Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2017 12 Trumpland
© Getty Images

 

Какво за бога се случва със западните демокрации? От възхода на Доналд Тръмп в Съединените щати и бъркотията от крайнодесни партии из цяла Европа, та чак до Брекзита, мнозина отляво имат чувството, че се разпространява нещо опасно и грозно: крайнодесен популизъм, на който се гледа като на вирус Зика в политиката. Нещо се е вмъкнало в „онези хора“, и то ги кара да гласуват по начини, които (за критиците им) само ще навредят на собствените им материални интереси – поне ако съответните водачи изпълнят обещанията си за провеждане на изолационистки политики, забавящи икономическия растеж.

Повечето анализи, публикувани от Брекзита насам, се фокусират върху икономически фактори и някои версии на тезата за „изоставените“ – тоест, че глобализацията е повишила благоденствието навсякъде по света, с поразителното изключение на работническите класи в западните общества. Тези по-слабо образовани членове на най-богатите страни са изгубили достъп до добре платените, но сравнително ниско квалифицирани работни места, които са изнесени в чужбина или дадени на имигранти, готови да работят за по-ниско заплащане. В общностите, в които заплатите са стагнирали или спаднали, все по-голямото изобилие, по-високите наеми и самочувствие по места като Лондон и други супер-градове, пораждат негодувание.

Един по-малък набор от анализи, особено в Съединените щати, се фокусира върху психологическите особености на авторитаризма, опитвайки се да обясни защо тези популистки движения често са толкова враждебни срещу имиграцията и защо обикновено имат чисто расистка окраска.

Както глобализацията, така и авторитаризмът са важни части от тази история, но тук аз ще се опитам да ги съчетая по нов начин. Ще разкажа история в четири глави, която започва с възприемане на разграничението между глобалисти и националисти, предложено от историка на културата Майкъл Линд (както и други коментатори) – това са добри описания на двете борещи се една срещу друга групи, които се появяват днес в толкова много западни страни. Марин льо Пен, водачката на Френския национален фронт, посочи същата разделителна линия през миналия декември, когато определи битката във Франция като такава между „глобалисти“ и „патриоти“.

Но вместо да представям националистите като хора, които трябва да бъдат обяснявани от експерти, аз ще започна историята си с глобалистите. Ще покажа как глобализацията и повишаващото се благоденствие са променили ценностите и поведението на градските елити, което пък ги довежда до приказки и действия, които несъзнателно активират авторитарните тенденции у един подвид на националистите. Ще покажа защо имиграцията е толкова централна тема при почти всички крайнодесни популистки движения. Това не е просто искрата, това е експлозивният материал – и онези, които окачествяват анти-имигрантските чувства като просто расизъм, пропускат няколко важни аспекта на моралната психология, отнасящи се до общочовешката потребност от стабилен и последователен морален ред. Щом само моралната психология бъде въведена в историята и добавена към икономическите и авторитарни обяснения, става възможно да се предложат и съвети за това как да се смекчи интензивността на скорошната вълна от конфликти.

Глава първа: възходът на глобалистите

В хода на забогатяването им, ценностите на нациите се променят по предсказуеми начини. Най-подробният и най-продължителен анализ на тези промени се открива при Изследването на световните ценности (ИСЦ), в което от дълги години насам се проследяват промените в ценностите и вярванията на представителни групи хора в десетки страни. Специализираният център на ИСЦ вече е събрал и публикувал данни за шестте „вълни“, които са регистрирани от началото на 1980-те насам; най-новото изследване включва шестдесет страни. Почти всички от тях са днес по-богати, отколкото през 1980-те, а в някои междувременно е проведен и преход от комунизъм към капитализъм (от диктатура към демокрация). По какъв начин тези големи промени са засегнали ценностите им?

Всяка страна следва своя уникална траектория, но ако погледнем достатъчно отдалеч, то се откриват и общи тенденции, въз основа на данните на ИСЦ. Страните изглежда се придвижват основно в две направления, по две различни оси: първо, в процеса на индустриализация те се отдалечават от „традиционните ценности“, при които важни са неща като религия, ритуал и подчинение пред авторитети. Посоката тук е към „секуларна рационалност“, тоест ценности, които са по-отворени за промяна, прогрес и социално инженерство, основаващи се на рационални съображения. Второ, докато забогатяват и все повече техни граждани се придвижват към сектора на услугите, нациите се отдалечават от „ценностите на оцеляването“, при които се подчертават икономическата и физическа сигурност, които човек намира в собственото семейство, племе и други ограничени групи – и се отива към ценности, свързани със „себеизразяване“ и „еманципация“, при които се подчертават индивидуалните права и защити – не само за самите себе си, а като въпрос на принцип, за всички. Ето едно резюме на тези промени, идещо от увода към просветляващата книга на Кристиян Велцел Свободата във възход:

…намаляващите екзистенциални принуди (например заплахи и предизвикателства пред оцеляването) отварят умовете на хората, карат ги да поставят свободата над сигурността, автономията над властта, разнообразието над еднаквостта, творчеството над дисциплината. По същата логика, постоянните екзистенциални напрежения държат умовете на хората затворени, в който случай те поставят на върха противоположните приоритети… екзистенциално-спокойната умонагласа е източникът на толерантността и солидарността, простиращи се отвъд собствената група [in-group]; екзистенциално-стресираната умонагласа пък е източникът на дискриминация и враждебност срещу чуждите групи [out-groups].

Демократическият капитализъм – в общества с добро законово управление и некорумпирани институции – са породили устойчиво покачване на жизнените стандарти и екзистенциалната сигурност в продължение на много десетилетия. Докато обществата стават по-богати и сигурни, те постепенно стават и по-отворени, по-толерантни. В комбинация с несравнимо по-голям достъп до храната, информацията и потребителските стоки, идещи от други култури, които ни се предоставят от глобализацията и Интернет, тази отвореност води почти неизбежно до възход на космополитните възгледи, обикновено най-видими сред младите градски елити. Местните връзки отслабват, провинциалността се превръща в обидна дума, а хората започват да мислят за останалите човешки същества като за подобни на себе си „граждани на света“. Думата „космополит“ идва от гръцки корен, който означава буквално „гражданин на света“. Космополитите подкрепят разнообразието и приветстват имиграцията, като често правят от тези теми лакмусов тест за морално ниво.

Например: през 2007 бившият британски премиер-министър Гордън Браун произнесе реч, в която се съдържаше фразата „британски работни места за британски работници“. Тя предизвика гняв и критики от страна на много негови колеги от Лейбъристката партия. В есе, написано за списание Prospect, [британският журналист] Дейвид Гудхарт описа атмосферата по време на едно централно-ляво събитие, няколко дни след забележката на Браун:

Хората около мен започнаха да се надпреварват в изказването на гнева си срещу лозунга на Браун, с триумфално заключение, произнесено от един от участниците, че това е „расизъм, чисто и просто“. Спомням си как след това си мислех колко ли странно това заключение би прозвучало за повечето останали хора в тази страна. Фразата на Гордън Браун може и да е била тромава и цинична, но той не беше казал „британски работни места за бели британски работници“. В повечето места по света днес, а сигурно и в самата Великобритания допреди 25 години, подобно твърдение за предпочитания към собствените национални работници, би звучало толкова банално, че едва ли би си струвало да се произнася. Днес езикът на либералния универсализъм го е изтикал в областта на непроизносимото.

Промяната, която Гудхарт отбелязва сред ляво настроените британски елити, касае точно изместването по посока към „еманципативни“ ценности, описано от Велцел. Провинциализмът е лош, универсализмът е добър. Гудхарт цитира Жорж Монбио, една от водещите фигури на британската левица:

Интернационализмът… ни казва, че човекът, живеещ в Киншаса, е не по-малко ценен от онзи, живеещ в Кенсингтън… патриотизмът, ако изобщо означава нещо, ни казва, че трябва да предпочитаме интересите на британците [пред онези на конгоанците]. Как съчетавате този избор с либерализма? Как… го разграничавате от расизма?

Твърдението на Монбио, че патриотизмът е неразличим от расизма, дава пример за универсализма, характерен за някои елементи от глобалистката левица в много западни страни в продължение на няколко десетилетия. Джон Ленън ни кара да си представяме, че няма рай – и преди да ни накара да си представим свят без притежания, той ни подканва:

Представи си, че няма държави; не е трудно да го направиш
Нищо, за което да убиваш или да умираш, а също и никаква религия
Представи си как всички хора живеят живота си в мир.
Може би ще кажеш, че съм мечтател, но аз не съм единственият.
Надявам се някой ден да се присъединиш към нас, и светът ще бъде едно цяло.

Това е визия за рая на мултикултурните глобалисти. Но тя е чиста наивност, богохулство и предателство за националистите.

Глава втора: Глобалистите и националистите се раздалечават все повече по въпроса за имиграцията

Националистите виждат в патриотизма добродетел; те смятат, че страната и културата им са уникални и заслужаващи запазване. Това е истинско морално обвързване, а не поза, предназначена да прикрива расистко двуличие. Някои националисти наистина вярват, че страната им е по-добра от всички останали, други пък са чисто алиберални и открито расистки настроени. Но, както са посочвали много защитници на патриотизма, човек обича съпруга/та си, защото той или тя е ваш/а, а не защото мислите, че той или тя е нещо по-висше от останалите. Националистите изпитват чувство за спойка със страната си и вярват, че тази спойка налага морални задължения и в двете посоки: гражданите имат задължение да обичат и служат на страната си, а правителствата са обвързани със задължението да защитават собствените си народи. Правителствата значи трябва да поставят интересите на собствените си граждани над интересите на хора от други страни.

Няма нищо неизбежно расистко или низко в това разбиране на социалния договор. Споделеното чувство за идентичност, норми и история по правило насърчава доверието. Липсата на подобно споделено чувство пък води до състояние, което социологът Емил Дюркем е описал като „аномия“ или липса на норми. Обществата с висока степен на доверие, или голям социален капитал, предоставят на гражданите си множество предимства: по-ниски нива на престъпност, по-ниски разходи за бизнес-транзакции, по-високи нива на благоденствие и склонност към щедрост, сред много други. Един либерален националист може да твърди разумно, че дебатите върху имиграционната политика в Европа не са нещо, при което става дума за борба на моралното срещу низкото, а за сблъсък на две различни – и несъизмерими – морални визии (à la Исая Бърлин). Трикът, от тази гледна точка, е да се намери начин за балансиране между разбираемите грижи за целостта и сплотеността на собствената общност – и задължението да се приветстват чуждите, особено чуждите, изпаднали в тежка нужда.

И така, как реагираха националистите и глобалистите на европейската имиграционна криза? В продължение на последните една-две години ние всички сме виждали шокиращи картини на бегълци, пристигащи живи или мъртви по европейските брегове, движещи се в дълги колони из югоизточна Европа, прескачащи огради, задръстващи железопътни гари, криещи се и умиращи в камиони и влакови тунели. Ако сте европейски глобалист, вие най-вероятно сте били силно развълнувани през август 2015, когато Ангела Меркел обяви германската политика на отворени врати за бегълци и хора, търсещи политическо убежище. Има милиони хора, изпаднали в беда – и (според някои глобалисти) националните граници са нещо произволно и неморално.

Но глобалистите обикновено са концентрирани в столичните градове, както и в търговските и университетски центрове – тоест местата, които се намират най-напред в скалата на изместване на ценностите според ИСЦ. Фигура 1 представя географското разпределение в Обединеното кралство, въз основа на данни, събрани през 2014. Положителните чувства към имигрантите са представени на оста Y, а желанието за напускане на ЕС – на оста X. Жителите на централен Лондон [ляво и горе] са изключително напред и по двете измерения, когато бъдат сравнени с други градове и региони в ОК, а дори и в сравнение с жителите на периферния Лондон [в центъра на диаграмата].

 

2017 12 British value surveyФигура 1. Жителите на британските градове, където се подкрепя Брекзитът, имат и по-негативно отношение към имигрантите. Централен Лондон е пълно изключение.
Източник
: Centre for European Reform, при използване на данни от 2014, събрани от Ник Вивиан и Крис Ханрети, ‘Estimating Constituency Opinion.’

 

Но ако сте европейски националист, то гледането на вечерните новини може би ще ви кара да се чувствате като наблюдател на разпространението на вирус, който се придвижва постепенно на север, идейки откъм зоните на хаос в югозападна Азия и северна Африка. Само няколко крайнодесни националистически лидери се опитаха да го възпрат, сред тях Виктор Орбан от Унгария. Глобалистките елити изглежда се радваха на човешкото наводнение, приветствайки го в сърцето на Европа, а след това настоявайки, че всяка страна трябва да приеме и настани голям брой бегълци.

И тези искания, с епицентър в Брюксел, идваха след десетилетия на дебати, при които националистите бяха твърдели, че Европа вече е прекалено отворена и е приела прекалено много мюсюлмански имигранти, така че културите и традициите на европейските общества се намират в заплаха. Дълго преди напливът от сирийски бежанци да достигне Европа, имаше инициативи за забрана на минаретата в Швейцария и на бурките във Франция. Имаше бунтове в арабските квартали на Париж и Марсилия, както и нападения срещу евреи и синагоги из цяла Европа. Имаше скрити терористични ядра, които планираха и извършиха атаките от 11 септември в Съединените щати, както и онези срещу влакове и автобуси в Мадрид и Лондон, а също и клането в редакцията на Charlie Hebdo в Париж.

Към лятото на 2015 националистическата страна вече се намираше близо до точката на кипене, крещейки „стига толкова, затваряйте крана“, докато глобалистите обявяваха „да отваряме шлюзите, това е единствено възможният жест на състрадание, и ако му се противопоставяте, вие сте расисти“. Не би ли довело това дори сравнително разумни хора до ярост? Не би ли ги направило много по-възприемчиви към аргументи, идеи и политически партии, тежнеещи към алибралната страна на национализма, считана за табу само допреди няколко години?

Глава трета: Мюсюлманската имиграция пуска в ход авторитарната аларма

Националистите в Европа възразяват срещу масовата имиграция вече в продължение на десетилетия, така че гигантският наплив от хора, търсещи политическо убежище през 2015, нямаше как да не увеличи гнева и подкрепата им за крайнодесни националистически партии. Глобалистите са склонни да обясняват тези реакции като „расизъм, чисто и просто“, или като дребнав, провинциален егоизъм на хора, които не желаят да губят нито работни места, нито социални помощи за чужденците.

Расизмът е ясно видим в някои от нещата, които определени националисти казват в интервюта, крещят по футболни агитки, или пишат в Интернет, под прикритието на анонимността. Но „расизмът“ е плитко понятие, когато започне да бъде използван като обяснение. Той утвърждава, че има определени хора, които просто не харесват никой, който е различен от тях, особено ако е с тъмен цвят на кожата. Те нямат валидни причини за тази антипатия; те просто не харесват различността и това е всичко, което ни е нужно да знаем, за да разбираме яростта им.

Но това не е всичко, което ни е нужно да знаем. При по-близко разглеждане обикновено се оказва, че расизмът е дълбоко обвързан с морални безпокойства. (Тук използвам понятието „морален“ в чисто описателен смисъл, имайки предвид загрижености, които изглеждат – за хората, които ги дискутират – като въпроси на добро и зло; не твърдя, че расизмът е нещо морално добро или коректно). Хората не мразят другите просто защото те имат по-тъмна кожа или по-различно оформени носове; те мразят хора, които възприемат като имащи ценности, несъвместими със собствените им, или (отново по тяхно мнение) имат поведение, което те намират отвратително; накрая, които те възприемат като заплаха за неща, скъпи за самите тях. Тези морални загрижености могат да бъдат напълно откъснати от реалността и те постоянно биват преувеличавани от различни демагози. Но ако бихме искали да разбираме скорошния възход на крайнодесните популистки движения, то думата „расизъм“ не може да бъде крайна точка; тя трябва да бъде начало на изследването.

Един от най-важните ориентири в това изследване са работите на политоложката Керън Стенър. През 2005 Стенър публикува книга на име Авторитарната динамика – академична работа, пълна с графики, описания на регресивни анализи и научни диспути върху естеството на авторитаризма. (По тази причина тя не е особено много четена)[1]. Основното ѝ заключение е, че авторитаризмът не е стабилна личностна черта. Той е по-скоро психологическо предразположение към нетолерантност, в случай че дадената личност възприеме нещо като заплаха. Сякаш някои хора имат нещо като бутон на челото – и когато той бъде натиснат, те внезапно се съсредоточават интензивно върху защитата на собствената си група, изритвайки навън чужденците и неконформистите, и потъпквайки несъгласието вътре в групата. В такива времена те са силно привързани към силни водачи и използването на сила. В други времена, когато не възприемат подобна заплаха, те не са особено нетолерантни. Така че ключът е да се разбира какво точно води до натискането на този бутон.

Отговорът, както смята Стенър, е онова, което тя нарича „нормативна заплаха“ – което по принцип означава заплаха за целостта на моралния ред (както те го възприемат). Това е усещането, че „ние“ се разпадаме:

Преживяването или усещането за неподчинение към груповите авторитети или [наличието на] авторитети, недостойни за уважение, неконформизмът по отношение на груповите норми или [наличието на] норми, които се оказват съмнителни, липсата на консенсус при груповите ценности и вярвания; накрая – разнообразието и свободата „разпусната на воля“, би трябвало да активират предразположението и увеличат демонстрациите на тези характерни отношения и поведения.

Така че авторитаристите не са егоистични. Те не се опитват да защитават портмонетата или дори семействата си. Те се опитват да защитават своята група или общество. Някои авторитаристи виждат народа или кръвната си линия като нещото, което трябва да бъде защитавано и това са хората, които оформят дълбоко расисткото подмножество на крайнодесните популистки движения, включително и периферията, която понякога се чувства привлечена от неонацизма. Те не биха приели дори имигранти, които са напълно асимилирани в тукашната култура. Но при по-типичния случай, в модерна Европа и Америка, нацията и културата са нещата, които националистите желаят да запазят.

В множеството си изследвания Стенър дефинира националистите според степента, до която те се придържат към няколко неща, касаещи най-важните ценности, които децата трябва да научат вкъщи, например „подчинение“ (в противоположност на „независимост“ и „толерантност и уважение към други хора“). След това тя описва поредица от изследвания, които е направила, използвайки най-различни методи и национални набори от данни. В един от експериментите тя е накарала американци да четат измислени новинарски истории за това как се променя страната им. Когато четели, че американците се променят по начини, които ги правят по-подобни едни на други, авторитаристите не били повече расисти или по-нетолерантни от всички останали. Но когато Стенър им дала история, в която се казвало, че американците ставали по-морално-разнообразни, бутонът се задействал, „авторитарната динамика“ влизала в действие и те ставали повече расисти и по-нетолерантни. Например, [лозунги от рода на] „да се поддържа ред в нацията“ получавали по-висок приоритет, а „да се защитава свободата на словото“ – по-нисък. Те ставали по-критично настроени към неща като хомосексуалност, аборти и разводи.

Един от най-ценните приноси на Стенър е откритието ѝ, че авторитаристите са психологически различни от „консерваторите на статуквото“, които са консерватори от „прототипен вид“, тоест хора, отнасящи се предпазливо към радикалните промени. Консерваторите на статуквото са част от дълго и изтъкнато родословие: от мъдрите размишления на Едмънд Бърк по повод ранните години на Френската революция, до Уилям Ф. Бъкли и неговото твърдение, че консервативното му списание National Review би застанало напреки на историята, с вик „Спри!“.

Консерваторите на статуквото не са естествени привърженици на авторитаристите, които често подкрепят радикалните промени и са готови да поемат големи рискове, за да осъществят неизпробвани политики. Ето защо множество републиканци – и почти всички консервативни интелектуалци – са против Доналд Тръмп; той просто не е консерватор, според теста на темперамента или ценностите. Но консерваторите на статуквото могат да бъдат въвлечени в съюзи с авторитаристи, когато имат усещането, че прогресивните са подкопали традициите и идентичността на страната до такава степен, че единственият начин, по който вече може да се изкрещи „Спри!“, остават драматични действия от рода на Брекзита или забраната за мюсюлмани да имигрират в Съединените щати. В такъв случай Брекзитът може да им изглежда като нещо по-малко радикално от изгледите за абсорбиране във „все по-тесния съюз“ на ЕС.

Така вече можем да разберем защо имиграцията – и особено скорошният голям наплив на мюсюлмани-имигранти от Сирия – е предизвикала толкова мощни и противоположни реакции в толкова много европейски страни, а дори и в Съединените щати, където броят на мюсюлманските имигранти е нисък. Близкоизточните мюсюлмански имигранти се схващат от националистите като далеч по-голяма заплаха от тероризъм, в сравнение с имигрантите от който и да е друг регион или религия по света. Но Стенър ни приканва да погледнем отвъд заплахата за сигурността и да се обърнем към нормативната заплаха. Ислямът изисква от последователите си да живеят по начини, които могат да направят асимилацията им в секуларните и егалитарни западни общества по-трудна в сравнение с други групи. (Същото може да се каже за ортодоксалните евреи и авторитарната динамика на Стенър може да ни помогне да си обясним защо има подем на крайнодесния антисемитизъм в Съединените щати). Мюсюлманите не само спазват други порядки в частния си живот; те често изискват и получават отстъпки в законовата и политическа сфера от страните-приемници, особено що се отнася до въпросите, свързани с [правата на] половете. Някои от най-ожесточените битки от последните десетилетия във Франция и други европейски страни са се водили около забулването и покриването на жените, както и свързаната с него нужда от по-голямо лично пространство и разделение на половете. Например, в някои обществени басейни в Швеция вече се предлагат часове през деня, в които е разрешено да плуват единствено жени. Това е в противоречие с шведските ценности по отношение на равенството и не-обособяването на половете .

Така че, независимо дали вие сте консерватор/ка на статуквото, загрижен/а от бързите промени или авторитарист/ка, който/която е свръхчувствителен(а) към нормативната заплаха, високите нива на мюсюлманска имиграция във вашата западна нация най-вероятно ще ви изглеждат като заплаха за базисните ви морални разбирания. Но щом само дадете глас на тези разбирания, глобалистите ще ви нападнат като расист/ка и селяндур/ка. Когато глобалистите – дори онези, които ръководят централно-десните партии в собствената ви страна – ви погнат по този начин, то към кого можете да се обърнете? Отговорът, все по-често, е „към крайнодесните националистически партии в Европа, и към Доналд Тръмп“ (който току що осъществи враждебно превземане на Републиканската партия в Америка)[2].

Авторитарната динамика беше публикувана през 2005 и думата „мюсюлманин“ се среща в нея само шест пъти (в сравнение със стоте споменавания на думата „чернокож“). Но книгата на Стенър предлага един вид Розетски камък за разбирането на възхода на крайнодесния популизъм и неговия фокус върху мюсюлманите през 2016. Стенър отбелязва, че нейната теория „обяснява вида нетолерантност, който изглежда ‚идва отникъде‘, и може да се появи както в толерантни, така и в нетолерантни култури, водейки до внезапни промени в поведението, които не могат да бъдат обяснени чрез бавно променящите се културни традиции“.

Тя противопоставя теорията си на онези, които виждат някакъв неудържим ход на историята, отдалечаваща се от традициите, по посока на „по-голямо зачитане на индивидуалната свобода и право на различност“, и които очакват хората да продължат да се превръщат във „все по-перфектни либерално-демократични граждани“. Тя не казва кои точно теоретици има предвид, но Велцел и сътрудниците му от Изследването на световните ценности, както и тезата на Франсис Фукуяма за „края на историята“, изглеждат правдоподобни кандидати. Стенър не споделя оптимизма на тези теоретици относно бъдещето на западните либерални демокрации. Тя признава наличието на общи тенденции към толерантност, но предсказва, че самите тези тенденции създават условия, които хипер-активират авторитаристите и водят до мощна ответна реакция. Тя предлага следната прогноза:

Все по-голямата позволителност, предлагана от тези развиващи се култури, генерира самите условия, които рано или късно водят латентните авторитаристи до внезапни и интензивни, и почти винаги неочаквани, актове на нетолерантност. По същия начин, ако нетолерантността е по-скоро продукт на индивидуална психология, отколкото на културни норми… ние получаваме една по-различна визия за бъдещето, както и различно разбиране за това, чий точно този проблем е, и ще бъде – отколкото ако нетолерантността би била разбирана като почти случаен страничен продукт от простата привързаност към традициите. Видът нетолерантност, която произлиза от отклоняваща се индивидуална психология, а не от незаинтересувано абсорбиране на всеобщи културни норми, винаги ще бъде по-страстен и ирационален, по-малко предсказуем, по-малко податлив на убеждаване, и по-скоро влошаван, отколкото просвещаван, от културното насърчаване на толерантността.

Пишейки през 2004, Стенър прогнозира, че „нетолерантността не е част от миналото, тя е до голяма степен част от бъдещето“.

Глава четвърта: А сега накъде?

Изводът от всичко това е, че отговорът на въпроса, с който започнахме – Какво за бога се случва? – не може да бъде намерен чрез просто разглеждане на националистите и указване на икономическите предпоставки, които са ги направили такива, или посочване на расизма, който някои от тях демонстрират. Човек трябва първо да разгледа глобалистите и начина, по който техните променящи се ценности може би карат мнозина от съгражданите им да подкрепят крайнодесни политически лидери. По-конкретно: глобалистите често поддържат [идеята за] високи нива на имиграция и намаляване на националния суверенитет; те са склонни да виждат в наднационални единици като Европейския съюз нещо морално по-висше от националните държави; накрая, те очернят националистите и техния патриотизъм като „расизъм, чисто и просто“. Тези действия натискат бутона на „нормативната заплаха“ в умовете на хората, които са предразположени към авторитаризъм, и те могат да накарат консерваторите на статуквото да се присъединят към авторитаристите в борбата срещу глобалистите и техния универсалистки проект.

Ако този аргумент е коректен, той води да ясен набор от политически предписания за глобалистите. На първо и най-важно място: мислете внимателно за начините, по които страната ви направлява имиграцията и се опитвайте да подкрепяте онези политики, за които е по-малко вероятно да провокират авторитарна реакция. Обръщайте внимание на трите ключови променливи: процентът на родените в чужбина граждани във всеки момент, нивото на морални различия [в сравнение с местните ценности] при всяка идваща група, накрая – нивото на асимилация, което постигат децата на всяка група.

Легалната имиграция от морално различни култури не е проблематична дори и при ниски нива на асимилация, ако броят се държи нисък; малките етнически анклави не са нормативна заплаха за което и да е по-голямо политическо тяло. Умерените нива на имиграция при морално различни етнически групи също са наред, докато на имигрантите се гледа като на успешно асимилиращи се в домашната култура. Когато имигрантите изглеждат готови да възприемат езика, ценностите и нравите на новата си страна, това само потвърждава чувството за гордост на националистите, тоест че собствената им нация е добра, ценна и привлекателна за чужденци. Но когато една страна има исторически високи нива на имиграция от култури с много различни моралности, без наличие на силна и успешна асимилационна програма, то е буквално сигурно, че ще има авторитарна контра-реакция, а и може да се очаква, че много консерватори на статуквото ще я подкрепят.

Стенър завършва Авторитарната динамика с някои конкретни и конструктивни съвети:

Всички налични свидетелства показват, че изложеността към различия, говоренето за различност и аплодирането на различността – специфичните черти на либералната демокрация – са най-сигурните начини да се раздразнят онези, които са вътрешно-нетолерантни и да се гарантира увеличеното изразяване на техните предразположения чрез демонстративно-нетолерантни отношения и поведения. Парадоксално, но в такъв случай изглежда, че най-добре можем да ограничим нетолерантността към различното като парадираме, говорим за и аплодираме, нашата еднаквост… В края на краищата нищо не вдъхновява по-голяма толерантност от страна на нетолерантните, колкото го прави изобилието от общи и обединяващи вярвания, практики, ритуали, институции и процеси. И, за съжаление, нищо друго не предизвиква с такава сигурност увеличеното изразяване на техните предразположения, както го правят нещата като „мултикултурно образование“, двуезични политики и не-асимилация.

Ако Стенър е права, то от работата ѝ следват сериозни импликации, и то не само за Америка, която е фокусът на книгата ѝ, но може би още повече за Европа. Доналд Туск, настоящият президент на Европейския съвет, произнесе наскоро реч пред група централно-десни християндемократически лидери (които, като членове на образования елит, все още са по правило глобалисти). Болезнено осъзнаващ новото авторитарно върховенство в родната му Полша, той укори самия себе си и колегите си, че са насърчавали една „утопия за Европа без национални държави“. Това, каза той, е причинило скорошната обратна евроскептическа реакция: „Обсебени от идеята за моментална и тотална интеграция, ние не успяхме да забележим, че обикновените хора, гражданите на Европа, не споделят нашия евро-ентусиазъм“.

Демокрацията изисква да се оставят обикновените граждани да говорят. Мнозинството се изказа във Великобритания на 23 юни [2016], а мнозинства от подобен род може скоро да накарат да бъдат чути и в други европейски страни, както и в Съединените щати през ноември[3]. Годината 2016 най-вероятно ще бъде запомнена като мащабна повратна точка в траекторията на западните демокрации. Онези, които наистина искат да разберат какво се случва, трябва внимателно да изучават сложните взаимодействия между глобализацията, имиграцията и променящите се ценности.

Ако историята, която разказах тук е коректна, то глобалистите лесно биха могли да започнат да говорят, действат и законодателстват по начини, които умиротворяват страстите и изземват гласовете на националистическите партии, но това би изисквало дълбоко преосмисляне на ценността на националните идентичности и сплотените морални общности. То би изисквало отказ от мултикултурния подход към имиграцията и възприемане на асимилацията.

Големият въпрос пред западните нации след 2016 може би е този: как да пожънем печалбите от глобалното сътрудничество в търговията, културата, образованието, човешките права и защитата на околната среда, като в същото време зачитаме – вместо да размиваме или смазваме – множеството световни местни, национални и други „провинциални“ идентичности, всяка от тях със свои собствени традиции и морален ред? В какъв точно свят глобалистите и националистите биха могли да живеят заедно и в мир?


Източник

 

[1] Едно далеч по-достъпно изследване по тази тема, написано на сравнително популярен език и ниво, но без да бъде повърхностно, е „Авторитаристите“ на проф. Робърт „Боб“ Алтемайер, един от доайените в тази област. Бел пр.

[2] Статията е от 2016 година. Бел. пр.

[3] Когато действително беше избран Доналд Тръмп. Бел. пр.



Джонатан Хейт
Джонатан Хейт е социален психолог и професор в програмата „Бизнес и общество“ на университета Ню Йорк (Бизнес-школа Стърн). Той е автор на „Праведният ум: защо инак добри хора са разделени от политика и религия“.
Други статии от този автор
Посетители: 162

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Росица писа Още
    В последните години... преди 10 часа
  • борислав гърдев писа Още
    Много навременна... преди 11 часа
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 4 дни
  • Броди писа Още
                          При... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Викаш, да пуснем една... преди 1 седмица
  • Българин писа Още

    Авторът евреин... преди 1 седмица
  • борислав гърдев писа Още
    Темата е прекалено... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Нищо не са направили,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Абе безсилни,... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Драго ми е, г-н Енев, да... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    - репект, поклон и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Е що бе, Драго, ясно си... преди 2 седмици
  • Драго Драгов, царибр... писа Още
    "Ако", "може би",... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                       ... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Уважаеми колеги,... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ще се опитам и аз да... преди 3 седмици
  • Александър Димитров писа Още
    Г-н Дечев, понеже... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Две млади рибки си...
    преди 3 седмици
  • Мирослав Славов, сто... писа Още
    Автор с нерви на... преди 3 седмици
  • Д-р георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Уважаеми господин... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Та така. Прочетох... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Получих на личната си... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Интерсена идея е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Хубаво е да... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Много интересен... преди 3 седмици