Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2016 06 one percent

 

Няма смисъл да се преструваме, че онова, което очевидно се е случило, всъщност не се е случило. Най-горният един процент американци днес прибират почти една четвърт от националния доход, всяка година. Изказано като богатство, а не като доходи, горният един процент контролира 40 процента. Техният късмет в живота се е подобрил значително. Преди двадесет и пет години съответните цифри бяха 12 процента и 33 процента. Една възможна реакция на това е да се възхваляват изобретателността и енергията, които са донесли добър късмет на тези хора и да се твърди, че надигащият се прилив повдига всички лодки. Но тази реакция би била погрешна. Докато горният един процент са наблюдавали как доходите им нарастват с 18 процента в хода на последното десетилетие, онези от средата наблюдават как на практика доходите им спадат. За мъжете със само средно образование спадането е главоломно – 12 процента само за последния четвърт век. Целият растеж от последните десетилетия – а и още повече – е отишъл при онези от върха. От гледна точка на равенството на доходите Америка е по-назад от всяка страна в старата, закостеняла Европа, която президентът Джордж У. Буш толкова презираше. Сред най-близките ни съответствия се намират страни като Русия с нейните олигарси и Иран. Докато много от старите центрове на неравенство в Южна Америка, като например Бразилия, се опитват през последните години, и то доста успешно, да подобрят състоянието на бедните и намалят разликите в доходите, Америка позволява на неравенството да расте.

Икономистите открай време са се опитвали да оправдават огромните неравенства, които са изглеждали толкова тревожни в средата на 19 век – неравенства, които са само бледи сенки на онова, което наблюдаваме в Америка днес. И оправданието, което са измислили, е било наречено „теория за пределната производителност“ [marginal-productivity theory]. Накратко, тази теория обвързва по-високите доходи с по-висока производителност и по-висок принос към обществото. Това е теория, която винаги е била високо ценена от богатите. Свидетелствата за нейната валидност обаче си остават тънички. Корпоративните шефове, които спомогнаха за появата на рецесията от последните три години – чийто принос към обществото ни и към собствените им компании е бил масивно-негативен – в края на краищата получиха гигантски премии. В някои случаи компаниите бяха толкова засрамени от наричането на подобни награди „премии за постижения“, че се чувстваха принудени да сменят названието с „премии за задържане“ (ако и единственото нещо, което беше задържано, да бяха лошите постижения). Хората, които са направили големи положителни приноси за нашето общество – от първопроходците в разбирането на генетиката до начинателите на Информационната епоха – са получавали трохи в сравнение с онези, които са отговорни за финансовите новаторства, довели световната икономика до ръба на колапса.

Някои хора поглеждат към неравенството на доходите и свиват рамене. Че какво толкова, ако един човек печели, а друг губи? Онова, което има значение, твърдят те, е не как се разпределя сладкиша, а размерите му. Този аргумент е фундаментално погрешен. За една икономика, в която повечето граждани живеят все по-зле с всяка изминала година – една икономика като тази на Америка – не е много вероятно да се справя добре в дългосрочен план. И за това има няколко причини.

Първо, увеличаващото се неравенство е обратната страна на нещо друго: смаляващите се шансове. Всеки път, когато намалим равенството на шансовете, това означава, че не използваме един от най-важните си ресурси – хората – по възможно най-продуктивния начин. Второ, много от изкривяванията, които водят до неравенство – като например онези, свързани с монополите или с преференциалното данъчно облагане за специални интереси – подкопават ефективността на икономиката. Това ново неравенство постепенно създава нови изкривявания, които подкопават ефективността още повече. За да дам само един пример, прекалено много от нашите най-талантливи млади хора, виждайки астрономическите възнаграждения, отиват в сферата на финансите, вместо в области, които биха довели да една по-производителна и по-здрава икономика.

Трето и може би най-важно, една модерна икономика изисква „колективно действие“ – тя се нуждае от това правителството да инвестира в неща като инфраструктура, образование и технологии. Съединените щати и светът спечелиха много от правителствено-насърчаваната развойна дейност, която доведе до появата на Интернет, до различни придобивки в здравеопазването и т. н. Но Америка е страдала дълго време от прекалено слаби инвестиции в инфраструктурата (погледнете състоянието на нашите автомагистрали и мостове, нашите железопътни линии и летища), в базисните изследвания, както и в образованието на всички нива. А в тези области предстоят още повече съкращения.

Нищо от това не би трябвало да ни изненадва – това просто е нещото, което се случва когато разпределението на богатството в обществото стане прекалено едностранчиво. Колкото по-разделено стане едно общество от гледна точка на богатството, толкова по-малко желание имат богатите да харчат пари за общите нужди. За тях няма нужда да разчитат на правителството за неща като паркове, образование, медицинска помощ или обществени потребности – те могат да си купят всички тези неща сами. В хода на този процес те се отдалечават все повече от обикновените хора, губейки всякаква емпатия, която може и да са изпитвали някога. Освен това те се страхуват от едно силно правителство – такова, което би използвало властта си, за да изземе определена част от богатството и да я инвестира за общото благо. Горният един процент може и да се оплаква от вида правителство, който ние имаме в Америка, но всъщност те го харесват точно такова, каквото си е: с прекалено вързани ръце, за да може да преразпределя, и прекалено разделено, за да може да въвежда нещо друго освен намаляване на данъците.

Икономистите не са напълно сигурни как да обяснят напълно все по-увеличаващото се неравенство в Америка. Обичайната динамика на търсене и предлагане със сигурност играе определена роля: трудоспестяващите технологии намаляват търсенето на множество „добри“ средно-класови, от типа „синя якичка“, работни места. Глобализацията пък създава световен пазар на труда, на който скъпи, неквалифицирани работници в Америка се конкурират с евтини неквалифицирани работници отвъд океана. Социалните промени също играят роля – например чрез упадъка на професионалните съюзи, които някога са представлявали една трета от американските работници, а днес представляват само около 12 процента.

Но една голяма част от причините, поради които днес имаме толкова много неравенство е в това, че горният един процент желаят точно това. Най-очевидният пример включва данъчната политика. Намаляването на данъците върху печалбите от капитал, което е начинът, по който богатите добиват голяма част от приходите си, дава на най-богатите американци нещо много близко до безплатно пътуване. Монополите и почти-монополите винаги са били източник на икономическа власт – от Джон Д. Рокфелер в началото на миналия век до Бил Гейтс в края му. Хлабавото прилагане на антимонополното законодателство, особено по време на управленията на републикански правителства, е било божия благодат за горния един процент. Голяма част от днешното неравенство се дължи на манипулации на финансовата система, направени възможни от промени в правилата – манипулации, купени и платени от самата финансова индустрия, една от най-добрите ѝ инвестиции за всички времена. Правителството зае пари на финансовите институции при близо 0 процента лихви и им предостави щедри финансови помощи при изгодни условия, когато изглеждаше, че всичко друго е пропаднало. Регулаторите си затвориха очите за липсата на прозрачност и конфликта на интереси.

Когато се види самия обем на богатството, контролирано от горния един процент в тази страна, човек се изкушава да види в нашето нарастващо неравенство един вид чисто американско постижение – започнали сме далеч назад, но днес вече си правим неравенство на световно ниво. Пък и изглежда така, сякаш ще се придържаме към това постижение в хода на още много години, защото онова, което го прави възможно, се усилва от само себе си. Богатството поражда власт, която пък поражда още повече богатство. По време на скандала със спестяванията и заемите от 1980-те – един скандал, който по днешни мерки изглежда почти скромен – банкерът Чарлз Кийтинг беше запитан от една комисия на Конгреса дали онези 1.5 милиона долара, които е разпределил сред неколцина подбрани държавни служители, са в състояние да купят реално влияние. „Със сигурност се надявам да бъде така“, отговори той. Върховният съд, в скорошното си решение, наречено Обединените граждани, утвърди тържествено правото на корпорациите да си купуват управлението, [което желаят], като премахна ограниченията върху предизборните дарения. Личното и политическото днес се намират в префектна симбиоза. Буквално всички сенатори на САЩ, както и повечето от представителите в Конгреса, са членове на горния един процент когато встъпват в длъжност, биват държани на служба чрез парите на горния един процент и знаят, че ако служат добре на горния един процент, ще бъдат възнаградени от горния един процент когато напуснат. Общо взето, ключовите политическ фигури от изпълнителната част на правителството, които решават въпросите на търговските и икономически политики, също идват от горния един процент. Когато фармацевтичните компании получат подарък за билиони долари [a trillion-dollar gift] – примерно чрез законодателство, забраняващо на правителството, най-големия купувач на лекарства, да се пазари за цената им – това не би трябвало да учудва никого. И никакви челюсти не трябва да увисват когато стане ясно, че от Конгреса не може да излезе данъчен закон, в който да не се съдържат големи данъчни облекчения за богатите. Имайки пред вид властта на горния един процент, именно това е начинът, по който човек би очаквал да функционира тази система.

Неравенството в Америка изкривява обществото ни по всеки мислим начин. Налице е например едно добре документирано следствие от него, засягащо начините на живот – а именно: хората извън горния един процент започват все по-често да живеят далеч над възможностите си. Икономиката, в която благоденствието се процежда надолу, може и да е химера, но обществото, в което имитирането на богатите се процежда надолу, е напълно реално. Неравенството масивно изкривява външната ни политика. Горният един процент рядко служи в армията – реалността е, че една „изцяло-доброволческа“ армия не може да плаща достатъчно високи заплати, за да привлича техните синове и дъщери, а патриотизмът си има граници. Освен това най-богатата класа не усеща кой знае какво ощипване от по-високите данъци когато държавата започне война: парите на заем ще платят за всичко това. Външната политика е по дефиниция нещо, в което става дума за балансиране на национални интереси и национални ресурси. Но когато за това е отговорен горният един процент, който не плаща никаква цена, идеята за неща като баланс и ограничения изхвръква през прозореца. Няма ограничения за авантюрите, които могат да се предприемат; корпорациите и подизпълнителите могат единствено да спечелят. Правилата на икономическата глобализация също са направени така, че да облагодетелстват богатите: те насърчават конкуренцията между страните за бизнес, която пък намалява данъците за корпорациите, отслабва защитите в областите на здравеопазването и околната среда и подкопава онова, на което преди се е гледало като на „основни“ права на трудещите се, които включват правото на договаряне [bargaining]. Представете си как би изглеждал светът, ако вместо това правилата биха били направени така, че да окуражават конкуренцията между отделните страни за работници. Правителствата щяха да се надпреварват в предоставянето на икономическа сигурност, ниски данъци за обикновените получатели на заплати, добро образование и чиста околна среда – все неща, от които се интересуват работниците. Но горният един процент няма нужда от това да се интересува.

Или, казано по-точно, те си мислят, че няма нужда да се интересуват. От всички разходи, наложени на обществото ни от горния един процент, може би най-големият е този: ерозията на чувството ни за идентичност, в което честната игра, равенството на възможностите и чувството за общност са толкова важни. Америка дълго се е гордяла с това, че е честно общество, в което всеки има еднакви шансове да се придвижи напред, но статистиките указват нещо по-различно: шансовете на бедните граждани или дори на онези от средната класа, да се издигнат до върховете на Америка, са по-малки от онези в много страни от Европа. Картите са разпределени в техен ущърб. Именно това усещане за една несправедлива система без шансове беше нещото, което постави в ход скорошните конфликти в Близкия изток: увеличаващите се цени на храните, в комбинация с увеличаващата се и постоянна младежка безработица, послужиха като подпалки за огъня. С нива на младежката безработица в САЩ от около 20 процента (а по някои места и сред някои социо-демографски групи, два пъти по-високи); с един от шест американци, търсещ работно място с пълна заетост, но неспособен да го намери; с един от всеки седем американци, живеещ от купони за храна (и приблизително същия брой хора, страдащи от „хранителна несигурност“) – имайки пред вид всичко това, налице са ясни свидетелства, че нещо е блокирало прословутото „просмукване надолу“ от горния един процент към всички останали. Всичко това има предсказуемия ефект да предизвиква отчуждение – отказът от гласуване сред хората в 20-те си години възлизаше при последните избори на 21 процента, напълно сравним с нивото на безработица.

През последните седмици наблюдавахме как милиони хора излизат по улиците, за да протестират срещу политическите, икономически и социални условия в потисническите общества, в които живеят. Бяха свалени правителствата в Египет и Тунис. Протести избухнаха в Либия, Йемен и Бахрейн. Управляващите семейства по други места в региона гледат нервно откъм прозорците на климатизираните си вили – дали те няма да бъдат следващите? И тревогите им са напълно оправдани. Това са общества, в които една нищожна част от населението – по-малко от един процент – контролира лъвския пай от богатството; където богатството е основният определител на властта; където вкоренената корупция от един или друг вид се е превърнала в начин на живот; и където най-богатите често пречат активно на политиките, които биха подобрили живота на хората като цяло.

И когато наблюдаваме народния гняв по улиците, един от въпросите, които би трябвало да си задаваме е този: кога всичко това ще дойде в Америка? По много важни начини собствената ни страна е станала като някое от тези далечни, тревожни места.

Алексис дьо Токвил веднъж е описал онова, в което е виждал специфичната гениалност на американското общество – нещото, което е наричал „собствен интерес, разбран правилно“. Последните две думи тук са ключови. Всеки притежава собствен интерес в тесния смисъл на думата: искам онова, което е добре за мен, тук и сега! Но собственият интерес, „разбран правилно“, е нещо по-различно. Той означава да се разбира това, че да се обръща внимание на собствения интерес на всички други – с други думи, на общото благоденствие – е на практика предусловие за окончателното собствено благоденствие. Токвил не иска да каже, че в тази умонагласа има нещо особено благородно или идеалистично – на практика той казва точно обратното. Това е белег на американския прагматизъм. Онези хитри американци са разбирали един базисен факт: да се грижиш за другия не е нещо, добро само за душата. То е добро и за бизнеса.

Хората от горния един процент имат най-добрите къщи, най-доброто образование, най-добрите доктори и най-добрите начини на живот, но има едно нещо, което парите изглежда не са успели да им купят: разбирането за това, че собствената им съдба е обвързана с това как живеят останалите 99 процента. Ходът на човешката история ни показва, че горният един процент в края на краищата научава и това. По правило – прекалено късно.

2011 г.

Източник

Джоузеф Стиглиц
Джоузеф Стиглиц е американски икономист, автор и професор в Колумбийския университет. Носител е на нобелова награда от 2001 и на Медал „Джон Бейтс Кларк“ (1979). Бивш старши вицепрезидент и главен икономист на Световната банка. Той е може би най–известният съвременен икономист с леви убеждения и с критични виждания за глобализацията и икономистите на свободния пазар, които нарича „фундаменталисти на свободния пазар“.
Посетители: 189

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 29 минути
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 4 часа
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 8 часа
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 22 часа
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    А господин Кунев нека си... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Не че нашенските... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не зазвуча... преди 2 дни
  • Петър писа Още
    абсолютно се съгласявам... преди 2 дни
  • Ангелова писа Още
    Стига вече с този народ,... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, в духа на... преди 2 дни
  • константин еленков писа Още
    ПОКАЯНИЕ, - достойно и за... преди 2 дни
  • Коледари писа Още
    Какво е глад? Липса на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Според други данни... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Исторически факт е, че... преди 5 дни
  • Златко писа Още

    Добре дошли в страната... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Едно допълнение към... преди 6 дни
  • Милош писа Още
    Симо Соколов или... преди 1 седмица