Дискусии – Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2016 05 Canadian multiculturalism

 

Въведение

От 1971 насам Канада официално възприема себе си – от убеждение и с гордост – като мултикултурно общество. Предизвикателството на мултиетническата структура на страната се посреща от близо половин век насам чрез философията и политиката на мултикултурализма.

До този момент Германия се занимава доста неохотно с въпроса как да се отнася към своите все по-нарастващи етнически малцинства. В продължение на около две десетилетия беше разпиляна доста много политическа енергия около различни усилия за отблъскване на нежелани заселници. Дискусиите около една премислена концепция за миграцията и интеграцията на пристигащите в Германия имигранти се усилиха едва през последните години[1]. В науката обаче разсъжденията по повод „мултикултурното общество“ си остават дифузни, тъй като това понятие бързо беше стилизирано и превърнато в емоционално натоварена, ритуализирана тема.[2]

За германците обаче би било полезно да хвърлят един поглед към Канада. Там те ще могат да наблюдават един вариант на мултикултурализма in statu nascendi et agendi[3], при което може би ще осъзнаят, че могат и сами да научат нещо от „мултикултурния модел Канада“, а също и да приложат наученото в собствените си дебати, свързани с темата за миграцията.

I. „Етническата мозайка“ на Канада

В многообразното, високо диференцирано и мултиетническо население на Канада могат да се различат четири основни групи: според последователността на заселването им в Северна Америка това са (1) първичните жители на страната, (2) така наречените „нации-основателки“, тоест англо- и френско-езичните канадци, (3) дошлите по-късно европейски малцинства и (4) така наречените „видими малцинства“ от страните на Третия свят, които по правило са се заселили в Канада от 1970-те години насам.

1. „Първите нации“, каквото от няколко години насам е официалното название на първичните жители на страната („индианци“, „ескимоси“ и „метиси“), са населявали Канада в хода на много хилядолетия и са притежавали голямо разнообразие от култури. В наше време те са изтласкани встрани и назад от многобройните вълни от по-късни заселници, като въпреки това запазват културното си разнообразие (11 различни езикови семейства, над 600 различни „групи“). От чисти семейства на първични жители в момента произхождат само около 600,000 души от общо 29,6 милиона жители на Канада (1,9 процента от населението). Ако към тях се причислят и наследниците на смесени бракове, при които един от прародителите е бил първичен жител, то това са около 1,3 милиона души, тоест 4,5 процента от населението.

2. Двете доминиращи заселнически групи в канадската етническа мозайка – от гледна точка на броя, културното и политическото им влияние – са англо- и франко-канадците. Тъй като са колонизирали площта на страната и са основали модерната канадска държава, те се наричат „нации-основателки“. Допреди сто години хората от такъв произход са съставлявали все още около 90 процента от населението, но пропорционалният им брой намалява непрекъснато. През 2001 г. само около една трета от канадското население се е състояла от чисто британски, френски или „канадски“ семейства, а по-голямата част (54 процента) идва междувременно от смесени семейства.

3. Третата по големина група – европейските малцинства – е пристигнала в страната на две големи вълни: първата в прехода от 19 към 20 век (когато се е извършвало голямото заселване на канадския Запад), а втората – малко след Втората световна война, когато икономическият бум е довел до огромно търсене на работна ръка. Почти една трета от канадското население се състои от такива хора; най-голямата група сред него са немските канадци (2,7 милиона), следвани от италианци, украинци, холандци, поляци и норвежци.

4. Така наречените „видим малцинства“ (почти три милиона азиатци, както и около един милион чернокожи, латиноамериканци и араби – през 2001 г.) са се превърнали в многочислен сегмент от населението едва през последните три десетилетия. През 1967 г. в Канада е въведен изключително важен Закон за емиграцията – т. нар. „далтонистка“, тоест сляпа за цвета на кожата, система, според която разрешението за имиграция се свързва най-вече с индивидуалната квалификация на кандидатите. Като следствие от нея в страната навлизат все повече имигранти от Азия – в последните десетилетия също и от Китай (и особено много от Хонконг). С около 13 процента от населението делът на „видимите малцинства“ в Канада е малко по-висок от онзи на „чужденците“ на територията на бившата Федерална република Германия.

II. Философията на мултикултурализма

Но как се справя Канада с това етническо многообразие? През шестдесетте години за тази цел тук е била развита концепцията за мултикултурализма, която през 1971 е издигната до статус на (валидна и до днес) държавна идеология. Канадците са не само идейни изобретатели на мултикултурното общество, но те са и първите, които са го превърнали в практическа, функционираща политика.

„Философията на мултикултурализма“ може да бъде резюмирана в следните основни седем принципа:

1. Принципно „да“ за етно-културното разнообразие (diversity). Тук то се оценява принципно положително – не само защото е основополагаща част от канадската реалност и ежедневие, но и защото се смята за благоприятно и полезно за обществото като цяло. Приема се, че това разнообразие съдържа сили, които в крайна сметка принасят повече полза, отколкото вреда на канадското общество. Етнокултурното разнообразие следователно се възприема като градивна и обогатяваща цялото общество сила.

2. Право на културни различия: всички индивиди и групи имат принципно право на запазване и грижа за специфичните си културни особености. Следователно е налице право на, но не и принуда към, етническа идентификация.

3. Принцип на културна равноценност и взаимна толерантност: различните етно-културни групи са еднакво ценни. От този принцип се извлича задължението за взаимна толерантност.

Идентификацията със собствената [етническа] група трябва обаче да следва онази с цялото общество. Допустима е йерархично изградена и структурирана двойна идентичност, при която идентификацията с Канада стои на първо, а идентификацията със собствената етническа група – на второ място. „Тире-канадецът“ [примерно англо-канадец или българо-канадец] следователно трябва да бъде на първо място канадец и едва на второ място англичанин, шотландец, квебекчанин, германец, украинец или китаец.

4. Хипотезата за „сигурност-чрез-контакт“: в Канада правото на различност се основава между другото и на тази емпирично подкрепена социално-психологическа хипотеза, според която подкрепата от страна на собствената група насърчава самочувствието и психическата сигурност на индивида, чрез което се създават предпоставките за откритост към други етно-културни групи, тоест за толерантност и междуетнически контакти.[4]

5. Единство-в-различността (unity-within-diversity): едно ядро от общи базисни ценности и правила (Конституция, закони, общ език) гарантира сцеплението на цялото и същевременно поставя граници за правата на различност, както и на принципа за равнопоставеност на културите. Общата рамка има ясно първенство в сравнение с частичните култури. Имигрантите могат да запазят и поддържат само онези части от своите култури, които не се намират в противоречие със задължителното общо ядро („селективно съхранение на културата“). Равноправието на жените, както и домашното насилие срещу тях, са типични области, в които някои от имигрантските култури се сблъскват с общото ядро. Базисните норми на канадското общество произлизат от европейския културен кръг, а принципът „единство-в-различието“ релативира правата на културно различие и равноправие; де факто тук е налице йерархия на етно-културните групи: колкото повече някоя култура противоречи на общото ядро, толкова повече от нея се изисква субординация и отказ от определени привички.

Прокарването на граници между различност и единство (къде свършва равноправната различност, къде културните особености трябва да отстъпят на общото ядро от ценности?) е комплексна и спорна материя и отделни нейни части са част от политическия дискурс.

6. Право на равни шансове: либералното право на културна различност е тясно свързано със социалното право на равни шансове при участието в канадското общество. Канадският мултикултурализъм следователно не се ограничава до чисто културната сфера (както би могло да се заключи от етимологията на думата – мулти-“културализъм“); той притежава двойно, либерално-социално естество и съдържа две фундаментални права: заедно с правото на културна различност също и правото на социално равенство на шансовете. Предизвикателството тук се състои в стремежа за постигане на две цели едновременно: съхраняване на културната различност, но заедно с това и премахване на етнически-базираното социално неравенство.

7. Приемане на необходимостта от мениджмънт: мултикултурализмът в описания тук смисъл се развива не от само себе си, а се нуждае от политически мениджмънт, тоест политическо окуражаване и подпомагане.

Важните съставни части от философията на мултикултурализма се представят чрез метафората на „етническата мозайка“. С това Канада желае да се разграничи съзнателно и подчертано от идеала за „топилния тигел“ на САЩ: разнообразието на културите трябва не да бъде претопено в някакъв „melting pot“ по американски модел, а всяка етно-културна група може и бива да запази своя специфичен цвят и форма, подобно на камъчетата на мозайка. В резултат на това всички групи заедно се превръщат, със собствените си особености, в пъстра и многообразна съвместна картина.

III. Политиката на мултикултурализма

През 1971 тогавашният канадски премиер Пиер Трюдо обявява „политиката на мултикултурализма в двуезична рамка“ за централна водеща линия на бъдещата канадска политика. В резултат на това са създадени най-различни нови служби, институции и експертни комисии на всички политически нива, които трябва да превърнат принципите на мултикултурализма в конкретни политически програми и дейности. При консервативното правителство на Брайън Мълроуни през 1985 мултикултурализмът е превърнат в базисно право и неразделна част от канадската конституция; през 1988 е прокаран специален „закон за мултикултурализма“, който придава на принципа окончателната му и конкретна законова форма. Този закон задължава канадското правителство да признава мултикултурализма като „неоценим ресурс“ за бъдещето на страната и свободата на всички нейни жители, като основно средство, чрез което „се запазва, насърчава и споделя нейното културно наследство“. А „Законът за еднакви шансове за работа“ (Employment Equity Act, 1986) вече предпоставя целевото поддържане на хората от „видимите малцинства“ и „първоначалните нации“. Акцентите и възловите пунктове на политическите действия се променят в зависимост от променящите се условия: ако през седемдесетте години е ставало дума преди всичко за насърчаването на многообразните културни традиции, включително и онези на европейските малцинства („celebrating differences“), то от осемдесетте години насам в центъра на политическото внимание се намират по-скоро проблемите на новодошлите „видими малцинства“ – тоест неща като антирасизъм и равенство на шансовете. Един „фолклористки“ мултикултурализъм постепенно се превръща в друг, значително по-силно мотивиран от темите на човешките и граждански права такъв.

IV. Източници и възникване на мултикултурализма

Канадското имигрантско общество не е произвело мултикултурализма „автоматично“. До средата на 20 век Канада е едно преди всичко англо-конформно общество, а отношението на англоезичното мнозинство към някои от малцинствата има някои подчертано хегемонистки, расистки и сегрегационистки черти. Така например призованите от Китай работници от края на 19 век са подложени на расистки нападения, когато започват да се разглеждат като „ненужни“ след изграждането на железопътните линии в страната. Агитацията на „Лигата за изключване на азиатците[5] цели разпалването на страха от „жълтия човек“ в Канада (един от типичните лозунги на тази организация е: „Не искаме китайци в Канада. Това е страна на бели хора“). Като следствие от все по-високите данъци, наложени специално на китайското население на страната, както и на специална забрана за тяхната имиграция, между 1923 и 1947 в Канада не се заселват почти никакви китайци. Раните, нанесени на обществения организъм от това, се чувстват и до днес в публичния дискурс на страната.

Едва след Втората световна война тези „принципи“ са подложени на преосмисляне – не на последно място и поради това, че голям брой хора от първичните жители на страната и азиатските малцинства служат честно в канадската армия по време на войната, а в хода на следвоенния икономически бум отново се появява наложителна нужда от нова работна ръка.

Собствените политически и идейни импулси за появата на мултикултурализма имат източника си в традиционния конфликт между англо- и франко-канадците. Сепаратистките аспирации във френско-културната провинция Квебек от 1960-те години налагат ново преосмисляне на съвместното съществуване на двете „основателски култури“. Във възникналия дебат около канадския би-културализъм като „трета сила“ се включват и европейските малцинства, в резултат на което скоро става необходимо би-културализмът да се доразвие и превърне в нещо ново, тоест мултикултурализъм. А мултикултурализмът успява да придобие политическо въздействие, тъй като европейските малцинства в Канада вече са се увеличили достатъчно, за да се превърнат в значителна избирателна сила, която не може да бъде игнорирана от никоя местна партия. С известна доза ирония тук може да се каже: мултикултурализмът е един вид непредвиден страничен резултат от квебекския сепаратизъм.

V. Критика – но не и разпадане

Мултикултурализмът винаги е бил и си остава тема за дискусии в Канада. Квебекците, заедно с „първите нации“, винаги са давали да с разбере ясно, че имат силни резерви към него, защото не желаят да бъдат приравнявани с някоя от етническите групи и се безпокоят за статуса на собствените си специални права като „основателска нация“, респ. като първични жители (тоест „граждани плюс“). От левия политически спектър пък идва възражението, че мултикултурализмът, чрез своите „реторични финтифлюшки“ и фолклорно-кулинарни фестивали, всъщност отклонява вниманието на обществеността от реалните проблеми на етническите малцинства[6]. Други виждат в мултикултурализма – с неговата автоматична класификация на хората по раса и произход – една форма на прикрит, политически коректен расизъм.[7] В десния политически спектър пък има страхове, свързани с опасността от отслабване на сцеплението в обществото чрез етнизация – евентуална „племенизация“, „балканизация“ или „вавилонизация“ на канадското общество. Говори се например за изграждане на нови социални стени чрез прекалено силна идентификация със собствените етнически групи; за подкопаване на западноевропейската основа на канадската култура чрез „световен релативизъм“.[8]

Тази накратко скицирана дискусия около мултикултурализма е заедно с това и предупреждение срещу опитите за идеализиране на канадската ситуация: философията и реалността на мултикултурализма не винаги се припокриват. В тази връзка си струва да се отбележи също, че мултикултурната държавна идеология не успява да надделее изцяло над властващите в определени канадски кръгове расистки умонагласи[9] и точно в последно време предупрежденията срещу приемането на прекалено много имигранти стават все по-силни и в Канада.[10]

Но критическите възражения и указването на проблеми в никакъв случай не успяват да разклатят общото себеразбиране на Канада като мултикултурно общество. Сред политическите елити – извън Квебек и „първите нации“ – принципите на мултикултурализма са приети на надпартийно ниво – не на последно място и за да не се отблъскват „етническите избиратели“. Според публичните допитвания от деветдесетте години мултикултурализмът се поддържа от стабилното мнозинство от канадското население (60 до 70 процента).[11] Така например през 1999, 74 процента от канадците са се съгласили с твърдението „нашата мултикултурна и мултирасова обществена подредба е важна част от онова, което ни прави канадци“. Само малка част от населението тук отхвърля мултикултурализма експлицитно.[12]

VI. Модел за Германия?

Би ли могъл канадският мултикултурализъм да послужи като модел за Германия? Собственият ми отговор на този въпрос се състои от три различни части: по принцип да, но на практика не – и все пак едно внимателно вглеждане в Канада има смисъл, защото ние можем да научим много от опита на тази страна.

По принцип да, тъй като философията и политиката на канадския мултикултурализъм, определяни от водещите ценности на хуманността, толерантността и равенството, са значително по-добре съвместими с един западен ценностен хоризонт от досегашната немска „политика за чужденците“. Отношението към етническите малцинства в Канада е по-толерантно и по-хуманно; асимилационният натиск на доминантната култура е по-слаб; етническите малцинства са добре дошли, на тях се гледа като на полезни части от обществото и те получават сравнително бързо еднакви права; накрая, поощряването на равенството на шансовете се насърчава от държавата.

Но – и тук стигам до втората част на отговора си – този симпатичен модел не е преносим от днес до утре към реалностите на съвременното немско общество. И това е така защото той е възникнал в един специфичен исторически, социално-структурен, културен и политически контекст. Опитът да се „вземе и присади“ канадския мултикултурализъм в някакви напълно различни контексти, би се оказал напълно утопичен.

На пръв поглед между Канада и Германия има напълно различими прилики: и двете страни са задължени да приемат бежанци по хуманитарни причини; и в двете има потребност, поради икономически и демографски причини, от повече имигранти, като тази потребност може да бъде задоволена сравнително безпроблемно, поради високата привлекателност на условията на живота в тях. Но различията между двете общества, четирите най-важни от които бих желал да скицирам тук, си остават масивни. По тази причина идеята за механично пренасяне на канадската концепция за мултикултурализма в Германия ми се струва проблематична.

1. Ако се абстрахираме от специалния случай на първичните населения, то Канада е била от самото начало общество на имигранти. Историята на Канада е история на непрестанен приток от хора, идещи от най-различни култури и системи. Германия, напротив, е от самото си начало общество на местни хора, страната на германците; названието „Германия“ изразява това по недвусмислен начин. Постоянната мултиетническа имиграция е сравнително нов феномен, който освен това не притежава канадски измерения: броят на имигрантите е бил и си остава в Канада (на глава от населението) около четири пъти по-висок от онзи в Германия; трябва да се добави също и че флуктуацията в Канада е сравнително ниска – тук няма почти никакви „гастарбайтери“, а на първо място „истински“ канадци.

2. Тези различия в историята на миграцията имат последствия и за социалната структура, култура и разбирането на държавата в двете страни. Канада е от самото си начало би-етническа страна; към това се добавят множеството различни етноси от „първичните нации“. В хода на последното столетие Канада се е развила и превърнала в динамично мултиетническо общество, чиято структура се променя постоянно. Това понятие е инклузивно[13]. То се основава не на неща като произход или принадлежност към определена култура, а на индивидуалното признаване на лоялност от страна на гражданите; ето защо то е в състояние да обединява под своя покрив най-различни етнокултурни групи.

От своя страна Германия е от самото си основаване едно по същество моноетнично общество, обединявано на първо място от идеята за принадлежност към немската култура. Немското разбиране за държавата се определя от понятието за културната нация, а принадлежността на гражданите към нея се основава на ексклузивния[14] принцип на произхода[15]. Мултиетническият сегмент е в Германия сравнително нов и малък и той бива противопоставян на една местна, силна култура на мнозинството, която упражнява силен асимилационен натиск.

3. Този асимилационен натиск е особено силно подчертан и поради факта, че мултиетническият сегмент в Германия си остава структурно слаб. Етническите малцинства в страната са до голяма степен политически слабо представени – между другото и поради рестриктивната практика на даване на гражданство и липсващите политически права. До този момент те не успяват да се превърнат в реална „втора сила“ в социалното и политическо силово поле на страната. В дългосрочен план може да се очаква, че политическата тежест на етническите малцинства ще нараства, поради облекчаването на правилата за даване на гражданство, тъй като това просто ще доведе до увеличаване броя на „етническите избиратели“.

В Канада, напротив, етническите малцинства – ако се оставят настрана крайно маргинализираните „първоначални нации“ – са значително по-добре позиционирани в структурно отношение. Шансовете за социално издигане и постигане на високи доходи са сред европейско-канадските малцинства или също толкова добри, или отчасти още по-високи, в сравнение с ония на двете нации-основателки.[16] Имигрантите от Китай са също изключително високо квалифицирани, а образователните шансове на децата им са дори още по-високи. Символ на китайско-канадското благоденствие са богаташките вили на „хонконгските милионери“, които са се заселили основно в западните провинции на страната през 1990-те години и, в добавка към отличните си контакти в международния икономически и търговски свят, са вложили и много собствен капитал в Канада. Етническите малцинства в Канада следователно се намират не само „на дъното“, но и „на върха“ на обществото. Избирателното право, както и представителствата на малцинствата в парламента и местните управления, а също и в други важни институции като масовите медии – придават на малцинствата допълнителна политическа тежест.

Ако се резюмират досегашните три пункта, то може да се каже, че Канада, както и САЩ, и Австралия, са имиграционни страни от класически тип – с дълга история на имиграция, дълга мултиетническа традиция, себеразбиране като инклузивни държави-нации и структурно сравнително добре позиционирани етнически малцинства. Германия, напротив е имиграционна страна от нов тип, при която тези четири елемента липсват.

4. Накрая идва и още едно важно различие: канадският мултикултурализъм е възникнал от едно специфично историческо предизвикателство на би-културната Канада, при която европейските малцинства се оформят като „трета сила“. В Германия няма някакво подобно историческо предизвикателство, а и, както вече беше споменато, на емигрантите засега липсва съответната политическа тежест. Освен това в политическата система на Германия липсва либерална сила, сравнима по тежест и влияние с Либералната партия в Канада. След Втората световна война Канада е управлявана цели четири десетилетия от либералите. А мултикултурализмът е в централните си точки – като приемането на разнообразието, правото на културни различия, принципа на културната равнопоставеност и взаимната толерантност – една либерална концепция.

Представата, че канадският мултикултурализъм би могъл да се пренесе лесно в Германия е следователно утопична. И въпреки това немците могат да се поучат от Канада. В съгласие с мотото на Макс Вебер „Трябва да се мисли за утопичното, за да може да се разпознае реалното“, канадският мултикултурализъм може да бъде ориентир – нещо като морски фар, който показва приблизителната посока, в която трябва да се насочват разсъжденията по въпросите на миграцията и интеграцията. В тази връзка бих желал да скицирам три основни мисли.

1. Миграцията и интеграцията не трябва да бъдат оставяни на самите себе си; те се нуждаят от премислен политически мениджмънт – между другото и поради това, че един неуправляван поток от емигранти може да породи страхове и безпокойства. В Канада също е имало случаи, ако и малобройни, при които се е стигало до страхови реакции с подчертано расистки тон (като например пристиганията на тамили и сикхи в спасителни лодки в началото на 2000-те години).

2. Публичният разговор за миграцията и интеграцията се нуждае в Германия от принципно изместване на акцентите по посока на еднозначно и ясно „да“ за имиграцията. Тя трябва да се възприема като необходимост и шанс, а не като заплаха. Проблемите разбира се не бива да бъдат табуизирани, но те не бива и да определят тона на обществения разговор – както засега се случва по правило. Внимателно провежданите публични дискусии върху квотите и критериите за имиграцията, както и върху концепциите и програмите за интеграция, биха могли да придадат на политическия мениджмънт на миграцията и интеграцията [липсващата им засега] демократична легитимност. В Канада проблемите на миграцията и мултикултурализма се държат по правило извън полемиките на предизборните кампании и изострените партийни борби.

3. От цялата сложна и комплексна проблематика на интеграцията аз бих искал да извлека само една-единствена водеща идея на канадския мултикултурализъм: концепцията за „мултикултурната интеграция“ с нейния дуалистичен принцип за „единство-в-многообразието“. Той е значително по-подходящ за обхващане на отношенията между етническите групи в едно мултиетническо общество, отколкото са тенденциозно-монокултурните асимилаторски представи, широко разпространени сред немските учени (основна сред тях е идеята за „водещата немска култура“). Включването под формата на асимилация не отговаря на чувствителностите на множество имигранти, тъй като то изисква отказ от тяхната родна култура. Двуполюсната, гъвкава формула за „единство-в-многообразието“, отдава дължимото не само на потребностите на малцинствата за зачитане на тяхната различност, но и на претенциите на мнозинството за респект по отношение на неговите принципни ценности и основни правила. Чрез поставянето и дискутирането на въпроса за разделителната линия между необходимото единство и възможната различност, става възможно да се анализират и решават множество проблеми на мултиетническите общества, като например онези за образованието и социализацията, за сравнителната важност и тежест на етническите общности, за двойното гражданство, както и много други.


Източник

 


[1] Статията е от 2003 г. (Бел. пр.)

[2] Виж една примерна дискусия по темата у Alf Mintzel, Multikulturelle Gesellschaften in Europa und Nordamerika, Passau 1997, S. 24 – 38.

[3] В процес на оформяне и действие (лат.) Бел. пр.

[4] Срв. В тази връзка Rudolf Kalin/John W. Berry, Ethnic and Multicultural Attitudes, in: J. W. Berry/J. A. Laponce (Anm. 5), S. 293 – 321.

[5] Организация, формирана в началото на двадесети век в САЩ и Канада, чиято цел е предотватяването на имиграцията на хора от азиатски произход. Бел. пр.

[6] Срв. в тази връзка B. Singh Bolaria/Peter S. Li, Racial Oppression in Canada, Toronto 19882; A. Fleras/J. L. Kunz (Anm. 5), S. 23.

[7] Напр. Ayn Rand Institute, Multiculturalism and diversity – The new racism, 2000 –http://multiculturalism.aynrand.org.

[8] Влиятелни в това отношение са книгите на Reginald W. Bibby, Mosaic Madness, Toronto 1990 und Neil Bissoondath, Selling Illusions. The Cult of Multiculturalism, Toronto 1994; срв. също Gilles Paquet, Political Philosophy of Multiculturalism, in: J. W. Berry/J.A. Laponce (Anm. 5), S. 60 – 80; Gina Mallet, Has diversity gone too far?, in: The Globe and Mail vom 15. März 1997; Kenneth McRoberts, Misconceiving Canada. The struggle for national unity, Toronto 1997.

[9] Срв. в тази връзка Frances Henry u.a., The Colour of Democracy. Racism in Canadian Society, Toronto 2002.

[10] Напр. Mary Janigan, Immigrants. How many is too many? in: MCLEAN'S vom 16. Dez. 2002, S. 20 – 27; vgl. auch Heribert Adam, Wohlfahrtsstaat, Einwanderungspolitik und Minderheiten in Kanada: Modell für Deutschland und Europa?, in: Andreas Treichler (Hrsg.), Wohlfahrtsstaat, Einwanderung und ethnische Minderheiten, Wiesbaden 2002, S. 343.

[11] A. Fleras/J. L. Kunz (Anm. 5), S. 22.

[12] Vgl. MCLEAN'S vom 12. Dezember 1999, S. 49.

[13] Тоест включващо всички граждани на страната-нация, без изключения. Бел. Пр.

[14] Тоест такъв, който изключва от принадлежността към нацията определени групи хора, считани за „културно-чужди“. Бел. Пр.

[15] В последно време Германия направи солидни отстъпки от този силно оспорван в модерността национално-обединителен принцип, най-ясен израз на което е промененото законодателство, уточняващо новите правила за получаване на немско гражданство, при които принципът на произхода вече не толкова доминиращ, колкото е било преди това. Бел. пр.

[16] Срв. L. Driedger (Anm. 4), S. 198ff.

Райнер Гайслер

Райнер Гайслер е немски социален учен и изследовател, чиято област на специализация обхваща изследването на социалните несправедливости, особено в сравнението между източна и западна Германия. Неговите трудове, посветени на социалните структури в Германия се считат за допълнение и разширение на модела за социалното разслоение на Ралф Дарендорф, особено в областите, занимаващи се с проблемите на имигрантите.

Посетители: 162

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 14 часа
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 15 часа
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Хора, не приемайте... преди 18 часа
  • Mustafa писа Още
    мария недева писа:
    Много обективен анализ...
    преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А тук – един по-стар... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето и текста на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А ето тук и най-точният... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    След около две седмици... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Чрез личните си... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Може би е по-добре да не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Текстът е брилянтен,... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    означава ли, че ако... преди 2 седмици
  • Аллахкерим писа Още
    Тра-ла-ла. Щом ти харесва,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Риби в аквариум;... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е чак безсмислица, но... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Иван Димитров е задал... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Присъединявам се към... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    На проведената 20 юни 2017... преди 2 седмици
  • Р. Казаков писа Още
    Текстът е великолепен,... преди 2 седмици
  • Бойко Стефанов писа Още
    Не е необходимо да се... преди 3 седмици
  • Нина Стоянова писа Още
    Г-жо Кралева, след... преди 3 седмици
  • abdu писа Още
    Много ми харесва този текст! преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ok, нека да разгледаме... преди 3 седмици