Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 93% (3 гласувания)

 

2016 07 Violation rights

 

Глава първа: Да изскочим от тенджерата

Който се откаже от свободата, за да спечели сигурност, в крайна сметка ще загуби и двете.
Бенджамин Франклин

Нека да приемем, че Вие, драги читателю, сте се родил в западната част на Федералната република, някъде – да речем – между 1950 и 1990 година. Родил сте се в общество, което се смята за свободно и демократично. В училище по всички предмети с изключение на математика, сте изучавали „Третия Райх“ и ако въобще е съществувал някакъв универсален закон, то той е гласял: Това никога вече не бива да се повтаря у нас. Никога вече не искаме да превръщаме хората в цифри. Никога вече не искаме да категоризираме гражданите [според критерии] като „пълноценни“ или „врагове на обществото“. Не искаме тайна полиция, която да следва собствените си закони. Никога не искаме да забравим, какво става, когато хората се превръщат в обекти на тоталитарната власт. Затова, така са Ви учили, демократичните свободи, от които се ползваме, трябва да бъдат защитени сега и завинаги от критичното гражданско съзнание. Всеки е призован да се застъпва за плурализма и правовата държава и да възприема конституцията не само като валидно право, но и като ценностна система. Вие смятате, че този урок е бил добре научен в нашата страна.

Сигурен ли сте?

Нека приемем, драги читателю, че сте се родили в източната част на Германия. В система, която също се смяташе за свободна и демократична. Но сам сте преживели държавни репресии. Искало Ви се е да можете да проведете открит разговор в дома си, без да трябва да усилвате докрай музиката. Мечтали сте си, да не трябва да участвате в манифестации с развени знамена. Бихте дали мило и драго, да можете да направите кариерата си независимо от некадърни партийни големци. Не сте искали да ви водят в черни списъци, писнало Ви е от държава, която е гледала на Вас като на враг и е разбирала политиката като война срещу гражданите. Мечтали сте за общество без надзор и подозрителност, за общност без доносничество и предателство. Може би сте разбирали по-добре от някои западняци, какво се има предвид, като се говори за ценностите на свободата. Може би също сте се заклели „Никога вече!“.

С промяната за Вас се е сбъднала една мечта.

Сигурен ли сте?

 

Атентатите от 11 септември 2001 година бяха впечатляващи със своята отвратителност. Те поставиха някои държави в състояние на шок, който оттогава предизвиква все нови и нови шокиращи последствия: Канонът на ценностите, който се смяташе за установен в Германия и още повече в по-старите демокрации като Великобритания или Франция, изведнъж се оказа несъстоятелен. Основополагащи схващания за граждански свободи бяха изхвърлени зад борда като баласт. Стандартните основни човешки права, които смятахме за наша сила, изведнъж се оказаха с пробойни за сигурността. Цивилизационни достижения, спечелени и завоювани векове наред, бяха обезсилени за нула време. За борба „със заплахата от тероризъм“, която беше отдавна известна, но никога досега не се бе проявявала толкова видимо в медииите, се започна с мерки, ограничаващи основните права, чието провеждане малко преди това никой не би сметнал за възможно.

През първите години след 11 септември 2001 година вестниците бяха пълни с предупреждения срещу тероризма, обаче не се състоя някакъв значим обществен дебат за разширението на държавните правомощия. През осемдесетте години едно планирано преброяване на населението в Германия дори предизвика масови протести, тъй като много хора почувстваха актуализацията на личните си данни като непоносима намеса в личната им свобода. Две десетилетия по-късно почти никой вече не протестира срещу това, че всеки гражданин трябва да предостави на държавата отпечатъците на пръстите си, въпреки че в случая не става въпрос за сигурността срещу фалшифициране на паспорти, а за създаване на общоевропейска база данни[1].

Какво се случи? Дали защитата на индивидуалната свобода след ужасните картини от Ню Йорк изглежда вече като дребнаво придържане към една твърде великодушна конституция, ако не дори като посегателство върху държавната сигурност? По-интересни и достоверни ли са за медиите прогнозираните сценарии на ужаса, отколкото реалните ограничения на основните ни права? Така или иначе се налага тъжното подозрение, че от възприемането на идеалите на свободата не е минало чак толкова много време, както сме си мислили. Равносметката за успеха на политическото просвещение след края на века на тоталитаризма не е обнадеждаваща.

Въпреки че Федералният конституционен съд по неповторим начин поставя защитаващи основните права възбрани върху законите[2] и по този начин насърчава критичното отношение на демократичното самосъзнание, процесите в политиката за сигурност се развиват все така бързо. Докато в училищата все още се преподава идеята за старата правова държава, навън се провежда великото ѝ преустройство. Този процес се обгръща с някаква аура на неизбежност. И гражданинът с кравешко добродушие наблюдава привидно наложителните и необходими процеси и предъвква аргументациите им: единствено чрез ограничаване на свободите можела да се подсигури „сигурност“, а „невинният гражданин“ и без това нямало да бъде засегнат от промените. Неразрешена остава обаче една основополагаща дилема, която несъмнено излиза наяве при спокойно разглеждане на състоянието на нещата: Може ли да бъде защитавана ценностна система чрез отстраняването ѝ?

 

Който днес се изправи и каже: „Стига вече! Вие разбивате нещо, което никога вече няма да може да бъде възстановено!“, който днес с детинска невинност извика: „Министърът на вътрешните работи е гол!“, на него ще му затворят устата. Паникьор за основните права! Истерик на тема правова държава!

Смешно било да се вярва, че няколко промени от последните години можели да навредят на демокрацията! Понякога дори се твърди, че гласовете, които предупреждават обществото за налагащия се надзор, били белязани от типично немската болест на презрение към държавата – нещо, което обръща с главата надолу петстотингодишната верноподаническа история на Германия. Или пък биват обвинявани в някакво разложение на отбранителните сили, тъй като искали да отслабят способността на държавата да се противопоставя на тероризма. Точно към скептиците на повишената необходимост от държавен контрол се отправят обвинения за неоправдано недоверие към институциите – но именно поставянето на все нови изисквания от страна на институциите за все повече средства за намеса показва дълбоко залегнало недоверие. Гражданинът трябва да се доверява на добрите намерения на държавата, докато държавата на всяка крачка следи гражданина. Ако държавата смята, че трябва да се защитава от собствените си граждани, то нещо не е на мястото си.

 

Никой не може да каже със сигурност, кога загива една демокрация, кога една правова държава деградира и се превръща само в празна опаковка. Няма определена мярка, няма хронометър, няма лакмусов тест. Никъде няма да се срещне табелка: „Внимание! Тук напускате демократичния сектор!“

В исторически контекст може би в някои случаи изглежда очевидно в кой точно момент свободата е била непоправимо накърнена – в случая на националсоциализма например с т. нар. „Упълномощителен закон“[3] от 24 март 1933 година. Тогава задаваме въпроса към миналото: „Как не сте разпознали грозящата опасност? Трябвало е да предвидите какво ще дойде! Защо не сте се съпротивявали?“ И в отговор чуваме само потресаващо мълчание пред привидно неудържимия ход на нещата.

Точна самопреценка от центъра на непосредствените събития е нещо невъзможно. На нас съвременниците ни липсва необходимата дистанция; просто ни липсват знания за бъдещото развитие на събитията. Последствията от политическите развития настъпват ту по-бавно, ту по-бързо, но винаги в последователна зависимост, във взаимодействие и именно поради тази причина са многопластови.

Но тъй като свободата не си отива в точно определен момент, всяка добре функционираща система страда от това, че добронамерените ѝ поддръжници наивно вярват в сигурността. Те забравят, че не получават свободата си от държавата, а точно обратното, те са отдали част от свободите си на държавата. Свободата не е дар от властимащи, а е основополагащо състояние на природата или дар Божи, според това, какво сътворение на света предпочитате. Свободата не е бонус, не е премия, не е тринадесета заплата. Тя предхожда нашето разбиране за държавата.

Ако борците за справедливост и свобода бяха така добре организирани като противниците си, човешката история щеше да изглежда по друг начин. Ако милионите хора бяха излезли на улиците, за да защитават основните си права, нямаше да се стигне до законите за следене и контрол през последните години. Задача на всеки гражданин е да проверява редовно, дали там, където на етикета пише свобода, вътре наистина има свобода.

Ние можем да се съпротивяваме на всичко, в което държавата прекалява в изискванията си. Това е есенцията на свободните общества. Всички права, с които днес разполагаме – например в контакта си със съдилищата, с полицията и с други ведомства, са резултат на скептицизма на отделния индивид и общата съпротива, продължила векове. Били са извоювани от хора, чиито имена четем по табелките на улиците и които между другото ни се припомнят в празничните речи, ако това въобще стане. За преодоляване на безправното заробване хората твърде често са плащали с живота си, със здравето си или със щастието си. Ползвайки се от плодовете на тази жертвоготовност, ние носим отговорност към извоюваното. Не можем така лесно да се оставим да ни отнемат най-хубавото, само заради това, че сме го получили като дар от предците. Постигнатото никога не е постоянна величина; веднъж извоюваното много лесно може да се загуби. Свободата е ценност, която непрекъснато трябва да се извоюва и защитава от всяко поколение, от всеки отделен човек. Също и от нас.

Ако жаба бъде хвърлена в тенджера с гореща вода, веднага изскача, ако може. Но ако бъде поставена в студена вода, която постепенно се затопля, тя си остава спокойна, докато умре.

В историята ни има достатъчно жаби за назидание. Ако сега не се възпротивим, трудно ще можем да обясним на следващите поколения, защо не сме били в състояние да им оставим в наследство свободата, с която някога сме разполагали. От осем години гледаме като хипнотизирани какво се случва във и с нашата страна, докато се опитват да ни внушат, че поуките от ХХ век нямали значение за ХХI век. Да изскочим от тенджерата!

 

Глава втора: Дългият път към човешките права

Прогресът е осъществяване на утопиите.
Оскар Уайлд

През повечето време от историята ни голяма част от населението е било осъдено на подчинение и потисничество. Преодоляването на това положение поне в някои региони на света е едно от най-големите постижения на човечеството. Идеята за универсални, неотменни и неделими права е не само един от най-скъпите ни подаръци от предните поколения, а важна основа за да можем и в бъдеще отново и отново да се борим за свободен и справедлив свят.

Въпреки че философите още през античността са формулирали естествената свобода на отделната личност, то нейните права – човешки, граждански или основни не са паднали от небето. Докато повечето религии са давали израз на убеждението, че пред Бог всички хора са еднакви, на този свят, приживе, различията са били винаги много големи: човек се раждал крал или наемен работник, без да има шанс, да промени със собствени усилия положението си.

През християнско-римската античност свободата на личността не е била обществено достояние, а привилегия на висшите слоеве. Понятието за свободата е било изследвано философски, без да се издига за политически идеал. Първата крачка в посока към политическо осмисляне на свободата като основно човешко право се извършва във вярата на еврейството, което свързва с Изхода/Бягството от Египет едно принципно признаване на личната свобода на всеки член на народа Израилев. За разлика от него ранното християнство прехвърля идеята за свободата основно в отвъдния свят, докато в земния си живот човекът трябвало да се освободи предимно „вътрешно“ от давленията на живота.

При номадските народи и в родово-общинния строй винаги е имало общности без властващи, в които отделната личност е била равнопоставена с другите и решенията са се вземали съвместно[4]. Когато обаче се налага уседналостта и аграрното стопанство и възникват държавни структури, властта се концентрира в ръцете на някакво малцинство, което започва да отсъжда правото, докато мнозинството на населението остава без права. Quod licet Iovi, non licet bovi – това, което е разрешено на Юпитер, не е разрешено на говедото. Такава е билa римската максима. Господарите са можели както си искат да разполагат със живота, свободата и собствеността на поданиците си, не е било необходимо да оправдават решенията си. Потърпевшите не са можели нито да се противопоставят, нито да издействат отменяне на решението. Робство, ангария, принудителен труд са били нещо самопонятно. Дори самите придворни, това ще рече привилегированите, не са можели да бъдат сигурни за живота си, както показват известните примери с Петроний и Сенека, Томас Мор и Уолтър Роли. Всеобщата липса на свобода водела до ежедневна екзистенциална несигурност, която определяла живота на почти всички.

Немският израз, че произволът „властва“[5] (цари) определя много точно свойственото насилие на тези властови отношения: където се разгръща властта, съществува заплаха от безграничен произвол. Да се постави спирачка на този произвол е било основна задача на редица прогресивни мислители от Аристотел през Авицена, Спиноза, Лок, Монтескьо, Русо и до Кант. Просвещението е искало да изведе човека не само от духовната му, но и от държавната му незрялост. Паралелно със щурмовете от работния кабинет безброй революционни въстания и реформистки движения са предизвиквали държавната власт: така например селските въстания, американската Декларация за независимост от 1776 година, както и „Federalist Papers“[6] от 1787/88г., Френската революция и революциите от 1848 година. И в крайна сметка успяват да обвържат държавната власт с принципи, които само малко преди това са били немислими: с основните човешки права, с разделението на властите, с легитимация чрез демократично съдействие вместо с божие благоволение.

 

С това кратко изложение нямаме намерение да даваме допълнителни уроци по история, а искаме да припомним, че нашите основни права, които днес просто се приемат като дадени от само себе си, са изминали дълговековен път. Предните поколения са се борили за по-добро бъдеще. Ние сме това по-добро бъдеще и носим отговорността, да си спомним за произхода на тези привилегии, за да докажем, че сме достойни за тях. Но в днешно време това е все по-трудно постижимо и със застрашителна откровеност ни го показва примерът със защитата от произволен арест. Това основно човешко право има своята впечатляваща история.

Когато през ХIII век в Англия за пореден път аристокрацията се противопоставя на короната, както обикновено ставало въпрос за пари. В борбата си срещу превишените данъци аристократите успяват да принудят английския крал Джон да издаде документ, който влиза в конституционната история под названието „Magna Charta“ от 1215 година, Великата харта на свободите. Една от 63-те глави на тази харта има съвсем модерен прочит. В 39 глава се казва: „Никой свободен човек не може да бъде арестуван, задържан, да му се отнемат имотите, да бъде поставян извън закона, заточван или по друг начин нападан; нито да му се причинява вреда или да бъде хвърлян в затвора, ако това не се наложи от законна присъда или от закона на страната.“[7]

Необоснованият арест демонстрира от стари времена по най-ясен начин безсилието на отделната личност по отношение на държавата. Около четиристотин години по-късно английският крал Карл I злоупотребява с така наречените си Habeas-corpus-права („Имаш право на тялото си“), като изнудва заможните граждани да заплащат високи суми под заплахата за арест. През 1679 година борбата за постепенното освобождаване на индивида във Великобритания постига исторически успех чрез приемането на закона Habeas Corpus Amendment Act. Задържаните е трябвало в срок от три дни да бъдат изправени пред съд и в никакъв случай да не бъдат екстрадирани извън страната[8].

Никой свободен човек не бивало да бъде сполетяван от съдбата, която по-късно сполетява Йозеф К. от романа на Кафка, който една сутрин бива арестуван, „без да е направил нещо лошо“. Не е необходима особена фантазия, за да си представим кошмара, да бъдеш откъснат произволно от нормалния си живот и хвърлен в затвора. Именно затова защитата от произволно задържане е застъпена в най-важните документи за правата на човека. В „Декларацията за човешки и граждански права“, обявена през 1789 година по време на Френската революция, тя е застъпена в член 7. Месец по-късно, в първите американски добавки към конституцията, „Bill of Rights“, тя се обявява за право, което може да се защитава по юридически път. След още два века съвременните правови системи са немислими без защитата от произволен арест. Европейската конвенция за правата на човека е заложила това право в член 5, германската конституция в член 104, Всеобщата декларация за правата на човека на ООН – в член 9.

А след това? На 18 декември 2007 година в Ню Йорк беше продаден на търг оригинален препис на „Magna Charta“ за 21 милиона US-долара – докато същевременно формулираното в нея в член 39 право вече не е валидно за всички граждани в съвременна Америка. Година преди това Джордж Буш[9] беше обявил за невалидна защитата на тялото (Habeas-corpus) за така наречени „вражески комбатанти[10]„. Кой е вражески комбатант и кой не е, се решава от изпълнителната власт, а не от съдия; не са предприети ефикасни мерки срещу това решение[11]. И ако новото американско правителство под Барак Обама обявява, че вече не иска да използва понятието „вражески комбатанти“, това не означава, че в обичайната практика на арестуване и задържане на „съмишленици“ на тероризма нещо се е променило. Също като предшественика си Обама иска да прилага при борбата с тероризма военното право, на което съдилищата не могат да се противопоставят[12]. Почти осемстотин години след приемането на Magna Charta цари – произвол.

 

Не толкова драстично, но за съжаление не по-малко драматично се оказва и развитието в други области на защитата на основните права. И до ден днешен в германските театри редовно избухват ръкопляскания при репликата на маркиз Поза от Дон Карлос: „Дайте свобода на мисълта!“ Явно, че дори и публиката през ХХI век чувства, какво е означавал този призив по времето на Шилер. Не са толкова далечни времената, в които изказването или записването на политически идеи е вкарвало прогресивни автори в затвора, ако не и в гроба. В доста части на света тази опасност все още съществува. Именно защото човекът има способност да мисли самостоятелно, екзистенциалният интерес на авторитарни държавни апарати се е състоял в това, да дебнат и преследват критично мислещите. Ограничаването на това държавно любопитство е било лозунг на всички прогресивни движения.

С развитието на комуникационните технологии през ХХ век призивът от Дон Карлос придоби нова актуалност. Преди откриването на телефона и интернета защитата на личната сфера е заемала второстепенно място в борбата за граждански права. Било е сравнително лесно да се запази свободата на мисълта. Докато чужди хора нямат достъп до собствените четири стени и е в сила тайната на кореспонденцията, отделният човек е можел да се оттегли в собствения си защитен дом. В Германия тайната на кореспонденцията се осигурява отдавна (първоначално през 1690 година, а след това през 1712 година във „Всеобщата пруска пощенска разпоредба“). Който я е нарушавал, бивал строго наказван. Френският парламент първи включва тайната на кореспонденцията в листата на основните права.

Въз основа на тези политически придобивки вече можело да се каже: „Мислите са свободни“, както гласи една стара народна песен, чиято най-известна версия е съхранена от Хофман фон Фалерслебен, който е и авторът на германския химн. Днес обаче трябва да се търси нов отговор на следващия в песента риторичен въпрос „Кой ще ги отгатне?“: а именно, всеки, който разполага с техническите възможности, да чете е-мейлите на другия. С годините почти умилителната тайна на кореспонденцията придоби съвсем ново значение. Никое друго основно право не е било така разширявано, за да бъде в крак с техническото развитие, като се започне от тайната на далекосъобщенията и се стигне до съвременната защита на данните. С оглед на все по-прозрачния начин на живот става все по-трудно да се защитава дома като крепост[13]. Днес, в началото на ХХI век, защитата на личната сфера и на индивидуалната комуникация придобива съвсем ново, централно значение за оцеляването на демократичното общество. Това основно право отново трябва да бъде защитавано от посегателствата на политиците, които искат да ни убедят, че тези права понастоящем са станали излишни[14]. Напротив, те именно с оглед на стремителното технологично развитие, което въобще не спира, са станали по-актуални от когато и да било.

Все още чувствителността на гражданите не е доловила истинския обхват на проблема. Едва ли някой си дава сметка за това, че всеки изпратен е-мейл се равнява на незапечатано писмо, което може да бъде прегледано по целия свят[15] от който и да е заинтересован с интернет-достъп. Представете си, по времето на добрата стара тайна на кореспонденцията някое правителство да вземе решение да изисква от всяка пощенска пратка по едно копие, което да се съхранява в някакви огромни архиви, за да могат да се четат при необходимост! Подобно намерение щеше да бъде строго осъдено. Но именно това е целта на правителството на Великобритания, което с така наречените „Black Boxes“ иска да съхранява всеки мейл и всяко влизане в интернет[16]. Планираната мега-база данни е наречена с благородното название „Intercept Modernisation Programme“. И до сега британските тайни служби можеха да подслушват и архивират всичко, но се нуждаеха във всеки случай от разрешението на министъра на вътрешните работи, което само през 2007 година е било поисквано около 500 000 пъти[17]. Никога не е имало толкова обхватен контрол, нито при Нерон, нито при Хенри VIII., Луи XIV., Наполеон, Франко, дори и при Хитлер и при Сталин не е имало. Съвременна Великобритания, люлка на модерната демокрация, се намира само на крачка от това, да се превърне в най-голямата надзорна държава на всички времена.

 

Но това, казват, ставало само за наша защита. „Свободата“ не трябвало да се разбира погрешно като свобода за извършване на наказуеми дела. Естествено: след като „свободата“ се превърна в централно понятие на обществените науки, също и дискусията за границите на тази свобода се разгърна по-широко, за да не се допуска свободата на един човек да застрашава свободата на другите. Но въпреки че повечето мислители са се обявявали за ограничаване на свободата на действие, за да се предотврати причиняването на вреди на други лица, те с пълно право при всички обстоятелства са изисквали гарантирането на определено лично пространство. Именно запазването на такова интимно пространство дава възможности за разгръщането на способностите на човека според неговата индивидуалност – а с това и на неговото достойнство. Джон Стюарт Мил е бил убеден, че самата цивилизация зависи от тези принципи, тъй като без свободен обмен на идеи истината не може да бъде постигната, не би имало място за спонтанност, оригиналност, непокорство, от които се захранват духа и мисълта. Многообразието би се превърнало в конформизъм, който ще създава само „ограничени и затъпели, комплексирани и прекършени хора“[18]. Мил дори отива по-далеч: „Всички заблуди, в които човек може да попадне въпреки добрите съвети и предупреждения, далеч не са толкова опасни, колкото условията, при които другите могат да го принудят да направи нещо, което те смятат за добро.“ По този начин Мил определя принципа, който и до ден днешен буди емоции и спорове.

Въпросът за допустимите граници на свободата никога няма да може да бъде окончателно разрешен – именно неговото предполагаемо решение би било недвусмислен знак за подчиняване на идеите на господстващата идеология. Накъде ще наклонят везните на едно такова обсъждане зависи не на последно място и от образа на човека на дадено общество. Ако някой например като Томас Хобс смята, че човекът е способен на всякакво зло, ще засилва надзора и мерките за сплашване и ще иска да ограничи свободната сфера на отделния индивид със средствата на вездесъщата власт на държавата. Който обаче като Джон Лок смята общностния характер на човека за решаващ, ще защитава личната сфера от посегателствата на авторитарността като зародиш на обществена поносимост и развитие.

Отвъд тези различни теоретични подходи обаче съществува и неоспоримата стойност на опита: тоталитарните системи на ХХ век не само оправдаха кошмарните видения на Мил за „колективната уравниловка“, но също така дискредитираха всички консервативни фантазии за контрол от Хобс насам. Тъй като последиците от държавното надмощие се оказаха много по-страшни от всякакви индивидуални грешки.

 

И все пак ни се струва, като че на 11 септември 2001 година беше прекрачен зенита на защитата на гражданските права. Основни права се отменят, като че празникът на свободата вече е отминал. По някаква ирония на историята именно САЩ и Великобритания, първопроходци в развитието на защитата на основните права, са на предна линия и при техния демонтаж. Но също и други европейски страни повсеместно разширяват правата на полицията и на тайните служби, ограничават правата на заподозрени, дехуманизират правната система, тъй като „врагът“ не бива да има права.

И когато се стига до „инфлационна“ употреба на израза „заподозрян в тероризъм“, то самият език показва, накъде вървят нещата[19]. Всъщност според нашето правно законодателство заподозреният е все още невинен (предпоставянето на невинност е друга придобивка от борбата за свобода). Обаче половината от понятието („тероризъм“) насочва в посока затвор, извънреден съд и мъчения. Тъй като държавите от НАТО водят „война срещу тероризма“, която като борба срещу аморфен противник трябва да е безкрайна, то „заподозреният в тероризъм“ вече е криминален престъпник, който застрашава нашия живот и нашия свят. Думата е точно толкова агресивна, колкото и нейното внушение и изважда човешките права в скоби. Като че осемстотингодишната история на основните права вече е загубила значението си.

Това развитие се усложнява от един повсеместен фатализъм, който приема ограничаването на свободите като историческа съдба. Едва ли съществува по-разрушителна догма от идеята, че това, което се случва е необратимо и всяка съпротива срещу историческата принуда е наивна, тъй като е безперспективна. Политиците на сигурността аргументират в светлината на това убеждение като твърдят, че приложените вече в други държави права за интервенция трябва да бъдат въведени и при нас с оглед равнопоставеност. Освен това и практиките на Европейския съюз разпространяват онази погрешна аура на неизбежност. След като Комисарят по правосъдие на ЕС представя плановете за създаване на обща база данни на ЕС и регистри на самолетните пасажери едва в края на срещата в Лисабон, докато медиите са заети с репортажите за Лисабонския договор[20], а Комисията за вътрешните работи на Европейския парламент заседава по този въпрос при затворени врати[21], без публичност вече се подготвя следващата стъпка за премахване на личната сфера. В един хубав ден при националните парламенти ще пристигне следващата директива или разпоредба за сигурност, а политиците ще свиват рамене и ще се оправдават със задължителното ѝ прилагане. Създава се впечатлението, че вече не можем сами да решаваме за начина, по който да съжителстваме в нашите общества.

 

Шест мирни десетилетия създадоха условия за това, гражданите вече да не гледат на основните си права като на общо достояние, което трябва да се защитава, а като на сбор от частни претенции за удовлетворяване на лични потребности. Всеки, който се чувства онеправдан от живота, си спомня за своите „основни права“ като за каталог от изисквания, който милиони хленчещи деца представят на „Бащицата държава“. В действителност обаче основните права според концепцията си не са бонове за лични социални грижи, а предпазна стена срещу държавната намеса. Индивидуалната свобода не се защитава за това, да създаде на гражданина X или Y някакво удобство. Основните права са принципи на реда, които организират дадено общество така, че то да може да се самоуправлява чрез своите представители по демократичен начин. Заблуда е, ако отделният човек си мисли, че няма нищо общо с решенията в Брюксел, Вашингтон, Лондон или Берлин, докато непрекъснато се говори само за „терористи“.

Който си спомня за основните права само когато се чувства лично ощетен, или не е разбрал, за какво става дума, или просто е безотговорен. Все повече се забравя, какво е действителното значение на правата за нас и колко ние дължим на тяхното развитие. Сълзливи романчета превъзнасят аристокрацията; касови екшъни легитимират мъченията и правото на силния. Напоследък, след като думата утопия е деградирала до мръсна дума, си заслужава да си спомним мисълта на Оскар Уайлд, че „прогресът е само осъществена утопия“. До неотдавна представата, че всички хора могат да бъдат еднакво ценни, можеше да бъде отхвърлена като смешна фантазия. Ние в Европа, за разлика от много други по света, се ползваме от плодовете на една реализирана утопия. Сега от нас зависи да запазим постигнатото и да осъществим всеобхватно една нова визия – а именно тази за защитата на личната свобода в епохата на комуникациите.

Илия Троянов/Юли Цее: Посегателство над свободата,
Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на гражданските права

Издателство МД Елиас Канети, Русе, 2010г.
Превод от немски: Пенка Ангелова

 

 


[1] Европейската комисия подготвя изработката на централна база данни за пръстовите отпечатъци на всички граждани на ЕС (срв. http://www.focus.de/politik/ausland/eu_aid_267148.html).

[2] Така например Федералният конституционен съд през февруари 2008 г. обяви предписанията в Закона за защита на конституцията на провинция Северен Рейн Вестфалия за онлайн обиски за невалидни и по този начин създаде новото „право на обезпечаване на поверителност и автономия на информационно-технологичните системи“. През март той обяви наредбите в провинциите Хесен и Шлезвиг-Холщайн за автоматична регистрация на номерата на тежкотоварни автомобили за невалидни. През същия месец той ограничи съхраняването на резервна база телекомуникационни данни. През февруари 2006 г. той анулира пълномощията за сваляне на самолети в Закона за сигурност на въздушното пространство, а през юли 2005 закона за Европейска заповед за арест. Също така интересни по отношение на тяхното защитаващо основните права измерение са преценките за „Надвиснала опасност“ от февруари 2001 г., за телефонния контрол при журналисти от март 2003 г., за „Голямото подслушване „от март 2004г., както и за полицейски контрол с помощта на GPS от април 2005 г. (конституционната жалба всъщност беше отхвърлена, обаче Фед. Конст. Съд изиска „от законодателите по наказателно право и следствените органи средства, осигуряващи сигурността по отношение на информационно технологичното развитие“). В началото на 2009 г. Фед. Конст. Съд обяви за неприложими предписанията на Закона за събранията на провинция Бавария, които ограничаваха свободата на демонстрации и на словото.

[3] На 23 март 1933 г. Райхстагът гласува предложения от Адолф Хитлер „Закон за преодоляване на бедствията на народа и Райха“. Този закон дава пълномощия на правителството да издава закони без съгласието на Райхстага и Райхсрата, както и без подписа на райхспрезидента. Приетият първоначално за четири години Упълномощителен закон е бил продължен през 1937, 1939 и 1943 г. и остава в сила до края на нацисткия режим като основополагащ за германското законодателство. (бел.прев.)

[4] Така са живели и до днес живеят в равноправни общества например народите Сан в Африка и някои племена от аборигените в Австралия; в Африка има отделни акефални общества, напр. Логоли и Сомба.

[5] В българския език същото съдържание се изразява с „цари произвол“, където властта се концентрира в ръцете на господаря, но произволът си остава също в сферата на властта. (Бел. прев.)

[6] Federalist Papers са поредица от 85 статии и есета от застъпващи се за ратификация на Конституцията на САЩ автори. Седемдесет и седем от есетата са публикувани във вестник „Индипендънт“ между октомври 1787 г и август 1788. Авторите на есетата се смятат за създателите на Съединените щати. Текстовете им излизат през 1788 под заглавие „The Federalist“, откъдето произлиза и политическото название федералисти. Тези статии са основополагащи за модерната репрезентативна демокрация. (бел.прев.)

[7] Именно това се случва на социолога Андрей Холм. Поради това. че е търсил в интернет понятията „прекаризация“ и „джентрификация“, Федералната криминална служба го арестува като заподозрян в терор. В продължение на една година той бива обследван, домът му е поставен под видеонадазор, в жилището му е инсталирана подслушвателна апаратура. В крайна сметка е бил задържан и няколко седмици държан под арест. Върховният съд преценява, че подозрението срещу Андрей Холм е неоснователно. Срв. http://www.zeit.de/online/2007/34/ wissenschaft-terrorverdacht-indizien. В резултат на тези събития група учени в открито писмо се обявиха срещу конструирането на „интелектуално извършителство“ от страна на федералната прокуратура, срв. напр. http://www.springerlink.com/content/0454764v852765r3/.

[8] „Habeas corpus“ първоначално е бил началото на една заповед към изпълнителите на кралските заповеди за арест в средновековна Англия. По-късно понятието придобива противоположно значение, като се започне от споменатия английски закон от 1769 г. който в днешно време означава най-вече ограничаването на правата за издаване на такива заповеди за арест.

[9] Той го направи с постановяването на един закон под наименование „Military Commissions Act“ (MCA), който е гласуван от Конгреса на САЩ на 28.9. 2006 г., а на 17.10. 2006 г. след подписването му от Буш влиза в сила.

[10] Дефиницията на сражаващите се (комбатанти) е формулирана през 1907 година на Втората Хагска конференция в Конвенцията за законите и обичаите на сухопътната война. (бел.прев.)

[11] С решение от 12 юни 2008 г. Върховният съд (Supreme Court) на САЩ отменя онази част от MCA, която изцяло изключва „вражеските комбатанти“ от американското правосъдие. На примера на затворниците в Гуантанамо обаче може да се проследи, че теоретичното подобрение на правното положение не се провежда последователно в практиката.

[12] Срв. напр. http://www.nytimes.com/2009/03/14/us/politics/14gitmo.html?_r=2 и http://www.zeit.de/news/artikel/2009/03/13/2751470.xml. Затова към правителството на Обама се отправят упреци, че продължава да следва доктрината на Буш противно на обещанията в предизборната кампания.

[13] Това се отнася към пословичното прилагане на английската конституция от XVII век, в която се упоменава, че служители не могат да влизат своеволно и без съдебно решение в частни жилища: „My house is my castle./Моят дом е моята крепост“

[14] Така Държавният секретар на вътрешните работи, Аугуст Ханинг, отговори на запитване на taz: „Трябва ли да има в личната сфера области, на които държавата в никакъв случай да не може да посяга?“ Аугуст Ханинг: „Естествено че не.“ (Виж http://www.taz.de/1/politik/schwerpunkt-ueberwachung/artikel/1/intime-geraeusche-werden-geloescht/)

[15] Е-майлите не са предпазени от прочит, почти всички браузери имат пропуски в сигурността (виж http://www.sueddeutsche.de/computer/20/320889/text/).

[16] След това данните трябва да бъдат събрани в общ файл (Виж http://www.heise.de/newsticker/Bericht-Britische-Regierung-will-E-Mail-Verkehr-und-Webzugriffe-in-Black-Boxes-aufzeichnen--/meldung/118506).

[17] Виж http://www.spiegel.de/netzwelt/web/0,1518,589094,00.html

[18] Всички цитати от Мил са от есето „On Liberty“, глава III, абзац 8, ред 3. Немски превод в: Isaiah Berlin, Две понятия за свобода, с. 137, ред. 40/41, в: Юлиан Нида-Рюмелин, Вилхелм Фосенкул (съст.), Етическа и политическа свобода, Walter de Gruyter, Berlin, New York 1998.

[19] За значението на езика Валтер Хаазе пише в есето си „Новият език в надзорната държава“: „Такива [ограничаващи свободата] мерки трудно могат да бъдат обяснени на населението, затова политиците, които ги защитават, трябва да търсят необичайни езикови и реторични средства, за да завоалират или омаловажат отрицателните въздействия на такива закони и да се опитат да им придадат положително значение.“ (Виж http://events.ccc.de/congress/2008/Fahrplan/attachments/1193_Neusprech-Paper.pdf; виж също и подбор от изрази за „езиково завоалиране“ за ограничаващи свободата мерки на http://www.zeit.de/online/2009/04/neusprech-schaeuble-lexikon)

[20] Срещата в Лисабон, на която министър-председателите се споразумяха за окончателния текст на Лисабонския договор, се състоя на 18 и 19 октомври 2007 година. Пресата обстойно докладва за това. По същото време европейският комисар по юридическите въпроси Франко Фратини представи предложенията за създаване на база данни, както и за съхраняване на данни за самолетни пасажери.

[21] Виж http://www.volkszertreter.de/2008/03/28/n-tvde-fingerabdrucke-der-eu-burger-brussel-plantdatenbank/

Илия Троянов
Илия Троянов (род. 1965) е немски писател, преводач и издател от български произход.
Други статии от този автор
Посетители: 192

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 30 минути
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 4 часа
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 8 часа
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 22 часа
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    А господин Кунев нека си... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Не че нашенските... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не зазвуча... преди 2 дни
  • Петър писа Още
    абсолютно се съгласявам... преди 2 дни
  • Ангелова писа Още
    Стига вече с този народ,... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, в духа на... преди 2 дни
  • константин еленков писа Още
    ПОКАЯНИЕ, - достойно и за... преди 2 дни
  • Коледари писа Още
    Какво е глад? Липса на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Според други данни... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Исторически факт е, че... преди 5 дни
  • Златко писа Още

    Добре дошли в страната... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Едно допълнение към... преди 6 дни
  • Милош писа Още
    Симо Соколов или... преди 1 седмица