Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 85% (4 гласувания)

 

2017 04 Autocracy Myth

 

Защо либералната демокрация ще надделее

След две десетилетия на пост-студено-военен либерален триумф във външната политика на САЩ се появява [отново] предизвикателството от завръщане към една стара антилиберална визия. Според тази визия светът не се движи към универсална демокрация и „края на историята“. Вместо това той се поляризира на два различни лагера и навлиза в епоха на съперничество между западните либерални държави и новите опасни авторитаризми, най-вече Китай и Русия. За разлика от авторитаризмите, които се провалиха така грандиозно в двадесети век, за днешните такива се говори, че са не само съвместими с капиталистическия успех, но освен това представляват и нова конкурентоспособна форма на капитализъм. А присъствието им в международната система значи предвещава засилваща се конкуренция и конфликти, тоест то опасно подкопава изгледите за глобално сътрудничество.

Няколко скорошни развития изглежда подкрепят това ново гледище. Демократичните институции се намират или в застой, или търпят поражения. В Китай диктатурата на комунистическата партия удържа на всички вътрешни предизвикателства, като в продължение на десетилетия успешно ръководи бързо икономическо развитие и капиталистическа модернизация. Покачващите се цени на петрола предоставят нова сила на авторитарните режими. В Русия правителството на Владимир Путин отмени демократичните придобивки и стана все по-авторитарно. В същото време отношенията между Русия и Запада западнаха силно в сравнение с почти-приятелството от ранната пост-студено-военна епоха, а Китай и Западът си остават разделени по въпросите за Тайван, човешките права и достъпа до петрол. Междувременно много по-немощни авторитарни страни като Венецуела и Иран дестабилизират съответните си региони. Както изглежда налице са дори признаци, че тези авторитарни държави се обединяват в борбата срещу либералните западни държави, с помощта на нови съюзи като Шанхайската организация за сътрудничество. Обединените нации и особено Съветът за сигурност се връщат обратно към парализата от времената на Студената война. Според това гледище либералният Запад е изправен пред мрачно бъдеще.

Новите пророци на авторитарното възраждане правят от тезата си важни заключения по отношение външната политика. Един от най-гласовитите привърженици на това гледище, Робърт Кейган, настоява, че за Съединените щати и другите либерални демокрации е време да се откажат от очакванията за глобално сближаване и кооперация. Вместо това те трябва да усилят връзките помежду си, може би чрез създаването на някаква формална „лига на демокрациите“, и да се подготвят за увеличаващо се съперничество и конфликти със съживените авторитаризми. Сдържане, а не ангажираност, военно съперничество вместо контрол над въоръженията, баланс на властта вместо хармония на властта – това, според такива теоретици, трябва да бъдат водещите принципи във външната политика на Съединените щати.

За щастие тази нова стандартна мъдрост е също толкова преувеличение, породено от медийни шумотевици, колкото беше и краят на историята непосредствено след Студената война. Гледището, че авторитаризмите са постигнали ново продължение на живота и днес се оформят като реална алтернатива вътре в глобалната капиталистическа система, е погрешно. Също толкова важно е, че политиките, промотирани от авторитарните възродители, едва ли ще бъдат успешни и, ако все пак го постигнат, ще са контрапродуктивни – те ще отдалечат авторитаризмите от либералната система и по този начин ще послужат като основа за самореализиращо се предсказание [self-fulfilling prophecy]. Макар че днешните авторитаризми може и да са по-компетентни и по-гъвкави в приспособяването към капитализма в сравнение с предшествениците си, те въпреки това си остават фундаментално ограничени от дълбоко вкоренени неспособности, които вероятно ще поставят граници на жизнеспособността им в дългосрочен план. В края на краищата авторитаризмите ще се придвижат по посока на либерализма. Успехът на режими като онези в Китай и Русия не е опровержение на либералната визия; неотдавнашните успехи на авторитарните държави зависят от достъпа им до международния либерален ред и те си остават зависими от този успех. Нещо повече, непреклонните императиви на увеличаващата се глобална взаимозависимост създават мощни и продължителни насърчения за продължаващо международно сътрудничество, независимо от вида режим.

Жилавостта на авторитаризмите изисква не отказ или отстъпление от либералния интернационализъм, а по-скоро неговото усъвършенстване и засилване. Ако либералните демократични държави реагират срещу съживените авторитаризми единствено чрез политики на сдържане, надпревара във въоръжаването и изграждане на противоположни блокове, както предлагат неоконсерваторите, то резултатът най-вероятно ще се състои в засилване и окуражаване на нелибералните тенденции в тези [авторитарни] страни. Напротив, съвместните опити за решаване на глобалните проблеми – промяната на климата, сигурността на енергийните източници, борбата с болестите – ще увеличат залозите, които авторитарните режими имат в либералния ред. Западните държави трябва следователно да търсят начини да обвързват издигащите се страни – независимо дали авторитарни или демократични – и да ги интегрират в управлението на международните институции. Като се има предвид мощната логика, която свързва модернизацията и либерализацията, авторитарните режими са изправени пред силни мотиви за либерализация. Колкото по-удобен и привлекателен е либералният път, толкова по-бързо и по-лесно днешните нелиберални сили ще изберат пътя на политическите реформи.

Припомняне на големия дебат

Последните пророчества за авторитарно съживяване маркират нова фаза в дебата за изгледите пред либералния демократичен капитализъм. Този дебат е започнал заедно с индустриалната революция. Въпросът тогава е бил дали е имало множество модерности или само един път към прогреса – и, ако по-скоро второто, то какъв е този път. Водещите теоретици, най-известни сред които са Адам Смит, Карл Маркс и Макс Вебер, предлагат различни версии за това кои социоикономически и политически системи ще се окажат най-жизнеспособни, имайки предвид ограниченията и шансовете на индустриалната революция. В тези големи дебати въпросът „кой се намира от правилната страна на историята“ си остава оспорван и нерешен. Често се забравя, че чак до 1940-те години авторитарната алтернатива е била не само въплътена в държави като нацистка Германия, но и силно подкрепяна от някои социални теоретици като най-добър модел за индустриална модерност. Действително, когато американският теоретик Джеймс Бърнхам утвърждава през 1941, че „капитализмът няма да продължи много дълго“, това едва ли е някакво чудато гледище. Дори и след поражението на държавите от Оста, теоретичният въпрос дали комунизмът или социализмът предлага фундаментална алтернатива срещу либералния капитализъм, продължава да съществува през по-голямата част от Студената война.

Преди около две десетилетия неочакваният колапс на Съветския съюз и целия комунистически блок изглежда беше решил този дебат завинаги в полза на либералната страна. Способността на западните държави да създават богатство и власт изглежда беше доказала, че либералната демокрация е единственият път към продължителна модернизация; че има само един успешен модел, заченат и въплътен в Запада. Именно в онзи момент заявленията за край на историята изглеждаха толкова убедителни. Почти-всеобщото желание на народите и държавите да се присъединят към разширяващата се капиталистическа международна система придаде допълнителна достоверност на тази либерална визия.

Дебатът касаеше не просто конкурентните социоикономически системи в държавите, но и конкурентните начини за водене на международна политика. По същия начин, по който нацистите бяха предвиждали един „нов ред“ за Европа, а Съветският съюз беше оформил междудържавен икономически и политически ред, го правеше и либералният Запад. Започвайки през късните 1940, в отговор на кризата на индустриалния капитализъм (Голямата депресия) от 1930-те и възползвайки се от геополитическата доминация, която бяха постигнали непосредствено след края на Втората световна война, Съединените щати усилено подкрепиха създаването на набор от международни правила и институции, най-важни сред които бяха Бретон-уудската система, ООН и различните партньорства за взаимна сигурност. Взети заедно, хегемонията на САЩ и този либерален международен ред дадоха на либералните демократични държави по-голямо представителство в световната политика от когато и да било преди; освен това те предоставиха структура, към която други държави можеха да се присъединяват и която би могла да ги преориентира в либерална посока.

Именно на този фон се изтъкват скорошните твърдения за жизнеспособност на авторитаризма. Впечатляващите нива на капиталистически растеж в авторитарен Китай и възстановяването на една царистка централизирана държава в засилваща се Русия подновиха отново големия дебат. Тези развития накараха множество наблюдатели да стигнат до заключението, че има различни пътища към капиталистическата модерност и че авторитаризмът е много съвместим с капитализма. [Израелският военен] историк Азар Гат например твърди на страниците на това списание, че Китай и Русия са пример за „завръщането на икономически успешните авторитарни капиталистически сили“ и „може би ни представят един реално алтернативен път към модерността“ (виж „Завръщането на авторитарните Велики сили“ в броя от юли/август 2007). Това предпоставя, че няма неизбежна връзка между икономическата либерализация, свързвана с капитализма и икономическата глобализация, от една страна – и политическата либерализация, свързвана с либералната демокрация и конституционализма на ограничената власт, от друга. В хода на двата века, през които продължава дебатът около индустриалната модерност, тезата за авторитарното съживяване представлява разширение на позицията за „край на историята“, но (което е важно), приема, че капитализмът, а не социализмът, е единствено жизнеспособната икономическа система. Кейган признава, че „ в дългосрочен план увеличаващото се благоденствие може и да доведе до политически либерализъм“, но заедно с това смята, че „дългосрочният план може да се окаже прекалено дългосрочен, за да бъде от каквато и да е стратегическа или геополитическа важност“.

Предполагаемото авторитарно съживяване доведе и до преоценка на причините, поради които са пропаднали по-ранните авторитарни държави. Гат например твърди, че предишният провал на авторитарните капиталистически държави е бил продукт на конкретни фактори, а не на някаква дълбока несъвместимост между индустриалния капитализъм и затворените авторитарни политически системи. Той смята, че провалът на нацистка Германия и имперска Япония е бил следствие от недостатъчните им териториални размери и индустриални бази, а не толкова на някакви по-същностни недостатъци. Обратно, победата на САЩ и Великобритания произлиза не толкова от предимствата на либерално-демократичните политически институции, а по-скоро от предимства, свързани с неща като територия, население и икономическо производство. Накратко, негативният „естествен подбор“ на тези по-ранни авторитарни капиталистически държави е бил неправилно приписван от либералния наратив на вътрешни слабости на модела, вместо на случайни обстоятелства.

Но този исторически ревизионизъм не успява да разпознае начините, по които относителното военно представяне на силите от Оста и Съюза по време на Втората световна война е било дълбоко определяно от техните радикално различни [от либерално-демократичната] политически системи. Първо, формирането на големи стратегии от страна на хитлерова Германия, сталинска Русия и Япония на Тоджо е маркирано от колосални грешки при оценката на противниците и започването на военни кампании. Хитлеровата атака срещу Съветския съюз и обявяването на война срещу Съединените щати не само обричат режима му, но са и дълбоки изражения на специфичния му мироглед, добил неограничена власт поради затворения и диктаторски характер на режима. Второ, начинът, по който авторитарните и тоталитарни държави са мобилизирани за война, е бил хаотичен и често грубо-неефективен – което отново отразява спецификите на една система, в която решения се вземат без реална отчетност и отговорност. Въпреки изключително амбициозните си велико-стратегически цели, Германия не мобилизира напълно индустриалната си икономика чак до късните фази на войната, тъй като Хитлер се опасява от масово недоволство; имперската японска армия и флот не само не са комуникирали и координирали стратегиите си, но освен това са поддържали отделни и несъвместими индустриално-производствени системи. Накрая, координацията между Съединените щати и Обединеното кралство, макар и белязана от постоянни дребни търкания, е била в несравнима степен превъзхождаща онази между държавите от Оста, които на практика са съюзници по-скоро на хартия, отколкото на практика. Накратко, относителното представяне на демократичните и авторитарни режими през Втората световна война е дълбоко определяно от характеристиките на политическите им системи, което дава голямо предимство на Съюзниците.

Слабо съживяване

Колко съвместими са авторитарните политически системи с капиталистическите икономики от наше време, основаващи се на частна собственост? Възродителите на авторитаризма твърдят, че комбинацията от авторитарни политически системи и капитализъм в големи страни като Китай и Русия не е просто моментна фаза от един голям преход, а дълготрайна алтернатива срещу западната комбинация от политическа демокрация и капитализъм. Ако това е вярно, то изгледите за либерална демокрация са далеч по-малко блестящи, отколкото го представя либералният наратив, простиращ се от времената на Просвещението до 1990-те. Тезата за авторитарното съживяване поддържа, че дълбоките несъвместимости между държавите ще продължават да съществуват редом с продължаващото разпространение на капитализма, с което зачерква надеждите за трансформацията на международната политика по посока към универсален либерален мир. Тя обаче съдържа няколко дълбоки слабости.

Привържениците на аргументите за жизнеспособността на авторитаризма създават нещо като [аргумент от типа] сламена кукла[1] в твърденията си, че липсата на политическа либерализация в Китай и Русия опровергава либералната визия. Драматичният край на Студената война и напорът към политически и икономически промени веднага след него доведоха до нереалистични очаквания. А тяхното неизбежно опровержение доведе до по-големите твърдения за съживяване на авторитаризма. На политическата сцена в САЩ дебатите от времето на Клинтън – дали Китай трябва да бъде приет в Световната търговска организация (WTO) – бяха съпровождани от твърдения, че отварянето на Китай към международния капитализъм скоро ще донесе плодовете на политическата либерализация. (От друга страна, в тези теории никога не са изказвани твърдения, че политическите следствия ще бъдат незабавни и винаги се е приемало, че пътят ще бъде неравен и изпълнен с различни преходни фази). Освен това има убедителни обяснения за краткосрочната жилавост на авторитаризма в Китай и Русия, свързани с техния исторически опит като мултиетнически държави, изправени пред страхове от фрагментация и посегателства от страна на външни сили. Тези външни и исторически фактори, забавящи либерализацията, имат дълбоки корени, но могат да бъдат смекчени чрез ангажимент и разбиране от страна на западните сили.

Противно на тезата за авторитарното съживяване, в действителност има дълбоки противоречия между авторитарните политически системи и капиталистическите икономически системи. Тези противоречия са налице в днешните капиталистически авторитаризми и тяхното разрешаване най-вероятно ще доведе до политическа либерализация. Има много начини, по които капитализмът е свързан с политическата демокрация, но три от тях са най-важни. Първо, повишаващите се нива на благоденствие и образование създават изисквания за политическо участие и отчетност. Базисната логика зад тази връзка е, че повишаващите се стандарти на живот създават в хода на времето една социоикономическа прослойка – приблизително идентична със средната класа – чиито интереси влизат в противоречие със затворените начини на вземане на политически решения. На второ място идва отношението между капиталистическата система на собственост и върховенството на закона. При капиталистическата икономическа система, по дефиниция, средствата за производство са частна собственост, а икономическите транзакции се извършват чрез договори. За да може капитализмът да функционира, са необходими съдебни системи, които могат да осигурят спазването на договорите и уреждането на бизнес-споровете. Практиката на независими права в икономическата сфера и институциите, които те изискват, са вътрешно ограничение на държавната власт и в хода на времето те водят до изисквания за по-широки политически права. Трето, икономическото развитие, поставяно в ход от капитализма, води до разнообразяване на интересите. Модерните индустриални общества се характеризират чрез експлозия на комплексността и съответно появяване на специализирани дейност и занятия, което пък води до плуралистична, вместо до масово-унифицирана политическа уредба. Увеличаващото се разнообразие на социоикономическите интереси води до искания за [реално] конкурентни избори, провеждани между различни партии.

Когато китайският опит се разглежда през тази, то в тезата за авторитарното съживяване се откриват два важни дефекта. Първо, основанията за продължителна политическа либерализация тъкмо започват да достигат критична маса в Китай. Въпреки бързите темпове на растеж, като цяло Китай си остава много бедна страна, в която големи части от населението са опитали плодовете от капиталистическата модернизация във все още много слаба степен. Китайската средна класа тепърва възниква, но са налице солидни индикатори, че тя има все по-увеличаващ се интерес в създаването на подотчетни политически институции. Със задълбочаването на капиталистическата модернизация нараства и комплексността на взаимозависимостта в обществото, което пък създава нови действащи лица, чиито интереси, когато бъдат накърнени, стимулират изискванията за подотчетност. Например при големия скандал около замърсеното бебешко мляко [от 2008] стана ясно, че модернизацията на китайската система за производство и разпространение на храни е задминала традиционните форми на контрол – несъответствие, което днес създава натиск за реформа на политическата регулация.

Второ, в либералната визия няма нищо, което да определя някакъв точен тайминг за политическо отваряне като част от социоикономическата трансформация. Капитализмът създава условията за либерална демокрация, но пусковият механизъм за действителна политическа промяна си остава изключително непредсказуем. Ако опитът при оформянето на либералните демокрации на Запад би могъл да служи като някакъв ориентир, процесът на трансформация може да отнеме десетилетия и да бъде прекъсван от непредсказуеми фази на спиране и подновено движение. В Германия например капиталистическата модернизация е дошла рано, но либералната демокрация се утвърждава едва след травматичните прекъсвания на две световни войни. Дори и без война пътят на политическите промени в Китай едва ли ще бъде праволинеен или бърз.

Тезата за авторитарното съживяване е неправилна защото класическото осъждане на нелибералното управление е в същността си коректно. Либералният аргумент е, че дълбоко вкоренените неспособности и дисфункции са вътрешно присъща част на авторитарните йерархии. На първо място идва проблемът за корупцията. Неправомерното използване на държавната власт за обогатяване на правителствени служители е тенденция, присъща на всяка политическа система, но тя е много по-трудна за сдържане при авторитарните режими. В по-ранните векове, преди ерата на капитализма, авторитарните режими са били директно грабителски, а данъчното облагане е било по същество конфискация. В резултат на това богатството, придобивано от търговия е било хронично-несигурно. Не е случайно това, че капитализмът се появява първо по места като Англия, Холандия и Венеция, където управлението постепенно е било ограничено по различни начини от пораждащите се конституционни механизми за сдържане. При новия хибрид от авторитаризъм и капитализъм правителствените служители се намират в постоянни транзакции с капиталистически фирми и разполагат с безброй възможности за искане на подкупи срещу изпълняването на официалните си задължения. Въпреки периодичните кампании за прочистване на бюрокрацията и спорадичните съдебни преследвания, овладяването на корупцията е много трудно без институционални механизми за сдържане на държавната власт. Скорошните изявления на руския президент Дмитрий Медведев[2] за „легален нихилизъм“ най-вероятно ще си останат безсилни докато Русия си остава еднопартийна автокрация.

Второ, авторитарните капиталистически режими са изправени пред дълбоки противоречия, свързани с неравенството. При капиталистическите общества неравенството е значителна сила за прокарването на политически промени. Неравенството е исторически ендемично. Предмодерните авторитарни държави са силно стратифицирани грабителски системи, в които управляващата класа по същество паразитира върху огромната, политически потисната селска база. Но с възхода на капитализма и особено на индустриалния капитализъм, класовото разделение и икономическото неравенство се превръщат във фундаментални политически предизвикателства и поводи за дълготрайни политически борби. Тези конфликти се регулират едва чрез постигането на демокрация, основаваща се на всеобщи избори, възход на политически партии, обвързани с интересите и потребностите на по-долните слоеве от населението [работническата класа] и утвърждаването на социалната държава. Наличието на остро неравенство при съвременните авторитарни капиталистически режими подсказва, че в тяхната политическа еволюция не е достигната важна фаза. Основен източник на политическата демократизация в Китай най-вероятно ще бъде огромният брой лишени от собственост селяни, маргинализирани мигранти и зле платени работници.

Трето, авторитарните йерархии трябва да се примиряват с ограничения в постиженията си, поради слабата отчетност и недостатъчния приток на информация. Тяхната изградена отгоре-надолу и затворена структура задушава и изкривява информацията, идеща от външни източници, поради императивите на политическия контрол. Затворените политически системи са силно склонни към управленчески грешки, идещи от лоша информация. Историческото представяне на тираниите, деспотизмите и диктатурите потвърждава това. Съвременните авторитарни капиталистически режими демонстрират много по-големи възможности от предшествениците си, но си остават вътрешно сковавани от неща като цензура и липса на отворени дебати при дискутирането на политическите алтернативи. Епидемията от Тежък остър респираторен синдром (ТОРС) в Китай през 2003 ясно показва както наличието на затворена система за вземане на решения, така и тежките ѝ последици за общественото здравеопазване и политическата легитимност. Дори и когато беше изправена пред нещо толкова неполитическо, каквото е появата на опасна нова болест, китайската бюрокрация, с вечната ѝ склонност към секретност и неподлежащи на дискусия решения, превърна един управляем проблем в международна криза на здравеопазването.

Когато се разглежда общата ситуация в Китай и Русия, не се откриват особени свидетелства в полза на твърдението, че се появява някаква форма на стабилно равновесие между капитализма и авторитаризма, така че тази комбинация да може да се приеме като нов модел на модерността. В сравнение с местата, на които се намираха тези страни допреди едно-две десетилетия, те са постигнали забележителен прогрес в отхвърлянето на вековната икономическа и политическа изостаналост. Също и според мащаба на световните исторически промени те са се придвижили и продължават да се придвижват в посоки, съвместими са либералния модернизационен наратив. Китай и Русия не са либерални демокрации, но днес са много по-либерални и по-демократични, отколкото са били когато и да е – при което в тях се пораждат много от ключовите основания за дълготрайна либерална демокрация. Тук трябва да се уточни, че при Русия буферът на изобилните резерви от петрол и газ е забавил сериозно политическата либерализация; високите енергийни цени и износ [почти навсякъде] подпомагат субсидирането на лоши управления. Но Китай не разполага с такъв лукс, тъй като е изправен пред цяла поредица от пречки пред развитието – най-вече свръхнаселение, разруха на околната среда и енергийна зависимост. Дълбоките вътрешни дефекти на авторитаризма си остават пречка пред постигането на пълното модерно развитие, което си желаят хората в тези страни. Проблемите на корупцията, неравенството и липсата на политическа отчетност ще продължават да движат политическите промени в Китай, Русия и останалите световни авторитаризми.

[…]

2009 г.
Превод със съкращения

Източник


[1] Известен софистично-реторичен похват, при който реалните аргументи на отсрещната страна биват подменяни с други, по-слаби такива, които се поставят в устата на фиктивна спореща единица, „сламена кукла“. След оборването на тези слаби аргументи се твърди, че са оборени и реалните аргументи на отсрещната страна. Бел. пр.

[2] Статията е от 2009 г. Бел. пр.

 

Даниел Дюдни 

Daniel DeudneyДаниел Дюдни е професор по политология в университета Джонс Хопкинс и автор на Bounding Power: Republican Security Theory From the Polis to the Global Village.

Джон Айкънбери
Джон Айкънбери е професор по политология и международни отношения в университета Принстън и автор на After Victory: Institutions, Strategic Restraint, and the Rebuilding of Order After Major Wars.
Посетители: 108

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • White Barde писа Още
    То същото като в... преди 19 часа
  • Атанасов писа Още
    По традиция у нас... преди 22 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Интересен и оригинален... преди 2 дни
  • meritus писа Още
    Всеки може да го прави,... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Критичката на Путин и... преди 5 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Много интересна статия.... преди 5 дни
  • Мина Ветренска писа Още
    Прекрасно, тъжно и... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Умно написана... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Не споделям изцяло... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Цял живот работя с... преди 1 седмица
  • Светла Каменова писа Още
    Напълно подкрепям... преди 2 седмици
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Заглавието е неточно и... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Силата на ИДИЛ не е в... преди 2 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Алвин Тофлър отдавна е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук, където на... преди 2 седмици
  • Маргарита Хубенова-Дюлева писа Още

    Джон обича живота -... преди 2 седмици
  • анатоли кирилов писа Още
    "АЛТЕРНАТИВА ЗА ГЕРМАНИЯ... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Шпенглер е човек, който... преди 2 седмици
  • Благо писа Още
    Като студент четох... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Щото сме чели Шпенглер? И... преди 2 седмици
  • Павел Павлов писа Още
    Конструирането на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „Колежката по-горе Кети... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Забравих,препоръчвам... преди 2 седмици
  • Павел Павлов писа Още
    В коментар под статията... преди 2 седмици
  • Атанасов писа Още
    Златко израства като... преди 2 седмици