Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 93% (3 гласувания)

 

2017 12 Gauland
Александър Гауланд, водач на Алтернатива за Германия;
илюстрация от Вилфрид Карс за qpress.de, лявонастроен германски сатиричен блог.

 

Angst für Deutschland: Die Wahrheit über die AfD: wo sie herkommt, wer sie führt, wohin sie steuert [Страх за Германия: Истината за АзД: откъде идва партията, кой я води, накъде тя се стреми]
Автор: Melanie Amann, Мюнхен: Droemer, 317 стр.

Finis Germania [Краят на Германия]
Автор: Rolf Peter Sieferle, Steigra: Antaios, 104 стр.

 

„Причината, поради която се чувстваме наводнени от културно-чужди хора [kulturfremden] като араби, синти, роми и др., е систематичното разрушаване на гражданското общество като възможна противотежест срещу враговете на конституцията, от които сме управлявани. Тези свине не са нищо друго освен марионетки на силите-победители от Втората световна война…“[1] С тези думи започва един личен имейл от 2013 г., писан от Алис Вайдел, която на изборите през тази есен беше изтъквана като един от двамата „водещи кандидати“ на партията Алтернатива за Германия (оттук нататък: АзД или Алтернатива). Главната „свиня“ и „марионетка“ беше, разбира се, Ангела Меркел. Въпреки публикацията на този поверителен мейл два дни преди деня на изборите, в добавка към множество други широко публикувани свидетелства за ксенофобските, крайнодесни настроения на лидерите на АзД, един на всеки осем германски избиратели даде подкрепата си за Алтернативата. Днес тя е втората по големина опозиционна партия в Бундестага, с деветдесет и двама народни представители.

Ксенофобски крайнодесен популизъм – и то в Германия, от всички места? Самият факт, че коментаторите изказват удивление, вече показва колко много Германия се е променила от 1945 насам. Тези дни ние очакваме от Германия повече, отколкото от самите себе си. Но, разглеждано от друга гледна точка, всичко това е просто една Германия, вземаща участие в популистката нормалност на времето ни, каквато я виждаме в гласуването на Брекзита във Великобритания, Националния фронт на Марин льо Пен във Франция, русата диващина на Геерт Вилдерс в Холандия, крайнодясното националистическо-популистко правителство в Полша и Тръмпизма в САЩ.

Като всички съвременни популизми, германската му версия демонстрира както общи, така и специфични черти. В съгласие с другите популизми тя отхвърля настоящите елити (Alteliten на собствения ѝ език) и утвърдени партии (Altparteien), говорейки от името на Volk – една дума, която, с двойното ѝ значение на народ и етно-културно определена нация, на практика най-добре обхваща онова, което Тръмп и льо Пен имат предвид, когато казват „народът“. В Angst für Deutschland, живописната си репортажна книга за партията, Мелани Аман, журналистка за седмичното новинарско списание Der Spiegel, описва как някои от нейните активисти са си присвоили лозунга на източногерманските протести от 1989 срещу комунистическото управление: Wir sind das Volk – Ние сме народът. Като други популисти, онези от Германия атакуват утвърдените медии (Lügenpresse, „лъжлива преса“), а същевременно активно използват социалните медии. В навечерието на изборите Алтернативата имаше около 362,000 последователи във Фейсбук, в сравнение с 169,000 за социалдемократите и само 154,000 за Християндемократическия съюз на Меркел.

Тяхната критика на глобализацията е позната, както и сърдитото, самодоволно отхвърляне на политическата коректност. Типично за всички европейски популизми е негативното отношение към Европейския съюз като цяло и особено към еврото. Алтернативата започна съществуването си през 2013 като анти-евро партия. И макар че като цяло подкрепата за ЕС все още е много силна в Германия, едно допитване, проведено от фондацията Бертелсман през лятото на 2017 показва, че 50 процента от респондентите, които определят себе си като „[чисто]десни“ (внимателно разграничени от „средно-десните“), биха гласували Германия да напусне ЕС, ако на германците би бил предложен референдум в стил „Брекзит“. Това е удивително заключение. За разлика от Брекзита, един евентуален Гермекзит би означавал край на Европейския съюз.

Уморително-познати за всеки наблюдател на Тръмп, Брекзит или Вилдерс са демагогските апели към емоциите, при същевременно силно избирателно отношение към фактите. В разказа на Аман ръководещата емоция тук е Angst [страхът]. Заглавието на книгата ѝ взема инициалите на движението [Alternative für Deutschland], за да направи от тях Angst für Deutschland. Тя цитира Angstindex на една застрахователна компания от 2016: „никога преди страховете не са нараствали толкова драстично в хода на една година“. Водещите страхове днес са от терористически атаки, политически екстремизъм и „напрежения, породени от идването на чужденци“.

Драматичният наплив на почти 1,2 милиона бегълци през 2015-16 е най-директната причина за изборния успех на Алтернативата. Нейните водачи осъждат Меркел заради отварянето на германските граници през септември 2015 пред масовите бежански вълни, отхвърлени изцяло от ксенофобската и популистка Унгария на Виктор Орбан. А след миналогодишната терористическа атака на един коледен пазар в Берлин, при която бяха убити дванадесет души, един от водачите на АзД писа в Туитър, „това са мъртъвци на Меркел“.

Освен [страха, породен от] притока на бежанци, германският популизъм има и други характерни черти. В хода на осем от последните дванадесет години Германия беше управлявана от т. нар. Голяма коалиция, съставена от двете големи партии в страната – християндемократите и социалдемократите. Това изтласка недоволните избиратели към по-малките партии и крайностите. Ефектът беше допълнително усилен от собствено меркеловата версия на политики, наподобяващи известната от времената на Маргарет Тачър TINA (There Is No Alternative, алтернатива няма), перфектно уловени в германската дума alternativlos. Едва ли е случайност това, че тази партия на протеста е наречена Алтернатива.

Алтернативата се представя най-добре в онова, което все още може да бъде наречено Източна Германия, тоест територията на бившата Германска демократическа република. Налице е удивително преобърнато съотношение между броя на имигрантите (или хората от имигрантски произход) в тази област и популисткия вот: Източна Германия има най-малко имигранти и най-много избиратели на АзД. Както се е изразил един от демонстрантите на ПЕГИДА:[2] „Днес в Саксония няма почти никакви имигранти, но е налице опасност от ислямизация на Германия след петдесет или сто години“. Наложителен въпрос, както се вижда.

За да се обясни колективната психология на източногерманското гласуване би било нужно повече пространство, но нейните съставни части със сигурност включват отровното наследство на обществото зад Берлинската стена, което беше всичко друго, но не и отворено или мултикултурно. Налице е освен това и чувство на негодувание сред източногерманците, че са били третирани като граждани от втора ръка: че не им е било обърнато достатъчно внимание, че не са били вземани на сериозно. Когато един уличен протест в малко саксонско градче беше напълно игнориран от канцлерката Меркел, на посещение там, един от протестиращите се оплака: „Тя не ни погледна дори със задника си!“ Лесно можем да си представим някой избирател на Тръмп със същите думи по адрес на Хилари Клинтън. При разбирането на популисткия вот в много страни, неравенството на вниманието е поне също толкова важно, колкото и и икономическото неравенство.

А освен това, за да се прибави и обида към болката, тези гадни чужденци – че на това отгоре и мюсюлмани! – се посрещат в Германия с отворени обятия и „получават всичко, без да си мръднат пръста“. Както и в други социални европейски страни, разбирането, че „всичко“ включва щедри социални помощи само изостря негодуванието.

За разлика от Великобритания и Америка, тук икономическите фактори играят второстепенна роля. Не само че Германия като цяло е добре икономически. В едно допитване от 2016, четири от петима избиратели на АзД са описвали личната си икономическа ситуация като „добра“ или „много добра“. Това не е партия на икономически „изоставените“. Тя събира недоволници от всевъзможни видове, но основната ѝ маса се състои от образовани, средна класа мъже. Един от водещите политици на АзД ми каза, че писмата, които получава от различни нови привърженици на партията, обикновено идват от доктори, адвокати, професори. Това силно присъствие на образованата горна средна класа разграничава германския популизъм от много други.

Сред водачите на партията особено се откроява Александър Гауланд, седемдесет и шест годишен бивш функционер на ХДС, който почти винаги носи карирано сако и тъмнозелена вратовръзка. Той е един от онези възрастни консервативни германци, които изглеждат толкова английски, че няма как да не бъдат германци. Видима освен това е и Беатрикс фон Щорх, креслива и уморителна дребна аристократка с неолиберални, от хайеков тип интелектуални претенции. (Дядо ѝ по майчина линия е бил финансовият министър на Хитлер – но, разбира се, ние не сме отговорни за дядовците си). Що се отнася до Алис Вайдел: бивша мениджърка на Голдман Сакс и Алианц, бяла блондинка, винаги облечена в бизнес-костюми, тя живее в Швейцария, в еднополова връзка с швейцарска кинематографка и две осиновени деца. Това не са хора, представляващи някакъв германски еквивалент на американските физически работници от ръждивия пояс[3] или, както се наричат във Великобритания, с известно либерално пренебрежение, „мъжете с бели пикапи“.

„It’s the economy, stupid“[4] просто не важи за популистките избиратели в Германия. Тук решаваща е по-скоро Kultur. (Казвам Kultur, вместо просто „култура“, защото германската дума включва както културата, така и етно-културната идентичност и по традиция се противопоставя на неща като либералната, космополитна Zivilisation). В допитване, показано по германската телевизия в нощта на изборите, 95 процента от избирателите на АзД казват, че са много загрижени от това, че „преживяваме загуба на германската култура и език“, 94 процента смятат, че „животът ни в Германия ще се промени прекалено много“, а 92 процента, че „влиянието на исляма в Германия е станало прекалено силно“. За подхранването на това културно отчаяние – нека си припомним известната фраза на историка Фриц Стърн – се грижи една среда от писатели, медии и книги, чиито аргументи и речник са силно свързани с теми от предишната крайнодясна германска култура от първата половина на двадесети век. Това е нова германска десница, в която отчетливо се долавя ехото на миналото.

Аман показва как един издател и идеологически активист от новата десница, Гьотц Кубичек, е играел важна задкулисна роля в развитието на партията. Тя цитира един блог-пост от ранните първи седмици в съществуването на (тогава все още чисто икономическия) протест, в който Кубичек описва враждебността срещу еврото като „темата, която ще открехне вратата“ и след която „ще дойдат и собствено-нашите теми (идентичност, съпротива, партийна и идеологическа критика), ако само последователно държим крака си в открехнатата врата“. Така и стана – най-вече поради кризата с бежанците. Кубичек подпомогна по решаващ начин партийната кариера на един източногермански учител по история, Бьорн Хьоке, чиято реторика – жалостива смесица от културен песимизъм и völkisch [народнически, с подчертано нацистки подтон] национализъм би била изцяло у дома си през 1920-те – само дето днешните виновници са мюсюлманите, а не евреите.

Интересно, Аман започва историята на партията не с кризата на еврото или онази на бежанците, а с едно интервю, дадено от Тило Сарацин, по онова време директор на Бундесбанката, както и последвалата го книга, Германия отменя себе си. Както отбелязах на тези страници по онова време, добродушните лидери на германското обществено мнение отначало игнорираха, а след това реагираха с възмущение срещу този псевдо-шпенглериански трактат за идващото ислямско поглъщане на Германия – но книгата се продаде в 1,2 милиона екземпляра за по-малко от девет месеца.

Седем години по-късно, малко преди изборите от тази есен, се разрази нова полемика около една друга сърдита и изпълнена със страхове книга. Също както и при аферата около Сарацин, тази последна буря е интересна не само заради идеите, изказани от автора ѝ, но и заради начина, по който демократична Германия реагира на омразническите призиви, в които отеква ехото на миналото отпреди 1945.

Нещо странно се случи в следобеда на 20 юни 2017, седемдесет и третата годишнина от опита за покушение срещу Хитлер, извършен от германската съпротива. Внезапно в списъка на научно-документалните бестселъри на Spiegel шестото място се оказа празно. Книгата, която беше го заемала, Finis Germania [Краят на Германия] от Ролф-Петер Зийферле, просто беше изчезнала.

Но какво всъщност ставаше? Дали беше се получила някаква смущаваща грешка при изчисленията, върху които се прави списъка на бестселърите на Spiegel? Не, ни най-малко. Finis Germania (граматически неправилно изписване на [латинското] Finis Germaniae) се продаваше с пълна пара. Но водещите редактори на списанието бяха решили, че една толкова гнусна работа не трябва да се появява в техния списък. Допълнително смущение привнасяше фактът, че книгата беше станала известна на първо място чрез един от собствените им журналисти, Йоханес Залцведел, който преди това я беше поставил в един широко известен списък от препоръчителни книги, представян от Северногерманското радио и Süddeutsche Zeitung, водещият либерален ежедневник на Германия. Полемиките около тези списъци изглежда бяха накарали хората да я купуват.

Книгата на Зийферле била, както обясняваше заместник-главната редакторка на Spiegel, Зузане Байер, „дясно-екстремистка, антисемитска и исторически-ревизионистка“, а тъй като това списание гледа на себе си като на „средство за просвещение“, и поставянето на книгата в неговия списък от бестселъри може да се възприеме като препоръка, те решили да я отстранят. И така Finis Germania беше изпратена в някаква оруелска дупка на паметта, беше превърната в не-книга. Тя не беше бестселър. И никога не е била бестселър. Weil nicht sein kann, was nicht sein darf – защото не може да бъде онова, което не бива – както веднъж беше формулирал всичко това поетът Кристиян Моргенщерн.

Както може да се очаква, резултатът от това беше точно противоположният. Около спорното решение се разрази нова буря от полемики и още повече хора започнаха да купуват книгата. Издателите се смяха предоволно, по целия път към банката – както и до Франкфуртския панаир на книгата, където поканиха Бьорн Хьоке да говори на техния щанд, с което породиха нов рунд от възмущение, протести и още повече публичност. Издателят, между другото, беше именно новият майстор-кукловод от дясната сцена, Гьотц Кубичек. Като връх на всичко книгата е снабдена с послепис от един приятел на Зийферле, който описва кризата с бежанците от 2015 като „отдавна планирана международна [акция]… поставена в ход от германската канцлерка по начина, по който се извършва преврат“.

И така, цялата крайнодясна опаковка на книгата на Зийферле вони до небето. Но защо послеписът е написан от приятел, а не от самия автор? Защото през есента на 2016 Зийферле се е самоубил, обесвайки се на тавана на вилата си в Хайделберг. Сам той никога не е пращал книгата си на който и да е издател. Това е направено от жена му и няколко приятели, които са я открили в компютъра му, заедно с още един дълъг текст, днес вече публикуван под заглавие Das Migrationsproblem: Über die Unvereinbarkeit von Sozialstaat und Masseneinwanderung (Проблемът с миграцията: за несъвместимостта на социалната държава с масовата имиграция).

Историята на Ролф Петер Зийферле е тъжна. Идещ от поколението на 68-те, за кратко време сам участник в студентските протести от онова време, той е бил високо културен самотник и академичен странник, притежаващ изтънчено, провокативно усещане за проза и фразиране. Създал си е скромна репутация с книгата Der unterirdische Wald (Подземната гора), издадена през 1982, в която се описва плячкосването на подземните изкопаеми в днешната световна икономика, за да се произвеждат въглища и петрол. Заглавието ѝ смесва по доста брилянтен начин новите по онова време безпокойства на германските Зелени и прастарото германско очарование от гората, Wald. През 1994 той е публикувал Epochenwechsel: Die Deutschen an der Schwelle zum 21. Jahrhundert (Смяна на епохите: Германците в навечерието не двадесет и първия век). Тук вече се предусещат някои от темите на Finis Germania, включително и провокативната критика срещу начина, по който Германия се отнася към нацисткото си минало – според него той поставя цялата тема извън обхвата на рационалния дебат.

Една година по-късно идва Die Konservative Revolution (Консервативната революция), която е изградена около биографични скици на петима крайнодесни германски мислители от първата половина на двадесети век, сред тях Освалд Шпенглер и Ернст Юнгер. И макар че по онова време Зийферле все още пише по академичен начин (а германският академичен стил не е шега работа), човек чувства естетическото му очарование от бурния, всеобхватен, лишен от задръжки начин, по който пишат разглежданите от него мислители – един стил, който той също ще използва във Finis Germania, двадесет години по-късно.

Всички тези книги са публикувани от сериозни издатели, при смесени реакции от страна на публиката. Говори се, че Зийферле е бил дълбоко наранен от факта, че Epochenwechsel не е била възприета като мащабното произведение, което той е смятал, че е. Доста късно в живота си той става пълен професор, но рядко се появява по професионални конференции и никога не се опитва да стане част от академичния мейнстрийм. Към 2015 културният му песимизъм изглежда се е превърнал в нещо като лично екзистенциално отчаяние, усилено от сериозни здравословни проблеми – смята се, че е страдал от рак и е губел зрението си.

След крамолите, избухнали тази година, някои от приятелите му са казали в последствие пред един журналист на Frankfurter Allgemeine Zeitung (FAZ), че през последната година от живота си Зийферле е живял в изолация и силно огорчение. Но вдовицата му изпраща сърдито писмо до FAZ, отхвърляйки това тенденциозно апологетично обяснение („той беше болен човек“) и настоявайки, че още през 1990-те, в Epochenwechsel, той вече е заемал „национално-консервативна позиция“. Изглежда вероятно, че и двете биографични нишки, идеологическата и личната, са допринесли за горчивия и язвителен тон на Finis Germania.

Това е фонът, на който трябва да четем книгата на Зийферле – около стотина страници от рехаво свързани едни с други кратки есета. По звучене те напомнят за Фридрих Ницше, а по плам – Ернст Юнгер, който е и видимият обект на разглеждане в една от секциите. Някои от страниците се намират отвъд пародията – те наподобяват някаква Монти Пайтън версия на културен песимист от ранния двадесети век, който обикаля из улиците на Германия от двадесет и първия. Има „трагични“ нации, информира ни той, като например руснаците, евреите и германците, както и „нетрагични“ такива, най-вече англосаксонците. Трябва да призная, че се смях на глас докато четях оплакването му от „сетивно доловимото присъствие на нихилистична относителност във всяка пешеходна зона“. Ницше се разхожда сред хората, пазаруващи през уикенда в Хайделберг.

Освен това има и секции, в които се разглежда настоящото германско отношение към нацисткото минало, които са и повод за по-голямата част от полемиката. Тук Зийферле довежда до крайност твърденията си от Epochenwechsel, че Германия е замразила и превърнала нацисткото си минало и Аушвиц в един вид абсолютен негативен мит, маркиран от ритуализирани, все по-празни изражения на Betroffenheit (приблизително преводимо като чувство на лично смущение и обърканост), а следователно и откъснати от всичко останало в съвременния германски живот. „Националният социализъм, и по-конкретно Аушвиц, се е превърнал в последния мит на един изцяло рационализиран свят“, пише той, в една от многото си преднамерено провокативни формулировки. „Един мит е истина, която се намира отвъд дискусия“. Това поставя евреите отвъд критика и превръща германеца, или поне „вечния нацист“ в „секуларизирания дявол на едно просветено настояще“. (Идеолозите на АзД формулират това малко по-грубо като Schuldkult, Култ към вината).

Зийферле пише с един вид дива решителност да каже точно каквото мисли, колкото и публично неприемливо то да изглежда (спомнете си, ние не можем да бъдем сигурни дали е възнамерявал реално да го публикува). Той твърди, че Vergangenheitsbewältigung – познатата западногерманска фраза, означаваща „преодоляване“ на едно трудно минало[5] – се е превърнала в един вид държавна религия, при която германците са завинаги негативния „избран народ“, а евреите – позитивния такъв. „Първата заповед гласи: Няма да имаш друг Холокост освен мен“. И отново: „Адам Хитлер няма да бъде анулиран [aufgehoben] от никакъв Исус; а такъв един Исус“ – човек неволно се пита: дали няма предвид самия себе си? – „със сигурност ще бъде набързо разпънат. Вината си остава тотална, тя не е компенсирана от божествено милосърдие“. Това са истерични неща.

Зийферле си служи прекалено често с псевдо-ницшеанска дълбочина и обикновено пропуска целта, препъвайки се в собствените си реторични връзки за обуща, за да падне в локва от абсурдност.[6] Но от време на време, когато успее да съчетае в едно житейския си труд в областта на модерността, екологията и германската история, се появява и по някоя истински стимулираща мисълта формулировка. Говорейки за „проекта на модерното“ той пише, че „историята на проекта от седемнадесети и осемнадесети век следователно е история на тотален провал, който става очевиден в двадесети век: морално, от Световна война към Аушвиц, технологически и икономически, в екологическата криза от края на века“. (Не точно, според мен, рутинна забележка на някой отрицател на Аушвиц или антисемит). И отново: „Двадесети век може да бъде разглеждан като период на огромно прахосничество…  прахосвайте всичко: природни ресурси, но също и хора, идеи, културни резерви“.

Finis Germania повдига, в полезно заострена форма, въпроса как човек трябва да реагира на подобни идеи, при това в страна, където един на осем избиратели току-що е гласувал за крайнодясна популистка партия, мотивиран най-вече от грижи за неща като култура и идентичност.

Решението на Der Spiegel да изличи от списъка на бестселърите книгата на Зийферле е краен пример за един подход, характерен за съвременна Германия. Ако отидете отвъд една определена точка в изразяването на неща, на които се гледа като на екстремистки, крайнодесни или антисемитски, вие [най-вероятно] ще бъдете прогонени от порядъчното общество и маркирани с аленочервена, или по-скоро тъмнокафява, дамга. Нацистките символи, отричането на Холокоста и словото на омразата тук са забранени чрез закон (както Фейсбук открива, при немалки разходи) но освен това е налице и това по-широко социално, културно и политическо налагане на табуто.

Много хора биха твърдели, че всичко това е допринесло значително за цивилизованата, центристка доброкачественост на германската политика и публични дебати – и те със сигурност ще имат известно право. Аз намирам, че множество млади германци подкрепят този подход от все сърце. И дали останалият свят би бил по-щастлив, ако Германия не би имала това табу върху всеки намек за възраждане на най-лошото, извършвано някога от днешното човечество?

Но целият този подход си има цена – и изборният успех на АзД показва, че тази цена се покачва. Finis Germania на Зийферле е късен, анемичен продукт на един тъжен, крехък, но без съмнение изтънчен, ум. Да се каже просто „екстремистки-крайнодесен, антисемитски, исторически ревизионистки – а значи отдръпни се, Сатана, и да те няма от списък на бестселърите“ е изцяло неадекватна реакция. И действително, налагането на табуто върху Зийферле всъщност потвърждава твърдението му, че това наистина е табу – тоест нещо, поставено извън обхвата на рационалния дебат.

За крайнодесните идеолози подобни забрани означават великолепна безплатна реклама, която им позволява да се представят като мъченици на свободното слово. Кубичек, издателят, злорадстваше, че опашките по време на Франкфуртския панаир били „езическо удоволствие“.

За обикновените хора това е поредно доказателство, че либералните елити имат толкова малко време и уважение към тях, че „няма да ни погледнат дори и със задниците си“. Нещо повече: те дори няма да позволят на обикновените хора да кажат какво мислят. В социологическо допитване, извършено през пролетта на 2016 за Индекса на свободата на Института Джон Стюарт Мил в Хайделберг, само 57 процента от респондентите са казали, че „човек може свободно да изкаже политическите си мнения в днешна Германия.“[7]

Ето защо е окуражаващо да се види, че един все по-голям брой германски интелектуалци защитават собствения отговор на Джон Стюарт Мил: поставете тези спорове на свободни и открити дебати. Подложете ги на енергична и строга проверка. Отделете зърното от плявата. Защото, както самият Мил е твърдял, дори в един фалшив аргумент може да се съдържа частица истина, а добрият меч на истината може да се поддържа остър само ако бъде постоянно изпитван в открита битка с фалшивостта. Инак общоприетото мнение, дори и ако е правилно, ще бъде поддържано само „под формата на предразсъдък“.

Двата текста на Зийферле, публикувани посмъртно, ако бъдат разглеждани в контекста на цялостното му творчество, са във висша степен податливи на третиране в стил Джон Стюарт Мил. Отхвърляйки истеричните, псевдо-ницшеански хиперболи на заявленията му за „държавната религия“ на Vergangenheitsbewältigung, ние все пак бихме могли да извлечем от тях и едно полезно предизвикателство. Повече от 70 години след края на Втората световна война, как да се предпазят от превръщане в чист ритуал твърденията на германските лидери относно нацисткото минало? Как да се доведат реално до съзнанието на едно поколение германци, които никога не са познавали нещо подобно, всички ужаси на онова време? Ако първата заповед не е онова горчиво-саркастично „Няма да имаш друг Холокост освен мен“, то какво тогава е? И ако отговорът е, както вярвам аз, „ти трябва да направиш всичко, което е по силите ти, за да предотвратиш каквито и да е нови престъпления срещу човечеството“, то какво следва от това? Именно по причини, свързани с такива въпроси, тогавашният външен министър Йошка Фишер убедително подкрепи германското военно участие в намесата на НАТО в Косово, когато беше изправен пред възможен сръбски геноцид. И ако не можете да предотвратите престъпленията срещу човечеството, то нямата ли поне специалната отговорност да приемете някои от жертвите им? Бежанците от Сирия през 2015 например?

Ангажирането с борбата на идеите е, разбира се, само част от неизбежната борба против новия десен и ксенофобско-националистически популизъм. Много ще зависи от общото представяне на очакваното ново „Ямайка“-правителство (наричано така поради цветовете на различните партии, които ще участват в него (черно за ХДС и ХСС, жълто за Свободните демократи и зелено за Зелените).[8] Всякакви нови терористически атаки, извършени от ислямисти, ще усилят страха от имиграцията и исляма. Да се покаже, че имиграцията се намира под реален контрол днес е от решаващо значение. Също толкова важен ще бъде успехът или провалът на германските опити за интегриране в училища, граждански живот и работни места, на онези повече от един милион имигранти, които пристигнаха през последните няколко години. Могат ли те да станат онова, което учените Херфрид и Марина Мюнклер наричат „Новите германци“?[9]

Политиките [от момента] са такива, че християнсоциалистите със сигурност, а християндемократите рано или късно, ще се придвижат надясно по въпросите на имиграцията и идентичността, опитвайки се да спечелят популисткия вот – както централно-десните лидери вече го направиха в съседните Австрия и Холандия. Дори и центристкият вътрешен министър на Меркел, Томас де Мезиер, писа по-рано през тази година в масовия вестник Bild, че „ние не сме бурка“ – смехотворно изречение, което в превод означава нещо от рода на „дайте гласовете си за нас, вместо да бягате при Алтернативата“. Но именно ако се придвижвате надясно, докато в същото време се опитвате да интегрирате всички онези предимно мюсюлмански имигранти, става толкова по-важно да поддържате битката на идеите и да начертаете ясна линия между положителния граждански патриотизъм и ксенофобския, ново-десен национализъм.

Това е културната битка за бъдещето на Германия.

Източник
 

[1] Човек се пита какъв точно е смисълът на тази витиевата фраза. За да съм сигурен, че не правя грешка, проверих и оригиналната немска фраза. Точен английски превод, да. Което не прави цялата галиматия по-разбираема, естествено. Бел. пр.

[2] Крайнодясно анти-емигрантско и ксенофбско движение, предимно в Източна Германия. Бел. пр.

[3] Общоприетото название на щатите, в които някога са се намирали основните центрове на американската тежка индустрия, днес по правило изнесена в чужбина. Бел. пр.

[4] „It’s the economy, stupid“ [Решаваща е икономиката, глупако] беше лозунгът, под който се провеждаха изборните кампании на Бил Клинтън. Бел. пр.

[5] Днес вече, в канона на по-новото германско политическо мислене, заменена от по-малко категоричното Verarbeitung der Vergangenheit, Преработване на миналото (при което акцентът се поставя върху принципната нескончаемост на процеса, тоест необходимостта от вечна бдителност, в противоположност на по-ранния оптимизъм, че в някакъв момент от времето тази работа може да бъде „приключена“). Да се говори за Vergangenheitsbewältigung в днешна Германия е израз на сериозна политическа и обществена некомпетентност – или просто фиксация в проблемите на една отминала фаза от следвоенната германска история, какъвто изглежда е случаят със Зийферле. Бел. пр.

[6] Неволно се питам дали тази фраза – самата тя очеваден пример за витиевата „задълбоченост“ – е писана сериозно или като един вид пародия на дискутирания стил. [Sieferle reaches far too often for Nietzsche-like profundity and usually misses the mark, tripping over his own rhetorical shoelaces into a puddle of absurdity.] Бел. пр.

[7] Тези цифри идват от допитване, извършено от високо уважавания Институт Аленсбах. Трябва да се отбележи, че алтернативният въпрос, който е бил предложен, е бил „По-добре ли е човек да бъде предпазлив?“ – с което са се съгласили 28 процента. Останалите са се съгласили „с уговорки“ или или са били „без определено мнение“. Цитирано в Freiheitsindex Deutschland 2016 des John Stuart Mill Instituts für Freiheitsforschung, издаден от Ulrike Ackermann (Frankfurt: Humanities Online, 2016). Бел. авт.

[8] Междувременно преговорите по създаването на „Ямайка“-правителство се провалиха и в момента се говори за създаване на поредно правителство на „Голямата коалиция“ (християн- и социалдемократи), както през по-голямата част от последното десетилетие. Бел. пр.

[9] Herfried and Marina Münkler, Die neuen Deutschen: Ein Land vor seiner Zukunft (Berlin: Rowohlt, 2016).


Тимъти Гартън Аш
Тимъти Гартън Аш (род. 1955) е британски историк и автор на осем книги по „история на настоящето“, проследяващи развитието на Европа през последния четвърт век. Той е професор по европейски студии в Оксфордския университет и старши сътрудник към института Хувър в Станфордския университет. Негови есета се появяват редовно в New York Review of Books. Професор Гартън Аш пише седмична колонка за The Guardian. Той също пише за New York Times, Washington Post, Prospect magazine и Wall Street Journal.
Други статии от този автор
Посетители: 114

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 4 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 6 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 9 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 20 часа
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 21 часа
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 21 часа
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 21 часа
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 22 часа
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 23 часа
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 1 ден
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 1 ден
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 2 дни
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 2 дни