От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 05 Krelin mirrors

 

Онова, с което Марго Гонтар успяла да свикне най-лесно, били мъртвите деца. Виждали се навсякъде по екрана на телевизора ѝ – по новинарски сайтове и социални медии – заедно със заглавия, обвиняващи украинските фашистки банди, подготвени от НАТО. Била ранната 2014, Крим току-що бил превзет от войници, които изглеждали руснаци и звучали като руснаци, но не носели разпознавателни знаци, и които Владимир Путин – с лека усмивка – току-що обявил за не-руснаци пред целия свят. Украйна била превзета от сепаратисти. Гонтар се опитвала да се бори срещу това.

Да се намерят оригиналните фотографии обикновено било възможно с помощта на най-просто търсене в Гугъл. Някои от тях били от други, по-стари войни; някои от сцени на престъпления, нямащи нищо общо с Украйна; някои дори идвали от филми. Гонтар публикувала разследванията си на уебсайт, създаден за борба с лъжлива информация, на име StopFake, който бил стартиран същия март от доброволци като нея във факултета по журналистика към киевския университет Мохила. Харесвало ѝ да отделя истината от лъжата, да изпитва някакво чувство за сигурност сред толкова много измамност.

Но понякога нещата ставали и по-сложни. По руската държавна телевизия все по-често започнали да се появяват пълнички плачещи жени и възрастни мъже, които разказвали истории за украинските националисти, които пребивали всеки човек, говорещ на руски. Тези свидетели изглеждали достатъчно истински. Но скоро Гонтар започнала да открива как същите пълнички жени и същите ранени мъже се появяват в различни телевизионни предавания, под различни идентичности. В един репортаж жената била „гражданка от Одеса“, в следващия „войнишка майка“, след това „гражданка на Харкив“, накрая „анти-Майдан активистка“.

През юли, след като над територията на Източна Украйна беше свален Боингът на Малайските авиолинии, летящ по полет MH17, Гонтар започнала да издирва какво пишат в Интернет про-руските майстори на конспиративни теории. В Туитър намерила някакъв авиодиспечер, който бил видял украински изтребители, следващи Боинга – но не ѝ се удало да намери каквито и да е свидетелства за реалното съществуване на подобен авиодиспечер. Открила десетки сайтове на руски и английски, които твърдели почти едновременно, че MH17 е свален от САЩ, в резултат от неуспешен опит за сваляне на личния самолет на Путин. Имало дори твърдения, циркулиращи сред руско-сепаратистките лидери в Украйна, че самолетът бил пълен с трупове още преди излитането – сценарий, заимстван от телевизионния сериал на BBC „Шерлок“. Историите били очебийно нелепи, сякаш създателите им не давали пет пари за това дали ще бъдат хванати в лъжа, а просто се опитвали да отвлекат вниманието от свидетелствата, че самолетът е свален от подкрепяни от Русия местни милиции. Гонтар започнала да се пита дали не попада в капана на Кремъл като прекарва толкова много време в опити да опровергава очевидно фалшиви истории.

В скоро време самата тя, както и StopFake, се превърнали в част от историята. Руските медии започнали да цитират StopFake в собствените си репортажи – но представяли нещата така, сякаш Гонтар представяла фалшивите истории като истина, вместо да ги опровергава. Имала чувството, че вижда самата себе си в криво огледало. Чувствала се зашеметена.


Small Ad GF 1

Във времена като тези тя винаги се обръщала към западните медии, за да изпита усещане за поне нещичко солидно, но това също започнало да ѝ се изплъзва. Всеки път когато BBC или Tagesspiegel публикували някоя история, те се чувствали задължени да представят и кремълската версия за събитията – фашисти, западна конспирация и т. н. – за да се види и мнението на другата страна, за баланс. Гонтар започнала да се пита дали нейното търсене на истината не е напразно: ако истината непрекъснато се променя пред собствените ви очи, и във всяка история има и друга страна, то дали остава изобщо нещо стабилно, за което човек да се хване?

След месеци на работа за StopFake, тя започнала да се съмнява във всичко. Кой е в състояние да каже дали „оригиналната“ фотография на мъртво дете е оригинална? Може би тя също е била просто поставена там? Реалността започнала да изглежда пластична, пореста. Каквото и да било нещото, което вършели руснаците, то не било просто пропаганда, която се опитва да убеждава и е податлива на опровержения. Това било нещо напълно различно: то не само не можело да бъде опровергано, то превръщало в пара и въздух под налягане самата идея за някакво доказателство.

* * *

Миналата година ми попадна руски учебник на име „Операции информационно-психологической войны. Краткий энциклопедический словарь-справочник“. (Изданието от 2011, с редактори Вепринцев и др., публикувано в Москва от издателство „Горячая линия – Телеком“, може да бъде купено онлайн за 348 рубли). Книгата е предназначена за „студенти, политически технолози, сътрудници на службите по сигурността и държавни служители“, тя е един вид потребителски справочник за младши информационни воини. Използването на информационни оръжия, казва се в книгата, „въздейства като невидима радиация“ върху мишените си: „Населението дори не изпитва усещане, че върху него се оказва въздействие. По този начин държавата не включва механизмите си за самозащита“. Ако в обикновената война става дума за реални оръжия и ракети, продължава справочникът, „то информационната война е гъвкава, човек никога не може да предскаже ъгъла или инструментите на атаката“.

495-те страници на справочника съдържат въведение в информационно-психологическата война, речник на ключовите понятия и подробни схеми, представящи методите и стратегиите на защитните и нападателни операции, включително и „оперативната маскировка“, „програмно-математическото въздействие“, „дезинформацията“, „имитацията“, както и „телевизионното и радио-излъчване“. При „нормалната война“, обяснява справочникът, „победата е въпрос на да или не; при информационната война тя може да бъде частична. Няколко конкуренти могат да се борят за влияние по дадени теми върху съзнанието на дадена личност“.

Винаги съм си представял фразата „информационна война“ като отнасяща се към някакъв вид геополитически дебати, при които руските пропагандисти седят от едната страна, а западните – от другата, като и двете страни се опитват да убедят хората по средата, че тяхната страна е правата. Но справочникът внушава нещо много по-всеобхватно: информационната война се отнася по-малко до методите на убеждение и повече до „повлияването на социалните отношения“ и „установяването на контрол над източниците на стратегически резерви“. Невидими оръжия, които въздействат като радиация и са в състояние да преодолеят биологическата самозащитна реакция на обектите, плюс овладяване на стратегическите резерви? Текстът ми изглеждаше по-скоро като зле написана научна фантастика, отколкото ръководство за студенти и държавни служители.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но когато започнах да се занимавам с последните руски публикации в областта на военната теория – в исторически книги и списания – странният език на справочника започна да звучи вече по-смислено. От края на Студената война насам Русия е обсебена от идеята да достигне равенство с капацитетите на САЩ и техните съюзници. През 1999 маршал Игор Сергеев, по онова време министър на отбраната, признава, че Русия не е в състояние да се конкурира във военната област със Запада. Вместо това, предлага той, тя трябва да търси „революционни пътища“ и „асиметрични направления“. В хода на предишното десетилетие руските военни и разузнавателни теоретици започнаха да разработват по-съществени идеи за не-физическо водене на война – твърдейки, че Русия вече се намира под атака, по подобни начини, от страна на западните НПО-та и медии.

През 2013 шефът на генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация, Валерий Герасимов, заявява, че вече е възможно да се побеждават врагове чрез „комбинация от политически, икономически, информационни, технологически и екологически кампании“. Това е част от едно разбиране за войната като нещо, което се води не само в областта на физическото пространство, но и в онова, което руските теоретици описват като „психосфера“. Тези войни от бъдещето ще се водят не само на бойното поле, но и в умовете на хората.

Дезинформацията и психологическите операции са нещо поне толкова старо, колкото и Троянският кон. Но онова, което различава подхода на Кремъл от онзи на западните му съперници е този нов акцент върху „психосферата“ като театър на конфликта. Информационната операция вече не е просто помощно средство към някаква физическа борба или военна инвазия: сега тя се е превърнала в цел сама по себе си. И действително, както заключава руският енциклопедичен справочник: „Информационната война… на много места вече е заместила стандартната война“.

Идеята е достатъчно ясна. Но какво точно е в състояние да постигне „невидимата радиация“? Дали това е просто опит да се придадат по-остри контури на онова, което американците наричат „мека власт“, осъществявана чрез културно въздействие и обществена дипломация? Или това действително е някаква нова форма на война – такава, при която враговете на Русия могат да бъдат надхитрени без нито един изстрел?

* * *

Към края на миналата година летях до Естония, мъничката балтийска република – с население от 1,3 милиона – която се намира на 150 километра източно от Санкт Петербург. След руската анексия на Крим от март 2014 се говореше много за това, че Естония може да бъде следващата по ред. („Днес Крим: утре Естония?“, както гласеше едно от заглавията в Spectator). Няколко месеца преди посещението ми президентът Барак Обама беше летял до столицата Талин, за да потвърди публично обвързаността на Америка със сигурността на малката страна. „Защитата на Талин, Рига и Вилнюс е също толкова важна, колкото и защитата на Берлин, Париж и Лондон“, каза Обама. „Така че, ако в един такъв момент вие някога се запитате отново ‚кой ще ни помогне?‘, то знаете отговора: съюзът НАТО, включително и въоръжените сили на Съединените американски щати – точно тук, в момента, сега“.

Когато Томас Илвес, президентът на Естония, ме водеше по дългия коридор на талинската си резиденция, той сочеше портрети на мъже, които са ръководили страната през първия период на независимостта ѝ – между падането на Руската империя през 1917 и окупацията на Съветите през Втората световна война. Съдбите им очевидно не са били особено щастливи: „Този е бил разстрелян, този изчезнал безследно, този е депортиран“, обясняваше Илвес докато минаваше покрай картините.

Илвес беше облечен в обичайните за него вълнен костюм и папийонка – контрапункт на мисията му да направи Естония най-дигитално-прогресивната страна в Европа. Правителството е обявило достъпа до Интернет за човешко право; гражданите могат да гласуват, получават медицински рецепти, отчитат данъци и банкират по електронен път, както и да плащат за паркинг с мобилния си телефон. Една нова училищна програма изисква всички ученици да се обучават в програмиране от седемгодишна възраст. Илвес, който вероятно туитира повече от който и да е друг държавен глава, обича да изпъстря разговорите и речите си със споменавания на най-новите технологии.

Този „e-Stonia“ проект е практичен – търсене на икономическа ниша – но заедно с това и символичен. Това е начин да се откъсне страната от съветския стереотип за изостанала московска провинция. Това скъсване с миналото изглеждаше окончателно когато Естония се присъедини към НАТО през 2004 – момент, от който се очакваше да маркира появата на международната на сцена на една нова, дигитална Естония, освободена завинаги от руското потисничество.

От съветски времена насам, всяка година на девети май, известен тук като Ден на победата, руски националисти и ветерани от войната, живеещи в Естония, се събират в центъра на Талин, пред една статуя, известна под името „Бронзовият войник“ – голям, изглеждащ като ариец юнак, който увековечава съветската победа над нацистите. Около една трета от естонците са руснаци или поне рускоговорещи; огромното мнозинство от тях са наследници на руснаци, които са се заселили тук след Втората световна война, докато хиляди естонци са били депортирани в Гулаг или разпилени из целия СССР. Между 1945 и 1991 броят на руснаците в Естония се е увеличил от 23,000 на 475,000. Но след колапса на Съветския съюз новите закони за гражданство изискват от руснаците, които са пристигнали тук след 1945, както и за наследниците им, родени в съветска Естония, да държат изпити по естонски език, за да получат поданство. Напреженията се увеличават. Много от руснаците не виждат себе си или родителите си като колонизатори: според официалната кремълска линия, Естония „доброволно“ се е отказала от независимостта си през 1941. Някои от тях се чувстват в новата Естония като втора ръка граждани: защо рецепти не могат да се получават на руски? И защо в рускоговорещите градове имената на улиците не се изписват на руски?

 

2017 05 Bronze Soldier
„Брозновият войник“ в Талин

 

Когато руските националисти започват да се събират пред Бронзовия войник, за да пеят руски песни и да украсяват статуята със знамена, естонските националисти започват да организират контра-маршове а същото място. През 2006 един писател и естонски националист заплашва да взриви статуята. През март 2007 Естонският парламент гласува статуята да бъде преместена в едно военно гробище – според официалната позиция, за да се запази мирната обстановка в града. Но руските политици и медии реагират яростно. „Естонските лидери сътрудничат на фашизма!“, заявява кметът на Москва; „Ситуацията е отвратителна“, казва външният министър. Руските медии наричат страната „eSStonia“. Група доброволци, наричащи себе си „Нощна стража“, се установяват на лагер пред Бронзовия войник, за да предотвратят преместването му.

През нощта на 26 април, докато статуята е подготвяна за преместване, руски тълпи започват да хвърлят тухли и бутилки по естонската полиция. Избухват бунтове. Има масови грабежи. Един човек е убит. Руските медии, които са популярни в Естония, съобщават, че той е бил убит от полицията (което не е вярно), че руснаци са били бити до смърт на фериботното пристанище (също невярно), и че руснаци са били измъчвани и инжектирани с психотропични субстанции по време на разпити (също невярно).

На следващия ден служителите на естонското правителство, вестници и банки, пристигат на работа, само за да установят, че компютърните им системи са блокирани, вследствие на една от най-големите кибер-атаки до наши дни. E-stonia е офлайн.

Днес мнозина в Естония са убедени, че цялата афера е била координирана от Москва. Но нищо не може да се докаже. След кибер-атаката един националистически народен представител в руската дума и политически манипулатор [spin doctor] на име Сергей Марков, заявява пред медиите, че негов асистент е координирал атаката с помощта на „патриотично настроени хакери“ – но казва, че е работил независимо от Кремъл. Естонските служби за сигурност твърдят, че са наблюдавали срещи между участници в Нощната стража и служители на руското посолство. Но да се докаже, че бъркотията е причинена от Кремъл, е нещо съвсем друго. Всичко, което може да се каже със сигурност е, че някой е искал естонското правителство да знае, че не се намира в толкова сигурност, колкото си е мислело. Но сигурност от какво? „Понякога се питаме дали смисълът на атаките не е бил само да ни накара да звучим безсмислено и параноично пред съюзниците ни от НАТО“, предполага Илвес. „И така да подкопаем доверието в съюза“.

Една от водещите тактически концепции на руската информационна война е идеята за „рефлексивен контрол“. Според Тимъти Л. Томас, анализатор в Службата за изследване на чужди военни сили към армията на САЩ, както и експерт по руската военна история и теория, рефлексивният контрол включва „предоставяне на специално подготвена информация на даден опонент, за да бъде подтикнат той доброволно да вземе предварително определеното решение, желано от инициатора на действието“. С други думи, да се познават поведенческите стереотипи на опонента толкова добре, че да може той да бъде предизвикан да върши онова, което желаете вие.

Един добре известен пример от времената на Студената война са ежегодните паради на Червения площад, на които СССР показваше атомните си оръжия и балистични ракети пред целия свят. Съветите винаги са знаели, че това е един от малкото моменти, в които западни анализатори ще могат да видят техния арсенал и са „изработвали“ фалшиви атомни оръжия с особено големи бойни глави, предназначени да докарат Запада до паника, поради силата и новаторството на съветската оръжейна индустрия. „Целта“, пише Томас, „е била да се доведат до задънена улица чуждите учени, които биха искали да копират подобни оръжия, и по този начин те да пилеят време и пари“.

По съветски времена „рефлексивният контрол“ е бил обект на обширни академически изследвания, започнати от В. А. Лефебр, математик и психолог, който според Томас „е описвал рефлексивния контрол в контекста и логиката на една рефлексивна игра“. През ранните 2000 години Руският институт по психология е публикувал двугодишно списание със статии по теми като „алгебра на съвестта“ и „рефлексивни игри между хора и роботи“.

Приложен към сферата на информационната война, „рефлексивният контрол“ означава, че естонците трябва да се държат на тъмно относно намеренията на Кремъл, а също и в състояние на парализа поради неспособността да се формулира отговор на провокации, чиито източници и цели не могат да бъдат определени – чиито цели всъщност може би са просто да се предизвика свръхреакция. „Когато руските политици отправят заплахи, че са способни да завоюват Естония, означава ли това, че те действително биха нахлули?“, пита се Иви Массо, съветничката по сигурността на Илвес, когато се присъединява към нас в резиденцията на президента. „Дали те не се опитват просто да ни деморализират? Или искат да бъдат цитирани от западни журналисти, което ще изпрати до пазарите сигнал, че не сме стабилни и по този начин ще понижи инвестиционния ни климат?“

* * *

Няколко месеца след посещението си в Естония аз отидох в Киев на политически семинар на НАТО, посветен на тези нови предизвикателства. Семинарът се провеждаше в нещо, което изглеждаше като бална зала на грандхотел, с красиви колони и огледални тавани. Начело на залата се намираше дребен мъж с акцент от Корнуол, движещ се напред-назад пред PowerPoint-презентация. Това беше Марк Лейти, бивш кореспондент на BBC по въпросите на защитата, който днес е шеф на отдела за стратегически комуникации към НАТО.

На голям екран пред Лейти се виждаше блок-схема, съдържаща основните елементи на един наратив: как конфликтът води до потребност от решение, която се разиграва чрез „действия, участници и събития“. Беше от вида неща, които се преподават на студенти-първокурсници във филмови училища или в университетски курсове по литературна теория. Презентацията подчертаваше, че светът трябва да се разглежда като „система от истории“, намиращи се вътре в един „наративен пейзаж“. За участниците, главно военни и цивилни служители, това изглежда беше нов начин да се гледа на света. Те усърдно си водеха бележки.

НАТО си остава непобеден на бойното поле, но Лейти искаше да разясни, че „наративният пейзаж“ представлява ново и непознато бойно поле – такова, в което НАТО изглежда вече не разполага с ясно предимство. Това разбиране изглежда започна да се осъзнава по-ясно в хода на миналата година, докато Кремъл се опитваше да тества границите на съюза от времето на Студената война, понякога по фини, друг път по доста открити начини. Семантичната ключалка, която запечатва Северноатлантическия договор, е неговият Параграф 5, който обявява, че всяка военна атака срещу някоя от нациите-участнички в НАТО, е атака срещу всички. Обама цитира Параграф 5 в речта си в Талин, описвайки го като „кристално ясен“. Но какво да се каже за случая, в който този параграф би могъл да бъде подкопан без да се изстреля нито един куршум? Дали една евентуална кибер-атака срещу България, извършена от неизвестни лица, симпатизиращи на Русия, би означавала задействане на Параграф 5? Дали всички страни от НАТО би трябвало да започнат война, за да осигурят функционирането на естонската електронна банкова система?

От началото на конфликта в Украйна Кремъл изглежда търси начини, по които да дразни и провокира западните си съседи и чрез по-конвенционални средства. (Русия, естествено, настоява, че е вярно точно обратното). През 2010 в латвийски води беше забелязан един руски военен кораб; през 2014 цифрата вече беше 40. Латвийски военни самолети бяха прихващани пет пъти през 2010; през 2014 цифрата на подобни инциденти вече беше над сто, а руските самолети се носеха свободно из балтийското въздушно пространство. А междувременно, през февруари, руски бомбардировачи бяха забелязани близо до крайбрежието на Корнуол.

Всички тези маневри поставят НАТО в трудна позиция. Да не се реагира би представило организацията като безсмислена. Оттук и необходимостта от посещението на Обама в Талин, или резките думи на британския министър на отбраната Филип Хамънд, през март, че „Русия разполага с потенциала да отправи най-голямата заплаха към сегашната ни сигурност“. Но, от друга страна, Кремъл знае много добре, че НАТО трябва да реагира. Ами ако всичко това е вече достатъчно, за да се направи НАТО да изглежда безсилен?

Ако битката бъде изместена в „психосферата“, то военното превъзходство на НАТО е без значение – всъщност то се превръща в ахилесова пета, тъй като именно мощта на съюза го прави по-тромав и по-подходящ за драматични предизвикателства. Миналата зима аз се срещнах с Рик Стенгъл, американския заместник-министър по въпросите на дипломацията и един от хората, отговорни за формулиране на американската реакция срещу руските двусмислени информационни операции. Стенгъл, бивш редактор на списание Time, работи в същия офис във Вашингтон, в който Джордж Маршал някога е оформял политиките по възстановяване на Европа след Втората световна война. През уикендите той се прибира у дома в Ню Йорк, където се срещнахме в едно от местните кафенета в Upper West Side.

„В Time мотото ми беше ‚Ние обясняваме света на Америка и Америка на света‘“, казва Стенгъл. Той вижда в новата си работа възможност за прилагане на по-голяма сцена на същата философия – такава, при която търпеливият разказ, базиращ се на проверими факти, е в състояние да спаси деня. От присъединяването на Крим насам, екипът на Стенгъл е съставил множество списъци с факти, които разпространява по социалните медии, в опит за противопоставяне срещу кремълската дезинформация – нещо като официална версия на украинския сайт StopFake, само че осъществявана от правителството на САЩ. Стенгъл го нарича „проверка на кремълската линия чрез сравняване с реалността“.

Вниманието му не е ограничено единствено до Русия. Държавният департамент е започнал подобна кампания и против Ислямска държава, на име „Размисли отново, откажи се“, която цели да предостави „някои истини относно тероризма“, за да се разубедят евентуалните нови членове от присъединяване към ИДИЛ. (Имайки предвид степента на нови постъпления, не е съвсем ясно дали тази кампания има особено голям успех). Това е подход, основаващ се на предпоставките на либералната журналистика: Стенгъл вярва, че ако предостави по-добри аргументи и по-силни свидетелства, той ще спечели дебата.

* * *

По времето когато се срещнах със Стенгъл, през ноември [2014], плакатите на RT – държавният телевизионен канал на Русия за международни новини – можеха да се видят навсякъде из Манхатън. RT Америка, който започна да излъчва през 2010, беше стартирал рекламна кампания, в която се обещаваше алтернатива срещу основните американски медии. „Преди да започна да работя за правителството, никога не гледах RT“, казва Стенгъл. Каналът се финансира от Кремъл, с предполагаем бюджет от около 230 милиона долара годишно, и има служби на английски, немски, испански и арабски езици. RT твърди, че има „глобален обхват“ от 700 милиона души, а видеоклиповете му са били гледани повече от 2 милиарда пъти онлайн, което го правело „основният доставчик на новини в Ютюб“.

Мантрата на Маргарита Симонян, шефката на RT, е: „Няма такова нещо като обективни новини“. Това може и да е вярно, но мисията на RT е да се изтласка това клише до възможната му крайна точка. Във време, когато мнозина на Запад са изгубили вяра в интегритета и авторитета на основните медийни организации, RT изглежда посветен на идеята, че след като представата за обективност се е изпарила, всички истории са еднакво истинни. В Америка, където допитванията показват, че доверието в медиите никога не се е възстановило до нивата отпреди инвазията в Ирак от 2003, плакатите на RT показват Джордж У. Буш, празнуващ „Мисия приключена“ – заедно с отрезвяващата фраза „Ето какво се случва, когато не разполагате с второ мнение“. Трудно е човек да не се съгласи с това послание.

 

2017 05 RT ads

 

Плакатите, разбира се, не предлагат никакви аргументи за влагане на доверие в путиновата телевизионна мрежа; основното им послание е, че човек не може да се доверява на западните медии. Прекалено лесно е да се покаже, че предаванията на RT са изпъстрени с конспиративни теории и смехотворни фабрикации: в една от програмите им се показват фалшиви документи, с които се цели да се докаже, че САЩ са насърчавали украинското правителство към етническо прочистване на рускоговорещите хора от западна Украйна. Друг репортаж на RT разследва дали ЦРУ е изобретило вируса Ебола като оръжие, което да се използва срещу развиващите се нации. Модераторите рядко поставят под въпрос мненията на „експертите“ по време на дискусиите по теми като конфликта в Сирия – където Москва подкрепя президента Башар ал-Асад. Един от редовните гости предполага, че сирийската гражданска война е била „планирана през 1997 от Пол Улфовиц“, докато друг описва броя на загиналите като „съвместна продукция на ЦРУ, MI6, Мосад“.

Слабостите на RT са добре документирани, не на последно място от StopFake, но журналистическата достоверност изглежда не е онова, към което се стреми тази мрежа. Ако обвързаността с невъзможността за обективна журналистика означава, че всяка позиция, колкото и бомбастична, не е по-добра от която и да е друга, то крайният резултат, който може би е желан, е че всички медийни организации са еднакво недостойни за доверие – плюс издигането на някои журналистически грешки на BBC или New York Times до статуса на неоспорими доказателства, че те са лакеи на собствените си правителства.

Конспиративните полети на фантазията, които изпълват програмното време на RT напомнят за „активните мерки“ на КГБ – онези психологически операции на старата школа съветски шпиони, които съветският беглец Олег Калугин описва като „сърцето и душата на разузнавателните служби“. Отделите, занимаващи се с активни мерки, не се опитват да събират информация. Тяхната цел, казва Калугин, е подривна дейност: „да забиват клинове между членовете на западната общност, особено НАТО, и да отслабват Съединените щати“. Една от любимите тактики е била разпространяването на фалшиви истории, дезинформация, сред международните новинарски агенции. Една история от ранните 1980 години представлява старателно подбран набор от медицински „доказателства“, че ЦРУ е изобретило СПИН с цел да се унищожи афро-американското население.

Там, където някога КГБ е влагал месеци или дори години, внимателно планирайки добре подготвени фалшификации чрез тайни агенти на Запад, новата дезинформация е евтина, груба и бърза: тя се създава за броени секунди и просто се захвърля онлайн. Целта изглежда е по-малко да се разпространяват алтернативни „истини“, отколкото да се разпространява объркване относно това какво изобщо е истина. По подобен начин, целта на професионалните путинови тролове, които задръстват коментарните секции на уебсайтовете, е да направят какъвто и да е конструктивен разговор невъзможен. Както [московският кореспондент] Шон Уокър наскоро писа в същия този вестник, в една от „трол-фабриките“ в Санкт Петербург, на сътрудниците се плащат по 500 долара месечно, за да се представят като нормални потребители, защитаващи Путин, публикуващи обидни снимки на чужди лидери и разпространяващи конспиративни теории – например, че украинските участници в Майданската революция са получавали чай, смесен с дрога, което ги накарало да отхвърлят тамошното (про-московско) правителство.

Взети заедно, всички тези усилия съставляват един вид езиков саботаж на инфраструктурата на разума: ако самата възможност за рационален спор е обвита в мъгла от несигурност, то няма база, на която да се основе дебатът – а от публиката може да се очаква да реши, че няма смисъл да се опитва да определи кой е победителят, или изобщо да си дава труд да слуша.

* * *

Умонагласата, която кремълската информационна война цели да окуражава, изглежда пасва добре към ситуацията на европейските граждани в този конкретен момент. В един скорошен доклад, наречен „Конспиративната умонагласа в епохата на преход“, който се занимава с повишеното разпространение на конспиративни теории във Франция, Унгария и Словакия, екип от изследователи от различни европейски тинк-танкове стига до заключението, че „настоящият период на преход в Европа е довел до увеличена несигурност относно колективните идентичности и онова, което се възприема като загуба на контрол. Това от своя страна са идеалните условия за разпространението на конспиративни теории“. Конспиративните очаквания са особено силни сред поддръжниците на крайно десни националистически и популистки партии като Националния фронт във Франция или Йобик в Унгария – които подкрепят, и са подкрепяни, от Москва. (Марин льо Пен призна през ноември, че Националният фронт е приел заем на стойност 9 милиона долара от московска банка, притежавана от про-кремълски бизнесмен; тя настоява, че сделката нямала нищо общо с нейната подкрепа за путиновата анексия на Крим). Около 20% от членовете на Европейския парламент днес принадлежат към партии – основно от крайната десница – които симпатизират на Москва.

Важността на тези партии се увеличава заедно със спадането на доверието в националните правителства. В моменти на финансова и геополитическа несигурност хората се обръщат към фантастични теории, за да си обяснят кризите. Дали това е „невидимата радиация“, за която се говори в руския информационно-психологически военен справочник? Щом само веднъж идеята за рационална дискусия е подкопана, то единственото, което остава, е спектакълът. А страната, която разказва по-добри истории, и го прави по-агресивно – без да се грижи за неща като тяхната истинност – ще избута онзи, който методично се опитва да „докаже“ някакъв факт.

Каквото и да може да се каже за московската информационна стратегия, тя без съмнение съответства на духа на времето: същият дух може да се наблюдава и в Америка, и във Великобритания, където подходът, наречен „истиноподобие“ [truthiness] от [американския сатирик] Стивън Колбърт, е в състояние за нула време да помете всеки разговор, в който се правят опити за опериране с факти.

„Има два възможни подхода към информационната война“ твърди се в руския справочник. Първият подход „признава първичността на обектите от реалния свят“ и се опитва да ги представи в изгодна или неизгодна светлина. „По-стратегическият“ подход, продължава се там, „поставя информацията по-високо от обектите“. С други думи, справочникът изглежда казва, че реалността може да бъде изобретена по произволен начин.

„Журналистите са обучавани да представят и двете страни“, казва ми Стенгъл с раздразнение в гласа. „Когато Кремъл казва, че в Крим няма руски войници, журналистите трябва да го повтарят. Как да се бориш срещу някой, който просто си измисля каквото поиска?“

Може би се дължеше на умората след полета, или на начина, по който тъмнината се спусна така внезапно над Манхатън, но докато се прибирах от срещата си със Стенгъл не можех да не си представям някакъв бъдещ свят, наводнен от дезинформация, в който никой аргумент не може да бъде спечелен и никоя гледна точка няма повече авторитет от която и да е друга. Но почти веднага се улових: ами ако страхове като моите са просто част от играта? При информационно-психологическата война няма ясни победи, не се забиват знамена, нито пък се преначертават граници. Тук се водят единствено безкрайни игри в „психосферата“, където победата може да се окаже нещо напълно противоположно на онова, което сте очаквали на първо място. Дали основната цел на RT, например, е да разпространява новини, конспирации или мнения? Или може би тя е да се създава впечатление за руска сила и самоувереност – което пък означава, че да се говори непрестанно за наглото им поведение само засилва още повече това впечатление?

Започнах да се чудя дали самата идея за информационно-психологическа война – с нейното внушение, че Русия е открила призрачно оръжие, срещу което няма противодействие – не е някакъв вид информационно военно действие. Може би справочникът, както и приказките за „невидима радиация“, която била в състояние да преодолее „биологическите защити“, са просто пореден блъф – също като фалшивите атомни оръжия, показвани на Червения площад, за да се поведат западните анализатори из някаква огледална зала. И ако това е просто модерна версия на класическия пример за „рефлексивен контрол“, тоест подвеждането на врага да направи точно онова, което ние желаем от него – то, започнах да се питам, не е ли и това есе, точно същото, което четете, просто част от генералния план?

Източник

Питър Померанцев е британски телевизионен продуцент, живял и работил дълги години в путинова Русия. В резултат на това той е събрал огромен опит за живота и нравите на постмодерната руска диктатура, които в момента издава в различни британски издания, в подготовка на книгата, която в края на краищата трябва да се получи от всичко това...

Pin It

Прочетете още...