Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2016 11 Trump global
Фото: Charlie Leight/Getty Images

 

Защо победата на Тръмп е била подготвяна в продължение на 30 години и защо тя няма да спре дотук?

Победата на Тръмп беше предсказуема и дори предсказана, но не чрез вглеждане в социологическите проучвания. Тези проучвания напоследък изгубиха доверие, след като не успяха да предскажат победата на Консервативната партия на Дейвид Камерън във всеобщите британски избори, след това Брекзита, а сега и победата на Доналд Тръмп. Може да се спори какви точно са грешките в използваните методи, но в по-фундаментален план онова, което тези проучвания вършат, е да разглеждат изследваните феномени като изолирани събития, докато всъщност те са продукт на един общ набор от причини, които са ги подготвяли в продължение на 30 години.

Всъщност тук трябва да се разгледат два различни аспекта на въпроса. Първият от тях е известен като „Проблем на Галтон“, по името на Сър Френсис Галтон, изобретателят на голяма част от съвременната статистика. Проблемът на Галтон се състои в това, че, когато разглеждаме два случая като независими едни от други – например Брекзита и изборите в САЩ – всъщност те могат и да не бъдат независими. Между случаите може да има определени връзки – да вземам като пример факта, че Найджъл Фарадж, един от идеолозите на Брекзита, е участвал в предизборни митинги на Тръмп – и че налице могат да се окажат доста по-фини ефекти на взаимозависимост, когато информация от единия случай „заразява“ другия и по такъв начин променя динамиката на цялата система. Дали няма да се окаже, че в световната икономика е налице един по-висок набор от движещи причини, тласкащи света в посока, в която Тръмп е само част от една по-глобална структура от събития?

Нека да разгледаме факта, че понастоящем в развития свят са налице множество Тръмповци, както отляво, така и отдясно. От една страна, надигащи се крайнодесни партии подкопават избирателните дялове на традиционните центристки партии из цяла Европа. Например Партията на фините [Finns Party] е втората по големина партия във финландския парламент. В Швеция, Партията на шведските демократи е трета по големина в парламента. В Унгария политическата партия на премиер-министъра Виктор Орбан, Фидес, управлява страната след спечелването на два последователни избора. Междувременно във Франция най-популярната политическа партия е Националният фронт, за който, според всички игрови сценарии с изключение на един (каквато и да е стойността на подобни упражнения) – се очаква да спечели първия рунд от президентските избори в страната през 2017. Но дори и ако всички останали политически партии се обединят, за да не позволят на Националния фронт да спечели и втория рунд, то това едва ли ще бъде победа за демокрацията. И дори в европейския бастион на стабилността, Германия, новопоявилата се партия Алтернатива за Германия спечели надпреварата с Християндемократическия съюз на канцлерката Ангела Меркел в собствения ѝ заден двор.

Но този феномен има и лява версия. Помислете например за Шотландската национална партия (името вече подсказва всичко), която на практика унищожи всички останали партии в Шотландия, или за Подемос в Испания, която спечели 69 от 350 места в испанския парламент. Левичарската Сириза управлява Гърция, макар и под ръководството на Тройката – а германската Die Linke [Лявата] е пореден сифон за избирателния дял на някога доминиращата Социалдемократическа партия, който и без това се е свил до крайна степен.

Тези партии разбира се имат много различни политически позиции. Новата десница предпочита местните населения пред имигрантите и има, в най-добрия случай, доста инцидентна връзка с либералното разбиране за човешки права. Новата левица, напротив, предпочита преразпределението от горе до долу и инклузивни, вместо ексклузивни, политики на растеж.[1] Но всъщност те имат много повече общи черти, отколкото си мислим. Всички те са за социална държава (поне за някои хора), антиглобализация и, което е по-интересно, за силна държава изобщо, както и – макар и отдясно да го казват само под сурдинка – против големия финансов капитал. За да разберем защо е така, необходимо е да разгледаме втория от двата споменати по-горе аспекта на проблема.

В края на Втората световна война Съединените щати и съюзниците им решават, че постоянната масова безработица е екзистенциална заплаха за капитализма и трябва да бъде избегната на всяка цена. В отговор на това правителствата навсякъде превръщат пълната заетост в основен императив на икономическите си политики – целта е безработицата да се сведе и поддържа до нивото на не повече от четири процента. Проблемът с тези политики в дългосрочен план е, че целевото преследване на само една променлива в икономическия спектър подкопава собствената ѝ стойност – един феномен, познат под името „Закон на Гудхарт[2].

Дълго време преди Чарлз Гудхарт, един друг икономист на име Михал Калецки вече е формулирал това. През 1943 той изказва тезата, че щом само правителството започне да поддържа пълна заетост в дългосрочен план, то по принцип прави безплатно за трудовата сила да се премества от едно на друго работно място. Заплатите в един такъв свят ще трябва да се повишават непрестанно, за да могат да поддържат заетостта и единственият начин, по който бизнесите могат да се пригодят към това е като непрекъснато повишават цените. Този механизъм, наречен инфлация на издръжките [cost-push inflation], при която заплатите и цените се повишават взаимно, се появява през 1970-те и съвпада с края на Бретън-Уудския режим, който, заедно с последвалите го петролни шокове, довежда до висока инфлация в богатите западни страни. Накратко, системата подкопава самата себе си, както са предсказали както Калецки, така и Гудхарт. И колкото повече страните се опитват да поддържат постоянна заетост, толкова повече се повишава инфлацията, толкова повече спадат печалбите. 1970-те години се превръщат в един вид „рай на длъжниците“. С повишаването на инфлацията дълговете падат в реална стойност, а делът на трудовите разходи в националния доход достига рекордни височини. В същото време фирмените печалби си остават ниски, при това силно подкопавани от инфлацията. Професионалните съюзи са много силни, а неравенството в обществата се понижава.

Но ако да бъдеш длъжник по това време е много добре, за кредиторите то е много лошо. Инфлацията действа като допълнителен данък върху възвращаемостта на капитала и заемите. Ето защо не е за учудване, че в същото време работодателите и кредиторите се мобилизират и подпомагат появата на своеобразна пазарна революция, която променя основната насока в правителствените политики на повечето развити страни. Вместо поддържането на пълна заетост, тук основната цел се постулира като ценова стабилност, което означава сдържане на инфлацията, възстановяване стойността на заемите и дисциплиниране на работната сила чрез заплаха от безработица. И това функционира. Новият световен ред получава названието неолиберализъм.

В хода на следващите тридесет години светът постепенно е трансформиран от рай на длъжниците в рай на кредиторите. Делът на капитала в националния доход се повишава до рекордни височини, докато делът на труда спада, а нивото на заплатите стагнира. Производителността се повишава, но печалбите остават почти изцяло при капитала. Професионалните съюзи са до голяма степен смазани и възможностите за повишаване на заплатите са сведени до минимум поради двойния шок на ограничителното законодателство и глобализацията на производството. Националните парламенти постепенно се превръщат в говорилни [talking shops], докато централните банки и политиците-технократи изземат контрола над икономиката от ръцете на избраните политически представители.

Но законът на Гудхард разбира се не изчезва с това. По същия начин, по който целевото поддържане на пълна заетост е подкопало самото себе си, така и борбата срещу инфлацията в края на краищата започва да върши същото.

Нека разгледаме настоящата ситуация. От 2008 насам главните централни банки по света са налели поне 12 билиона долара[3] в глобалната икономика и резултатът от това е, че почти никъде няма сериозна инфлация. Почти една четвърт от европейските държавни облигации имат негативна възвръщаемост. Едва ли е за учудване, че лихвените проценти са рекордно ниски и, ако Европейската централна банка не би изкупувала редовно активи в Еврозоната, то би се стигнало до системна дефлация. Накратко, може би сме създали свят, в който дефлацията, а не инфлацията, е новата нормалност, а от това следват сериозни политически последици, което ни довежда обратно до Доналд Тръмп.

В един свят на системна борба срещу инфлацията кредитите стават много евтини, а частният сектор експандира чрез дългове [lever up] – при това масивно – като само в САЩ пост-кризисните дългове на домакинствата [household debt] възлизат на космическата сума от 12.25 билиона долара. И ситуацията е много подобна по целия свят. Получателите на заплати в наше време имат прекалено много дългове – и това в икономическа среда, в която заплатите не могат да нарастват достатъчно бързо, за да погасят тези дългове. А междувременно, при реална дефлация се случва точно обратното на онова, което се случва при инфлация – стойността на дълговете нараства, докато способността те да се изплащат намалява.

Разглеждайки ситуацията по този начин, ние виждаме, че на практика властовите отношения между кредитори и длъжници се преобръщат. Антиинфлационният режим от последните 30 години е подкопал самия себе си – нещо, което би могло да се нарече „отмъщението на Гудхарт“. В този свят възвращаемостта се компресира и кредиторите се безпокоят за доходите си, изисквайки изплащане на дълговете на всяка цена. В макроикономически план това прави ситуацията още по-тежка: длъжниците не могат да плащат. В политически план обаче – и това е далеч по-важно – то дава власт на длъжниците, тъй като те не могат да плащат, няма да плащат, но въпреки това имат право да гласуват.

Традиционните ляво- и десноцентристки партии, строителите на този антиинфлационен ред, започват да губят позиции в такъв свят, защото биват коректно идентифицирани от длъжниците като политическите опори на онези, които изискват разплащане на дълговете в една вече неравностойна система, както и от всички хора с най-малко активи. Това пък с неизбежност води до появата на „анти-кредиторски“ и „про-длъжници“ коалиции на изчакването, които са узрели за падане в ръцете на бунтовници от ляво и дясно – което пък е именно онова, което се случва в момента.

Накратко, за да разберем защо се стигна до избора на Доналд Тръмп, ние трябва да се вслушаме в трУмпетите, които звучат навсякъде във високо задлъжнели западни страни, както и в хората, които гласуват за тях.

Глобалният бунт срещу елитите е задвижван не просто от омраза или расизъм. Той е задвижван от самата световна икономика. Това е глобален феномен, който маркира едно нещо преди всички останали:

Ерата на неолиберализма е приключила. Ерата на неонационализма едва-що започва.

Източник


[1] Тоест такива, които, поне на теория, облагодетелстват цялото население, а не само отделни негови части. Бел. пр.

[2] По името на Чарлз Гудхарт, съвременен британски икономист. Бел. пр.

[3] Тоест хиляда милиарда. Американската дума за „билион“ е trillion. Бел. пр.

Марк Блит

Марк Блит е политически икономист, чиито изследвания са съсредоточени в областта на несигурността, случайността и начините, по които те въздействат върху комплексни системи, особено икономическите системи, и защо хората продължават да вярват в глупави икономически идеи въпреки факта, че са налице изобилни свидетелства, които ги опровергават. Той е автор на няколко книги, сред които Great Transformations: Economic Ideas and Institutional Change in the Twentieth Century (Cambridge: Cambridge University Press 2002), Austerity: The History of a Dangerous Idea (Oxford University Press 2013), и The Future of the Euro (with Matthias Matthijs) (Oxford University Press 2015).

Посетители

13
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 2 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 2 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 3 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 3 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 6 дни
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 1 седмица
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 1 седмица
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А тук, ако намерите... преди 2 седмици