка и полицейското управление – там точно стават възможни злоупотребите с полицейските правомощия. (И всъщност наред със затвора, това са местата, които една истински демократична полиция се стреми да премахне или поне да отвори за погледа на обществото). Всички познаваме онова внезапно смълчаване на тълпата, когато някой сред нея потъне в закритата арестантска камионетка – въпросният гражданин временно изчезва от демократичната общност (до предявяването на обвинение, когато правото на неприкосновеност на личността създава свое защитно пространство и могат да се търсят следи от насилие по лицето, китките и тялото). В недостъпните за погледа на обществото кухини, в които гражданинът потъва, демокрацията може да изчезне. Истинският съперник на погледа обаче не е секретността, а допирът, който се случва само между тела, които знаят какво точно се е случило, но нямат други средства, за да го докажат. Полицаите притежават допира – гражданите трябва да притежават погледа. Въпросът е защо не се изтъква достатъчно ролята на един трети елемент, който може да се вмести между погледа и допира – речта, т.е. говоренето. Говоренето представлява действителната основа на демокрацията. То е специфичното демократично измерение на човешките взаимоотношения. То възстановява добросъседското спокойствие. Най-вече да говорят е основната работа на полицаите при срещите им с гражданството. Едновременно с това обаче полицаите не биват възприемани като говорители и слушатели, а предимно като насилници. Какво точно се случва в критични сблъсъци, когато гражданите и полицаите разговарят? Как действително разговарят? И ако не разговарят, защо?

 

Нека да разгледаме следната хипотеза: полицаите са участници в преговори, но без достъп до закон и договор, и без необходимото красноречие. Тяхното средство не е законът. Не винаги се изразяват добре или дори свързано. Обикновено се сблъскват със ситуации на конфликт, който не са причинили те, но в които трябва да се включат като трета страна. И когато са вътре в тази ситуация, те умишлено действат разсейващо, заемат позиция на наблюдатели от разстояние, но и с авторитет. Те пренасочват вниманието на останалите участници настрани един от друг и към самите тях.

Ако използваме горната перспектива и се фокусираме върху средната позиция между бездействие, съчетано със заемане на пространство, и яростно агресивно действие, ще видим, че най-обичайната и непрестанна работа на полицаите е именно да преговарят – но отстрани, защото по някакъв начин те отказват до разберат или дори да се заинтересуват каква е била първоначалната цел на конфронтиращите се. За полицаите са важни съвсем различни критерии, които не винаги се харесват от останалите. Може ли този човек да получи обвинение за това, което е извършил? Трябва ли да бъде насила преместен или временно закаран другаде? Кога мога да си тръгна и как да сплаша тези граждани дотолкова, че да не се скарат отново и да не се налага полицията да се върне? Полицаите водят преговори без да имат определена цел или насока. Единственото, което искат, е да прекратят необходимостта от собственото им присъствие, стига да не са на място, което трябва да бъде забранено за достъп на други хора. Но те винаги си задават и още един, отделен въпрос – дали да преместят даден човек от хоризонталната равнина на конфликта във вертикалния механизъм на наказателното право, а това е процес, за който в крайна сметка те няма да носят отговорност и в който те самите няма да се наложи да участват.

Дори маловажни нарушения и престъпления без жертва се превръщат в преговори между полицай и гражданин извън обсега на закона, който се намира отвъд всеки от тях. В този случай резултатът от преговорите може да бъде „предупреждение“: „ОК, ще те пусна, но с предупреждение.“ Предупреждението привидно изглежда като нещо официално. Но то не съществува в текста на закона, нито е юридическа категория. То е обаче една от най-важните категории на полицейското мислене и е такава, каквато е добре да запазим, а не да ѝ се противопоставяме, въпреки че е произволна и се прилага несистемно. Предупреждението бележи ключовия момент, когато без да „бие отбой“ или да признае грешка, полицаят всъщност заявява, че в някакъв смисъл победител от преговорите е гражданинът.

 

Нека все пак да погледнем на полицията в най-благоприятната ѝ светлина. Полицаите съществуват, за да можем да забележим, че са застанали на ъгъла на улицата или в метростанцията и така да сме спокойни, че на публично място сме защитени, ако някой се опита да ни окраде или да ни притеснява. Полицаите съществуват и за да съобщят на водачите за затворена лента на пътя (като застанат вътре в лентата) или за ремонт (като застанат пред него), или пък, че даден увеселителен парк е отворен (като застанат на входа). Полицаите служат да съобщават събитийност, а в някои случаи самото им присъствие ни пази от опасности.

Естествено всичко изглежда различно, ако мислим, че опасността, която те пък си мислят, че виждат, сме самите ние. Когато полицаите фокусират поглед върху афроамериканец, тормозят и обиждат афроамериканец, препречват пътя на афроамериканец, и в края на краищата изваждат оръжие и убиват афроамериканец – което дори и през 21 век се случва редовно, независимо от кое управление или район на САЩ са тези полицаи – то е на първо място защото Америка все още мисли расово. Кражбата на трудова сила от Африка, за да бъде построена новата държава, е нейният грях, за който тя все още не се е разкаяла, нито пък за унищожението на коренното население. И досега не е изчезнал напълно безумният, но добре измислен механизъм на кодиране на разликата между свободни граждани и роби по цвят на кожата, и то не спрямо действителния широк спектър на нюанси, а чрез опозицията „бял-черен“ – разделение метафизично като ден и нощ, светло и тъмно, благородно и примитивно. Полицаите са като жреци на зримото и на погледа – и те прилагат точно този начин на гледане спрямо всеки гражданин с видимо африкански произход.

Разликата между едно място, което изглежда чисто, подредено и мирно, и друго много подобно, но разхвърляно, хаотично, объркано, шумно и конфликтно, не е просто въпрос на някакви естетически норми, които полицаите носят със себе си, а на това, което те си мислят, че ние искаме, на това как обществото вижда. Но кои сме ние? Социологът на полицията Питър К. Манинг, един от най-добрите етнографи на полицейското поведение, убедено твърди, че полицаите негласно се ръководят най-вече от представата си за това как изглеждат в очите на гражданството, когато патрулират или извършват арест. А много от формулировките, чрез които те си въобразяват „порядъчните граждани“, „свестните хора“, „хората изобщо“, докато те самите прилагат всъщност липсващи стандарти за ред, в крайна сметка ги отчуждават от реалното гражданство. Идеята, за която полицаите имат най-малко яснота, е какво „свестните хора“ искат и как желаят да бъдат третирани.

Полицията е била създадена с идеята да обслужва и отговаря на изискванията и нуждите на гражданите не само защото се е смятало, че по този начин е можело да се предотвратява престъпността или да се възпират нейните източници, но и защото тя е била предназначена да действа символично, така както гражданите един към друг в случай на нужда. Символичното централно място на полицейската дейност като изразител на колективната грижа на индивидите един към друг не може и не бива да се подценява. Законът се е появил като средство за формализиране на условията, при които полицията трябва да действа или не може да действа, но не осигурява основанията, върху които тя действа или би трябвало да действа.

Насилието също е нещо, с което полицията е снабдена като техника, която единствено тя има право да използва в службата си да пази общото състояние на ненасилие сред обществото, при което на гражданите никога да не се налага да използват един към друг позволено от закона насилие – то е, така да се каже, пренасочено към полицията. Но и този формален способ в края на краищата дефинира полицията чрез прилагането на насилие.

На полицията е позволено да подбужда към насилие като средство за намиране на изход в критични социални ситуации, както и да добавя насилие, когато счита, че изходът от такива ситуации е неясен. Но ако опитаме да се вгледаме и да вникнем в същността на полицията, ще открием, че това ѝ право се превръща в начин на инжектиране на пробно насилие в самото сърце на обществото, и то публично. Полицията пробва какво насилие ние гражданите сме готови да позволим и срещу кого. Но това не бива да ни утешава, защото няма гаранция, че ще се опълчим срещу ужасните неща, които полицията може да ни покаже. А и съседите ни пък може и да подкрепят подобни злини. Може и да нямаме никаква представа как да премахнем тези злини. И все пак полицейското насилие се различава от други форми на насилие и доминация, които нямат видимо присъствие и не са под обществен контрол. Полицията публично измерва доколко обществото може да понася насилие, дори и когато то се срамува от това.

Превод от английски: Зелма Каталан

За преводачката:

Zelma Katalan

Доц. д-р Зелма Каталан e преподавател в катедрата по англицистика и американистика на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Водила е теоретични курсове в бакалавърската степен по Викторианска и съвременна английска литература и литературна стилистика, , превод, литературен и културологичен анализ. Между 2008 и 2017 година ръководи магистърската програма по превод към специалността. Автор е на монографиите „Политика на иронията в зрелите романи на У. М. Такъри“ (2009) и „Разказваемост в първоличните романи на Чарлс Дикенс“, както и на множество публикации в български и чуждестранни издания в областта на английската литература на 19 и 20 век, наративност и фикционалност в романа, стил и дискурс в литературни и нелитературни текстове, културологичен анализ на популарното кино.  Била е лектор по български език и литература в университетите в Лийдс и Шефийлд, Великобритания и гост-професор в Щатския университет на Ню Йорк - Олбъни, САЩ, където преподава курс по британска литература на 20 век. Изнасяла е лекции в няколко европейски университети. Понастоящем като хоноруван преподавател води курса „Жанр, стил и превод“ в МП „Превод“ в специалността „Английска филология“.

 

Pin It
Марк Грайф

Марк Грайф (р. 1975 г.) преподава литература в университета в Станфорд. Автор е на Епохата на кризата на Човека (2015) и сборника есета Против всичко (2016). През 2004 г. заедно с други писатели и интелектуалци основава списанието n+1 за литературна и културна критика и анализи. Публикувал е множество статии и есета върху връзката между литературата и историята на идеите и културата, популярната култура и етиката на ежедневието. Сътрудничи с литературно-критични и рецензионни отдели на водещи световни издания.

Посетители

100

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 4 дни
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 3 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 4 седмици