Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

 2016 05 Jamil Harmanli
Джамил и приятелите му от Харманли с две от момчетата от администрацията на лагера (четвърти и шести от ляво на дясно): „Снимай, снимай ни с коменданта!“
Снимка: Фелия Барух

 

Защо?

Появата на бежанци в Родината внезапно обърка голяма част от българите и представата им за света и себе си. Бяхме свикнали българите и техните деца да заминават безпрепятствено за чужбина. Изведнъж се оказа, че в България започват да пристигат, макар и с препятствия, чужденци – бежанци, мигранти, със своите деца. Хвалехме се с традиционната си толерантност и гостоприемство – спасили сме си евреите през Втората световна война, мирно сме съжителствали с турци и арменци (за ромите няма как да се похвалим, но ромите са си виновни…), а изведнъж толерантността ни се сломи и гостоприемството замря… Събитията в селата Розово и Ковачевци от април и септември 2014 година, когато розовчани изгониха 17 бежанци, настанени в една къща, а хората от Ковачевци не допуснаха 12 деца бежанци в местното училище, са достатъчно красноречиви за „гостоприемството“ и „толерантността“ ни. Разбира се, имаше и има доста доброволци, правозащитници, местни хора, които приемат и помагат на бежанците, но като цяло обществото ни е настроено негативно към тях.

Любопитно е, че според изследване на агенция „Галъп“ от септември 2015 година за 61 на сто от анкетираните „Бежанците са изпаднали в беда хора, човешко е да им помагаме“, а на друг въпрос от същото проучване 47 на сто ги определят като „заплаха за националната сигурност“. Очевидно има дилема в масовото съзнание, комбинация на вина и страх. В средата на декември 2015 година обаче, след атентатите в Париж, същата агенция регистрира, че 83 на сто от българските граждани заявяват, че страната ни трябва да затвори границите си за бежанци и имигранти – дилемата е намерила своя категоричен отговор, съчувствието е изчезнало, заплахата е надделяла, реалните човешките лица са се размили в анонимната потенциална заплаха.

Въпросът, който искам да поставя, е защо голяма част от българското население така панически се страхува от бежанците и имигрантите, след като около 2 милиона българи са емигранти; защо съчувствието в беда така лесно преминава в страх и отхвърляне. Този въпрос е обсъждан и има много отговори: някои засягат бедността на значителна част от българите и страха да не им се отнеме и малкото, което имат, за да се даде на идващите чужденци; други визират терористичните актове и обвързването им с бежанците; трети – демонизирането на исляма като религия и т.н. Отговорът ми ще се фокусира върху анализ за усещането за несигурност в голяма част от българите, водещо до форми на ре-традиционализация, връщане в донякъде предмодерни форми на затворености фамилиарност и комбинирано с формирано от медиите съзнание, че се живее в отворен глобален свят, където заплаха дебне отвсякъде. Този сблъсък между обживения, познат, обозрим, предвидим свят на повтарящото се рутинно всекидневие, затворено в света на близките ни, с видения по телевизията непознат, огромен, особен, непонятен, затова пълен с опасности и странни хора свят провокира конфликт, но на две различни нива. Между „нас“ и „нашия“ „реален“ живот и възприемания като реален, но всъщност виртуален Друг, въобразен не просто като Чужд, а като „врага пред портата“, и неговия непонятен, опасен свят. Същата техника използва ДАЕШ – тя постоянно излъчва виртуални образи, които се опредметяват в реалния ни свят. А реално случилите се терористични атаки веднага се приписват на този виртуален враг. Този „сблъсък“ на различни полета, на различни възприятия, замъглява погледа, обърква реалното с виртуалното. И в крайна сметка може да предизвика съвсем реален конфликт, но не между виртуални образи и въобразени врагове, а между живи хора.

Несигурният свят и хралупата на познатото

Повечето социологически изследвания показват, че мнозинството българи са притеснени, неуверени в бъдещето, не са оптимисти, не са особено щастливи. Не вярват на институциите и не вярват на съгражданите си. Изследвания на ценностите от сравнително далечните 2006 и 2007 година, проведени от „Алфа Рисърч“ по поръчка на ИОО и ЦЛС, показват, че най-значимите неща за голяма част от българите са сплотеното семейство (посочено и в двете години с 84 на сто), спокойствието, сигурността, „класирани“ и сред младите, и старите с около 80 на сто и в двете години. Избира се не кариерата, а семейството; не промяната, а сигурността; не интересният живот, а спокойствието; не по-високият жизнен стандарт, образованието, правото да избираш… Най-големите опасения на хората според отговорите на друг въпрос са свързани с мисълта, че животът ще става все по-несигурен; на второ място е страхът, че престъпността ще нараства. Вероятно се ревитализира старата максима „Моят дом е моята крепост“, която остава сравнително стабилна в несигурния свят. На семейството си човек може да разчита: средната стойност на доверието в роднините– при максимална 10 – е 7,4 за 2002 г., 7 за 2006 г. и около 8 за 2007 г.

Изследванията са стари, но едва ли ситуацията се е променила много сега – става дума за стабилни ценностни нагласи. Значимостта на семейството и сигурността се потвърждава и от по-нови изследвания. Жаждата за сигурност е знак за преживяване на обратното – несигурност. Несигурността сякаш е постоянен спътник на повечето българи след 1989. Изследване на „Алфа Рисърч“ от ноември 2014 година констатира, че повечето българи възприемат като една от основните причини за тази несигурност „прехода“. Така нареченият преход вероятно се усеща като ускорен пубертет, бързо израстване с всички негови проблеми, стресове и депресии – защото е преход към поемане на отговорност за собствения живот, откъсване от „грижите“ на държавата-майка, колкото и оскъдни да са били те. Към тази непреминаваща „преходна“ тревожност допълнително се наслагват серия кризи и заплахи – постоянстваща криза на живота в България, световна финансова криза, криза на Европейския съюз, терористични и геополитически заплахи. Живеенето в постоянна несигурност изморява, изтощава, би могло да е самоубийствено, ако не се намери антидот – остров на спокойствието и сигурността. И да, този остров във взривявания от кризи свят е обозримата близка среда край нас, която, макар и постоянно в напрежения, все още издържа на кризите – семейството. Серия изследвания постоянстващо показват значимостта на семейството. И това не е изненада. Още в далечната 1977 година известният американски социолог Кристофър Лаш нарече семейството „убежище“ в един „безсърдечен свят“.

В същите две изследвания на въпроса „Какво е преди всичко за вас България?“ 68 на сто през 2006 г. и 79 на сто от анкетираните през 2007 г. отговарят „семейството“. А Европейското изследване на ценностите от 2008 г. и Европейското социално изследване, поставило въпроса „Към коя от следните географски групи смятате, че принадлежите преди всичко?“, показват, че най-голяма част от българите се идентифицират с мястото, където живеят. Така род, родно или място на живеене и родина се обвързват като мястото на обична принадлежност.

Оказва се, че съвременното динамично, глобализиращо се, рисково общество предизвиква една по-скоро предмодерна реакция – затваряне в сигурното, в познатото, търсене на спокойствие, връщане в семейството. Многото рискове раждат копнеж към сигурност. Постоянстващата промяна, „преходът“ – стремеж към спокойствие. Отвореността към света – затвореност в познатото. В семейството, в родното място. Докато модерните нации се създават, като преодоляват партикулярността на локалното, конструират общ надродов и надлокален произход, който се превръща и разгръща в национална история, и закрепват новосъздадената въобразена общност в определена територия, в момента се случва обратното. Вече съществуващата и утвърдена национална „родина“ се свежда до „родата“, „родителите“, „родното място“. Оттам преходът към „родовата“ кръв е къс. Националното се етнизира и се обвързва с най-близкото – семейството, родното място. Така разбраното родно не е въобразена общност, ако ползваме понятието на Б. Андерсън за нация, не е хоризонтална свързаност на хора, които не се познават, то е „лице в лице“ отношение, стъпващо на познанствена близост. Локалното, фамилиарното се обвързват с националното, родното. Опазването на мястото, където живеем и сме родени, се отъждествява с опазването на Родината и обратно. Тази обвързаност е предпоставка за появата на местни, генерализирани като националистически и визиращи локалността идеологии. Когато над този познат, може би скучноват, но все пак сигурен „наш“ свят се надигнат „вълни“ от бежанци (фразата, използвана в медиите), които искат да „нахлуят“ в изградената хралупа на спокойствието, сблъсъкът между малкото затворено убежище и „вълната“ изглежда драматичен и разрушителен. Бежанците се привиждат не като хора в беда, а като беда за „моите хора“, като заплаха, враг. И колкото повече наближават моя град, квартал, улица, къща, толкова повече заплахата се уголемява. Нека отиват в Европа, но да не са близо до мен. Впрочем това се отнася не само за бежанците, но и за всички чужденци, които решават да живеят групово някъде – така преди години хората от Елхово възприемаха заселващите се в околността британци като разрушителна за съжителството им опасност, като „мангали“, по принцип обидна за тях дума, която не се отнася до „нашите цигани, хора като нас“. Мисля, че е ясно, че написаното дотук не е оправдание за това поведение, то е опит за разбиране на ирационалния страх, водещ до отхвърляне по презумпция на идващите отвън хора.

Въобразените „Те“

За разлика от „нашия“ реален свят, в който всеки човек и място си имат свое име, резултат от обживяна история, назоваването на непознатите бежанци или мигранти е подсказано от медиите, от „хората“, а подадените етикети бързо прилепват към бежанците/мигрантите. И колкото повече отговарят на тлеещия страх от идващите „чужди“, толкова по-устойчиви стават. Така „терористи“ някак се закачи безпроблемно към „група млади, здрави мъже“, независимо дали сред тях има стари и болни, независимо от етноса, религията, от самите хора. Пишейки това, не изключвам възможността и терористи да преминават границата, но идентификацията им трябва да е работа на сериозно полицейско разследване, а не на спонтанно организирали се ловни дружинки и „герои“ от типа на Динко от Ямбол, който в репортаж на бTV от 18.02. 2016 година бе представен като „Мъж от Ямбол залавя нелегални имигранти с голи ръце“.

В проведено изследване от Милена Николова през януари и февруари 2016 година в Харманли на въпросите ѝ какво мислят за настанените в Регистрационно-приемателния център бежанци и откъде черпят впечатленията си за тях, повечето отговори се базират не на реални срещи с бежанците, а на чутото и видяното от телевизията.

На въпроса на Милена Николова „Какво знаете за бежанците?“, откликът е следният: „Ами от това, което виждам, пък и това, което чувам по телевизията. Но не съм с добри впечатления. В смисъл, че повечето са млади мъже и то е ясно, че те не са такива бежанци, които бягат от войната. Това са някакви техни схеми сигурно. Иначе семействата, които бяха тука, не са лоши хора“. И продължава за личните впечатления: „Ами… жените… съвсем нормално се държат с нас… Хора като всички нас. Мъжете обаче… нормално, но все пак… точно когато беше масово навлизането им тука, просто из целия град бяха плъзнали и човек не можеше да се разхожда никъде спокойно по улиците, защото вечер ги намирахме из всяка една пресечка“. Още отговори: „Абе, мани, не мога да ги трая, к‘о ша ми са разкарват!“. „Абе кажи, бе човек, някой нападнали ли са?“ „Абе нищо не са направили, не мога да ги трая, мани ги с тея чалми!“ Друг отговор: „Абе нищо не са ни направили, ама не го знаеш какво мисли и какво може да направи“. Жена, която работи в кафе-пицария и е в постоянен непосредствен контакт с бежанците, споделя обаче само позитивни впечатления: „Те (бежанците – бел. авт.) са много възпитани, много! Никой път няма да те навикат, да те нагрубят. Имало е, за мене специално казвам, имало е моменти в пицарията, когато съм била… нали… бавила съм се, имам много работа. И само се обръщам и им казвам „Сори, сори!“. Никога, никога не е имало проблеми, никога! Или тук в кафето, когато дойдат, може след два часа да му занеса кафето, никой път няма да препира, да ме нагруби, никога! Те виждат, че ние имаме много работа“. Но тези отзиви са по-редки. Почти всички отговори следват схемата: бежанците нищо не са ни направили, нормално се държат, някои интервюирани дори подчертават, че „те“ се държат възпитано, „те“ са „хора като всички нас“, но „нямам добри впечатления“, „не знаеш какво мислят“. И, представете си, те се разхождат из града… Макар да са „хора като всички нас“, речникът си служи с думи, подходящи за влечуги – „плъзнали“, „намирахме ги“, а не „виждахме ги“ или „срещахме ги“. Подобна възмутена изненада се появи и от хора, живеещи в квартала край РПЦ в „Овча купел“: мъжете бежанци се събирали пред блоковете, разговаряли, смеели се дори, а това за живеещите там българи изглежда недопустимо и опасно. Като особена заплаха се възприемат групите от мъже, но и жени дори. Въобще ходенето по групи, дори да са двама-трима души, се привижда като опасност. Защото „не го знаеш какво мисли и какво може да направи“.

И така, повечето негативни представи за бежанците са стереотипни, „закачени“ в съзнанието на хората от някой анонимен „предавател“, най-вече от телевизията. Независимо от като цяло позитивните впечатления при по-близък контакт с тях, виртуално излъченият негативен етикет остава. Страхът от нарушаването на рутинното ни всекидневие възпроизвежда и дори затвърждава този негативен стереотип.

Проведеното през 2012 година Европейско социално изследване (ESS) показва, че българите са на първо място сред изследваните респонденти от 30 страни по часове, прекарани пред телевизорите. Ето защо посланията, излъчени от „малкия екран“, имат голямо значение. Още повече че визуалният образ, съчетан с определен текст, особено ако текстът е сугестивен, застива в съзнанието като стабилен мит, т.е. като непроблематизирано убеждение. Така бягащите от беда измъчени конкретни хора – бежанци, имигранти – стават безлики, застиват във виртуален митологизиран образ, който е групов, анонимен и плашещ, ако се съчетае с епитетите „терорист“, „обвързан с „Ислямска държава“. По същия начин безскрупулните жестоки терористи от „Ислямска държава“, със самото си назоваване „Ислямска държава“ вече са провокирали правенето на връзка ислям – тероризъм и са стартирали процес на демонизиране на изповядващите ислямска религия. Така в един момент, без да се усетим, мюсюлманите ще се привидят като потенциални врагове терористи. Обвързването на образ с послание (което е митотворчески акт), на терористи с ислям или обратно е много опасна игра.

Допълнително употребата на думи като „заплаха“, „вълна от бежанци“, „пришълци“ постепенно обсебва езика ни и нагнетява напрежението. Конкретните бежанци се дехуманизират и се превръщат в символ на страховито бъдеще.

„Езикът е най-страшната форма на фашизъм“ беше написал някъде Роланд Барт. Голяма част от медиите ни карат да вярваме, че „Варварите ще пристигнат днес“ (Кавафис). Топката е задвижена и ние ще виждаме това, което ни е казано. На свой ред възприеманите като „заплаха“ и „врагове“ бежанци, негативно белязани с „те“, ще привидят враг до себе си. Виртуалната им маска ще произведе сходна враждебна маска на неприемащите ги хора. И така виртуалната опозиция на различни „маски“ може да предизвика реален конфликт между живи хора.

Възможна ли е срещата между „нас“ и „тях“?

Възможна ли е среща между реалните хора, българи, охраняващи ревниво границите на сигурния си познат свят, и виртуалните образи на хората, пресичащи националните ни граници? Да, ако държавните институции, медиите, всички ние се опитаме да се вгледаме в лицата на тези хора, ако се опитваме да разберем персоналните им истории, техните страхове и надежди. И за институциите за национална сигурност това по-внимателно вглеждане би било по-полезно, защото може да открият конкретни опасни лица сред пресичащите границата. И за медиите може да бъде по-интересно да представят човешки съдби, а не абстрактни клишета. А и за нас, живеещите тук, би било добре да надзърнем от хралупата, да отключим любопитството си и да се опитаме да се срещнем с различните от нас хора лице в лице. И чак тогава да отсъдим дали са врагове, или приятели, или просто „хора като нас“. Знам, че това послание ще бъде квалифицирано на свой ред като абстрактно, неразумно и утопично, но само така срещата може да се състои – между реални хора в реална ситуация. Иначе битката между виртуални образи от гледна точка на въобразени заплахи може да завърши с реален сблъсък. И още нещо, най-добрият антидот срещу стереотипите и митовете е рационалният поглед към тях, вглеждането в аргументи и данни. Ако погледнем данните на страницата на Държавната агенция за бежанците, ще видим, че броят на лицата, потърсили закрила в България, макар и нарастващ, не е чак толкова голям: през 2012 г. те са 1387, през 2013 г. – 7144, през 2014 г. – 11 081, през 2015 (до октомври включително) – 16 283. Броят на лицата, потърсили закрила през януари 2016 година, е 1966 от 13 държави (и лица без гражданство). Предоставен е статут на бежанец на 47 лица от 4 държави, а хуманитарен статут – на 18 души от 2 държави. Откази за предоставяне на статут на бежанец са получили 33 лица от 14 държави. Ако се доверим на тези данни, ще разберем, че по-точната метафора за пристигащите бежанци би била „капка в морето“ отколкото „вълна“. Така в заключение, за да бъде срещата ни с бежанците възможна, трябва просто да се придържаме към базови европейски ценности – любопитство, уважение към конкретната личност и рационална оценка на случващото се, т.е. към хуманизъм и разум. За да бъде тази среща осъществима, а не утопична, е необходимо разработването на конкретни политики както на „срещане“ на идващите, така и на потенциална интеграция. Категорично трябва да се бламира „опаковането“ на всички преминаващи границата в рубриката „заплаха“, „реална опасност“. Фокусът трябва да е в наказването на каналджиите, а не в прекарваните от тях хора. Не е ясна, не е съобщена, не е дебатирана интеграционната ни политика. Нужно е да виждаме лицата на бежанците, да чуваме техните житейски истории, за да разбираме както по-добре големия свят край нас, така и населяващите го много и най-различни хора. Несигурността не се преодолява със затваряне в хралупи – случайни дупки в неравния терен на „майката Земя“. Тя се преодолява с осъзнаване на рисковете в големия, непознат свят и пред човечеството. С разпознаване на истинските от въобразените опасности. И с противодействието на значимите, а не на мнимите заплахи.

Препубликува се от „Непознатият друг“,
Фондация Фотофабрика, София 2016, стр. 58-65

Петя Кабакчиева
Петя Кабакчиева е доцент в катедра Социология на СУ „Св. Климент Охридски“. Участвала е в много изследвания. Автор е на книгата „Гражданското общество срещу държавата“ (2001). В момента я вълнуват основно два въпроса: как е възможна посткомунистическата промяна; как се съотнасят локалното – националното – глобалното.
Други статии от този автор
Посетители: 163

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 14 часа
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 15 часа
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Хора, не приемайте... преди 18 часа
  • Mustafa писа Още
    мария недева писа:
    Много обективен анализ...
    преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А тук – един по-стар... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето и текста на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А ето тук и най-точният... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    След около две седмици... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Чрез личните си... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Може би е по-добре да не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Текстът е брилянтен,... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    означава ли, че ако... преди 2 седмици
  • Аллахкерим писа Още
    Тра-ла-ла. Щом ти харесва,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Риби в аквариум;... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е чак безсмислица, но... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Иван Димитров е задал... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Присъединявам се към... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    На проведената 20 юни 2017... преди 2 седмици
  • Р. Казаков писа Още
    Текстът е великолепен,... преди 2 седмици
  • Бойко Стефанов писа Още
    Не е необходимо да се... преди 3 седмици
  • Нина Стоянова писа Още
    Г-жо Кралева, след... преди 3 седмици
  • abdu писа Още
    Много ми харесва този текст! преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ok, нека да разгледаме... преди 3 седмици