Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 05 German question
Германският политик Бьорн Хьоке – един от водачите на крайнодясната немска „Алтернатива за Германия“

 

Мнозина оплакват мрачния път, на който в момента се намират Европа и трансатлантическите отношения, но засега няма особено много дискусии за това накъде води този път. Европейската слабост и разделение, стратегическото „отделяне“ от Съединените щати, оръфването на Европейския съюз, „след Европа“, „краят на Европа“ – всичко това са мрачни сценарии, но в тях поне има определена доза на успокоителна неяснота. Те предполагат пропаднали мечти, а не кошмари. Но провалът на Европейския съюз, ако се случи, би могъл да бъде истински кошмар, и то не само за Европа. Сред много други проблеми, той би върнал обратно и онова, което се наричаше „германски въпрос“.

Германският въпрос е създал днешната Европа, както и трансатлантическите отношения от последните седем и повече десетилетия. Обединението на Германия през 1871 г. създава нова нация в сърцето на Европа, която е твърде голяма, твърде населена, прекалено богата и силна, за да бъде ефективно балансирана от другите европейски сили, включително и от Обединеното кралство. Прекъсването на европейския баланс на силите допринася за провеждането на две световни войни и довежда повече от десет милиона американски войници отвъд Атлантическия океан, за да се бият и умират в тези войни. Американците и европейците създават НАТО след Втората световна война също толкова, за да разрешат германския проблем, колкото и за да посрещнат съветското предизвикателство – един факт, забравен от днешните реалисти. Както казва лорд Исмей, първият генерален секретар на алианса, [той е създаден], за да „се държи Съветския съюз навън, американците вътре, а германците долу“. Това е и целта на поредицата от интегративни европейски институции, започващи с Европейската общност за стомана и въглища, която в края на краищата се превръща в Европейския съюз. Както казва дипломатът Джордж Кенан, някаква форма на европейско обединение е „единственото възможно решение на проблема за отношението на Германия към останалата част от Европа“, и че обединението може да се осъществи само под знака на ангажимента на САЩ към европейската сигурност.

И всичко това е проработило. Днес е невъзможно да си представим как Германия би се завърнала към каквато и да било версия на това сложно минало. Германците са се превърнали във вероятно най-либералния и миролюбив народ на света, те са предпочитаният от всички кандидат за поемане на понастоящем овакантения пост на „водач на свободния свят“. Мнозина и от двете страни на Атлантика  биха искали да видят повече, а не по-малко самоувереност от страна на Германия – в глобалната икономика, в дипломацията, дори и във военно отношение. Както Радослав Сикорски, тогавашният министър на външните работи на Полша, отбелязва през 2011 г.: „Страхувам се от германската сила по-малко, отколкото започвам да се страхувам от неактивността на Германия“. Това е забележителна мисъл, особено от устата на един полски водач, и тя се обляга на широко разпространената увереност, че онова, което германците са направили, за да променят себе си, никога повече не може да бъде отменено.

Но дали това е вярно? И дали това е единствено възможната Германия? При условие, че самият световен ред, който е направил една такава Германия възможна, днес се намира под атака, включително и от страна на Съединените щати, то може би светът ще трябва да се убеждава отново. Историята намеква, че отговорът може и да не ни се хареса.

Бягство от миналото

Разглеждана исторически, Германия, в сравнително краткото си време като нация, е един от най-непредвидимите и непоследователни играчи на международната сцена. Тя постига обединение в серия от войни през 1860-те и 70-те години. След това Ото фон Бисмарк я превръща в нация, чрез „кръв и желязо“, както казва сам, правейки от нея една мирна, „задоволена сила“, в хода на следващите две десетилетия. Но след това, от 1890-те до Първата световна война, под водачеството на кайзер Вилхелм, тя се превръща в амбициозната Германска империя, с мечти за оформяне на Mitteleuropa, германизирана сфера на влияние, която да се простира чак до границата с Русия – и визии, по думите на Герхард фон Бюло, който по онова време е германски външен министър, за „място под слънцето“. След войната Германия се превръща в предпазливата ревизионистка сила от Ваймарските години, само за да се превърне в завоевател на Европа при Хитлер през 1930-те, а след това да колабира до състоянието на победена, разделена страна. Дори и по време на Студената война Западна Германия се колебае между про-западния идеализъм на канцлера Конрад Аденауер и реалистичната Ostpolitik на канцлера Вили Бранд. Вътрешната политика на страната е не по-малко бурна и непредсказуема, поне до края на 1940-те години. Учените отдавна са размишлявали върху германския Sonderweg, уникалния и неспокоен път, който нацията поема по пътя към модерната демокрация, през отделните степени на провалена либерална революция, наследствена монархия, авторитаризъм, крехка демокрация и накрая тоталитаризъм – всичко това само през първите седем десетилетия от съществуването си.

Но тази бурна история е продукт не само на „германския характер“. Обстоятелствата играят голяма роля, включително и простата география. Германия е мощна нация в центъра на оспорван континент, обградена от изток и запад от големи и застрашителни сили, а следователно винаги изложена на опасността от война на два фронта. Тя рядко се е чувствала сигурна, а когато е търсела сигурност чрез увеличаване на силата си, само е ускорявала още повече обкръжаването си. Освен това вътрешната политика на страната е била последователно определяна от вълните на  автокрация, демокрация, фашизъм и комунизъм, които се движат напред-назад из цяла Европа. Романистът Томас Ман предполага веднъж, че въпросът е не толкова на национален характер, колкото на външни обстоятелства. „Няма две различни Германии, една добра и една лоша“, пише той. „Лошата Германия е просто добрата Германия, която е поела по фалшив път, тя е добрата Германия в нещастие, във вина и руини.“

Демократичната и мирна Германия, която всички познаваме и обичаме днес, израства в специалните обстоятелства на един доминиран от САЩ либерален международен ред, установен след Втората световна война. Германците трансформират себе си в хода на следвоенните десетилетия, но има четири аспекта на този ред, които са от специално значение, тъй като те предоставят най-благоприятните обстоятелства, при които е можело да се извърши тази еволюция.

Първото от тях е специалната обвързаност на САЩ с европейската сигурност. Тази гаранция слага край на порочния цикъл, който дестабилизира Европа и довежда до три големи войни в хода на седем десетилетия (започвайки с Френско-пруската война от 1870-71). Като защитават Франция, Обединеното кралство и другите съседи на Западна Германия, Съединените щати дават възможност на всички да приветстват следвоенното възстановяване на Западна Германия и да интегрират изцяло германците в европейската и световната икономика. Тази обвързаност премахва и необходимостта от скъпо струващи оръжейни запаси, с което позволява на всички европейски сили, включително и на Западна Германия, да се фокусират повече върху увеличаване на благоденствието и социалното благополучие на гражданите си, което от своя страна води до много по-голяма политическа стабилност. Западна Германия се отказва от нормалните [за повечето големи сили] геополитически амбиции, заменяйки ги с геоикономически такива, но не е неразумно да се смята, че това е по-скоро услуга, отколкото ограничение. Както казва през 1946 тогавашният държавен секретар на САЩ, „свободата от милитаризъм“ ще даде на германския народ шанса „да приложи огромната си енергия и способности към делото на мира“.

Вторият елемент от новия ред е либералната, основаваща се на свободна търговия международна икономическа система, установена от САЩ. Германската икономика винаги е разчитала изключително много на износа и през деветнадесети век конкуренцията за чуждите пазари е една от движещите сили зад германския експанзионизъм. В новата глобална икономика, една не-милитаристична Германия е в състояние да разцъфтява без да заплашва другите. Напротив, задвижваното от износа германско икономическо чудо от 1950-те прави от страната както мотор на глобалния икономически растеж, така и опора на благоденствието и демократичната стабилност в Европа.

Съединените щати не само толерират икономическия успех на Западна Германия, както и останалата Западна Европа, но и го приветстват, дори и когато той идва за сметка на американската индустрия. От 1950 до 1970 индустриалното производство в Западна Европа расте средно с 7,1 процента годишно, общият БВП с 5,5 процента, а БВП на глава от населението – с 4,4% годишно, надхвърляйки растежа на САЩ за същия период. Към средата на 1960-те години както Западна Германия, така и Япония вече са задминали Съединените щати в няколко ключови индустрии, от автомобилостроенето през стоманодобива до потребителската електроника. Американците приемат тази конкуренция не защото са особено самопожертвувателни, а защото смятат здравите икономики на Германия и Япония за жизненоважни стълбове на стабилния свят, който биха искали да поддържат. Големият урок от първата половина на ХХ век е, че икономическият национализъм дестабилизира. Глобалната система за свободна търговия и институциите като Европейската общност за въглища и стомана и Европейската икономическа общност имат за цел да държат този национализъм под контрол.

Едно следствие от тази благоприятна среда е, че Западна Германия остава вкоренена в либералния Запад. Макар че по време на Студената война някои германски лидери защитават идеята за заемане на по-независима позиция – или като мост между Изтока и Запада, или като независима страна – ползите, които страната извлича от интеграцията в доминирания от Америка ред, я държат стабилно закотвена в него. Изкушенията за преследване на нормална, независима външна политика, са смекчавани не само от икономически интереси, но също и от сравнително благоприятната среда, в която западногерманците могат да живеят живота си, толкова различна от всичко, което са преживели в близкото минало.

Освен това е налице и един трети, идеологически компонент. Германският икономически успех в един благоприятен либерален световен ред засилва германската демокрация. Няма абсолютни гаранции за това, че демокрацията ще поддържа дълбоки корени на германска земя, дори и след премеждията от Втората световна война. Със сигурност никой през късните 1930 години не би разглеждал Германия като намираща се на път към либерална демокрация. Дори и по време на Ваймарския период само малцина германци са изпитвали дълбока привързаност към демократичните партии и институции на крехката република. През 1930 всички тези партии и институции са отстранени с лекота, чрез обявяване на извънредно положение, дори и преди възхода на Хитлер на власт. Нито пък в страната е имало някаква особена съпротива срещу нацисткото управление, чак до последните месеци на войната. Катастрофалното поражение, страданията и униженията, които го следват, увреждат репутацията на авторитаризма и милитаризма, но от всичко това не следва автоматична подкрепа за демократично управление. Американската окупация предотвратява евентуалното завръщане към авторитаризъм и милитаризъм, но няма гаранции, че германците ще прегърнат с готовност нещо, което в очите на мнозина от тях без съмнение е изглеждало като наложено отвън, от една завоевателска сила.

И все пак те го правят, и средата има голямо значение за всичко това. В окупираната от Съветите Източна Германия нацизмът просто е заменен с друга форма на тоталитаризъм. Но през 1960-те Западна Германия вече е дълбоко обвързана с либералния свят, наслаждавайки се на сигурността и благоденствието на едно демилитаризирано общество, а болшинството от гражданите вече са станали демократи както по дух, така и по форма.

Разбира се, помага и това, че Западна Германия се намира в една Европа и свят, в които демокрацията изглежда като определящия модус на бъдещето, особено след средата на 1970-те години. Това е ключовият фактор, който подпомага закрепването на Германия в либералния ред. Европейската и глобална среда е много различна от онази, при която се проваля Ваймарската демокрация, нацизмът разцъфтява, а Германия се втурва по пътя на агресията. През 1930-те европейската демокрация е нещо като застрашен вид; фашизмът се намира във възход навсякъде и изглежда като по-ефективен модел на управление и обществен ред. През следвоенната епоха, напротив, увеличаващата се сила и благоденствие на демокрациите не само предоставя взаимна подкрепа, но заедно с това създава и усещане за споделени европейски и трансатлантически ценности – нещо, което не е съществувало преди 1945. Това усещане достига пълния си разцвет след падането на Берлинската стена през 1989 и основаването на Европейския съюз през 1993. Експлозията на демокрацията по целия континент, идеята за Европа „цяла и свободна“, както казва президентът на САЩ Джордж Х. У. Буш, помагат за създаването на нова европейска идентичност, която германците могат да прегърнат. И те го правят, със значителни отстъпки към собствената си независимост. Обединяването на суверенитета, което се предполага от членството в новите пан-европейски институции, и особено замяната на немската марка с еврото, както и допълнителните ограничения, които членството в НАТО налага върху немската независимост, едва ли биха били възможни, ако германците не биха се чувствали обвързани от общите идеали заедно с останала Европа и Съединените щати.

Тази нова Европа е, сред много други неща, отговор на национализма и племенничеството, които са допринесли толкова много за различните войни и жестокости от миналото на континента. Четвъртият елемент от новия ред, който прави за Германия възможно както скъсването с миналото, така и допринасянето за мира и стабилността в Европа, е потискането на националистическите страсти и амбиции от транснационални институции като НАТО и ЕС. Те предотвратяват завръщането на старите конкуренции, в които Германия неизменно е била водещ играч. Германският национализъм едва ли е единственият европейски национализъм, който изглежда исторически неотделим от антисемитизма и други форми на племенни омрази, но никой друг национализъм не е играл толкова разрушителна роля в кървавото европейско минало. Една Европа, в която национализмът е потиснат, е Европа, в която е потиснат германският национализъм. Водещата роля на Германия при укрепването на тази общоевропейска, анти-националистическа визия, играе огромна роля при създаването на климата на взаимно доверие на континента.

Тези четири елемента – гаранциите за сигурност от страна на САЩ, международният режим на свободна търговия, демократичната вълна и потискането на национализма – държат заедно стария германски въпрос погребан дълбоко под земята. Но в тях никога не е имало нещо неизбежно и те не са по необходимост вечни. Те отразяват една определена конфигурация на силите в света, един глобален баланс, при който либералните демокрации са се намирали във възход, а стратегическите конкуренции от миналото са били успешно потиснати от доминиращата либерална суперсила. Това е един необичаен набор от обстоятелства, не-нормален и не-исторически. Такава е и германската роля в него.

Едно нормално състояние

Дори и още преди този либерален световен ред да започне да се разпада, винаги е било неясно колко дълго Германия ще бъде готова да си остава не-нормална нация, отричаща на самата себе си нормалните геополитически амбиции, нормалните егоистични интереси и нормалната националистическа гордост. Подобен въпрос е бил фронтален и централен в продължение на много години също и в Япония, другата сила, чиято съдба беше трансформирана в резултат на военно поражение, последвано от възстановяване в един доминиран от САЩ световен ред. Много японци се чувстват уморени да се извиняват за миналото си, уморени от потискане на националната си гордост, уморени от сдържане независимостта на външната си политика. Що се отнася до Япония, то може би единственото нещо, сдържащо желанието за нормалност, е постоянната стратегическа зависимост от САЩ, в борбата за справяне с предизвикателствата, идещи от един все по-надигащ се Китай. Колко още време Япония ще сдържа националистическите си пориви, ако американската подкрепа би станала ненадеждна?

Германците се намират в противоположна ситуация. С някои незначителни изключения, те си остават силно съзнателни по отношение на собственото си минало, бдителни към всеки намек за възкресяване на национализма и повече от готови да толерират ограниченията на независимостта си – дори и когато други ги насърчават да поемат водещата роля. В същото време, за разлика от Япония, от края на Студената война насам Германия не се нуждае от защитата на Съединените щати. Ангажиментът на Германия към НАТО от последните години не е въпрос на стратегическа необходимост; по-скоро той произлиза от продължаващото им желание да си остават тясно обвързани с Европа, без да заплашват никого. Те се стремят да успокояват съседите си, но може би дори още повече се опитват да успокояват самите себе си. Те все още имат страхове от старите си демони и намират известно успокоение в ограниченията, които приемат доброволно.

Но доброволно приетите окови могат да бъдат и отхвърлени. С отминаването на поколенията демоните малко по малко се забравят, а ограниченията започват да прежулват. Колко още време ще измине, в което новите поколения германци няма да търсят нищо повече от завръщане към нормалността [на европейския ред].

В хода на последния четвърт век германските съседи, а и самите германци, внимателно следят за каквито и да било признаци на поява на някакви подобни промени в германските умонагласи. Страхът, с който британците и французите посрещнаха германското обединение през 1990 показа ясно, че поне в техните очи, даже 45 години след края на Втората световна война, германският въпрос все още не беше изцяло погребан. Тези страхове бяха успокоени до известна степен когато Съединените щати потвърдиха ангажимента си към европейската сигурност, дори и след като съветската опасност беше отминала, и когато обединена Германия се съгласи да остане член на НАТО. Те бяха допълнително смекчени когато Германия пое ангажимента да бъде част от новия Европейски съюз и еврозоната.

Но дори и в тази благоприятна обстановка нямаше как да се избегне завръщането към германския въпрос, или поне към неговите икономически измерения. Както отбеляза през 1915 изследователят Ханс Кунднани, в добрия си аналитичен труд Парадоксът на германската сила, старият дисбаланс, който беше дестабилизирал Европа след обединението на Германия през 1871, се е завърнал след новото германско обединение и установяването на еврозоната. Германия отново се превърна в доминиращата сила в Европа. Централна Европа се превърна в германска верига за доставки и по същество част от „по-голямата германска икономика“ – една реализация на идеята за Mitteleuropa от двадесет и първи век. Останала Европа се превърна в пазар за германския износ.

Когато през 2009 г. настъпи кризата на еврозоната, в сила влезе един нов порочен кръг. Германското икономическо господство позволяваше на страната да налага предпочитаните от нея анти-дългови политики върху останалата част от Европа, с което превърна Берлин в обект на гняв за гърци, италианци и всички други, които някога са обвинявали бюрокрация на ЕС за собствените си трудности. Но германците също бяха гневни, поради факта, че им се налагаше да финансират нечии чужди и разточителни начини на живот. Извън Германия се появиха приказки за анти-германски „общ фронт“, а вътре в Германия имаше усещане за собствена жертвеност и подновяване на стари страхове за обкръжаване от страна на „слаби икономики“. Всичко това, както посочва Кунднани, беше „гео-икономическа версия на конфликтите в Европа, последвали след германското обединение от 1871“.

Но то поне беше нещо икономическо. Споровете бяха сред съюзници и партньори, всички те част от един общ европейски проект. Ето защо, като геополитическа материя, ситуацията беше „доброкачествена“ – или поне можеше да изглежда такава до януари 2015, когато Кунднани публикува книгата си.

Четири години по-късно поводите за самоуспокоение изглеждат по-малко. Нещата се промениха отново. Всеки от четирите елемента на следвоенния ред, които бяха сдържали германския въпрос, днес се намира във въздуха. Национализмът е във възход из цяла Европа; демокрацията е в отстъпление по някои части от континента или се намира под натиск по други; международният режим на свободна търговия се намира под атака, основно от страна на Съединените щати; накрая, американските гаранции за сигурност са подложени на съмнение, и то от самия президент. Имайки предвид европейската и по-конкретно германската история, дали тези променящи се обстоятелства няма отново да доведат до промени в поведението на европейците, включително и на германците?

След реда

Ако днешна Германия е продукт на либералния световен ред, то е време да се помисли за това какво би могло да се случи, ако този ред се разпадне. Помислете за Европа, в която живеят германците днес. От източната им страна, някога демократичните правителства на Чешката република, Унгария, Полша и Словакия са навлезли в различни фази на спускане към не-либерализъм и авторитаризъм. На юг, Италия е управлявана от националистически и популистки движения с въпросителен ангажимент към либерализма и дори още по-слаб ангажимент към икономическата дисциплина на еврозоната. На запад една все по-неспокойна и възмутена Франция се намира на едни избори разстояние от националистическа изборна победа, която ще удари Европа като земетресение. Освен това тя ще забие последния гвоздей в ковчега на френско-германските отношения, около които беше изграден европейския мир преди седемдесет години.

А освен това идва и излизането на Обединеното кралство от Европа. През 2016, с наближаването на гласуването на Брекзит, премиер-министърът Дейвид Камерън беше попитал: „Дали можем да бъдем уверени, че мирът и стабилността на нашия континент са осигурени отвъд всякакви възможни съмнения?“ Това беше правилният въпрос, защото Брекзит действително ще допринесе силно за дестабилизацията, като подчертае още повече дисбаланса на силите и остави една вече отслабена Франция да бъде изправена сама пред една мощна, но все по-изолирана Германия. Освен това той е нова победа за национализма, друг удар върху институциите, които бяха създадени за да се държи под контрол германският въпрос, а самата  Германия – плътно обвързана с либералния свят.

През идещите години германците може и да се окажат в една до голяма степен национализирана Европа, с партии на „кръв и земя“, дошли на власт във всички основни сили. Дали при тези обстоятелства германците биха успели да устоят на изкушението за завръщане към своя собствен национализъм? Дали германските политици няма да бъдат изправени пред засилен натиск, дори още повече, отколкото в момента, да се грижат по-силно за германските интереси, в една Европа и свят, където всички останали със сигурност се грижат най-вече за собствените си? Дори и днес една крайнодясна националистическа партия, Алтернатива за Германия, има третия по големина брой места в Бундестага. Партията се ръководи от идеолози, на които е омръзнало от Schuldkult (култа към вината), и обвиняват за наплива от чужденци онези германски политици, които, по думите на един от техните партийни водачи, са „марионетки на силите, победили във Втората световна война“. Няма причини, поради които някоя друга партия, поддържаща по-мека, по-малко екстремна форма на подобни настроения, да не може да намери пътя към властта в някакъв момент. Както отбелязва историкът Тимъти Гартън Аш, „културната борба за бъдещето на Германия“ вече се води по всички фронтове.

Нито пък може да се приеме на доверие, че в един свят на все по-засилващ се политически и икономически национализъм, европейските страни ще продължат да се отказват от военната сила като средство за упражняване на международно влияние. Дори и днес европейците признават, че постмодерният им експеримент за отиване отвъд военната сила ги е оставел обезоръжени в един свят, който никога не е споделял тази оптимистична, кантианска перспектива. Европейците все още се придържат към надеждата, че глобалната сигурност ще бъде запазена до голяма степен без тях и че могат да избегнат мъчителния избор на разходи, който ще трябва да направят, ако станат отговорни за собствената си защита. Нереалистично е да си въобразяваме, че те никога няма да бъдат принудени да се придвижат в тази посока. Допреди петнадесетина години повечето европейци бяха напълно съгласни да играят ролята на женствената Венера по отношение на мъжествения американски Марс, и критикуваха американците за архаичната им привързаност към твърдата сила. Но Европа беше успяла да стане Венера благодарение на исторически обстоятелства – и не на последно място сред тях сравнително мирния либерален ред, създаден и поддържан от Съединените щати. С една Русия, която днес е далеч по-готова да използва сила за постигане на целите си, и Съединени щати, оттеглящи се от международните си задължения, този свят постепенно изчезва. Като оставим настрана възможността човешката природа да бъде трайно трансформирана, то няма нищо, което да попречи на европейците да се върнат към политиката на властта, която е доминирала на континента им в течение на хилядолетия. И ако останалата част от Европа също кривне по този път, ще бъде трудно дори и за най-либералната Германия да не се присъедини към нея – дори и само в акт на самозащита. 

Винаги е имало нещо иронично в американските жалби, че европейците не харчат достатъчно за отбрана. Те не го правят, защото светът им изглежда сравнително мирен и сигурен. Но когато светът вече не е мирен и сигурен, те вероятно ще се превъоръжат, и то не по начин, който ще е от полза за американците.

Надигащата се буря

Ако някой би трябвало да измисли формула, по която да се накарат Европа и Германия да се завърнат отново към някаква версия на миналото си, то това едва ли би могло да се направи по-добре, отколкото го прави в момента президентът Доналд Тръмп. Открито враждебна към ЕС, администрацията на Тръмп окуражава подновената национализация на Европа, както го направи държавният секретар Майк Помпео в Брюксел в края на 2018, когато изнесе реч, възхваляваща добродетелите на националната държава. В европейската борба, която е изправила едни срещу други либерали и не-либерали, и интернационалисти срещу националисти, администрацията на Тръмп натиска с пръст върху кантара в полза на последните две групи. Тя критикува водачите на европейските централно-десни и централно-леви сили, от германската канцлерка Ангела Меркел, през френския президент Еманюел Макрон, до британската премиер-министърка Тереза Мей, като същевременно приветства лидерите на популистката нелиберална десница, от унгарския Виктор Орбан, през Марин льо Пен във Франция, до Матео Салвини в Италия и Ярослав Качински в Полша. Именно в Германия, от всички възможни места, американският посланик Ричард Гренел даде израз (в едно интервю) на желанието „да се даде власт [empower]“ на европейските „консерватори“, с което нямаше предвид традиционната централно-дясна партия на Меркел.

Освен че насърчава десния национализъм и разпадането на паневропейските институции, администрацията на Тръмп се е обърнала и срещу глобалния режим на свободна търговия, който подхранва европейската и германската политическа стабилност. Самият президент е насочил конкретното си внимание към Германия, като се оплаква от големия ѝ търговски излишък и заплашва с тарифна война срещу немските автомобили, в допълнение към вече наложените тарифи върху европейската стомана и алуминий. Представете си какви ще бъдат последиците от още по-голям натиск и конфронтация: спад в германската икономика и, заедно с него, завръщане към негодуващия национализъм и политическата нестабилност. А сега си представете, че Гърция, Италия и други слаби европейски икономики се клатят и се нуждаят от по-нататъшни германски спасявания, които може и да не дойдат. Резултатът ще бъде възраждането на икономическия национализъм и горчивите разделения от миналото. Добавете към това нарастващите съмнения относно гаранциите за сигурност на САЩ, които Тръмп преднамерено разпалва, заедно с настоявания за увеличаване на разходите за отбрана в Германия и останала Европа. Американската политика изглежда се стреми да създаде перфектната европейска буря.

Дали тази буря ще налети след пет, десет или двадесет години – кой може да каже? Но нещата се променят бързо. През 1925 г. Германия е обезоръжена, и има функционираща, макар и нестабилна, демокрация, която работи заедно със съседите си за установяване на стабилен мир. Френските и германски лидери постигат исторически мирен договор в Локарно, Швейцария. Икономиката на САЩ се развива бурно, а световната икономика е в относително добро здраве, или поне така изглеждат нещата. Само десет години по-късно Европа и светът се спускат в ада.

Днес може и наистина да е така, че може да се разчита на германския народ и съседите му в Европа да спасят света от тази съдба. Може би германците наистина са се трансформирали завинаги и нищо не може да отмени или промени тази трансформация, дори и разпадането на Европа около тях. Но може би дори тези либерални и мирни германци не са имунизирани срещу по-големите сили, които оформят историята и върху които те нямат особено много контрол. Така че човек не може да не се пита колко дълго ще продължи спокойствието, ако САЩ и светът продължат по сегашния си път.

В цяла днешна Германия все още има хиляди невзривени бомби, хвърлени от съюзниците по време на Втората световна война. Само преди няколко години една такава бомба се взриви в Гьотинген, убивайки тримата мъже, които се опитваха да я обезвредят. Помислете за Европа днес като за неексплодирала бомба, детонаторът на която е непокътнат и функционален, а експлозивите ѝ все още са напълно годни. Ако това е подходяща аналогия, то тогава Доналд Тръмп е дете, въоръжено с чук, което радостно и безгрижно блъска наоколо. Какво толкова може да се обърка?

Източник

Роберт Кейган
Роберт Каган е американски политолог и автор на няколко книги, последната от които е The Return of History and the End of Dreams (Atlantic). Той е съветник по външната политика на Джон Маккейн, настоящият кандидат-президент от Републиканската партия в САЩ.
Други статии от този автор

support

Посетители: 66

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 3 дни
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 4 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 4 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 4 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 6 дни
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Constantin писа Още
    Great story преди 1 седмица
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 1 седмица
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 1 седмица
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 2 седмици
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 2 седмици
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 2 седмици
  • Свързан с корените с... писа Още
    Македонизацията не е... преди 2 седмици