1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

„Всички статуи на мъже расисти, които са спечелили парите си с продажбата на хора, трябва да бъдат свалени. Съборете ги. Всичките!“ Това написа Люис Хамилтън в профила си в Инстаграм след събарянето на статуята на Едуард Колстън в Бристол.

Имат ли право всъщност хората, които събарят тези статуи? Променят ли историята, зачеркват ли я или просто я коригират?

Убеждението, че веднъж издигнат един паметник, то той е за вечни времена и не подлежи на преосмисляне, е измамно.

Историята винаги е повече контекст, отколкото събития. Може ли един паметник, издигнат преди 100-200 години, да устои на времето, особено, ако е за исторически събития, започнали преди 500 години и процесът на преосмислянето им се случва днес?

В страни като България, в която обществото е хомогенно и дори местните малцинства трудно се добират до върха му (да не кажем, че всъщност изобщо не се случва), разклащането на историята в момента и преосмислянето ѝ от хора, които не присъстват физически в живота му, ставащото предизвиква предимно негодувание. Колко българи имат съседи, приятели, колеги, началници, половинки, приятели на децата, които имат друг цвят на кожата? Заобиколени предимно от хора от нашата група – етнически или расово, всеки опит за промяна се приема на нож. Защо да говорим политкоректно, защо да не казвам думата с „н“, защо да не питам някой, който е роден в моя или друг европейски град, ама откъде е всъщност, щото то е ясно, че не е от тук, нали, защо онези в САЩ не се върнат от там откъдето са, защо да обсъждам „Отнесени от вихъра“, защо да има дискусия за Колумб, защо изобщо са тези дискусии, всичко е ясно и е така, както е. Точка.

 

2020 06 Statue desecrated

Бий статуята!

 

Но, ако не си бял, може би не е точно така. Може би липсва твоята част от историята и ти искаш тя също да бъде разказана. А когато бъде разказана, не всичко е толкова романтично, не всеки герой е само герой.

Да започнем от там, че всички тези дискусии, които покрай социалните мрежи внезапно достигнаха и до иначе доста затвореното българско общество, всъщност не са нови. Колумб, например, е проблемна фигура от десетилетия. Само че на първа линия на протестите срещу честването на откриването на Америка от него не са чернокожите, а нейтив американците. За местното население в двете Америки откритието на Колумб поставя началото на една изключително брутална и кървава колониализация.

Всъщност горкият мореплавател изобщо не е и подозирал в какво ще бъде замесен, той е смятал, че е открил заобиколен път към Индия. 12 октомври е празничен ден в САЩ и Испания, но в Латинска Америка е ден за възпоминание. За местното население с идването му започва една от най-тъмните глави в тяхната история. За европейците пък Колумб е просто велик географски откривател.

Всъщност самото честване на откривателя също започва векове след историческото събитие. Официално Денят на Колумб се чества в САЩ от 1909 година. В Ню Йорк този ден се чества с маршове и знамена. В други щати обаче той вече е прекръстен на

„Indigenous Peoples' Day“ или „Native American Day“. Там той е по-скоро възпоминание за жертвите на колониалната епоха, а не честване на бруталното завоюване на нови територии. Обикновено на този ден десетки статуи на Колумб в САЩ осъмват, покрити с кърваво червена боя.

За италианците в САЩ обаче Колумб е техен сънародник, човекът, който им показва пътя към новата им родина. А за Испания Колумб си е направо герой – той открива Америка по заповед на испанската корона и с това започва бляскавата история на колониалната сила Испания. Денят на Колумб за испанците е и ден на испаноезичния свят, който символизира испанската култура, за тях това е „Día de la Hispanidad“. В латиноамериканските страни обаче го наричат „Día de la Raza“, денят на расата, за да пренасочат вниманието от Испания към собствената си история. Във Венецуела този ден е наричан „Día de la Resistencia Indígena“, Ден на индианската съпротива, в Аржентина той е Денят на респекта пред културните различия, а в Боливия – Ден на освобождението от колонизаторите. Еквадор го нарича Ден на мултикултурата, а в Чили – Ден на откриването на два свята.

Национален възход или национална катастрофа – историята е многолика. Навсякъде в Европа се дискутира удачно ли е имена на улици, паметници или статуи да героизират исторически нееднозначни фигури.

Събарянето на статуята на Едуард Колстън в Бристол преди дни бе показателно. Търговецът, живял между 1636 и 1721 година, бе почетен с тази статуя като благодетел на града, дарявал средства за сиропиталища и училища. Богатството си обаче той трупа основно чрез продажбата на роби, като жестокостта му е известна и до днес. Често робите на корабите, които кара от Африка към Америка, се разболявали заради нечовешките условия по време на дългия път и той хвърлял най-слабите във водата, за да не подбие цената на „стоката“. От 84 000 роби 20 000 умират по пътя. Това обяснява и защо статуята бе хвърлена във водата.

 

2020 06 Colston

Бристъл праща съборена от демонстранти статуя в музей

 

Всъщност историята е превратна и по отношение на неговата роля. Колстън е търговец, роден пред 17-и век, но негов паметник се поставя едва в края на 19-и век – през 1895 година от местния търговки съюз. Почти през целия 20-ти век статуята буди недоволство сред гражданите заради спорната му роля и спрямо бедното население на града. А ето, че през 21-и век статуята му бе съборена и едва ли ще бъде издигната нова.

И другата голяма тема тези дни – временното сваляне на „Отнесени от вихъра“ от частната платформа за стрйминг HBO MAX и връщането му, придружен с дискусия за расовите стереотипи, е третирана различно в различните времена.

Всъщност „Отнесени от вихъра“ е филм, който буни духовете от 60-те години на миналия век, а книгата също предизвиква непрекъснато спорове. Но не само за ролята на чернокожите в нея. Например миналата година тя попадна в полезрението по друг повод – ролята на жените в литературата. Тогава ставаше дума за това, че един роман, който може да се сравнява спокойно с „Война и мир“, например, често е категоризиран като „лека забавна литература“, просто защото е написан от жена и главната героиня е жена. А всичко в литературата, което тематизира жените или е писано от жени, се слага под общия знаменател „забавна литература“. Но това бяха трепетите на 2019. Сега за пореден път се тематизира идеологизирането на робството във филма. Между другото филмът си има своя нелек път през годините. Например в следвоенна Германия холивудската продукция, спечелила 10 Оскара, не е допуснат до екраните. Излъчването е възпрепятствано от американската армия, която смята, че този филм ще подкопае авторитета ѝ в окупационните зони. В годините, в които американците са смятани за освободители и победители на един расистки и човеконенавистен режим в Германия, те продължават да практикуват расова сегрегация в армията. Забраната продължава цели 14 години и за първи път е показан през 1953 г. в кината, а по телевизията чак през 1984 г.

Подобна трудна съдба има и преводът на романа – в Германия до началото на тази година съществуваше само един, първият превод на книгата от 1937 година, който често е критикуван – но за съвсем различни неща – за неподходящия сладникав стил и липсата на цели пасажи, които не отговарят на вижданията на преводача – твърде са либерални според него. Новият превод се приближава много повече до оригиналния език на Маргарет Мичъл, а също така заменя някои от неподходящите за днешната публика расистки описания с по-обективни, без да нарушава стила на романа. „Например описанието „негърски устни“ е сменено с плътни или пълни, а думата „негър“ е оставена в речника на робовладелците, но е заменена с „роб“, когато говорят самите чернокожи.

Преводът бе широко дискутиран, но не предизвика буря, защото се появи месеци преди BLM.

„Правя това от десетилетия, този начин на обръщане на класиката към съвремието. Новите преводи винаги са и нови инсценировки. Също като в театъра – никой днес не поставя пиесите на класиците в стопроцентовия им оригинален вид. Всъщност една нова театрална постановка може да направи от една не толкова добра пиеса класика и обратното – да превърне класиката в лошо произведение. Същото е и при преводите. Важното е какви са критериите и мащабите, които се поставят“, коментира един от преводачите Андреас Нол. И допълва: „Бих искал да видя ново заснемане на „Отнесени от вихъра“ от режисьор като Куентин Тарантино. Тогава романът ще получи съвсем друго звучене от това, което имаме до този момент.“

 

2020 06 Leopold

Махнаха статуя на крал Леополд II в Белгия

 

Разбира се, романът на Маргарет Мичъл далеч не е лесен за трактовка, и всяко ограничаване само до любовна история или само до история на американския Юг може да осакати творбата. Всъщност жените в литературознанието често застъпват тезата, че Мичъл не остава аполитична, а нейният политически глас е героят ѝ Ред Бътлър. Той е противник на войната, няма роби, надсмива се на необоснованото високомерие на южната аристокрация. Скарлет О‘Хара също претърпява еволюция в тълкуванието ѝ като женска литературна фигура – от символ на красавицата от Юга в началото до символ на феминистите десетилетия по-късно. Явно е, че белите хора имат много плоскости, на които да стъпят при разчитането на романа, за разлика обаче от черните, които могат да се идентифицират само с ролята си на роби. А това различно възприемане неминуемо предизвиква и дискусии.

Затова и гневът, който предизвиква всеки опит една творба да бъде поставена наново или да се дискутира от съвременна гледна точка, е нелеп. Все едно да се гневим всеки път, когато български актьор от Шумен си позволи да играе Хамлет. Нерде Шумен, нерде Шекспир, ако трябва да цитирам привържениците на пуризма, когато става дума нови трактовки. Всяко произведение може да бъде обсъждано, тълкувано, поставяно в различна светлина. За почти 100 години „Отнесени от вихъра“ е устоял на всички промени, ще оцелее и днес.

Източник – сайт ClubZ