Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 70% (4 гласувания)

 

2018 05 Inglehart
Власт за популизма! (Доналд Тръмп на митинг във Флорида, 2016)
© CARLO ALLEGRI / REUTERS

 

Може ли демокрацията да се спаси?

В хода на последното десетилетие много слабо-демократични страни ставаха все по-авторитарни. А освен това авторитарните, ксенофобски популистки движения станаха достатъчно силни, за да бъде застрашена дългосрочната устойчивост на демокрацията и в няколко богати, утвърдени демокрации, сред тях Франция, Германия, Холандия, Швеция, Обединеното кралство и Съединените щати. Колко притеснени трябва да се чувстваме относно перспективите пред демокрацията?

Добрата новина е, че откакто представителната демокрация се е появила за пръв път, тя винаги се е разпространявала, при което напред я тласкат самите сили на модернизацията. Общият модел изглежда е напредък, следван от неуспехи и отстъпления, но резултатът в края на краищата е все по-голям брой демокрации – от една шепа през деветнадесети век до около 90 днес. Лошата новина е, че в момента светът преживява най-тежкото си демократично отстъпление от възхода на фашизма през 30-те години на миналия век насам.

Непосредствената причина за все по-усилващата се подкрепа за авторитарните, ксенофобски популистки движения, е реакцията срещу имиграцията (а в Съединените щати – повишаващото се расово равенство). Тази реакция се засилва в резултат на бързите културни промени и спада на сигурността на работното място, с които се сблъскват много хора в развития свят. Културните и демографски промени правят по-възрастните гласоподаватели да се чувстват така, сякаш вече не живеят в страната, в която са родени. А страните с високи доходи възприемат все повече технологии, като например изкуствен интелект, които заместват човешкия труд. Разбира се, всичко това може потенциално да направи хората по-богати и по-здрави, но освен това то подпомага оформянето на тенденции, водещи към общество, в което печалбите се концентрират в ръцете на нищожно малка група хора.

Но в упадъка на демокрацията няма нищо неизбежно. Увеличаващото се благоденствие продължава да придвижва повечето развиващи се страни към демокрация, въпреки че, както винаги, траекторията на този процес не е праволинейна. Настоящата вълна на авторитаризъм сигурно ще продължи да съществува и в развития свят – но само ако тамошните общества и правителства не успеят да се справят с подлежащите обществени напрежения. Ако се появят нови политически коалиции, способни да преобърнат тенденцията към все по-увеличаващо се неравенство, ако се намерят начини да се гарантира, че ползите от автоматизацията ще бъдат широко споделени, то демокрацията би могла да се върне обратно в нормалното си русло. Но ако развитият свят продължи сегашния си курс, демокрацията може и да изчезне. Ако няма нищо неизбежно в упадъка на демокрацията, то няма нищо неизбежно и в тенденциите към демократично възраждане.

По всенародно искане

През последните два века разпространението на демокрацията е задвижвано от силите на модернизацията. В процеса на урбанизация и индустриализация на отделните страни, хората, които някога са били разпръснати в селски региони, са се премествали в градовете и са започвали да работят заедно във фабрики. Това им е позволявало да общуват и да се организират, а икономическият растеж, породен от индустриализацията, ги е правил по-здрави и по-богати. По-голямата икономическа и физическа сигурност е накарала следващите поколения да наблягат по-слабо върху самото оцеляване и повече върху нематериални ценности, като например свободата на изразяване, което ги е правело по-склонни да желаят демокрация. Освен това икономическият растеж върви ръка в ръка с неща като по-високо образование, което пък прави хората по-информирани, по-артикулирани, по-способни на организация, а следователно и по-ефективни в борбата за демокрация. И накрая, при съзряването на индустриалните общества работните места се изместват от сектори, свързани с материалното производство, към такива, свързани със знания. Тези нови професии включват по-малко рутинни операции и по-голяма независимост. Работниците трябва да мислят сами за себе си и това се отразява върху политическото им поведение.

Освен това демокрацията има още едно голямо предимство пред други политически системи: тя осигурява ненасилствен начин за заместване на лидерите на дадена страна. Демократичните институции не могат да гарантират, че хората ще избират мъдри и доброжелателни управници, но те осигуряват редовен и ненасилствен начин за замяна на неразумните и недоброжелателните сред тях. Промените при едно недемократично лидерство могат да се окажат скъпи и кървави. Но тъй като демокрацията дава възможност на хората да избират лидерите си, тя намалява необходимостта от репресивно управление. И двете тези предимства са помогнали на демокрацията да оцелява и да се разпространява.

През последните няколко десетилетия най-ярката алтернатива срещу демократичния път се появи в Китай. След катастрофалния си опит при управлението на Мао Цзедун, страната е управлявана от изключително компетентен авторитарен елит. Това се дължи [основно] на политическия гений на наследника на Мао, Дън Сяопинг. В допълнение към насочването на Китай към пазарна икономика, Дън установява норми, които ограничават водачеството на страната до два петгодишни мандата и задължително пенсиониране на 70-годишна възраст. А освен това сам той избира някои от най-компетентните 60-годишни хора в страната, плюс една внимателно подбрана група от 50-годишни, които да ги наследят на управленческите постове. В продължение на две десетилетия след пенсионирането на Дън, Китай беше управляван от избраните от него хора. През 2012 г. тази група избра ново поколение лидери. Въпреки нарастващата порочност и корупция, тази група също изглежда компетентна, но нейният лидер, Си Цзинпин, изглежда успя да се утвърди като доживотен диктатор, с което изостави системата на Дън. Ако Си действително успее, китайското правителство вероятно ще стане по-малко ефективно.

Повечето авторитарни държави обаче не се управляват така ефективно като съвременния Китай (нито пък е бил и самият Китай, при Мао). В ранните етапи на индустриализацията авторитарните държави могат да постигнат високи темпове на икономически растеж, но икономиките на знанието процъфтяват най-добре в отворените общества. В дългосрочен план демокрацията изглежда е най-добрият начин за управляванее на развитите страни.

Скокове и начала

Дългосрочната тенденция към демокрация винаги е била свързана с възходи и падения. В началото на ХХ век съществуват само няколко демокрации – и те дори не са пълни демокрации според днешните ни стандарти. Броят им се увеличава рязко след Първата световна война, с още един скок след Втората световна и един трети, в края на Студената война. Рано или късно обаче всеки подем е бил последван от спад.

Най-драматичното отдръпване на демокрацията (настъпило през 30-те години на миналия век, когато фашизмът се разпространява в голяма част от Европа), е частично обусловено от икономическия спад. При сравнително сигурните условия на 1928 г. германският електорат гледа на нацистката партия като на сборище от луди, като ѝ дава по-малко от три процента от гласовете на националните избори през същата година. Но през юли 1932 г., с настъпването на Голямата депресия, нацистите печелят вече 37% от гласовете, с което стават най-голямата партия в Райхстага, преди да поемат управлението през следващата година. Всеки период на демократичен упадък е водел до широко разпространено убеждение, че разпространението на демокрацията е приключило, и че някаква друга система – фашизъм, комунизъм, бюрократизъм, авторитаризъм – ще бъде вълната на бъдещето. Но броят на демокрациите никога не се е връщал към първоначалното си ниво и всеки упадък е бил последван от нов подем.

Поражението на силите на Оста през Втората световна война дискредитира до голяма степен авторитарните партии в развития свят: от 1945 до 1959 г. те са получавали приблизително седем процента от гласовете в 32-те западни демокрации, където има поне по една такава партия. А след това, през 1960-те години, когато безпрецедентният просперитет на следвоенната епоха се задържа, подкрепата им пада още повече – до около пет процента, като си остава ниска и през 1970-те години.

След 1980 г. обаче подкрепата за авторитарните партии се увеличава. До 2015 те привличат средно повече от 12 процента от гласовете в тези 32 демокрации. В Дания, Холандия и Швейцария авторитарните партии се превръщат в най-големия или втория по големина политически блок. В Унгария и Полша те дори спечелиха правителствената власт. Оттогава насам те се засилиха още повече в някои страни. На президентските избори в САЩ през 2016 републиканският кандидат Доналд Тръмп проведе кампания, доминирана от ксенофобия и съчувствие към авторитаризма, но въпреки това спечели 46 % от гласовете (и избирателния колеж). При изборите за президент в Австрия през 2016 г., Норберт Хофер, крайнодесният кандидат от Партията на свободата, загуби, но с 46% от гласовете. Във Франция, лидерката на Националния фронт, Марин льо Пен, спечели 34% от гласовете на президентските избори през миналата година – почти двойно по-висок резултат от всичко, което тази партия е постигала някога. От Втората световна война насам германците се характеризират със силна антипатия към авторитарните, ксенофобски партии, които от десетилетия никога не са надминавали прага от пет процента, необходим за представянето им в Бундестага. Но през 2017 г. авторитарната, ксенофобска Алтернатива за Германия спечели 13% от гласовете, като стана третата по големина партия в Германия.

Епохата на не-толкова-добри чувства

Изместванията в баланса между демокрацията и авторитаризма могат да се обяснят до голяма степен с това доколко хората смятат, че съществуването им е осигурено. През по-голямата част от историята оцеляването е било нещо несигурно. Когато хранителните запаси са се увеличавали, заедно с тях са се увеличавали и населенията. Когато храната е ставала нещо оскъдно, населенията са се свивали. Както в трудни, така и в по-охолни времена, повечето хора са живеели само малко над нивото на глада. А при крайна оскъдица ксенофобията е била реалистична стратегия: когато територията на едно племе създаде долу-горе достатъчно храна, за да го поддържа, то някое друго племе, което току-що се е заселило наблизо, би могло да се окаже смъртоносно за първоначалните жители. При тези условия хората са склонни да се сплотяват зад силни лидери – един рефлекс, който в днешно време води до подкрепа за авторитарни, ксенофобски партии.

След Втората световна война много хора в богатите страни са израснали, схващайки оцеляването си като даденост. Могли са да го правят благодарение на безпрецедентния икономически растеж, силните социални държави и мира между големите световни сили. Тази сигурност е довела до промяна в ценностите между поколенията, тъй като много хора вече не отдават основен приоритет на икономическата и физическата сигурност, и не изпитват толкова голяма нужда от съобразяване с груповите норми. Вместо това те подчертават индивидуалния, свободен избор. Това предизвиква радикални културни промени: възход на антивоенните движения, напредък в расовото равенство и равенството между половете, както и по-голяма толерантност към LGBTQ -общността и други традиционни външни групи.

Тези промени пък водят до реакция от страна на по-възрастните хора и онези, които заемат по-малко сигурни позиции в обществото (по-малко образованите, по-малко благоденстващите), които се чувстват заплашени от ерозия на утвърдените ценности. През последните три десетилетия това чувство за отчуждение се усложнява от притока на имигранти и бежанци. От 1970 до 2015 г. испаноезичното население на САЩ се е увеличило от 5% на 18%. Швеция, която през 1970 г. е била населена почти изцяло от етнически шведи, днес има население от 19 %, родено в чужбина. В Германия същата цифра е 23%. В Швейцария – 25%.

Цялото това разслояване е довело до усилена поляризация в съвременните високоразвити общества. От 1970-те насам проучванията в САЩ и други страни разкриват определено разделение между „материалистите“ – хората, които подчертават необходимостта от икономическа и физическа сигурност, и „постматериалистите“, които приемат тази сигурност за гарантирана и подчертават вместо нея по-малко осезаеми ценности.

В американския компонент на Изследването на световните ценности от 2017 г., на респондентите беше зададен списък от шест въпроса, всеки от които изискваше да се избере коя от двете цели е по-важна за тяхната страна. Онези, които избраха неща като стимулиране на икономическия растеж, борба с покачващите се цени, поддържане на реда и прекратяване на престъпността, бяха определени като материалисти. За разлика от тях, онези, които отдават най-висок приоритет на неща като защитата на свободата на словото, даването на възможности за повече хора да участват при вземането на важни правителствени решения, както и по-голяма автономия при упражняването на собствената професия, бяха определени като постматериалисти.

При последните президентски избори в САЩ това разделение имаше голямо въздействие върху начините на гласуване. На практика то напълно засенчи ефекта от други демографски признаци, като например социалната класа. Помислете за изборите от 2012: за онези, които са отдали приоритет на материалистическите ценности при всичките шест от отговорите в анкетата,  е било 2.2 пъти по-вероятно да гласуват за кандидата на републиканците, Мит Ромни, отколкото за кандидата на демократите Барак Обама. Обратно – за хората, които са избрали постматериалистични стойности при всичките шест въпроса, е било 8,6 пъти по-вероятно да гласуват за Обама. Тази връзка стана още по-силна през 2016 г., когато Тръмп – един открито расистки, сексистки, авторитарен и ксенофобски кандидат, се изправи срещу Хилари Клинтън, либерална и космополитна кандидатка, която освен това беше и първата жена, номинирана от голяма партия. За „чистите“ материалисти вероятността да гласуват за Тръмп вече беше нараснала до 3,8 пъти по-голяма, в сравнение с онази за Клинтън, а за „чистите“ постматериалисти същата цифра бяха вече зашеметяващите 14,3 пъти по-голяма вероятност да гласуват за Клинтън, отколкото за Тръмп.

Икономическата несигурност може да изостри тези културни нагласи до степен, която да направи носителите им склонни към авторитаризъм. През 2006 г. датската общественост беше забележително толерантна, когато, в отговор на появата на карикатурите на пророка Мохамед, публикувани от датски вестник, протестиращи тълпи в няколко страни с мюсюлмански мнозинства изгориха датски посолства. В разгара на кризата в Дания нямаше ислямофобия. На следващата година анти-ислямската датска Народна партия спечели 14% от гласовете. Но през 2015, след Голямата рецесия, тя спечели вече 21%, като стана втора по големина партия в Дания. Непосредствената причина за увеличената подкрепа на партията без съмнение беше острата реакция срещу европейския имигрантска криза, но увеличаващата се несигурност е по-дълбоката причина за тази реакция.

За богати, за бедни

Не е нужно икономическата несигурност непременно да приеме формата на абсолютни трудности, за да може да подкопае демокрацията. В огромната литература, посветена на темите на демократизацията, изследователите спорят по много въпроси, но един пункт се приема почти единодушно: крайното неравенство е несъвместимо с демокрацията. Всъщност не е изненадващо, че през последните три десетилетия нарастването на подкрепата за авторитарните партии приблизително следва нарастването на неравенството [в повечето развити страни] през същия период.

Според данните, събрани от икономиста Томас Пикети, през 1900 във Франция, Германия, Швеция и Обединеното кралство, най-богатите десет процента от населението са разполагали с 40 до 47% от общите приходи преди данъци и трансфери. В Съединените щати тази цифра е била 41%. Около 1970 нещата вече изглеждат по-добре и делът, отиващ в джобовете на най-богатите десет процента от населението във всичките пет страни е спаднал до нива от 25% до 35%. От 1980 насам обаче неравенството в доходите нараства във всичките пет страни. В Съединените щати десетте процента от най-богати хора сега вече разполагат с почти половината от националния доход. Във всички освен една от страните в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, за които съществуват данни, неравенството в доходите е нараствало между 1980 и 2009.

Въпреки че неравенството в почти всички развити страни е следвало U-образния модел[1], между тях има забележителни различия, които отразяват ефектите от разнообразните политически системи. Особено силно се откроява Швеция: макар че в началото на двадесети век там е имало значително по-високи нива на неравенство от онези в Съединените щати, към 1920-те там вече има по-ниско равнище на неравенство на доходите, в сравнение с онова при другите четири страни в изследването на Пикети. Тази тенденция си остава валидна и до днес. Високоразвитата социална държава, въведена от шведските социалдемократи, които остават на власт много дълго време, е до голяма степен основното обяснение за ниските степени на неравенство, характерни за тази страна. Обратно, консервативните политики, въведени през 1980-те години от Роналд Рейгън в САЩ и от Маргарет Тачър във Великобритания, отслабват професионалните съюзи и рязко намаляват държавната регулация, което пък води до по-високи равнища на неравенство в доходите в САЩ и Обединеното кралство, отколкото в повечето развити страни.

Докато положението на всички се подобрява, нарастващото неравенство изглежда няма чак толкова голямо значение. Някои хора може и да се издигат по-бързо от останалите, но всички заедно се придвижват в правилната посока. Днес обаче не всички стават по-богати. В продължение на десетилетия реалните доходи на хората от работническите класи в развитите световни икономики намаляват. Преди петдесет години най-големият работодател в САЩ е General Motors, където работниците са получавали средно по около 30 долара на час (изчислено в долари от 2016). Днес най-големият работодател в страната е [веригата от супермаркети] Walmart, който през 2016 плаща по около 8 долара на час. По-малко образованите хора сега имат несигурни перспективи за работа и са изключени от печалбите от растежа, които отиват основно в джобовете на хората, стоящи над тях.

Нарастващото неравенство и стагниращата работническа класа не са неизбежни резултати от капитализма, както твърди Пикети. Те просто отразяват етапа на развитие на днешното общество. Някога преходът от селскостопанска към индустриална икономика е създавал търсене на голям брой работници, което пък е увеличавало тяхната способност да водят преговори [за подобряване на положението си]. Преминаването към икономика на услугите има обаче противоположен ефект: то подкопава силата на организирания труд, тъй като автоматизацията заменя хората. Това първо намалява силата за договаряне, с която разполагат индустриалните работници, а след това, при прехода към общество, доминирано от [нови производствени мощности, като например] изкуствения интелект, също и онази на високообразованите професионалисти.

Машинната епоха

Проблемите на културните промени и неравенството в богатите демокрации се усложняват от възхода на автоматизацията, който заплашва да създаде икономика, в която почти всички печалби отиват на върха. Тъй като разходите по възпроизвеждане и разпространяване на повечето стоки в една икономика на знанието, като например софтуера, са изключително ниски, висококачествените продукти могат да се продават на същата цена като онези с по-ниско качество. В резултат на това няма нужда да се купува нищо друго, освен най-добрия продукт. Ето защо такива продукти на практика могат да вземат за себе си целия пазар, като генерират огромни възнаграждения за онези, които ги произвеждат – и почти нищо за всички останали.

Често се приема, че най-важната част от икономиката на знанието, високотехнологичният сектор, ще създаде голям брой добре платени работни места. Но делът на този сектор за всички работни места в Съединените щати е останал непроменен, откак за това има стабилни статистически данни, тоест през последните три десетилетия. Канада, Франция, Германия, Швеция и Обединеното кралство показват наличие на същата структура в своите високотехнологични сектори. За разлика от прехода от селскостопанска към индустриална икономика, а след това и към икономика на знанието, движението към изкуствен интелект не генерира голям брой сигурни и добре платени работни места.

Това е така, защото компютрите бързо достигат до точката, при която могат да заменят дори високообразовани професионалисти. Изкуственият интелект вече е направил огромни крачки към заместване на човешкия труд при анализирането на правни документи, диагностицирането на пациенти и дори писането на компютърни програми. В резултат на това, въпреки че американските политици и гласоподаватели често представят световната търговия и офшоринга като основни причини за икономическите трудности на страната, между 2000 и 2010 г. над 85% от американските производствени работни места са били елиминирани в резултат на технологичния напредък, докато само 13% са изгубени поради търговия.

Въпреки че изкуственият интелект бързо замества голям брой работни места, неговото въздействие не се забелязва веднага: глобалната икономика расте, а безработицата е ниска. Но тези успокояващи статистически данни прикриват факта, че в САЩ 94% от ръста на трудовата заетост от 2005 до 2015 е сред ниско платените професии като охранители, домашни помощници, портиери и други, които се отчитат пред различни подизпълнители. Нещо повече, цифрите за основната безработица прикриват огромния брой хора, които са били принудени напълно да се откажат от по-нататъшни перспективи за работа, поради мизерните изгледи. Процентът на безработица в САЩ е 4,1%. Но процентът на хората, които работят или активно търсят работа, е близо до най-ниското си ниво за повече от 30 години. През 2017 за всеки безработен американец на възраст между 25 и 55 години, други трима не работят, нито пък търсят работа. Темповете на труд за жените са нараствали стабилно до 2000 г.; оттогава насам те също са намалели.

Животът на човека, отпаднал от работната сила, не е никак лесен. Мъжете в трудоспособна възраст, които са извън работната сила, съобщават за ниско ниво на емоционално себеусещане, а едно проучване на Националното бюро за икономически изследвания от 2016 установява, че почти половината от мъжете в трудоспособна възраст, отпадащи от работната сила – приблизително 3,5 милиона мъже – са вземали болкоуспокоителни лекарства ежедневно. Едва ли е за учудване, че те клонят към ранна смърт. От 1999 до 2013 смъртността се е повишила рязко сред не-испаноговорящите бели американци със средно или по-ниско образование. А това е точно групата, за чиито членове е най-вероятно да са напуснали напоследък работната сила. Така наречените смъртни случаи от отчаяние – самоубийства, цироза на черния дроб и свръхдоза наркотици – представляват по-голямата част от това увеличение. От 1900 до 2012 продължителността на живота в САЩ се е увеличила от 47 на 79 години, но след това е намаляла, а през 2015 и 2016 дори леко се е понижила.

Поправянето на демокрацията

Дали този последен демократичен обрат ще се окаже постоянен, ще зависи до голяма степен от това дали обществата ще успеят да намерят решения за тези проблеми, което пък ще изисква определена правителствена намеса. Ако в развитите страни не се появят нови политически коалиции, които да представляват интересите на 99-те процента, икономиките им ще продължават да се изпразват отвътре, а икономическата сигурност на хората ще продължи да намалява. Политическата стабилност и икономическото здраве на обществата с високи доходи изискват по-голямо наблягане върху политиките на преразпределение, които са били доминиращи през по-голямата част от двадесети век. Социалната база на коалицията, осъществила „Новия курс“ [в Америка от 1930-те], както и онези на нейните европейски колеги, е изчезнала, но възобновяването на екстремното богатство, съсредоточено в ръцете на горните десет процента, е създало потенциал за нови коалиции.

В Съединените щати, предприемането на някакъв наказателен подход към горния един процент би било контрапродуктивно, тъй като той включва много от най-ценните хора в страната. Но придвижването към по-прогресивен данък върху доходите би било съвсем разумно. През 1950-те и 60-те години, най-високият един процент от американците плащат много по-голям дял от приходите си под формата на данъци, отколкото днес. Това не е задушило растежа, който е бил по-силен от днешния. Двама от най-богатите американци, Уорън Бъфет и Бил Гейтс, настояват за по-високи данъци сред много богатите. Те твърдят също, че данъкът върху наследствата е относително безболезнен начин да се съберат крайно необходимите средства за образование, здравеопазване, научноизследователска и развойна дейност, и инфраструктура. Но мощните консервативни интереси тласкат Съединените щати в обратната посока, като рязко намаляват данъците за богатите, заедно с което намаляват и правителствените разходи.

От 1989 до 2014, като част от проучването „Световни ценности“, анкетьорите редовно са питали респондентите по света, кое от следните две твърдения отразява по-добре собствените им виждания: „Доходите трябва да станат по-равни“ или „Разликите в доходите трябва да бъдат по-големи, за да се стимулират индивидуалните усилия“. При най-ранните проучвания, мнозинствата в 52 от общо 65 държави, анкетирани поне на два пъти, са подкрепяли [идеята за] по-големи стимули за индивидуални усилия. Но през следващите 25 години ситуацията се е преобърнала. При най-скорошното проучване, мнозинствата в 51 от 65-те страни, включително и в Съединените щати, вече предпочитат приравняването на доходите.

Нарастването на автоматизацията прави обществата по-богати, но правителствата трябва да се намесят и да преразпределят някои от новите ресурси, за да създадат значим брой работни места, които изискват човешко присъствие, например в областите на здравеопазването, образованието, инфраструктурата, опазването на околната среда, научноизследователската и развойната дейност, изкуствата и хуманитарните науки. Главният приоритет на правителствата трябва да бъде подобряването на качеството на живота за обществото като цяло, а не толкова максимално увеличаване на корпоративните печалби. Намирането на ефективни начини за постигането на всичко това ще бъде едно от основните предизвикателства през следващите години.

Демокрацията се е оттегляла и преди, само за да се възстанови отново. Но днешното отстъпление ще бъде преобърнато само ако богатите страни се справят с нарастващото неравенство от последните десетилетия и успеят да направляват рационално прехода към автоматизирана икономика. Ако гражданите съумеят да изградят политически коалиции, които да преобърнат тенденцията към увеличаване на неравенството и да запазят възможността за широкообхватна, смислена заетост, то има всички основания да се очаква, че демокрацията ще възобнови похода си напред.

 

Източник

 

[1] Става дума за графичното му представяне, тоест кривата върху координатната система показва първоначално спадане, последвано от повторно увеличение на неравенството. Бел. пр.

 

Роналд Ингълхарт
Роналд Ингълхарт е професор по политически науки в университета Мичиган и директор на Центъра за изследвания на световните ценности – глобална мрежа от социални учени, провеждащи поредици от национални допитвания сред общественостите в повече от 80 страни по всичките шест континента, с около 90 процента от световното население. Изследванията са започнали през 1981, а последното от тях е проведено през 2014.
Други статии от този автор
Посетители: 132

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 4 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018